Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

1. Г-н Монк и старият урок

Казвам се Натали Тийгър. Прекарах голяма част от живота си в опити да разбера коя съм, коя искам да бъда, и какво искам да правя.

Макар да не разполагам с отговорите на тези въпроси, до голяма степен съм се примирила с факта, че няма да бъда рокзвезда, щатски сенатор или световноизвестен супермодел.

Освен това вероятно няма да открия лечение за някоя ужасна болест, да водя собствено телевизионно токшоу, да въдворя мир в Близкия Изток, или да измисля някакво удобно и хитро изобретение, което напълно ще промени живота ни.

Не че непременно съм се стремила към някое от тези неща в миналото, но сега официално престанах да си търся кариера и да си мечтая за възвишени постижения.

Поставих си по-скромни цели — като например, да си намеря стабилен приятел, да успявам да изпера прането, преди да ми свърши чистото бельо, и всеки месец да изплащам напълно сумите по кредитната си карта.

Имаше време, когато изпитвах отчаяна нужда да се самоопределям чрез някаква кариера, но изглежда не намерих такава, която да приляга на моето „аз“ (не че някога съм била напълно сигурна кое е това мое „аз“). Междувременно опитвах всевъзможни професии — от крупие на блекджек до инструктор по йога — но в нито една не се задържах: никоя не ми се струваше подходяща.

Това, което се оказа, че съм, и това, което в крайна сметка започнах да върша, ме завари по-скоро неподготвена.

Определено не планирах да бъда овдовяла самотна майка с дъщеря тийнейджърка, или да работя като асистентка на гениален, страдащ от обсесивно натрапчиво психично разстройство детектив.

И въпреки това, ето ме тук.

Ако това, какви сме, е отражение на онова, което правим, как се възприемаме и как ни виждат останалите, тогава предполагам, че съм любяща, отзивчива майка на Джули и способна, надеждна и усърдна асистентка на Ейдриън Монк.

Изпълнявам тези задължения спокойно и повече или по-малко щастливо, вече от много години, и въпреки това все още имам чувството, че не съм намерила себе си.

Предполагам, че това е защото не правя нещо, което винаги съм си мечтала да правя, или което ми се струва съвършеното изражение на собствената ми същност и на природните ми таланти — не че имам понятие какви може да са те.

Завиждам на хората, които нямат тези проблеми — а това май са почти всички, които познавам.

Вземете покойния ми съпруг Мич, например. Още от дете той винаги е искал да бъде летец-изтребител, съпруг и баща. Така че си поставил за цел да постигне именно това, и успял.

Мич загина като човека, какъвто искаше да бъде, правейки онова, за което беше предопределен. Сигурна съм, че дори в последните си мигове никога не се е усъмнил в това. Когато си помисля за него, и как загина в Косово, тази сигурност, заедно с увереността ми, че е знаел колко много го обичаме аз и Джули, ми дарява истински покой.

Ейдриън Монк е друг добър пример за онова, което имам предвид. Той копнее за ред, предсказуемост, симетрия и чистота. Отначало копнеел да стане инспектор към отдела по мерките и теглилките на щата Калифорния, но това скоро се променило. Още в началното училище показал удивително умение за разкриване на дребни мистерии, като например кой е откраднал парите от продажбата на сладки, или кой е виновникът за счупеното шкафче в съблекалнята.

Не бил подтикван от желание да се меси в чуждите работи, или от любопитство, нито от нужда от внимание или стремеж към справедливост, а по-скоро от непреодолимо натрапчиво желание да възстанови равновесието и реда в заобикалящия го свят.

За него една загадка е форма на хаос и бъркотия, която трябва да бъде разчистена, или липса на равновесие, която трябва да бъде поправена. Именно неконтролируемата му нужда буквално да оправя нещата, да ги поставя там, където им е мястото, му дава възможност да вижда дребните детайли, които всички други пропускат, и да разкрива престъпленията, които хвърлят в смут всички други.

За него справедливостта не е философски, морален или етичен идеал. Тя е равновесие, което трябва да бъде поддържано. В известен смисъл той станал инспектор по мерките и теглилките.

Не съществува абсолютно никакво съмнение, че Ейдриън Монк е бил предопределен да бъде детектив. Това е естественото продължение на неговата личност, на неговите таланти и на психологическото му разстройство.

