Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

3. Г-н Монк и недружелюбните небеса

Щом се качихме на самолета, се настанихме на местата си на осмия ред. Аз бях до прозореца, мястото на Монк беше в средата, а на мястото до пътеката нямаше никой.

Бях достатъчно благоразумна да не моля Монк да се премести една седалка по-нататък, за да имаме повече пространство. Нямаше начин той да седне на място с нечетен номер (технически погледнато, мястото беше обозначено с буква, а не с цифра, но знаех, че въпреки това той ги брои).

Последни се качиха на самолета двама съпрузи, които седнаха на редицата срещу нас. Бяха млади, привлекателни и заможни. И двамата носеха якета „Лакост“ от плътна материя, обувки „Найк“, и часовници „Ебел“. Макар че и двамата носеха дрехи с една и съща марка, всъщност не бяха облечени еднакво, и не мисля, че нарочно бяха подбрали еднакви дрехи, водени от сантименталност. Забелязала съм, че хората, които живеят заедно, обикновено пазаруват заедно. Двете с дъщеря ми носим много дрехи от една и съща марка, макар че тя изглежда в тях по-добре от мен.

Мъжът носеше чанта с множество изпокъсани багажни етикети на дръжката. Той отвори клетката за багаж над главата си, която беше пълна, после се обърна и отвори онази над нас, която беше празна. Понечи да плъзне вътре чантата си, когато Монк се обади:

— Това е нашето място за багаж — каза Монк.

— Празно е — каза мъжът. Беше германец, и знаех, че Монк ще го накара да намрази американските туристи.

— Но то принадлежи на тази редица — поясни Монк. — Трябва да използвате мястото за багаж, което е над главата ви.

— Нашето е пълно — каза мъжът.

— Съжалявам, но такива са правилата. Ако не можете да го сложите под седалката си, ще трябва да помолите екипажа да го прибере в багажното отделение.

— Пропътувал съм стотици хиляди мили по тази авиолиния. Много добре съм запознат с правилата. Мога да си сложа чантата, в която си искам багажна клетка, независимо дали това ви харесва, или не.

Мъжът натика чантата в багажната клетка, рязко затвори капака и седна срещу нас.

Монк ме погледна:

— Той е смутител на реда. Не е ли редно да уведомим капитана?

— Мисля, че той си има достатъчно грижи.

— Вероятно си права — каза Монк. — Би трябвало да предупредим стюардесите.

— Тях не ги е грижа — казах.

Главната стюардеса свали един микрофон от стената и представи на пътниците себе си и останалите от екипажа.

Тя се казваше Мариз, и подхвана обичайната лекция за безопасност преди полета. Направи го първо на немски, после започна отново на английски. Вероятно всички в самолета, независимо какъв език говореха, можеха да издекламират по памет същата реч.

— В случай на внезапна разхерметизация, от отделение над главите ви автоматично ще увисне кислородна маска. За да стартирате притока на кислород, придърпайте маската към себе си, поставете я плътно върху носа и устата си, и дишайте нормално. Погрижете се да поставите първо своята маска, преди да помогнете на други.

Монк вдигна ръка.

Мариз изглеждаше стресната. Вероятно за първи път някой прекъсваше речта й с въпрос. Монк размаха ръка, за да е сигурен, че го е видяла.

— Да, сър — каза тя.

— Какво би причинило внезапна разхерметизация?

— Много неща — каза тя. — Но се случва много рядко.

— Като казвате „много неща“, можете ли да бъдете по-конкретна?

— Не — Мариз продължи речта си: — В калъф под седалката ви е поставена надуваема спасителна жилетка. В случай на водно кацане, отворете жилетката и я нахлузете през главата си…

Монк отново вдигна ръка. Тя не му обърна внимание, докато обличаше проста спасителна жилетка.

— … ето така. Издърпайте връзките около кръста си и ги съединете. За да надуете жилетката, дръпнете силно червения шнур, но едва когато напускате самолета…

Монк вдигна и двете си ръце и ги размаха.

