Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

15. Г-н Монк започва рано деня си

Седях на плажа на Парадайз Айлънд, оставяйки Даниел Крейг да размазва лосион против слънце по целия ми гръб. Лосионът миришеше на кокосови орехи и усещах как малки песъчинки леко драскат кожата ми, докато той нанася хладния крем. Ръцете му бяха груби, но си служеше леко с тях, и аз намирах контраста за опияняващо възбуждащ. Едва се сдържах да не замъркам като котка. Или може би го направих, но звукът беше удавен от звъна на телефона.

Сграбчих телефона, с намерението да го метна в океана, но после отворих очи и видях, че красивият, бял пясъчен плаж, който се простираше във вечността, всъщност е възглавницата до главата ми.

— Ало? — казах, а съзнанието ми още беше наполовина в Сан Франциско, наполовина на плажа с Даниел Крейг.

— Радвам се, че още си будна — каза Монк. — Мислех си за онези папки.

Хвърлих поглед към часовника на нощното ми шкафче. Беше два и двайсет и четири сутринта. Вече не бях на Бахамите.

— Лягайте си, господин Монк — казах.

— Знаеш ли какво ще е забавно? Ако донесеш онези папки обратно в апартамента ми.

— Искате да шофирам до къщата ви в два и половина сутринта, и да ви донеса един куп папки с материали по случаи, за да работите пак цяла нощ?

— Преувеличаваш — каза Монк. — Два и двайсет и шест е.

— Връщам се на плажа — казах и затворих. Зарових лице в топлото местенце на възглавницата си, затворих очи и се опитах да се пренеса отново на Парадайз Айлънд.

Телефонът иззвъня отново. Отворих очи, претърколих се, пресегнах се зад нощното шкафче и изтръгнах телефонния кабел от стената. Телефонът бе принуден да замлъкне. В моята стая, но не и в останалата част от къщата.

Миг-два по-късно вратата ми се разтвори рязко и Джули застана на прага по нощница, като държеше преносимия си телефон.

— Господин Монк е — каза тя. — Иска да отида с колата до апартамента му да занеса някакви папки.

— Откажи му и си изключи телефона — казах и захлупих глава с възглавницата.

— Ще се радвам да му занеса папките — каза тя. — Ако мога да карам „Лексуса“.

Метнах възглавницата настрани и седнах в леглото:

— Наистина ли мислиш, че ще оставя седемнайсетгодишно момиче да шофира само в града в два и половина сутринта?

Чух от телефона някакво грачене, подобно на някой от онези гласове на възрастни от анимационно филмче за Чарли Браун. Джули вдигна телефона към ухото си, слуша няколко секунди, а после покри слушалката с ръка:

— Господин Монк казва, че и ти може да дойдеш. Можем да си препечем филийки и да си направим парти.

Направих й знак да ми донесе телефона. Тя ми го подаде. Изключих го и й го подадох обратно.

— Лека нощ — казах.

— Как се предполага да заспя сега? — проплака тя.

— Можеш да броиш „Лексуси“.

Зарових лице във възглавницата и се надявах, че Даниел Крейг още ме чака на Бахамите.

 

 

Не ме чакаше. Когато се върнах в страната на сънищата, Даниел си беше отишъл, а Бахамите също бяха изчезнали. Озовах се в някакъв постапокалиптичен ад, живееща в подземен бункер, пълен с контейнери за опаковане на памперси, кърпички „Ует Уанс“ и херметични найлонови торбички за веществени доказателства. За ядене имах само „Уийт Финс“ и бутилирана вода „Сиера Спрингс“.

Събудих се след девет, лепнеща от пот, с пресъхнало гърло и дясна ръка, изтръпнала от това, че беше стояла извита под странен ъгъл под възглавницата ми.

Ах, каква великолепна сутрин.

Извлякох се от леглото. Джули беше отишла на училище и любезно беше оставила недоядената си купичка със зърнена закуска, корички от препечена филийка и празна чаша от кафе на масата, за да бъдат разчистени от мен или някой член на домашната ни прислуга.

Предполагам, че си го заслужавах, задето бях такава лоша майка.

Не бях и кой знае каква асистентка. Бях закъсняла за работа, но не бързах да наваксам за изгубеното време. Монк можеше да обвинява за закъснението ми единствено себе си.