Всички знаят това. Той също. Има хиляда неща (точно хиляда, между другото: той ги е подредил в каталог и е направил индекс), по отношение на които е несигурен, но фактът, че е велик детектив, не е едно от тях.

Ето защо той не се отказва от опитите да се върне в Полицейското управление на Сан Франциско, макар че оттам го уволнили, след като преживял пълен душевен и емоционален срив след убийството на съпругата му Труди.

И именно затова неговият приятел, капитан Лилънд Стотълмайер, наел Монк като консултант към отдел „Убийства“, въпреки многобройните му фобии и странности на поведението му.

Стотълмайер знаеше, че да бъде детектив, е съществено важна част от личността на Монк и че работата е единственото, което отново ще му връща целостта — поне до деня, в който най-после открие човека, сложил бомба в колата на съпругата му.

Но цената, че направи тази услуга на Монк, се оказа висока, и нямам предвид безбройните неща, които капитан Стотълмайер и най-близкият му помощник, лейтенант Ранди Дишър, трябва да правят, за да поддържат Монк щастлив. (Като например да се погрижат на местопрестъплението да не се мяркат черно-бели полицейски коли, защото това ще съсипе концентрацията му. Той смята, че ако колите се боядисват в два цвята, това трябва да се прави симетрично — черно от едната страна и бяло — от другата. Всичко друго нарушава природните закони.)

Обаждат се на Монк за консултации всеки път, когато има престъпление, което напълно озадачава Стотълмайер и неговите детективи. Той неизбежно разрешава загадката с такава лекота, че капитанът се чувства глупаво, задето сам не е видял уликите. Знам това, защото капитанът го е казвал многократно.

Именно това наистина харесвам у Стотълмайер. Той винаги изразява признателността си и засвидетелства на Монк цялото уважение, което заслужава. Но знам, че му струва много. Фактът, че разчитат на Монк, намеква, че капитанът и неговите хора не са достатъчно добри да разкрият престъплението сами… или поне не толкова бързо.

Онова, което влошава още повече нещата, е че дори по случаите на убийство, които Стотълмайер и неговите детективи можеха и неизбежно щяха да разкрият сами, Монк често открива решението, докато те още си вадят тефтерчетата.

Истината е, че всеки път, когато Монк се представи блестящо на някое местопрестъпление, той непреднамерено демонстрира, че Стотълмайер не е толкова добър в работата си, когото него.

Монк изобщо не си дава сметка за това, разбира се. Но аз си давам.

Нещата продължават така ден след ден, година след година, и това сигурно се отразява тежко върху самочувствието на капитана.

Знам, че се отразява тежко върху моето, а аз дори не искам да бъда детектив.

Когато отново и отново ставам свидетел на вроденото умение и афинитет на Монк към работата му, това само ми напомня, че аз тепърва трябва да демонстрирам нещо подобно в собствения си живот.

Сигурно е много по-ужасно за Стотълмайер, който не само упражнява същата професия, но и е на ръководен пост.

За всички тези конфликти си мислех сутринта, когато влязохме в залата за лекции на една от по-новите сгради в Калифорнийския университет — Юридическия факултет на Сан Франциско.

Идеята беше да се срещнем със Стотълмайер в управлението, за да приберем чека със заплатата на Монк и, като последица, моята заплата, но на капитана и на Дишър им се бяха обадили и ги бяха повикали да разследват някаква стрелба в университета. Тъй като отчаяно се нуждаехме от парите, а Монк не можеше да устои на посещението на някое местопрестъпление, ние също отидохме там.

Беше голяма зала за лекции с бели дъски за писане и плоски монитори зад катедрата. Много скоро тебеширите и гъбите за триене ще бъдат също толкова остарели и рядко употребявани, колкото и пишещите машини, виниловите грамофонни плочи и индигото.

Всички места за сядане бяха снабдени с електрически контакти и поставки за лаптопи. Представих си, че да си студент тук, сигурно е като да слушаш лекции в бизнес класата на полетите на реактивните самолети на „Бритиш Еъруейс“. Липсваше само стюардесата, която бута количка по пътеката между седалките и сервира напитки и леки закуски.

Преброих набързо студентите в помещението. Бяха стотина и още бяха по местата си, въртейки се нервно, докато няколко детективи ги разпитваха един по един.

Въпросите вероятно бяха свързани с мъртвеца.

На мен жертвата ми изглеждаше като един от студентите, само дето, за разлика от останалите имаше огнестрелна рана в гърдите и беше мъртъв.

