Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

20. Г-н Монк и обвързващите връзки

Лансдейл оставил на бюрото на Дишър кадрите от охранителните камери на хотел „Дорчестър“, записани върху няколко диска. Фоайето, всички входове и изходи, стълбищата и асансьорите се наблюдавали от камери. Самите етажи — не.

— Що за скапана охранителна система е това? — попитал Дишър.

— Аз ги попитах същото — отвърнал Лансдейл. — Отговорът им беше, че са хотел, не казино във Вегас, и това не е тоталитарна държава.

— Какво се предполага, че значи това?

— Че са евтини и безотговорни — обяснил Лансдейл. — Но никой не би могъл да влезе или да излезе от хотела, без да го хване някоя от камерите.

— Освен ако не се е покатерил по лицевата страна на сградата и не е влязъл през прозореца на Брадок.

— Наистина ли мислиш, че е възможно?

— Никога не изключвай някоя възможност, дори да е невъзможна — посъветвал го Дишър. — Невъзможното е такова само докато стане възможно. Защо не записваш това?

— Защото в него няма никакъв смисъл.

— Щеше да ти звучи смислено, ако имаше моя дългогодишен опит по опасните улици. Давам ти истински перли на мъдростта. Ще трябва да ги запомниш. — Дишър подал половината дискове на Лансдейл. — Погледни тези, аз ще прегледам останалите.

Лансдейл се оттеглил на бюрото си, а Дишър пъхнал един диск в компютъра си.

През следващия час Дишър прегледал записа от площадката за разтоварване и стълбището, но не видял никаква дейност. Нямало доставки и никой не използвал стълбището.

След като свършил с тези дискове, започнал да преглежда кадри от фоайето. Занимавал се с това вече от двайсет минути, когато видял как в десет вечерта някой влиза, качва се по голямото стълбище до конферентните зали, и след това изчезва.

Дишър хвърлил поглед наоколо да види дали някой го наблюдава. Лансдейл седял прегърбен на мястото си, втренчен в екрана, като преглеждал кадрите от асансьорите и си вадел бележки. Дишър се обърнал отново към екрана и бързо превъртял кадъра напред, докато видял същия мъж да слиза по стълбището и да си тръгва трийсет минути по-късно.

— Хей, Чакал, имаме ли кадри от охранителните камери на етажите с конферентните зали?

Лансдейл поклатил глава:

— Нищо на втория и третия етаж, с изключение на стълбищата.

— Изникна ли нещо необичайно на кадрите от асансьорите?

— Да. Тъкмо щях да ти кажа за това — казал Лансдейл. — Около десет и петнайсет един от онези типове в костюмите на пазачи слезе на втория етаж и се качи до седмия, слезе, после отново слезе двайсетина минути по-късно.

— Можеш ли да видиш лицето му?

— Не — отвърнал Лансдейл.

Това не било добре, помислил си Дишър. Изобщо.

Станал и почукал на вратата на капитана. Стотълмайер го поканил да влезе, като му махнал с ръка иззад бюрото си.

Дишър влязъл и затворил вратата след себе си.

— Как върви разследването? — попитал Стотълмайер, като вдигнал поглед от работата си.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете, капитане?

— За какво?

— За вас и Брадок?

— Всичко е в папката — казал Стотълмайер. — Освен онази част, когато го цапнах вчера на бдението на Бил Пешел, но предполагам, че си научил всичко за това.

— Но не споменахте, че снощи сте бил в хотел „Дорчестър“.

Стотълмайер въздъхнал уморено:

— Не мислех, че има връзка.

— Какво сте правил там?

— Около девет и половина снощи ми се обади един тип, който се представи за полицай, присъствал на конференцията. Каза, че имал доказателства, че Брадок взема подкупи от някаква банда, която ръководи лаборатории за производство на амфетамини от жилищни фургони в пустинята. Помоли ме да се срещна с него в една от малките конферентни зали в хотела.

— Кой беше полицаят?

— Отказа да ми се представи, докато не се срещнем на четири очи, което не се случи — обяснил Стотълмайер. — Стигнах там в десет, изчаках двайсет минути, и когато той не се появи, си тръгнах.

— И не си помислихте, че това има връзка с разследването? — попитал Дишър, без да може да скрие раздразнението си от шефа си.

— Бях един от стотици полицаи и туристи в хотела снощи. Прекарах там само половин час, а после си тръгнах. Не разбрах какво общо има това с разследването ти. — Стотълмайер погледнал Дишър с присвити очи. — Но след като мислиш, че има връзка, предполагам, че времето на смъртта на Брадок е било някъде около десет часът.

