Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

9. Г-н Монк получава предложение

Убийството на съдия Стантън беше новина на първа страница на „Сан Франциско Кроникъл“ на другата сутрин. Статията описваше някои от най-прочутите криминални дела, по които беше работил и издал присъди, и че му е предстояло да председателства процеса на прочутия гангстер Салваторе Лукарели, Кръстника от Западното крайбрежие.

В града имаше и други достойни да влязат в новините престъпления, включително автомобилно произшествие, при което шофьорът беше блъснал човек и избягал, в квартал Марина снощи, и един обир на Юниън Скуеър, завършил със смъртта на собственика на магазина.

Стотълмайер със сигурност щеше да си има доста работа. Но ако беше задържал Монк, повечето от случаите вероятно щяха да бъдат разрешени още преди обяд.

Ако звуча малко огорчена, то е защото наистина бях. Не само смятах, че се беше отнесъл нечестно с Монк, но беше предал и мен. Беше седял срещу мен в „Старбъкс“ и твърдял, че изобщо не храни лоши чувства към Монк. Лъжеше или себе си, или мен, или и двама ни.

Не се съмнявах, че в крайна сметка Стотълмайер ще допълзи обратно при Монк: въпросът беше единствено кое щеше да рухне първо: капитанът или разплащателната ми сметка.

Но имаше и друг вариант. Монк можеше да си намери по-добре платена работа за друго полицейско управление, може би някъде наблизо — в Оукланд, Бъркли или Сан Матео.

Знаех, че на мен ще се падне да водя по-голямата част от общуването по време на конференцията, затова се издокарах малко повече от обикновено и — малко се срамувам да си призная това — избрах дрехи, които подчертаваха извивките на тялото ми и излагаха на показ малко повече кожа.

В края на краищата щях да си имам работа предимно с мъже и се нуждаех от всеки акцент, който можех да постигна. Не можех действително да разчитам на голяма подкрепа от страна на Монк. За късмет и на двама ни Брадок вече беше свършил по-голямата част от моята работа, като беше изтъкнал удивителния брой на приключените от Монк случаи по време на публичната им дискусия.

Отправих се към дома на Монк и на влизане го чух да говори по телефона в кухнята.

— Аз съм напълно анонимно лице, което знае, че свидетелят на пътното произшествие с избягалия шофьор снощи лъже — каза Монк. — Казал е на полицията, че шофьорът за малко не прегазил и него, но той отскочил. Свидетелят им е дал подробно описание на шофьора и част от регистрационния номер, за който твърди, че го видял, защото шофьорът връхлитал право върху него.

Влязох и видях броя на „Кроникъл“ на плота пред Монк. Беше отворен на статията за пътното произшествие с избягалия шофьор. Облегнах се на стената, скръстих ръце и загледах гневно Монк, който ми, обърна гръб.

— Но той не може да е видял нищо от това. Ако казаното от него е вярно, тогава фаровете на шофьора трябва да са блестели право в лицето му и да са го заслепявали. Смятам, че самият свидетел е бил шофьорът, блъснал човека и избягал, и че се опитва да подведе полицията с лъжлива информация.

Монк се обърна отново към мен, само за да може отново да погледне вестника.

— Имам също и някои анонимни сведения за обира на магазина за електроника на Юниън Скуеър…

Това беше повече отколкото можех да понеса. Изтръгнах кабела на телефона от контакта.

— Ако не смятате да положите сам усилие, тогава защо трябва аз да си правя труда? — казах. — Забравете за посещението на полицейската конференция днес. Можете да се обадите отново на горещата линия за информация, а аз ще използвам времето да започна да си търся нова работа.

Пъхнах щепсела на телефона обратно в контакта и посегнах за рубриката с обявите от вестника, която намръщено отнесох със себе си на масата в трапезарията. Отворих я на обявите, в които търсеха хора за различна работа.

— Нечестно и неамериканско от твоя страна е да ме наказваш за това, че се държа като добър гражданин — каза той. — Мой дълг към обществото е да кажа на полицията каквото знам.

— Хей, това звучи добре. Има свободно място за продавач-консултант в „Мейсис“ — казах, като заградих с кръгче една обява. — Имам много опит в пазаруването и ми доставя удоволствие. Ще ми напишете ли препоръчително писмо?