Тялото му беше проснато в най-долния край на пътеката, която се простираше в левия край на стаята. По пода имаше петна от кръв, които показваха, че се е претърколил на половината път надолу по пътеката, преди кракът му да се натъкне на онези луксозни места за сядане.

Видях, че в кръвта лежи пистолет. Мястото беше отбелязано с номериран жълт конус, каквито слагат на местопрестъпленията, в случай, че никой не е забелязал оръжието, кръвта или тялото.

Лейтенант Дишър беше пред залата за лекции, вдигнал молив над тефтерчето си, докато разпитваше бузест мъж с прошарена коса, който носеше костюм и вратовръзка.

Бузестият мъж имаше къса брада, която предположих, че си беше пуснал, за да подчертае по-добре първата си брадичка и да отвлече вниманието от двойната.

Държеше брадичките си високо вдигнати, гърба си — изправен, и навел дългия си нос, се взираше отдолу нагоре в Дишър, сякаш гледаше пакостливо дете. Запитах се дали стойката му е била такава, преди да стане професор, или това вървеше с работата, или пък беше напразно усилие да изопне отпуснатия си врат.

Лейтенант Дишър беше в средата на трийсетте, непрекъснато стараещ се да се хареса, и изненадващо дружелюбен за детектив от отдел „Убийства“, което успокояваше повечето хора и ги предразполагаше да бъдат откровени пред него, като разкриваха далеч повече, отколкото биха разкрили пред всеки друг с полицейска значка. Но от онова, което виждах, не мислех, че мъжът, с когото говореше Дишър, е от тези хора.

Имаше двама криминалисти, които правеха снимки, събираха веществени доказателства и много усърдно се опитваха да изглеждат също толкова страхотни и хладнокръвни като Дейвид Карузо и Мардж Хелгенбъргър, докато работеха. Не им се отдаваше. Бяха твърде затормозени да мислят за впечатляващи пози и не разполагаха с нужния гардероб, стилистите или добре оформените и поддържани тела, за да го постигнат.

Стотълмайер не се опитваше да впечатли никого. Всъщност изглеждаше по-уморен и по-измъчен от обикновено. Сакото и памучните му панталони бяха измачкани, а рунтавите му мустаци имаха нужда от подрязване. Стоеше с ръце на хълбоците, загледан надолу към тялото, когато се приближихме. Поздрави ни с бърз поглед и кимване.

— Не беше нужно да идвате чак дотук — каза Стотълмайер.

— Дойдохме за чека на господин Монк — поясних.

— В службата е — отвърна той. — Отбийте се по-късно днес следобед и ще ви го приготвя.

Монк се наведе да огледа тялото, като държеше ръцете си разперени пред себе си като филмов режисьор, очертаващ с палци границите на кадър.

— Господин Монк си мислеше, че ако ви помогне да се оправите тук, няма да се наложи да чакаме до следобед.

Той подозрително ме измери с поглед:

— Идеята е била на Монк?

— Може и да съм му дала някои съвети по въпроса — казах. — Чекът и без друго закъснява с една седмица.

— От отдела непрекъснато ми съкращават бюджета и се налага да определям приоритети по отношение на разходите си — оправда се Стотълмайер. — Боя се, че консултантите са най-долу в списъка.

— Тогава забравете за идеята да получите помощ от господин Монк днес — заявих. — Той не работи безплатно.

— Нямам нужда от помощта му точно сега — каза Стотълмайер. — В случилото се тук няма никаква загадка.

— Онзи тип на пода е нахълтал в стаята посред лекцията и е насочил пистолет към професора — каза Монк, като се изправи. — Стрелецът се е готвел да стреля, но професорът го е прострелял пръв.

— Точно това се е случило — съгласи се Стотълмайер. — Било е явен случай на самозащита и имаме пълна зала свидетели, които да го потвърдят.

— За какво му е бил на професора пистолет? — попита Монк.

— Той е бивш федерален прокурор, който навремето е тикнал в затвора доста страховити хора — каза Стотълмайер. — Има разрешително да носи скрито оръжие.

Монк погледна към предния край на стаята.

— Това професор Джеремая Коуън ли е?

— Да, познаваш ли го? — попита Стотълмайер.

— Преподаваше ми „Въведение в криминалното право“, когато следвах в Бъркли.

— Точно по този предмет е изнасял лекция днес — каза Стотълмайер. — Но не мисля, че урокът, който са получили студентите му, е бил в учебната програма.