— Да, сър — каза тя. — Какво има?

— Може ли да започнете отначало? Забравих да си водя записки.

— Няма нужда от записки — каза тя. — Можете да намерите пълни инструкции за безопасност върху картончето в джоба на седалката пред вас.

— Само едно картонче? — рече Монк. — Наистина ли мислите, че можете да сместите всичко, което е нужно да знаем за безопасността по време на полет, върху едно картонче?

— Да — каза тя.

— Дори с един модел на самолет върви повече информация.

Смушках Монк:

— Моля ви, ще престанете ли да прекъсвате стюардесата?

— Тя изнася само триминутна беседа — каза Монк. — Няма начин това да покрие всички неща, които могат да се объркат с този самолет.

— Затова е картончето.

Монк извади картончето и ми го показа:

— На картончето не пише нищо повече от това, което каза тя. Ами ако се ударим в друг самолет? Това не се споменава. Ами ако се разбие някой прозорец? И това не се споменава. Ако избухне пожар? Това също не е споменато. Ами ако попаднем в торнадо? Това не се споменава. Ами ако се приземим аварийно на неотбелязан на картата остров и трябва да сформираме собствено общество? Това не е споменато.

— Невъзможно е да покрият всичко — казах.

— Могат да се опитат — рече той.

Стюардесата почти беше стигнала до края на лекцията си.

— Ако не сте го направили вече, моля, приберете ръчния си багаж в джоба на седалката пред вас или в някое от багажните отделения над главите ви, тъй като започваме да рулираме за излитане.

Монк вдигна ръка. Мариз едва прикри стенанието си.

— Да, господинът на осмия ред — каза тя. — Отново.

Монк се изправи и посочи към мъжа на съседния ред:

— Той си сложи чантата в багажното отделение над нашите седалки.

Другият мъж се изправи:

— Нашето отделение за багаж беше пълно.

— Правилата са си правила — каза Монк.

— Вие сте идиот — каза мъжът.

— Хайнрих — обади се съпругата му, като го дръпна за ръкава. — Bitte.

Знаех как се чувства. Дръпнах Монк за ръкава.

— Седнете — казах. — Моля ви.

— Пасажерите могат да сложат чантите си, в което и да е свободно багажно отделение — каза Мариз.

Хайнрих се усмихна подигравателно на Монк и двамата мъже седнаха.

— Що за авиолиния е това? — попита ме Монк.

— Такава, която ще ни изхвърли от самолета, ако не се държите прилично.

— Аз съм онзи, който следва правилата — каза Монк, като хвърли поглед към Хайнрих. — Него би трябвало да изхвърлят.

Стюардесата продължи лекцията си:

— На този етап трябва да изключите всички клетъчни телефони, пейджъри и всички безжични или дистанционно управлявани устройства, докато трае полетът, тъй като те могат да попречат на навигационното и комуникационното оборудване на самолета.

Монк отново вдигна ръка. Стюардесата се престори, че не е забелязала. Не беше особено добра актриса.

— Можете да използвате лаптопи, устройства от типа iPod, и други електронни устройства, след като достигнем максималната височина за летене — продължи тя. — Моля, изчакайте, докато екипажът ви уведоми, че е позволено да го направите.

Монк размаха двете си ръце и подсвирна. Мариз изпъшка, неспособна да пренебрегне очевидното.

— Да, сър? — каза тя.

Той се изправи:

— Ако клетъчните телефони, пейджърите и други безжични устройства са толкова опасни, защо изобщо ги допускате на борда?

— Стига да са изключени, докато сме във въздуха, няма проблем.

— Стига едно огнестрелно оръжие да не гръмне, то също не е проблем — каза Монк. — Ами ако някой склонен към самоубийство безумец се опита да се обади до вкъщи? Мисля, че би трябвало да конфискувате тези устройства преди излитането.

— Това не е необходимо — каза Мариз.