— Не — каза той.

— Не мислите ли, че това е дребнаво?

— Защо Прекалено квалифицирана си за работата — отбеляза той.

— Защо? Правя много покупки за вас.

— И никой пазаруващ никога няма да е толкова взискателен в стандартите си, колкото съм аз — каза Монк. — Ще си пропилееш талантите. Ще бъде все едно мозъчен хирург да работи като медицинска сестра.

Помислих си, че това е дръзко сравнение от негова страна. Да бъда асистентка на Монк не беше мозъчна хирургия, макар понякога да имах чувството, че някой пробива дупка в мозъка ми без упойка.

Не му го казах, разбира се. Все още можеше да имам нужда от препоръчителното му писмо.

Монк вдигна телефона и започна да набира.

— О, погледнете, една таксиметрова компания търси шофьори — казах. — Бих могла да правя това. Умея да шофирам, имам общителен характер, и знам как да се ориентирам из града.

— Прекалено опасно е — каза той, като затвори телефона.

— Знаете ли колко пъти едва не съм загивала, докато ви помагам да хващате убийци? — казах. — Вероятно ще съм в по-голяма безопасност в някое такси.

— Забравяш всички болести, на които ще бъдеш изложена в едно мърляво такси — каза Монк. — Когато си с мен, си защитена от инфекция.

— И от печелене на пари — казах.

Телефонът иззвъня и стресна Монк. Той вдигна слушалката. Заслуша се. Трепна. После кимна.

— Просто се държа като добър гражданин — каза той, но очевидно онзи, който се обаждаше, вече беше затворил. Монк върна слушалката върху вилката.

— Това беше капитан Стотълмайер, нали? — попитах.

Монк кимна:

— Каза ми да престана да оставям анонимни насочващи сведения на горещата линия и че е напълно способен да разрешава случаи и сам.

— Затова е цялата тази работа — казах.

— Откъде е разбрал, че аз оставям информацията?

— Той е детектив — припомних му.

— Но аз бях анонимен.

— Те разполагат със сложна версия на програма за разпознаване на обаждащия се и мигновено проследяват обажданията. Разбрали са кой сте в мига щом са вдигнали телефона.

— Ще трябва да използвам различни телефони — реши Монк. — Може ли да взема на заем твоя?

— Не, не можете — казах.

— Защо не?

Нищичко ли не беше чул от онова, което бях казала? Наистина ли смяташе, че ще му дам телефона си, за да води разговорите, които не исках да води? Как можеше някой толкова гениален да бъде толкова неописуемо тъп?

Но не му зададох тези въпроси. Имах по-добър отговор, такъв, който той можеше наистина да схване:

— Защото ми трябва да си уредя интервюта за работа.

Той нададе лек раздразнен вопъл. Една точка за Натали.

На вратата се почука. Той ме погледна. Аз погледнах него.

— Няма ли да отвориш? — попита той.

— Ще се обаждате ли с още информация на горещата линия на полицията?

— Не и в момента — каза той.

Станах, отидох до вратата и я отворих. Поздрави ме добре облечен мъж с голяма усмивка, големи гръдни мускули и голям доход. Носеше сив пуловер „Ермес“ с остро деколте върху бяла тениска, която му стоеше достатъчно свободно, за да предаде небрежно отношение, но не толкова свободно, че да не може да се определи, че отдолу е строен и стегнат. Джинсите му „Тру Релиджън“ бяха толкова впити, че самата аз почти открих истинската религия. Ако включехме в общата картинка мокасините му „Армани“, слънчевите очила „Рейбан“ и ръчния часовник „Омега Сиймстър“, той носеше върху себе си годишната ми заплата.

Мъжът свали очилата си и под тях се показаха смарагдово зелените му очи. Задържах вратата и се опитах да не се унасям в блянове.

— Аз съм Никълъс Слейд — каза той. — На разположение ли е господин Монк?

Не, но аз съм — помислих си.

— За какво се отнася?

— Продавам абонаменти за списания и ако събера достатъчно, мога да спечеля пътуване да Мексико — каза той с палав блясък в очите.

— О, в такъв случай, влизайте направо — казах и се отдръпнах встрани.

Слейд влезе с едри крачки и без да се стеснява ме огледа преценяващо, когато мина покрай мен. Радвах се, че се бях издокарала за конференцията, вместо да облека обичайните си дрехи.