Монк завъртя глава, сякаш се опитваше да освободи шип във врата си. Но аз знаех, че не вратът му го безпокои. Шипът беше в ума му. Имаше някакъв детайл, който не пасваше, и това ме разтревожи.

— Днес няма да работите, господин Монк — предупредих го. — Не са ви платили.

— Аз не работя — каза той.

— Тогава какво беше това? — Завъртях глава, както беше направил той.

— Нищо не беше — каза той.

— Разбира се, че е било нищо — каза Стотълмайер. — Този случай беше приключен, преди да пристигнете. Вече не е останало нищо за правене, освен книжата.

— Хубаво, тогава няма причина да не побързате да се върнете в службата, за да подпишете чека на господин Монк.

Монк тръгна право към професор Коуън, който сякаш трепна отвратено, като го видя да се приближава.

Стотълмайер и аз последвахме Монк: никой от двама ни не се радваше особено, че той се замесва в това.

— О, Боже мой — каза Коуън. — Та това е Ейдриън Монк.

— Още ме помните след всичките тези години? — изненада се Монк.

— Преди всяка лекция ти ми чертаеше на черната дъска редове, за да пиша по тях — каза Коуън. — Настояваше да използвам нова кутия с тебешири. И никога не ме оставяше да изтрия дъската: държеше да го правиш лично. Отнемаше ти часове.

Монк погледна Стотълмайер и мен и сви рамене с престорена скромност.

— Бях нещо като любимец на преподавателите. Целият факултет ме обичаше.

— Имаш късмет, че в онези времена не носех пистолет — каза Коуън.

— Защо носехте пистолет днес? — попита Монк.

— Винаги го нося — каза Коуън. — Но днес ми беше съвсем подръка, защото напоследък получавам тези откачени, заплашителни имейли от студент, който смята, че съм съсипал живота му, като съм му написал лоши оценки. Каза, че ще умра заради това.

Дишър посочи с глава към жертвата:

— Той ли беше?

— Така предполагам — каза Коуън.

Дишър присви очи:

— Защо?

— Защото изкрещя: „Вие съсипахте живота ми“, а после насочи пистолета си към мен.

— Може би има повече от един студент, който ви мрази — отбеляза Дишър.

— Възможно е — отвърна Коуън.

— Ние не правим предположения — каза Дишър. — Работим с факти.

— Разбира се — каза Коуън. — Колко неразумно от моя страна.

— Типът, който ви е изпращал имейлите, може точно сега да се крие зад някой храст, в очакване да скочи и да ви удуши с гарота, щом излезете от сградата.

— Добре е да идеш да провериш, Ранди — каза Стотълмайер.

Дишър продължи да стои там:

— Наистина ли?

Стотълмайер го изгледа гневно.

— Отивам да проверя храстите. — Дишър прибра тефтерчето в джоба си и забързано се отдалечи.

Стотълмайер въздъхна и се обърна към Коуън:

— Съобщихте ли за заплахите?

— Уведомих полицията на кампуса и им показах заплашителните имейли — каза Коуън. — Но те не можеха да направят много. Проследиха имейлите и откриха, че са изпратени от компютрите за общо ползване в кафенето на кампуса. Всеки може да ги е пратил.

Стотълмайер посочи към жертвата:

— Разпознавате ли го? Казва се Форд Олдман.

— Изглежда ми смътно познат, но само по този предмет имам близо сто студенти, без да броим другите, на които преподавам — каза Коуън. — Не може да се очаква да ги помня всичките, семестър след семестър, година след година. Сигурно са хиляди.

— Запомнили сте мен — каза Монк.

— Ти изпъкваше — каза Коуън. — Освен това, сега е едва втората седмица, откакто водя този клас. Едва започвам да опознавам лицата.

Монк изопна плещи. Нов шип. Това не беше добър знак. Стотълмайер също го долови.

— Да, това звучи напълно логично — каза Монк с напълно неестествен глас, като робот. — Абсолютно съм убеден, че това, което казвате, е вярно. Изобщо не се съмнявам. Капитане, ако обичате, бих ли могъл да поговоря за миг с вас по въпрос, който няма абсолютно нищо общо с убийството на този студент?

— Не беше убийство — каза Коуън. — Беше самозащита. Това е важно законово и морално разграничение.

— Прав сте — каза Монк със същия изопачен глас. — Трябваше да кажа: „убийство при самозащита“.

