Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

14. Г-н Монк почиства

Стотълмайер ни каза, че Каръл оставила баща си вкъщи, докато закара сина си на училище и заведе дъщеря си на преглед при педиатър. Когато се прибрала, намерила баща си да се носи по лице в басейна.

Монк настоя да последва Стотълмайер до къщата на Каръл. Макар че изобщо не познаваше Бил Пешел, той смяташе, че му е задължен, задето е въвел чудодейния контейнер за опаковане на памперси в живота му.

Когато пристигнахме, отпред бяха паркирани полицейска кола от поделението в Мил Вали, една „Краун Виктория“ без отличителни знаци, и микробус на „Съдебна медицина“. Съседите стояха в автомобилните алеи и моравите пред къщите си, като зяпаха към къщата и чакаха да се случи нещо интересно.

Полицейският фотограф тъкмо си тръгваше, когато се приближихме до входната врата. Каръл ни посрещна там, все още в мокрите си дрехи.

— Съжалявам, че ви безпокоя, капитане: просто не знаех на кой друг да се обадя. — Тя посочи навътре към всекидневната, където двама униформени полицаи от Мил Вали и един детектив разговаряха с жена в жълто яке от плътна материя с думите „Съдебен лекар“, щамповани с големи букви на гърба. — Не знам как да говоря с тях, нито какви въпроси да задавам.

— Остави всичко на мен — каза той. — Добре е да се преоблечеш в сухи дрехи и да поседнеш за няколко минути. Възможно е да си в шок. Парамедиците не те ли прегледаха, преди да си тръгнат?

Тя поклати глава:

— Само ми е студено. Още не съм успяла да се преоблека.

— Сега можете — казах. — Имате ли нужда от помощ с бебето?

— Тя е при съседите — каза Каръл.

Монк отиде до френските врати и погледна навън в задния двор.

В блещукащата мокра трева до черната ограда от ковано желязо на басейна имаше бял пластмасов стол. Двама асистенти вдигнаха Пешел и го сложиха в торбата за трупове. Всичко, което видях, преди да затворят ципа на торбата и да качат тялото на носилка, бяха белите му три четвърти чорапи без оформена пета. Каръл проследи погледа ни:

— Оставяла съм го сам и преди без никакви проблеми. Никога не съм си представяла, че ще се опита да влезе в басейна.

— Вината не е твоя — каза Стотълмайер.

— Търсих го из цялата къща, преди да ми хрумне да отида в задния двор… и той беше там — каза тя. — Опитах се да го спася, но ми отне толкова много време. Грабнах ключа за катинара, отворих портата и се гмурнах в басейна. Докато стигна до него, вече беше твърде късно.

— Вероятно е било твърде късно още преди да се прибереш вкъщи — каза Стотълмайер. — Не можеш да се обвиняваш.

Обгърнах с ръка мокрите й рамене и я прегърнах да я успокоя.

— Добре е да се преоблечете в сухи дрехи. Ще ви приготвя нещо горещо за пиене — казах. — Кафе ли искате, или чай.

— Чай — каза тя. — Благодаря.

Каръл се запъти с усилие надолу по коридора. Стотълмайер ме погледна.

— Радвам се, че дойде — каза той. — Аз съм ужасен в подобни неща.

— Тогава вървете и направете онова, в което сте добър — предложих.

Стотълмайер въздъхна уморено и тръгна към скупчените полицаи, като им показа значката си, когато се приближи. Излязоха в далечния край на вътрешния двор да се посъветват.

Аз тръгнах към кухнята и забелязах кутия пакетчета чай „Липтън“ на задния плот, недалече от редицата пълни с вода бутилки от алкохол на Пешел.

Тя имаше един от онези малки сифони, които веднага ви осигуряват вряща вода, така че това ме улесни. Докато вземах една чаша за кафе от поставката за сушене и я пълнех с топла вода, забелязах върху плота кърпата, с която Пешел бършеше чашите, и една чаша, поставена върху салфетка, в пълна готовност за следващия му клиент.

Това, разбира се, ми напомни за Пешел, и аз хвърлих поглед навън.

Монк стоеше във вътрешния двор, където ръбът се допираше до мократа, прясно окосена трева, и се взираше към стола и басейна от другата страна на оградата. На бетона, където беше лежало тялото на Пешел, още имаше локва вода.

Помощниците на съдебния лекар вкараха в къщата носилката с торбата за трупове и през всекидневната я изтикаха до входната врата. Радвах се, че Каръл пропусна това, но бях сигурна, че съседите отвън са изпиташ истинска тръпка при вида на торбата за трупове. Хората обожаваха да протягат шии, за да видят торбите за трупове, стига вътре да не беше закопчан някой техен любим човек.