Монк дойде при нас в дневната.

— Това е Никълъс Слейд — представих го. — Продава списания. Или бяха курабийки, приготвени от момичетата-скаути?

— Всъщност раздавам безплатни екземпляри от „Уочтауър“ — каза той. — За да сте в крак с последните новини относно безсмъртната ви душа.

Монк побеля като платно. Аз се усмихнах:

— Той се шегува, господин Монк.

— Всъщност флиртувам, госпожице Тийгър. Не мога да се сдържа в близост до красиви жени. — Слейд се обърна към Монк: — Но всъщност вие сте този, когото дойдох да ухажвам, в професионален смисъл, разбира се.

— Какво мога да направя за вас? — поинтересува се Монк.

— Това, което умеете да правите по-добре от всеки друг — каза Слейд, и подаде на Монк визитната си картичка. — Аз съм изпълнителен директор и основател на „Интертект“, частна компания за охрана и разследване със седалище тук, в Сан Франциско. Бих искал да ви наема като служител, консултант, или майстор на детективското дело, каквото искате. Вие ми кажете. Просто ви искам в екипа си.

— Не съм свободен — каза Монк.

— Нима някой вече ме е изпреварил и се е докопал до вас? Знаех си, че трябваше да се отбия снощи, но си помислих, че ще е прекалено агресивно — каза той. — Ще ви предложа повече от всяко предложение, което сте получили досега.

— Откъде знаете, че господин Монк вече не работи като консултант към полицията на Сан Франциско? — попитах и направих на Слейд знак да седне на дивана.

— Нямаше да съм кой знае какъв детектив, ако не знаех — каза той, като сядаше. Монк седна на страничната облегалка на едно кресло срещу него. Застанах до Монк като преданата асистентка, каквато съм.

— Имам много източници на информация в управлението — продължи Слейд. — Едно време бях детектив в отдела за борба с порока, докато преди десет години не ми дойде умът в главата и минах на частна практика. Поканиха ме да гостувам в една дискусия на конференцията на детективите, разследващи убийства, затова случайно се оказах там и видях интервюто на Монк. След като станах свидетел на този разгром, имах предчувствие, че Лилънд може да направи промяна в споразумението за консултациите.

— Наистина ли? — Изгледах многозначително Монк, за да подчертая репликата на Слейд.

— Да нямаш нещо в окото? — попита Монк.

— Не, нямам. Чухте ли какво каза току-що господин Слейд?

— Да не ти се е изплюл в окото, когато го каза?

— Не, не е — казах.

— Тогава защо разширяваш така очи?

— Не го правя — казах. — Да оставим тази тема, става ли?

— Имаше разширяване — каза той и погледна Слейд. — Вие не можахте да го видите, защото тя беше с гръб към вас. Само аз можах да го видя.

— Почти като таен израз между двама души — каза Слейд.

— Почти — каза Монк, — но повече изглеждаше, сякаш нещо й е влязло в окото. Да не сте й се изплюли в окото? Плюете ли, когато говорите?

— Не мисля — каза Слейд.

— Това е облекчение — каза Монк. — Защото не нося предпазни очила.

— Отдавна чакам благоприятна възможност да ви наема на работа, господин Монк.

— Какво ви спря да го направите досега? — попитах. — Господин Монк не беше обвързан с договор, изключващ възможността да работи за други.

— Не исках да засягам Лилънд. Твърде много го уважавам, за да направя това — каза той. — Но той направи огромна грешка, като ви остави да си тръгнете. Лилънд няма кого да вини, освен себе си, ако дойдете да работите за мен.

Монк изопна плещи:

— Не мисля, че ще се чувствам удобно в корпоративна среда.

— Вие не се чувствате удобно в никаква среда — казах.

— Изобщо не се налага да идвате в офиса, ако не искате — каза Слейд. — Можем да ви изпращаме досиета по куриер или с имейл. Можем да говорим по телефона, лично, чрез факс или видеоконферентна връзка. Каквото пожелаете. Може да си подбирате случаите и клиентите. Ще имате свободен достъп до всичките ни ресурси, които са значителни. Говоря за проучвания, научен анализ, наблюдение и работна ръка. Ще ви дадем цялата помощ и всички асистенти, от които имате нужда.