— Възможно е — казал Дишър. — Убиецът е усилил климатичната инсталация в стаята на Брадок, за да ни затрудни да определим точното време на смъртта.

Стотълмайер погладил мустаците си — нервен навик, който имаше, докато мисли.

— Да не предполагаш, че обаждането, което получих снощи, е било маневра за заблуда, която да ме отведе в „Дорчестър“ по същото време, докато са убивали Брадок?

— Не мисля. Както казахте, по същото време там е имало много други хора, включително някои от най-добрите детективи, разследващи убийства, в страната — казал Дишър, като се отправил към вратата. — Не бих се притеснявал за това, сър.

Дишър излязъл от кабинета. Но чувствал погледа на Стотълмайер, изгарящ гърба му като кварцова лампа.

 

 

Взех Монк точно в девет, прекосихме моста „Голдън Гейт“ и отидохме в Марин Каунти.

Улиците на влизане от Марин Каунти в Сан Франциско бяха задръстени с последните хора, пътуващи за работа в пиковия час, с чаши кафе от „Старбъкс“ в поставките за чаши на арматурните табла на колите, блутуут устройства в ушите, и радиоприемници, настроени на NPR.

Откъде знам коя станция слушаха на радиоприемниците си? Защото знам, че жителите на Марин Каунти са добре образовани, притежават най-малко по един албум на Боб Дилън или Ван Морисън, и имат пословично либерални убеждения за хора с толкова много пари.

И защото обичам да прегръщам клишетата, в които има някаква истина и ми е приятно да правя широки обобщения, подкрепящи пристрастията ми. Ако досега не сте научили това за мен, не сте чели особено внимателно.

„Барнс&Ноубъл“ миришеше повече на кафене, отколкото на книжарница. Масите на кафенето бяха пълни с млади, добре облечени хора, приведени над „Мак“-овете си, които разсеяно боцкаха от сладкишите и отпиваха от горещите си напитки, като се опитваха да изглеждат заети и дълбоко потънали в мислите си.

Фил Атуотър не беше сред показно старателните посетители на кафенето, вероятно защото менюто бе твърде скъпо за човек, който току-що е изчерпал сумата от чековете с помощи за безработни. Той купуваше своето кафе за ценители от „Макдоналдс“ и нахлузваше на чашата картонен пръстен с емблемата на „Старбъкс“, който не прикриваше напълно Златните арки. Намерихме го да пие кафето си в едно кресло в най-отдалечения ъгъл на книжарницата, където четеше книга със заглавие „Трийсетте стъпки към превръщането ви в милионер за трийсет дни“.

— Една от стъпките включва ли убийството на тъста ти? — попита Монк.

Фил вдигна поглед към нас, пусна книгата и понечи да стане.

— Господин Монк, госпожице Тийгър, страхотно е че се натъкнах на вас тук. Просто се отбих да поразгледам преди работа. Предпочитам да прекарвам времето си тук, отколкото заклещен в задръстването по пътя. Но по-добре да тръгвам…

— Можеш да седнеш, Фил — прекъснах го. — Знаем, че си бил уволнен от работа преди месеци.

— Не ме уволниха, съкратиха ме — поясни той, като седна отново. — Има разлика. Това нямаше нищо общо с представянето ми в работата.

— Жена ви знае ли? — попита Монк. Забелязах, че Фил беше пренебрегнал първия му, провокативен въпрос.

— Не мога да се заставя да й кажа. Унизително е.

— Значи се криете тук — казах.

— Използвам това място като база за операциите си, като чета обявите за търсене на служители и кандидатствам за работа. Имах няколко интервюта, но нищо не излезе. Няма голямо търсене на хора като мен.

— Какво имате да губите, като кажете истината на жена си сега? — попитах.

— Уважението й — отвърна Фил. — Все още имам гордост.

— Или не искате тя да открие по-мрачната ви тайна — каза Монк. Отиде до една картонена етажерка с издания на „Убийство по сценарий“ с меки корици, натрупани с кориците навън, по четири-пет книги на рафт.

— Например? — попита Фил.

— Че сте убил тъста си, за да получите наследството му — заяви Монк, докато вадеше книги от един рафт и добавяше на друг, за да може във всяка купчина да има равен брой.

— Аз съм безработен — каза Фил. — Това не ме прави убиец.

— Знаели сте кога жена ви излиза от къщи с децата — казах. — Така че сте се върнали вкъщи, ударили сте Пешел по главата и сте го метнали в басейна, после сте се опитали да го направите да изглежда сякаш е скочил сам със замъглено от деменцията съзнание.

