Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

19. Г-н Монк и Булит

Докато Лансдейл карал тяхната „Краун Виктория“, Дишър преглеждал папката за Брадок, който му дал Стотълмайер. Стотълмайер щателно бил изтъкнал десетки случаи на тормоз и изтръгнати със сила показания от няколко от жертвите на Брадок.

Но на Дишър му било трудно да се съсредоточи върху докладите. От четенето в колата му се повдигало, което било едно от нещата, отвличащи вниманието му, и не можел да спре да мисли какво може да означава това разследване за него — което пък било друго средство за отвличане на вниманието.

Този случай не бил просто шанс да впечатли заместник-началника. Бил също и шанс, какъвто се явява веднъж в живота, да блесне пред цялата нация. Ченгета от цялата страна присъствали на онази конференция и щели да следят напредъка му с жив интерес. Един успех можел значително да подобри реномето му. Но ако оплескал работата, Булит щял да язди моторен скутер вместо „Мустанг“, бележейки гумите на паркираните коли с парче тебешир като някоя служителка на паркинг.

Внезапно Дишър почувствал как трите „Макмъфинс“ с яйца и сирене, които бил изял за закуска, се надигат нагоре към гърлото му с гневна отмъстителност. Изкрещял на Лансдейл да отбие встрани, отворил вратата на колата откъм страната на пътника, още преди да спрат, и повърнал на улицата, право пред една група японски туристи, застанали на бордюра. Избърсал устата си със салфетка от „Дънкин Донътс“, която намерил в страничния джоб на вратата и се усмихнал на отвратените туристи.

— Съжалявам за това — казал. — Mune on sawaru na. Shinu kakugo shiro.

Японските туристи го изгледали гневно и обидено се отдалечили.

Дишър затворил вратата и се обърнал към Лансдейл:

— Какъв им е проблемът?

— Не знам: може би има нещо общо с това, че им се изповръща върху обувките.

— Пропуснах обувките им с поне два инча — казал Дишър. — Освен това, проявих вежливостта да им се извиня на английски и на японски.

— Не, не си — казал Лансдейл.

„Mune on sawaru na. Shinu kakugo shiro“ означава „Моля, простете ми за причиненото неудобство; наистина съжалявам“.

— Означава: „Спри да ми мачкаш гърдите и се приготви да умреш“ — казал Лансдейл.

— Мисля, че грешиш — настоял Дишър.

— Жена ми е японка — отвърнал Лансдейл.

— О, тогава предполагам, че чуваш това доста често — казал Дишър и стоварил длан върху контролното табло. — Да вървим, Джак Чакала, имаме да залавяме лоши типове.

Лансдейл откарал колата още една пресечка по-нагоре до хотела и паркирал точно отпред. Дишър си сложил чифт тъмни очила, за да постигне ефекта на звездата, преди да излезе от колата и да влезе забързано в хотела.

Наистина, всички погледи били приковани в него, когато се отправил през лобито към асансьорите, така че всички го видели, когато се спънал в куфара и се хлъзнал по корем през хлъзгавия мраморен под.

Лансдейл помогнал на Дишър да се изправи на крака.

— Кой сложи този куфар пред мен? — попитал Дишър. — Искам да бъде арестуван за нападение над полицай.

— Беше там, когато влязохме. Ти се упъти право към него, Булит. Може би трябва да си сваляш слънчевите очила вътре: тук осветлението е доста мъждиво.

— Тогава им кажи да усилят осветлението, провеждаме разследване за убийство — казал Дишър. — Уликите се крият в тъмното. И ще се обръщаш към мен с „Булит, сър“.

— Да, сър — казал Лансдейл. — Булит, сър.

Дишър се огледал, преструвайки се, че търси улики, когато всъщност проверявал дали някой му се смее. Ако било така, прикривали го добре. Именно тогава забелязал охранителните камери в ъглите на тавана.

— Искам касетите от охранителните камери на всички етажи, тези от асансьорите и от стълбищата за последните двайсет и четири часа, и пълен списък на гостите, отседнали в хотела.

— Ще бъде изпълнено — подчинил се Лансдейл.