— Мисля, че е — рече Монк.

— Вие сте идиот — каза Хайнрих.

Съпругата му го смушка:

— Не говори с този луд човек. Само влошаваш нещата.

— Съжалявам, Гертруде — каза Хайнрих. — Права си.

Дръпнах Монк да си седне отново на мястото.

— Моля ви, господин Монк, опитайте се да не спорите със стюардесата.

— Не ни позволяват да си вземем на борда бутилка вода, но са готови да ни позволят да носим устройства, които могат да накърнят навигационната система на самолета? Една бутилка вода никога не е станала причина някой самолет да се забие с пълна скорост в планински връх. Какво са си въобразявали?

— Не знам.

Не ми се искаше да го призная, но в думите на Монк имаше известна логика.

— Другата възможност е да лъжат, че клетъчните телефони са опасни — каза Монк. — Ако това е лъжа би трябвало да подадем съдебен иск за международно причиняване на емоционални страдания.

— Какви страдания?

— Не мога да спра да мисля за всички клетъчни телефони на борда на този самолет. Ами ако ти не си изключила твоя? Ами ако Джули се обади точно сега и заради това нашият самолет се устреми вихрено към съдбата?

Беше толкова зает да се оплаква, че пропусна остатъка от лекцията за безопасност. Но ме накара да се замисля за спираловидното устремяване към съдбата. Затова проверих телефона си, просто за да се уверя, че е изключен. Беше.

Членовете на екипажа заеха местата си и си закопчаха коланите, когато самолетът започна да рулира към пистата.

Монк се показа на пътеката и помаха с ръка, за да привлече вниманието на стюардесата. Но Мариз не му обърна внимание. Затова той натисна копчето за повикване няколко пъти, а после отново помаха с ръка.

— Какво има сега? — попитах.

Той не ми обърна внимание, а тя пък продължи да не обръща внимание на него.

— Мариз? — провикна се Монк. — Хей, Мариз?

Тя разкопча предпазния колан на седалката и този на рамото си и измарширува надолу до нашия ред.

— Всеки момент излитаме — каза тя. — Не може ли да почака?

— Как така ние имаме предпазни колани само на седалките, но вие имате и предпазен колан през рамото?

— Това е просто предпазна мярка — каза тя.

— Не е ли редно и за нас да има същите предпазни мерки?

— Вие сте в пълна безопасност — каза тя.

— Чудесно. Тогава можете да седнете на моето място, а аз ще седна на вашето.

— Искате ли да бъдете изхвърлен от този самолет? — попита остро тя.

— Не — рече Монк. — Точно затова искам презраменен предпазен колан.

Наведох се през Монк, за да говоря с Мариз:

— Моля ви, не му обръщайте внимание. Просто е малко нервен преди полета. Ще се оправи, щом се издигнем във въздуха.

— Надявам се — каза тя. — За негово собствено добро.

Мариз хвърли поглед към Хайнрих и Гертруде, които се държаха за ръцете върху облегалката на креслото пред тях, а после се върна на мястото си.

Гневно изгледах Монк:

— Не казвайте нито дума повече през остатъка от този полет.

— Права си — каза Монк. — Би трябвало да си запазя гласа, за да крещя, докато летя надолу към смъртта си.

Монк зае позата за аварийно кацане, като наведе глава между краката си и стисна колене, докато излитахме. Остана така, докато десет минути по-късно започнаха да разнасят храната и напитките. Мариз и една стюардеса на име Даян дойдоха при нас, като ни предложиха безалкохолни напитки, сок, фъстъци и лека закуска от кроасан и резен сирене.

Обикновено нямам доверие на храната в самолетите, но хвърлих поглед към кроасана и сиренето, които ядяха Хайнрих и съпругата му, и те ми се сториха доста хубави, затова си поръчах същото. Монк вдигна поглед, сръчка ме силно и прошепна:

— Недей да ядеш или да пиеш нищо, което ти дава Мариз. Приемай храна само от Даян.