Отидох до хладилника да потърся мед. Вратите на уреда бяха покрити със семейни снимки, училищни проекти по рисуване, купони за пазаруване и календарът й с ангажименти, всичките — закрепени с магнити, представляващи букви от азбуката. Моят хладилник също беше покрит с разни неща, но в моя случай бяха семейни снимки, бележки, с които двете с Джули напомняхме разни неща една на друга или на себе си, и интересни вестникарски изрезки, които бях залепила за Джули, или тя за мен.

Какво е това, което превръща хладилника в център за свръзка и албум за изрезки за семействата? Или защото това е място, където всеки от семейството непременно ще отиде поне един или два пъти през деня? Или просто защото той представлява голяма, празна метална повърхност?

Можете да разберете много неща за членовете на едно семейство от това какво лепят по хладилника си. Например върху този на Монк няма нищо. Той е толкова чист и лъскав, че може да го използвате като огледало.

Намерих буркан с мед в хладилника, капнах малко в чая, после сложих чашата на плота заедно с една лъжичка и захарницата.

Каръл се зададе по коридора по халат за баня и чехли и седна на едно от високите столчета. Обви ръце около чашата с чай, духна го да поизстине, и отпи.

Не каза нищо, а аз не се опитах да водя разговор. За какво имаше да говорим? Каръл изглеждаше погълната от скръбта си или, както предположи Стотълмайер, беше в шок. Кой можеше да я вини?

Погледнах отново навън и видях Монк, приклекнал в двора, как взе нещо с пинсети и го сложи върху дланта на другата си ръка.

Излязох навън под предлог, че искам да видя какво е намислил Монк — не че си направих труда да обяснявам на Каръл. Това беше просто мотивацията зад представлението ми, докато излизах от кухнята. Истината беше, че се чувствах неловко да стоя там и да я гледам как нещастно пие чая си, и имах нужда да се измъкна.

Погледнах надолу към Монк:

— Какво правите?

— Помислих си, че ще помогна на Каръл, като разчистя тази голяма бъркотия.

Всичко, което видях, бяха няколко стръкчета окосена трева и няколко бели късчета изкуствен тор.

— Ако това е представата ви за голяма бъркотия, тогава никога вече няма да ви пусна в къщата си.

— Имаш ли херметична торбичка? — попита той.

Затършувах в дамската си чанта и му дадох една от малките найлонови торбички, които нося със себе си, за да слагам в тях всички използвани кърпички или веществените доказателства, които събира.

Той пусна в торбичката съдържанието на шепата си, а после се изправи и кимна на себе си.

— Това ще я освободи донякъде от напрежението — каза той, като запечата торбичката. — Едно нещо по-малко, за което да се тревожи.

Взех торбичката от него и му подадох кърпичка, преди да успее да поиска.

Стотълмайер, полицаите от Мил Вали и съдебният лекар, които досега стояха скупчени, се разделиха, като футболисти, готови да направят плана си. Той се приближи до нас, а другите си тръгнаха.

— Съдебният лекар казва, че, изглежда, Бил си е ударил тила в парапета, когато е скочил в басейна — каза Стотълмайер. — Вероятно е бил вече мъртъв, когато е паднал във водата.

— Поне не е страдал — казах.

Капитанът кимна и погледна назад към Каръл:

— Може би това е за добро.

— Как така? — попитах.

— По-скоро бих предпочел да умра, отколкото да си изгубя ума пред децата си — каза Стотълмайер. — Бил нямаше да иска да свърши в кухнята на дъщеря си, докато сервира въображаеми питиета и се обажда на полицията с информация за престъпления, станали преди десет години. Може би е имал рядък миг на прояснение и е решил да сложи край на своите и нейните мъки, докато все още може.

— Конкретизирате ситуацията. Чувствахте се неудобно да го гледате как пресъздава сцени от стария си живот, но това не означава, че е страдал — казах. — На мен ми изглеждаше щастлив.

— Ако аз свърша, седнал на масичка за карти в гаража на сина си, вярвайки, че съм в кабинета си и отново ръководя отдел „Убийства“, имаш позволението ми да ме застреляш. — Стотълмайер погледна отново към Каръл, която седеше на плота в кухнята. — По-добре да отида да говоря с нея. Почини си, Монк: имаш вид, сякаш ти е необходимо.

Монк кимна и ние излязохме през страничния двор, като вървяхме по пътека през зеленчукова градина.

Аз също бях уморена. Това беше твърде много смърт за един ден, а все още беше само ранният следобед.

 

 

Първото, което направих, когато стигнахме в жилището на Монк, беше да взема чекмеджето на колелца и да го изтикам през вратата до „Лексуса“.