Влезли в асансьора и мълчаливо се качили до седмия етаж. Дишър прибрал слънчевите очила в джоба си. Когато вратите се отворили, ги посрещнал униформен полицай, който хвърлил поглед към значките, закрепени на коланите им, преди да ги остави да излязат от асансьора. Целият етаж се третирал като сцена на местопрестъпление, което щяло да бъде първият ход на Дишър, ако вече не било направено.

Дишър се приближил до отворената врата на хотелската стая на Брадок и погледнал вътре. Стаята била претъпкана с криминалисти, които правели снимки, прибирали в торбички за доказателства разни неща, и посипвали всички повърхности с прах за снемане на отпечатъци.

— Тръгвайте си, момчета: стаята ни трябва — обявил Дишър. — Да си вървят всички, освен медицинския експерт.

Той отстъпил встрани, докато криминалистите излизали бързо от стаята, оставяйки само д-р Даниел Хетцър, приклекнал до тялото на Брадок, което лежало по очи на пода до голямото двойно легло.

Д-р Хетцър поддържал двудневна набола брада по бледите си, месести бузи, за да компенсира липсата на коса върху главата си. Имал навика да пуши по два пакета на ден, докато отказал цигарите в полза на алкохола. Но все още миришел на цигарен дим.

Дишър огледал стаята. Леглото било оправено, но кувертюрата била измачкана, а възглавниците били подпрени на таблата на леглото, за да може човек да се подпре на тях. Дистанционното на телевизора било на пода до леглото. Брадок бил гледал телевизия, когато пристигнал убиецът, което означавало, че убиецът не го е дебнел, което пък означавало, че убиецът е поканен да влезе, а това пък означавало, че е бил някой, когото Брадок познавал.

Масата за хранене била прекатурена. На пода имало бутилка скоч и парчетата от две счупени чаши. Дишър бил изненадан, че докторът не лочи локвата като жадно куче.

— Причина за смъртта? — попитал Дишър.

— Задушаване — отвърнал Хетцър. — Но известно време преди това е бит. Носът му е счупен, а на гърдите му има синина.

Той преобърнал тялото, за да могат Дишър и Лансдейл да видят счупения нос на Брадок, което било дело на Стотълмайер, и червените следи от връзване около врата му, които били нечие друго дело.

— Може би ще трябва да проверите между зъбите на Брадок за следи от кувертюрата — предложил Дишър на д-р Хетцър.

— Мислиш, че Брадок е обичал да си дъвче чаршафите? — попитал Лансдейл.

— Мисля, че Брадок е блъснал убиеца си назад в масата, докато онзи го е душел. Тогава убиецът е съборил Брадок по лице в леглото, притиснал е гърба на Брадок с цялата си тежест и е прибавил задушаването към убийствения си репертоар.

Д-р Хетцър кимнал:

— Ако се съди от положението на тялото, бих казал, че вероятно сте прав.

— Не съм измъкнал тази значка от кутия зърнена закуска с награда, докторе — казал Дишър. — Кога е убит?

— Предполагам, в полунощ — казал Хетцър. — Плюс-минус един-два часа.

— Не можете ли да бъдете по-конкретен?

— Иска ми се да можех, но климатикът беше включен до дупка. Тук беше като във фризер за месо, когато пристигнахме.

— Някой се е опитвал да ни създаде затруднения с определянето на точното време на убийството — казал Дишър. — Имаме си работа с професионалист, с какво е бил удушен Брадок?

— Бих казал колан, навита на руло хавлиена кърпа или колан на халат за баня.

Дишър се обърнал към Лансдейл:

— Погрижи се криминалистите да приберат всичко в тази стая, което може да е използвано за удушаването на някого. И говори с хората от съседните стаи също на горния и на долния етаж. Може би са чули нещо. Освен това искам тези стъклени отломки да бъдат проверени за отпечатъци възможно най-скоро. Искам да знам с кого е пиел.

— А вие с какво ще се заемете? — попитал Лансдейл.

— С трудното мислене — казал Дишър. — Ти ми донеси парчетата, а аз ще сглобя пъзела.

 

 

Монк прекара деня в апартамента си, като преглеждаше папките, които Ник Слейд беше изпратил същата сутрин. Опитвах се да помагам по най-добрия възможен начин, но тъй като не съм гениален детектив, това в общи линии означаваше да откликвам на коментарите му, докато преглеждаше уликите, а след това да изпълнявам ролята на стенограф, докато той излага решенията на загадките.