Напълних отново чашата за кафе на Джули с онова, което беше оставила да се топли в каната, пъхнах в тостера една замразена тарталета с мак, за да закуся, и седнах да прегледам „Кроникъл“, който Джули грижливо беше оставила пръснат по цялата маса.

Когато става дума за четене на вестник, аз съм малко като Монк — обичам всички рубрики и страници да са сгънати и подредени, за да започна от първата страница и да карам нататък, докато изчета вестника. Събрах всички части и ги подредих отново.

Частта с първата страница беше последната, до която стигнах, а когато това стана, получих неприятна изненада.

Историята със съдия Карнеги се беше превърнала в новина от първа страница. Ето как започваше:

Полицията арестува Ронда Карнеги, съпругата на съдия Алан Карнеги, и я обвини в извършеното вчера убийство на съпруга й и екзекуцията в гангстерски стил на съдия Кларънс Стантън в парка „Голдън Гейт“ по-рано тази седмица.

Съдия Карнеги беше застрелян на половин пресечка от дома си, докато разхождал кучето си, а съдия Стантън — прострелян многократно предишния ден, докато правел сутрешния си джогинг.

Източници от управлението съобщават на „Кроникъл“ че вниманието на разследването, водено от капитан Лилънд Стотълмайер, е било съсредоточено върху прочутия мафиотски бос Салваторе Лукарели, който тази седмица трябваше да бъде изправен на съдебен процес под председателството на съдия Стантън. След убийството на този юрист, съдия Карнеги беше определен да заеме мястото му като председател на съда. Не е определена нова дата за процеса.

Решаващият пробив в разследването беше извършен от прочутия детектив Ейдриън Монк, който беше консултант към полицейското управление, докато договорът му бе внезапно прекратен преди няколко дни. Монк незабавно беше нает от „Интертект“ — частна детективска агенция със седалище в Сан Франциско.

„Господин Монк беше дълбоко потресен от тази атака върху съдебната ни система и веднага се заинтересува от случая, но полицията отхвърли предложението му за съдействие“, каза Никълъс Слейд, президент и основател на „Интертект“. „Решително, и с пълната подкрепа на нашите опитни професионалисти, той разнищи случая и откри убедителни доказателства, които полицията беше пропуснала в слепия си устрем да преследва господин Лукарели.“

Капитан Стотълмайер потвърди, че участието на Монк в разследването е изиграло решителна роля и довело до арестуването на госпожа Карнеги в дома й, недалече от мястото на убийството на съпруга й няколко часа по-рано. Тя е задържана без право на гаранция, в очакване на съдебен процес. Капитан Стотълмайер отказа да коментира повече и да разкрие допълнителни подробности, отнасящи се до разследването или до естеството на доказателствата срещу госпожа Карнеги.

Тази седмица в деня на откриването на Конференцията на детективите от отдел „Убийства“ на големите градове в хотел „Дорчестър“ капитанът беше критикуван за това, че неговият отдел разчита на Ейдриън Монк, и за ниския процент приключени случаи, който ще имат, ако приносът на консултанта се изключи като фактор от годишната им статистика.

Не можех да чета повече от статията. Беше твърде болезнено.

Ако това беше представата на Слейд да прояви внимателно отношение към Стотълмайер и да му спести излагането, потръпвах при мисълта какви щяха да бъдат коментарите му, ако не се беше сдържал.

Макар да бях ядосана на Слейд за онова, което беше направил, трябваше да се възхитя на начина, по който беше извъртял историята, за да накара „Интертект“ да изглежда компетентна и загрижена за обществото и да представи Лукарели като жертва.

Запитах се защо Слейд предпочиташе да не разкрива, че Лукарели беше наел „Интертект“ да докаже, че е невинен за убийствата на съдиите.

Може би се тревожеше, че успехът на Монк ще бъде омаловажен, ако хората знаят, че не е бил мотивиран от възмущението от ужасното престъпление, а по-скоро, че Лукарели му е платил, за да го оневини за убийствата.

Свидетелство за уважението на Стотълмайер към Монк, дори за негова сметка, беше фактът, че не оспорваше версията на Слейд за убийствата. Но пък и може би това нямаше толкова общо с желанието му да пощади Монк, отколкото с това да попречи случаят, който бе изградил срещу госпожа Карнеги, да бъде осквернен от съмнение. В края на краищата, както Слейд, така и Стотълмайер бяха съгласни, че Монк е прав, и никой от тях не искаше на госпожа Карнеги да й се размине.