— Къде отиваш с това? — възкликна той, като хукна след мен към улицата.

— Нося го вкъщи — казах.

— Но денят още не е приключил.

— За вас е — казах, като отворих багажника на колата. — Работил сте цяла нощ, така че ви се полага да си вземете почивка за остатъка от деня.

— Не искам да си вземам почивка за остатъка от деня.

— Толкова по-зле — казах. — Ще го направите. Ще ми благодарите по-късно.

Прибрах колелцата и плъзнах чекмеджето за папки в колата. Това чекмедже на колелца беше удобно. Помислих си да си взема едно, за да карам покупките вкъщи. Вместо с три курса до колата, можех да го правя на един.

— Ами ти? — попита Монк.

— Какво за мен?

— Ти не си работила цяла нощ — каза той.

Спрях и се обърнах да го погледна в лицето:

— Мисля, че аз също заслужавам един свободен следобед.

— Защо?

— По принцип — казах. — Вас какво ви засяга? Технически погледнато, вече не сте този, който ми плаща.

Той леко се сепна:

— Не съм ли?

— „Интертект“ ми плаща — заявих.

Той се усмихна. Аз също. Мисля, че в този миг той за пръв път осъзна колко страхотна беше тази работа. Затова реших да изясня напълно въпроса.

— Не само това, господин Монк, но те плащат и за д-р Бел.

— Значи мога да го посещавам четири пъти седмично, и ще е напълно безплатно.

— За вас — да. Не и за Слейд. Но съм сигурна, че той ще сметне това за нищожна цена, за да ви поддържа щастлив и продуктивен.

Усмивката на Монк стана по-широка.

— Знам как да прекарам остатъка от деня.

Изстенах. Не ми беше нужно да съм гениален детектив, за да разбера какво има предвид.

— Какво ви кара да смятате, че д-р Бел има свободни часове днес?

— Ако няма, просто ще седя в кабинета му и ще го хвана между сеансите.

— Това страшно ще му хареса — казах.

— Знам — каза Монк.

Оставих Монк в кабинета на д-р Бел, казах му да ми се обади, когато е готов да го взема, и отпраших с пълна скорост, преди да е успял да ми измисли причина да прекарам следобеда с него в чакалнята.

Прибрах се вкъщи, оставих чекмеджето с папките отзад в „Лексуса“, и наваксах с малко изключително важно мотаене.

Сигурно си мислите, че съм свикнала със смъртта след всичките години, които бях прекарала, работейки за Ейдриън Монк. И бях, до известна степен. Вече не извръщах поглед от жертвите на насилствена смърт. Можех да оглеждам изучаващо някой труп редом с Монк, Стотълмайер и Дишър, без да трепна или да ми прилошее. Но след като бях видяла особено кърваво убийство и трагична смърт при удавяне, имах нужда да изпусна парата.

Всичката тази смърт беше тежък товар за носене, както емоционално, така и визуално. Потискаха ме не само мъртвите тела: ставаше въпрос за всичко, което вървеше с това — като например, да се срещна с гангстер в затвора, да се изправя пред отказваща да се разкае убийца на прага на дома й, и да утешавам сломените, измъчвани от чувство за вина любими хора на покойния.

Включете в сметката ежедневното, ежеминутно усилие да се грижа нещата да вървят гладко за Монк като капак на всичко това, и ще разберете защо просто се свих на кълбо върху дивана с пакет начос „Доритос“ със сирене, кутия джинджифилова бира и няколко непрочетени броя на „Венити Феър“, „Нюйоркър“ и „Ентъртейнмънт Уийкли“.

Това, между другото, е тайната ми за поддържане на стройна фигура: щедри количества нездравословна бърза храна, съчетана с дълги часове, в които си седя на задника.

Занимавах се с тази безмилостна тренировка, докато Монк се обади към пет часа да го откарам вкъщи.

Настоях да взема Монк от улицата, защото не исках да се изправям пред д-р Бел, който вероятно щеше да ми е много ядосан, задето съм оставила Монк в чакалнята му, а после съм избягала за целия ден.

Походката на Монк беше направо скоклива, когато се приближи до колата. Намерих това за истински удивително, предвид факта, че не беше спал от ден и половина.

— Как мина с д-р Бел?

— Мисля, че наистина му хареса — каза Монк. — Даваше си вид на раздразнен, но това беше само преструвка за пред другите пациенти. Не искаше те да знаят, че аз съм му любимецът и че брои минутите в сеансите им, до времето, когато ще може да се върне при мен.

— Вероятно сте прав — казах.

— Обикновено съм — каза той.