— Замъглено от деменцията? — Фил се подсмихна печално. — Правите го да звучи толкова безобидно, почти поетично. Опитайте се да живеете с побъркан, страдащ от халюцинации стар глупак с мръсен език, който си мисли, че още държи бар в някаква дупка в Тендърлойн, пълен с проститутки и пияници. Сядах срещу него, а той не знаеше дали съм някой от неговите гнусни пияници, или някой, който търси наемен убиец, или пък ченге, на което може да издаде всички тях.

— Затова го убихте, за да избавите него и себе си от мъките? — попитах.

— Ако съм го убил — което не съм направил, — какво ви кара да мислите, че бих ви го признал сега?

— Защото ако наистина сте го убил, аз така или иначе ще разбера — каза Монк, докато все още разместваше книги. — Надявах се, че ще ми спестите труда. И без това си имам достатъчно случаи, с които да се занимавам.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но единственото, в което съм виновен, е гордост и малодушие.

— И дребни кражби от магазини — допълни Монк.

— Не е вярно — каза Фил.

— Тогава защо отлепихте листчето с цената от книга и махнахте магнитната лента против кражба от гръбчето?

— Не съм — каза Фил.

Монк посочи към пода с екземпляра на „Убийство по сценарий“ който беше в ръката му.

— Опитахте се да ги ритнете под седалката, но стикерът залепна за обувката ви.

Фил погледна надолу. Наистина, стикерът с цената беше залепнал за подметката на ожулената му кожена обувка.

— Е, и какво от това? Типът, написал тази книга, вече е спечелил своя един милион долара — каза Фил. — Не са му нужни още двайсет долара от мен.

— Така започва престъпният живот — каза Монк. — Днес е книга, утре е убийството на тъста ти.

— Нима току-що вече не ме обвинихте, че съм направил това?

— Значи сега, след като откраднахте живот, вече се чувствате свободен да откраднете всичко — каза Монк. — Идеята е същата, само че наобратно.

— Грешите за мен — укори го Фил.

— Ако не смятате да си признаете — каза Монк, — може би бихте могли поне да ми отговорите на един въпрос. Откъде получи Пешел информацията за акциите от „InTouchSpace“?

— Трябва да е било от агента му по недвижими имоти — каза Фил.

— Защо казвате това? — попитах.

— Защото кръчмата му беше купена от „Далбърг Ентърпрайзис“, когато купиха сградата, в която се намираше — каза Фил. — Това е компанията за инвестиране в недвижими имоти на Стив Вурцел.

— Кой е Стив Вурцел? — попита Монк.

Все едно да попиташ кой е Бил Гейтс, макар да не съм сигурна, че Монк знае отговора и на този въпрос. Това илюстрира едно от най-големите противоречия в характера на Монк. Той знае толкова много за толкова много неща, и въпреки това знае толкова малко за толкова малко неща. Той може да ви разкаже историята на зъбните пломби, но вероятно не би могъл да назове три песни, изпълнявани от „Бийтълс“.

— Той е създателят на „InTouchSpace“ — обясних аз.

— За какво му е да купува кръчмата на Бил Пешел? Първокласен недвижим имот ли е била?

Фил поклати глава:

— Сградата стоя закована с дъски и празна в продължение на десетилетие, преди заведението „Джамба Джус“ да се нанесе там миналата година. Обновяването на квартала така, че да допадне на стремежите на средната класа, отне дълго време.

— Въз основа на това, което ми казахте за успеха на „InTouchSpace“ — каза Монк, — предполагам, че Вурцел е разполагал с нужните солидни средства, за да чака десет години, докато инвестицията му се изплати.

— Той — не — казах. — Инвестицията му — да. Вурцел е мъртъв.

— Кога е починал? — попита Монк.

И в мига, преди да отговоря на въпроса, изпитах усещане, което беше едновременно умствено и физическо, как нещата сякаш с едно щракване си дойдоха на мястото. Беше чувство, което съм сигурна, че Монк ще разбере. Само че за мен резултатът не бе смайваща яснота, а още по-голямо объркване.

— Преди десет години — казах. Монк наклони глава и без да каже дума се отправи към касите, с книгата с меки корици в ръка. Беше приключил с Фил.

Благодарих на Фил за помощта и го посъветвах да не прави никакви планове за пътуване (тъй като ченгетата винаги казват именно това на заподозрените) и забързах след Монк, който стоеше на касата.

— Съвпадение ли е според вас, че приливът на добър късмет на Пешел и смъртта на Вурцел са били преди десет години?

— Не знам — каза Монк. — Много неща са се случили преди десет години.

Неразкритото убийство на съпругата му Труди, например. Идеше ми да се ритна, задето не бях предусетила, че въпросът ми ще предизвика болезнени спомени.