Даниел се отби късно този следобед с папка под мишница. Когато видях папката, неволно се напрегнах. Но не беше друг случай, който да се добави към купчината, по която Монк вече работеше. Беше проучването й за Бил Пешел, дъщеря му Каръл и съпруга й, Фил.

За момента Монк остави настрана останалите си случаи, за да изслуша онова, което Даниел беше изровила.

— Инстинктите ви се оказаха правилни, господин Монк — каза тя. — Каръл и съпругът й живеят в лъжа. Те не са заможното семейство от горните слоеве на средната класа.

— Те са тайни комунистически агенти, които са проникнали в американското общество — каза Монк.

Даниел и аз се втренчихме в него.

— Осъзнавате, че се намираме в двайсет и първи век — казах. — И че Берлинската стена падна, Съветският Съюз се разпадна, а Студената война приключи?

— Да — съгласи се Монк.

— Не е това — казах.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Защото Берлинската стена падна, Съветският Съюз се разпадна, а Студената война приключи.

— Добре — каза Монк. — Те са обявени за издирване бегълци.

Двете с Даниел се втренчихме в него.

— Те са брат и сестра — каза Монк.

Двете с Даниел се втренчихме в него.

— Те са незаконно пребиваващи чужденци — каза Монк.

— Да не сте обсебен от Ранди Дишър? — попитах.

— Защо казваш това? — запита Монк.

— Разорени са — каза Даниел. — Личните им банкови сметки са почти изчерпани, и са стигнали лимита за харчене по кредитните си карти.

— Не е дори и приблизително интересна лъжа да живееш като другите — каза Монк.

— Ще трябва да им кажем да поработят по въпроса — добавих.

— Фил е изгубил работата си като представител по продажбите за една компания за оборудване на басейни преди четири месеца — каза Даниел. — Сутрин излиза от къщи по сако и вратовръзка, но прекарва деня си, седнал в кресло в една книжарница „Барнс&Ноубъл“ в Сан Рафаел, като решава кръстословици.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах.

— Проследихме как е използвал кредитната си карта — каза тя. — Освен това го поставих под наблюдение.

— Можеш да правиш това? — попита Монк.

— Аз не, но вие можете — каза Даниел. — Надявам се, не смятате, че съм злоупотребила с авторитета ви.

— Не знаех, че имам някакъв авторитет — рече Монк.

— Какво друго мога да правя с него?

— Нека се концентрираме върху случая — предложих. Не исках Монк да се замисля твърде усилено за ресурсите, които има на свое разположение, иначе щеше да възложи на служителите от „Интертект“ да следят по улиците за хора, които плюят дъвките си по тротоарите. — Каръл знае ли, че той е без работа?

— Всички банкови сметки и кредитни карти са на негово име, така че извлеченията се изпращат до него — каза Даниел. — Така че е възможно тя да не знае. Но знам, че живеят с парите, които баща й им дава от спестяванията и акциите си.

— На каква стойност са? — попитах.

— Общата стойност е близо един милион долара — каза тя. — Сега, когато Пешел е мъртъв, могат да прибавят към общата сума и застраховката „Живот“ на стойност милион и половина долара.

— Не и ако съпругът й го е убил — каза Монк.

— Фил определено е имал силен финансов мотив за убийство — каза Даниел.

Кимнах в знак на съгласие.

— И е знаел по-добре от всеки точно кога Каръл и децата ще са извън къщата онази сутрин.

— Същото би разбрал и всеки, който погледне хладилника й — каза Монк.

Бях изненадана, че Монк беше забелязал календара й върху хладилника, но не биваше да се изненадвам. Той забелязва всичко, дори когато изглежда, че изобщо не внимава.

— Засега все още не бих изключил Каръл като заподозряна — каза Монк. — Може и да е знаела, че съпругът й е без работа. Двамата може да са планирали цялото убийство заедно.

— Но те вече са преживявали с парите на баща й — казах. — Какво са щели да спечелят, като го убият?

— Грижите за него са били бреме — каза Монк. — А е съществувала и опасността, предизвикана от брадавиците му.

— Какви брадавици? — попита Даниел.

— Каръл ни каза, че той бил целият покрит с тях — припомни ни Монк.

— Не говореше буквално — казах. — „Брадавици и всичко останало“ е израз.

— Който означава, че той е покрит с гротескни, подобни на пришки тумори, предизвикани от силно заразен вирус.