— Изобщо не беше убийство — каза Коуън, като от раздразнение повиши глас с една октава.

Стотълмайер хвана Монк за ръката и го издърпа настрани, така че професорът да не ги чува. Последвах ги, защото това ми е работата. Отбелязано е в трудовата ми характеристика.

— Какво те прихваща, Монк? — попита капитанът.

— Той го е направил — каза Монк. — Той е убиецът.

— Да, Монк, знаем това — каза Стотълмайер. — Това е безспорно.

— Било е убийство, капитане.

— Било е самозащита — каза Стотълмайер. — Имаме сто очевидци и до един разказват една и съща история.

— Това е доказателството — каза Монк.

— За това, че съм прав — каза Стотълмайер.

— Че това е било предумишлено убийство — каза Монк.

Нямах представа защо Монк смята, че тази стрелба не е била това, което изглеждаше, но отдавна бях научила, че той винаги е прав, когато става въпрос за убийство.

— Господин Монк не работи безплатно — казах. — Ако искате да чуете повече, ще трябва да му подпишете чека.

— Но аз не искам да чуя повече — сопна се Стотълмайер.

— Когато карах курса по въведение в криминалното право, някой се втурна в стаята, стреля веднъж по професор Коуън, и отново изтича навън — каза Монк. — Това изплаши всички и приключи за десетина секунди. След това той разпита студентите за това, какво са видели, и получи всевъзможни противоречиви сведения. Стрелбата беше просто драматичен трик, за да демонстрира колко ненадеждни са показанията на очевидци. Но аз схванах правилно, разбира се.

— Било е преди двайсет години, Монк — отбеляза Стотълмайер. — Това е съвпадение.

— Онази стрелба също се случи през втората седмица от лекциите ми по този предмет. Мога да измъкна бележките си от лекциите и да ви покажа, ако искате.

— Още ги пазите? — попитах.

— Разбира се, че ги пазя — изуми се той. — Запазил съм всичките си учебници, от забавачницата чак до колежа.

— Защо?

— В случай, че имам нужда да се върна към ситуации като тази.

— Много от бившите ви преподаватели ли застрелват хора? — попитах.

— Случва се — каза Монк.

— Изненадан съм, че никой не е застрелял теб — каза Стотълмайер.

— Пазя ги също и за да мога да даря книжата си на университета, когато умра.

— Не знаех, че имате книжа — казах.

— Всички имат книжа — каза Монк. — Моите имат предимството, че вече са изброени в индекс и подредени в каталог, в съответствие с десетичната система на Дюи, което е причината да мога да намеря записките си от лекциите за този предмет много лесно, ако капитанът ги поиска.

Стотълмайер разтърка слепоочията си. Монк започваше да му причинява главоболие.

— Но този стрелец не е използвал халосни патрони, Монк — каза Стотълмайер. — В пистолета му е имало истински куршуми. Може би стрелецът е избрал нарочно тази седмица като някаква гадна шега.

— Ето какво се е случило… — започна Монк, но аз го прекъснах.

— Не му се полага да чуе какво се е случило, защото не ви е платил за консултациите през последния месец — припомних. — Ако му предоставяте уменията си безплатно, той няма особен стимул да ви плаща навреме.

— Права си — каза Монк, прехапа устна, а после все пак се поддаде на изкушението. Не се бори с него твърде продължително. — Професор Коуън е помолил студента, Форд Олдман, да вземе участие в обичайната му постановка с очевидци. Но онова, което Форд не е знаел, било, че пистолетът му е зареден и че му залагат капан за собственото му убийство. Планът е бил почти перфектен и много рискован, защото ако професор Коуън не е стрелял пръв, е можел да загине.

— Какъв е бил мотивът на професор Коуън да убие Олдман? — попита Стотълмайер.

Завъртях Монк кръгом и го побутнах към вратата.

— Това е всичко, което ще получите безплатно, капитане — казах. — Сам сте.

Преди Монк да успее да се извърне, аз го сграбчих над лакътя и почти го извлякох от залата за лекции.

— Искате ли да ви изхвърлят от апартамента ви? — попитах. — Искате ли да изгубите асистентката си? Не раздавате опита и уменията си безплатно. Вие ръководите бизнес, господин Монк.

— Но аз още не знам какъв е мотивът на професора — каза Монк.

— Няма значение — заявих. — Нека полицаите свършат малко детективска работа за разнообразие. Упражнението може да им е от полза.