— Не мислите ли, че се държите малко детински?

— Мариз слага храната върху чиниите с голи ръце. Другата стюардеса използва щипци.

Вдигнах очи и видях как Мариз избърса ръце в панталона си и посегна за чифт щипци, за да подготви поръчката ми. В думите на Монк имаше смисъл, но не смятах да казвам нищо повече, което да я ядоса. Освен това тя не взе кроасана ми с ръце.

Мариз ми сервира с усмивка и продължи нататък. Монк направи гримаса и отново зае позата за аварийно кацане.

— Може би е добре да си сложа спасителната жилетка сега, за да спестя време.

— Не летим над вода.

— Но може да ми помогне да се нося плавно, ако самолетът се разпадне във въздуха.

— Това не е парашут, господин Монк.

Хайнрих стана от мястото си и забърза към тоалетната близо до пилотската кабина.

— Къде са парашутите в този самолет? — попита Монк.

— Нямат парашути — отговорих.

— Шегуваш се.

— Не.

— Това е безумие — каза той. — Това е все едно на пътнически кораб да няма спасителни лодки.

— Трябва да сте обучен парашутист, за да използвате парашут.

Монк ме изгледа невярващо:

— Когато падаш стремглаво към смъртта си от три хиляди метра височина във въздуха, обикновено е по-добре да имаш парашут, с който може и да не умееш да си служиш, отколкото да нямаш никакъв.

В думите му имаше логика. Чухме блъскане откъм тоалетната. И двамата се надигнахме на местата си и надникнахме над облегалките на креслата пред нас. Блъскането стана по-шумно и силно. Звучеше, сякаш Хайнрих води юмручен бой с някого там вътре.

Мариз се втурна към предната част на самолета. Наведе се, натисна някакъв скрит бутон за освобождаване и вратата рязко се разтвори, като я удари в главата. Когато тя залитна назад, Хайнрих изхвръкна от тоалетната, стиснал гърлото си, с изблещени очи и тъмночервено лице. Някой изпищя, а после много хора започнаха да пищят. Предполагам, че пищенето е заразно. Дори и аз се изкушавах да се включа.

Хайнрих се запрепъва по пътеката, като издаваше задавени звуци. Съпругата му забързано стана от мястото си точно когато той стигна до нашия ред и рухна със силно тупване.

Гертруде коленичи до него и го сграбчи за раменете, като го разтърсваше и неистово крещеше името му.

Монк докосна шията на Хайнрих и се вгледа в широко отворените му, немигащи очи. Не ми се налагаше да проверявам пулса на мъжа, за да разбера какво ще каже Монк.

— Не можете да направите нищо повече за него — каза Монк. — Мъртъв е.

Всички в самолета притихнаха. За миг чувах единствено риданията на Гертруде. После интеркома забръмча. Мариз бавно се изправи на крака, като се държеше за насиненото чело, и вдигна микрофона със слушалките. Виждах я как говори, и макар че не чувах думите й, предположих, че съобщава на пилота какво се е случило.

Монк щракна с пръсти, изтръгвайки ме от зашеметеното ми състояние. Даде ми знак да му подам дезинфекционна кърпичка. Припряно изрових една от дамската си чанта и му я подадох.

По време на работата си за Монк съм виждала много трупове, но не бях свикнала да виждам някой да пада мъртъв пред мен. Това беше шок.

Даян се зададе откъм задната част на самолета, обви ръка около раменете на Гертруде и се опита да я успокои. Гертруде вдигна към Монк пълни със сълзи очи.

— Как се случи това? — попита го тя. Това беше риторичен въпрос — такъв, на който от него очевидно не се очакваше да отговори. Но ми беше ясно, че той така или иначе ще го стори. Молех се да не каже, че това има нещо общо с факта, че Хайнрих е прибрал чантата си не в това багажно отделение, в което трябва.

— Очевидно е — каза Монк, като си избърса ръката и ми даде използваната кърпичка. — Бил е убит.