— Това означава, че го е обичала въпреки факта, че не е съвършен — казах, а после се обърнах към Даниел. — Може би ти можеш да ни дадеш някои допълнителни подробности по въпроса.

Тя обясни, че Пешел напуснал гимназията и пътувал насам-натам из щата, като се хващал на работа като черноработник в земеделието и строителството в продължение на няколко години, преди да се установи обратно в Сан Франциско, където захващал каква ли не работа, например таксиметров шофьор, готвач в заведение за аламинути, копач на канавки и накрая барман в долнопробна кръчма в Тендърлойн наречена „Късметлията Дюк“.

Междувременно Пешел се сдобил с досие в полицията, което включвало дребни провинения като нападение, дребни кражби, и обвинения за пиянство и смущаване на реда. Освен това вършел и „събирания на дългове“ за Боби Фисет — мастит рекетьор в града в края на петдесетте и началото на шейсетте години.

През 1967 г. Пешел се запознал с Клара — продавачка в универсален магазин от веригата „Капуел“ — и й направил дете. Оженили се няколко месеца преди да започне да й личи.

— Как откри всичко това? — прекъсна я Монк.

— Като за начало, полицията поддържаше поверително досие за него.

— Щом е било поверително — попитах, — ти как го видя?

— Ник има източници в Полицейското управление на Сан Франциско — довери им Даниел. — Освен това прегледах всички свързани с това федерални, щатски, окръжни и местни архиви и, представяйки се за обикновен дописник на „Кроникъл“, интервюирах Каръл Атуотър за подробности относно ранния живот на Бил.

Монк кимна, впечатлен.

Надявах се, че не прави никакви сравнения между усилията, които полагаше тя заради него, и моите. Аз никога не бях правила за него подобно проучване. Едно — че нямаше да знам откъде да започна. Второ — тя разполагаше с ресурси, с които аз не можех да се меря.

Дори при това положение почувствах пробождане на несигурност и спазъм на ревност. Склонна съм да усещам вътрешно тревогите си.

Даниел продължи да ни осведомява какво беше научила: късметът на „Късметлията Дюк“ свършил през хиляда деветстотин и седемдесета и той заболял от рак на гърлото. Пешел поел управлението на бара. А когато Дюк починал девет месеца по-късно, Пешел взел пари на заем от Фисет да купи заведението от вдовицата на Дюк и да го прекръсти „Кръчмата на Бил“.

За да изплати дълга, Пешел позволил на Фисет да използва една задна стая в бара, за да държи частен клуб за покер.

След като Фисет бил застрелян пред ресторант „Алиото“ на Рибарския кей през 1973 г., Пешел тайно дал на полицията насочваща информация, която помогнала за залавянето на стрелеца и за предотвратяването на гангстерска война.

— Като работел в Тендърлойн от години и общувал с Фисет, Пешел си спечелил доверието на отрепките и престъпниците по улиците — каза Даниел. — Те гледали на него като на един от тях.

— Така си е било — съгласи се Монк. — И освен това е имал брадавици.

— Като помогнал на полицията да залови убийците на Фисет и да предотврати големи кръвопролития, той си спечелил доверието на полицаите, които показали признателността си, като го направили платен информатор и си затваряли очите за различните му дребни незаконни дейности, с които свързвал двата края.

Нещо не ми се връзваше.

— Ако кръчмата е била такава дупка, а Пешел цял живот едва си е изкарвал парите, как е успял да продаде бизнеса си за достатъчно пари, че да се пенсионира и оттегли заедно с жена си във Флорида?

— Продал „Късметлията Дюк“ за трийсет и пет хиляди долара — каза Даниел. — Забогатял от акциите си в „InTouchSpace“ и от продажбата на апартамента си във Флорида.

— Как му е излязъл късметът да купи дялове от „InTouchSpace“, преди да се разрасне?

— Поддал се е на слуховете от улицата, предполагам — каза тя.

— Бил е на погрешната улица за тези слухове — каза Монк, като присвиваше рамене. — Нещо не пасва.

— Е, какво следва? — попитах.

— Ще говорим със заподозрените — каза Монк. — Но няма да ги докосваме при никакви обстоятелства.

— Защо не? — попита Даниел.

— Брадавиците могат да се предават в семейството — отвърна той.