— Да не би да се надявате да почерпите вдъхновение за случая от Джесика Флечър? — попитах, като се опитвах да отклоня вниманието му от мрачните мисли.

— Коя е тя?

— Авторка на романи в стил „мистъри“, която разкрива убийства — казах, сочейки към романа „Убийство по сценарий“ в ръката му. — Героинята на книгата, която искате да прочетете.

— Няма да я чета — отвърна Монк.

— Тогава защо я купувате?

— За да изравня броя на изложените книги. Сега във всяка ниша има по четири книги.

— Купувате книга, която не искате, само за да уеднаквите купчините по рафтовете?

— Това е малка жертва, за да направя света едно по-добро място.

 

 

Когато онази сутрин Дишър влязъл, на бюрото го чакала папка от отдела по съдебна медицина. Дишър махнал за поздрав на Стотълмайер, който го поздравил с кимване от кабинета си, после седнал и отворил папката, пълна със снимки от местопрестъплението и доклади от лабораторията.

Дишър се заловил да изчете всичко, като започнал с доклада от аутопсията.

Медицинският експерт потвърждавал, че Брадок е починал от задушаване. Както предсказал Дишър, в устата и носа на Брадок имало нишки от кувертюрата.

Следвал докладът от криминологичната експертиза.

Криминолозите успели да изолират нишка полиестер от врата на Брадок и въз основа на цветовете и състава на тъканта, проследили произхода й до вратовръзка на бели, жълти и сини райета, произвеждана специално за „Уол-Март“, наречена „Континентал“. Лошата новина била, че такива вратовръзки се продавали с хиляди в магазините от веригата по цял свят.

Дишър хвърлил поглед към снимката на вратовръзката и почувствал по гърба му да пролазва мразовита тръпка.

Бил виждал вратовръзката преди.

Но това не означавало нищо — казал си той. Много хора носели същите вратовръзки. Реагирал твърде пресилено.

Дишър насочил вниманието си към доклада за пръстовите отпечатъци.

Били открити стотици частични отпечатъци което било типично за хотелските стаи. Повечето били твърде неясни и замазани от други отпечатъци, за да могат да се разчетат. Дори при това положение успели ли да съпоставят отпечатъците с трийсетина души, половината от които били от хотелския персонал. Единият бил самият Брадок.

Но отпечатъците, възстановени от парчетата стъкло от счупената чаша, били най-издайническите и разстройващите.

Нова тръпка полазила по гръбнака на Дишър и накарала цялото му тяло да настръхне.

Този път нямал задоволително обяснение за връзката.

Знаел какво трябва да направи. То му докарвало гадене и нямало нищо общо с кроасана с яйца и сирене, погълнати за закуска.

Дишър измъкнал снимката на вратовръзката от папката, написал отзад един адрес, после се изправил бавно. Като се опитвал да изглежда напълно спокоен, той се приближил смутено до бюрото на Лансдейл и се навел, с гръб към кабинета на Стотълмайер.

— Искам да отидеш на адреса, написан отзад на снимката, заедно с криминалистите, и да ме чакаш да ти се обадя със заповед за обиск — прошепнал Дишър на Лансдейл. — Не обръщайте жилището нагоре с краката. Бъдете щателни, но дискретни. Претърсете навсякъде.

— Какво търсим?

Дишър почукал с пръст по снимката.

— Тази вратовръзка и всичко друго, което според теб може да е свързано с убийството на Пол Брадок.

— Кой живее там? — попитал Лансдейл.

— Капитан Стотълмайер — отговорил Дишър.

Лансдейл неволно хвърлил поглед към кабинета на капитана, но Дишър умишлено бил препречил изгледа с тялото си.

— Просто се дръж естествено — посъветвал го Дишър. — Не искам капитанът да разбере за това, докато работата не бъде свършена.

— Мислиш, че капитанът е убил Брадок? Да не си си изгубил ума?

— Господи, надавам се да е така — отговорил Дишър.

Още не смятал за нужно да казва на Лансдейл как Брадок тотално е унижил Стотълмайер пред равните нему.

Или че Стотълмайер е цапардосал Брадок на нечие бдение.

Или че Стотълмайер е бил в хотела по време на убийството и е носел точно същата вратовръзка като онази, с която бил удушен Пол Брадок.

Или че отпечатъците на Стотълмайер били върху счупената чаша в стаята на Брадок.

Вместо това Дишър изпратил Лансдейл да претърси апартамента на Стотълмайер, а после отишъл в мъжката тоалетна да повърне, преди да се обади на заместник-началника.