След като прочетох тази статия, се зарадвах, че бях забравила да гледам новините предната вечер. Вероятно всички местни канали бяха разкритикуваш жестоко капитан Стотълмайер.

Изядох си маковата тарталета (и си казах, че е здравословна, защото беше приготвена от брашно и канела, два продукта, които можеха да се намерят в природата, а не създадени в епруветка), взех един бърз душ, облякох се и се отправих към жилището на Монк.

Оставих кутията с папките в колата си, извадих от нея четири издути папки, и ги взех със себе си. Планът ми беше внимателно да му подавам случаите на малки партиди.

Затова можете да си представите изненадата и гнева ми, когато влязох около десет и половина и видях Монк на масата в трапезарията си, с друго чекмедже на колелца до него, с разпръснати пред него книжа и снимки от местопрестъпления. Даниел също седеше на масата, като гледаше в монитора на лаптопа си и пишеше бързо.

Монк беше със същите дрехи като предишния ден. Но това не означаваше непременно, че не се е преобличал, откакто го бях видяла за последен път. Той си купуваше дрехи в големи количества специално, за да може да носи едни и същи дрехи всеки ден, ако иска. Освен това дрехите му не бяха измачкани, но пък и той никога не ги оставяше да се намачкат.

Дори при това положение бях убедена, че не е спал и не се е преобличал. Караше без сън вече две денонощия, а това нямаше как да е добре.

— Добро утро на всички — поздравих с престорена бодрост.

— Добро утро, Натали — отвърна Даниел, толкова наперена и енергична, че ми се прииска да я задуша с една от двете еднакви квадратни декоративни възглавнички на Монк. Но това не беше единственият мотив зад напълно оправданото ми желание да я убия. Налице беше и въпросът с втория класьор за папки.

— Крайно време беше да стигнеш дотук — каза Монк, без да вдига поглед от работата си. — Помислих си, че си заминала на почивка.

— Щяхте да разберете, ако бях заминала на почивка, господин Монк, защото вие също щяхте да сте там и хората щяха да падат мъртви навсякъде около нас.

За нещастие, това не беше заядливо-остроумна забележка: беше си самата истина. Аз вероятно съм единственият турист на Хаваите, в Германия и Франция, чийто ваканционен албум с изрезки и снимки включва фотографии от местопрестъпления. Убийството преследва Монк като обсебен фен. Бихме могли да си направим екскурзия до някой необитаем ледник на Северния полюс и вероятно ще се натъкнем на Отвратителния Снежен човек със забит в гърба кинжал.

— Научихте ли новината? — попита Даниел. — Полицията е открила пистолет в къщата на госпожа Карнеги и експертите по балистика категорично са го идентифицирали като оръжието на убийството. Намерили са там също и велосипеда и якето с качулка. Поела е огромен риск, като е запазила всичко това.

— Предполагам, никога не й е хрумвало, че полицията ще я заподозре толкова скоро — казах.

— Не са те: беше господин Монк — заяви тя гордо. — Вече реши девет случая тази сутрин.

— Десет — поправи я Монк, като затвори една папка и я плъзна към нея. — Похитителят е шофьорът на автобуса. Един истински шофьор на автобус щеше да спре на железопътните релси и да отвори вратата. Той не го е направил.

— Не е ли удивителен? — каза Даниел.

— Трябва да го видите как прескача високи сгради с един скок — казах.

— Госпожа Карнеги е имала връзка с мъж, двайсет години по-млад от нея — каза Даниел. — Предполагам, че не е искала да минава през всички неприятности на един развод.

— Убийството наистина намалява съдебните разноски, освен ако не те хванат — казах, като се обърнах към Монк. — Откъде взехте всичките тези папки?

— Ти и Джули не пожелахте да ми помогнете, затова се обадих на Даниел и тя се отби да ги донесе.

— В два и трийсет сутринта? — попитах.

— Дотогава вече беше два и трийсет и пет, а тя ни каза, че е на наше разположение по всяко време на деня или нощта.

— И наистина го мислех. А господин Слейд също нямаше нищо против да го събудя или да отиде до офиса да вземе още няколко отворени случая.