— Аз си имам асистентка — напомни Монк. Слейд ми се усмихна:

— Разбира се, че имате. Моето предложение важи и за госпожица Тийгър, както и пакетът ни от бонуси.

— Бонуси? — Мисля, че гласът леко ми изневери, когато произнесох това.

— Покриване на разходите за медицинско и стоматологично лечение за вас и дъщеря ви — каза той. — Знам, че изпълнявате и ролята на шофьор на г-н Монк, затова естествено, ще покриваме разходите ви за бензин, автомобилната застраховка, или, ако предпочитате, ще ви предоставим служебна кола.

Идеше ми да се разплача. Единственият бонус, който Монк ми предлагаше, беше нескончаем запас от препарати за дезинфекция.

Слейд се обърна към Монк:

— Нашият план за медицински грижи ще покрива също и разноските за психиатричното ви лечение, разбира се.

— Каква е уловката? — попита Монк.

— Ще работите изключително и само за „Интертект“ — каза Слейд. — Но ако интелектуалният стимул е онова, за което се безпокоите, нека ви успокоя. Ние разследваме всякакви случаи за индивидуалните и корпоративните си клиенти, включително убийства.

Прочистих гърло и се опитах да си придам най-доброто си непроницаемо изражение.

— Всички тези бонуси са даденост, господин Слейд. Онова, което не сте споменали още, е заплатата, която предлагате. Ако господин Монк трябва да предостави на ваше разположение международната си репутация и съвършената статистика на броя приключени случаи, той очаква пакет от компенсации, който гарантира, че той ще получи своя дял от феноменалните успехи, които ще донесе на вашата фирма.

Слейд извади от джоба си една картичка и взе една химикалка от масичката за кафе. Написа нещо на гърба на картичката и я подаде на Монк.

— Това ще бъде месечната ви заплата — каза той. — Това е само най-ниското ниво като за начало, с радост ще обсъдим клауза за повишение, която ще е обвързана с определени предварително обсъдени нива на представяне.

Хвърлих поглед към числото над рамото на Монк Трябваше да погледна два пъти, за да се уверя, че не си го въобразявам. Беше огромен скок от онова, което му плащаше полицията. Монк поклати глава:

— Не мога да преживея това число.

Нямаше изобщо да оживее, ако оставеше тази работа да му се изплъзне. Щях да го убия със собствените си ръце в мига, щом Слейд излезеше.

— Какво ще е нужно, за да ви направи щастлив? — попита Слейд.

— Направете го четно число — каза Монк. Слейд взе обратно картичката и закръгли сумата на голямо, тлъсто число с много нули накрая.

— Трудно е да се спазари с вас човек, господин Монк — каза Слейд. — Имаме ли сделка?

Погледнах Монк. Той въздъхна нещастно.

— Да — каза.

Слейд се усмихна. Аз също. Той имаше хубава усмивка. Сега Джули и аз можехме да си позволим да имаме такава. Отбелязах си на ум да взема името на зъболекаря му.

— Толкова съм доволен. — Слейд протегна ръка. Монк я разтърси, после ми направи знак да му дам кърпичка.

— Позволете на мен. — Слейд бръкна в джоба си, извади туристически пакет „Ует Уанс“ и подаде една кърпичка на Монк. О, Слейд наистина умееше да се подмазва. — Кога мислите, че можете да започнете?

Монк избърса ръка и погледна часовника си.

Слейд извади от джоба си херметична найлонова торбичка и я подаде на Монк, който пусна кърпичката си в нея.

Слейд запечата торбичката. Взех я от него и я пуснах в един поставен наблизо контейнер за опаковане на памперси, завъртях халката и запечатах херметичната торбичка в друга найлонова торба. Надявах се, че антрополозите, които щяха да я разглеждат след столетия, ще оценят усилието.

— Каква страхотна идея — каза Слейд, като се възхищаваше на контейнера за опаковане на памперси. — Трябва да си взема такова нещо за офиса.

Трябваше му го призная: наистина го беше изрекъл със сериозно изражение. Но се тревожех, че това е престараване и че дори Монк щеше да го сметне за неискрено.

Но тогава Монк направи нещо невероятно.

Усмихна се.

— Мога да започна днес — каза той.