Не бях изненадана, като имах предвид всички успехи и позитивна популярност, които Монк беше донесъл на „Интертект“ в последните двайсет и четири часа.

— Даниел, мога ли да те помоля да поговорим насаме за минутка?

— За какво? — попита Монк.

— Свършиха ми тампоните и си помислих, че може би тя…

Монк размаха ръце във въздуха като обезумял, за да ми даде знак да спра да говоря, а след това си запуши ушите. Беше точно реакцията, която очаквах.

— Излезте навън или може да видя нещо, което не искам — каза той.

Замарширувах към предната врата и Даниел ме последва навън. Щом вратата се затвори, аз се обърнах и рязко забих поглед в лицето й, с което я стреснах.

— Ако не притежаваше черен колан, щях да ти изритам задника още сега — казах. — Какво си въобразяваше, като му донесе тези папки?

— Вършех си работата — каза тя. — Той поиска още случаи, по които да работи, и аз ги донесох.

— Не виждаш ли, че не е спал?

— Това е, защото не спира да мисли за отворените случаи — каза тя. — Мислех си, че ако ги донеса, той ще…

— Заспи? — прекъснах я. — Хайде, Даниел, мислех, че имаш диплома по психология. Наистина ли смяташе, че щом му донесеш още папки с отворени случаи, той ще си легне? Или си мислеше колко щастлив ще е Ник, ако господин Монк разреши още дузина случаи преди изгрев-слънце?

Тя сведе поглед към краката си, признавайки вината си, но нямаше да й позволя да се измъкне.

— Той е изтощен — казах. — Нуждае се от почивка. Затова отнесох другата кутия с папки с мен вкъщи.

— Но той ми се обади и поиска случаи, по които да работи — каза тя с отбранителна хленчеща нотка в гласа. — Какво се предполагаше да направя?

— Каквото е в негов най-добър интерес, дори и ако мисли, че не е — отвърнах остро. — Ако наистина работиш за господин Монк, това е твоят приоритет. А точно сега онова, от което той се нуждае повече от всичко, е сън.

— Съжалявам — каза тя.

— Не вредиш на мен, а на него. Сега е твърде късно да отнесеш обратно тези папки: той ги е видял. Вероятно ги е преброил всичките и няма да спре да мисли за тях просто защото не са в къщата му. Но оттук нататък никакви папки повече: ясно ли е?

Тя кимна.

— Надеждата ми е, че ще е толкова уморен, след като ги прегледа, че най-после ще поспи — казах и влязох обратно в къщата.

Тримата прекарахме остатъка от деня като преглеждахме папките и записвахме докладите от откритията на Монк. Единствените, които показваха признаци на умора, бяхме Даниел и аз. Монк беше ентусиазиран, всеки разрешен случай му даваше енергия да се зарови в следващия.

Към шест вечерта вече беше приключил с всички случаи в двата класьора за папки и аз изтръгнах нова клетва от Даниел, че няма да му носи повече. Но той не се забави да попита.

— Къде са останалите? Давай ги.

— Няма повече случаи, господин Монк — каза тя.

— Тук не — каза той. — Можеш да донесеш папките със случаи, които са останали в офиса.

— Това е въпросът — каза тя. — Разрешихте всички налични случаи. Оставихте всичките ни служители без работа. Сега трябва да чакаме да постъпят нови случаи.

Беше толкова убедителна, че самата аз почти повярвах. Той сигурно беше повярвал или сетивата му бяха толкова притъпени от изтощение, че не можа да разкрие лъжата, защото внезапно цялата умора, от която бягаше с работа, сякаш го застигна. Раменете му увиснаха, а погледът му натежа. Той рухна в любимото си кресло.

— Готов съм за още — каза. — Давай.

— Вие ще сте първият, на когото ще се обадим — каза тя.

И тогава проклетият телефон иззвъня. Монк се надигна в стола си и седна с изправен гръб: възможността за разкриване на ново престъпление му вдъхна прилив на енергия.

Изкушавах се да не вдигна телефона, но реших, че най-добрият курс на действие е да видя кой се обажда. Ако беше Ник Слейд, или някой друг със загадка за Монк, възнамерявах да затворя телефона и да го излъжа кой се е обадил.

Но не беше никой, обаждащ се за нов случай. Беше Каръл Атуотър с покана за бдение.