Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

29. Г-н Монк и произведението на изкуството

Докато стигнем до сградата на Бисун, Гадуа вече беше заминал в друга посока. Предполагам, че жилището на Бисун в крайна сметка беше по пътя за управлението. Петимата излязохме от колата и тръгнахме нагоре към апартамента.

Бисун се обърна към Монк, докато отключваше вратата:

— Обещавате ли да не обезобразявате картините ми?

— Няма да ги докосна — каза Монк.

Влязохме вътре. Сякаш нищо не се беше променило. Той дори не беше напреднал с картината върху статива.

— Как така не притежавахте такъв самоконтрол последния път, когато бяхте тук? — обърна се Бисун към Монк. — Тогава се наложи да ви попреча да поправите другата ми картина.

— Искате да кажете, вашето признание — каза Монк, като застана пред картината, която Бисун му беше попречил да ретушира.

Картината представляваше натюрморт с изображение на останки от храна — рибешки скелет върху нащърбена чиния.

И тогава осъзнах какво гледам. Същото осъзнаха й всички останали, освен, може би, Антоан Бисун. Иди може би той просто не искаше да го признае, разбирах защо.

— Още не съм дал име на творбата — каза Бисун.

— В такъв случай току-що ви спестих труда — каза Монк. — Това е чинията от вечерята ми в Toujours Nuit.

— Това е просто една нащърбена чиния. Вие влагате в творбата собственото си „аз“ и собствените си преживявания — каза Бисун. — Това е емоционалната сила на голямото изкуство. Не се тревожете, приемам го като комплимент.

Сякаш по поръчка, в апартамента влязоха Дишър, Гадуа и Барлие. Веднага забелязах две неща: Барлие вече не беше с белезници, а Гадуа държеше торбичката за веществени доказателства, в която беше нащърбената чиния.

Монк взе торбичката от Гадуа и вдигна чинията към стената успоредно на картината. Съвпадаше точно.

— Дори сте уцелили точно предястието — каза Монк.

— Пушена риба, макар че така и не успяхме да я изядем.

— Надявам се, че сте си я взели в торбичка за вкъщи — рече Дишър. — Пушената риба е много вкусна.

— Барлие е убил Еми — каза Бисун. — Току-що го доказахте.

Монк поклати глава:

— Барлие е откачен, но не е глупак. Ето какво се е случило. Убили сте Чалмърс със стика за голф на Барлие, после сте се отървали от тялото някъде в тунелите, с надеждата, че ще бъде открито от любители на катакомбите и Барлие ще бъде обвинен. Аз обаче предполагам, че Барлие пръв се е натъкнал на тялото. Не е знаел как е бил убит Чалмърс, или кой го е направил, но е знаел, че във всеки случай той ще бъде първият заподозрян. Затова е разпръснал костите именно на мястото, на което е смятал, че те никога няма да бъдат открити.

— Все още съм удивен, че са били — каза Барлие, като кимаше в потвърждение на отбелязаното от Монк.

— Но щом ги намерих, всичко започна да се разплита — каза Монк, като премести поглед отново към Бисун. — Знаели сте, че Еми ще разбере, че жертвата е Чалмърс и, тъй като е знаела, че Барлие никога няма да прибегне до насилие, тогава вероятно виновникът сте вие. Не сте искали да я убивате, но е трябвало да го направите, и сте хвърлили вината за това върху Барлие, защото преди всичко именно той я е подлъгал да влезе в света на фрийганите. Затова сте го натопили.

По-нататък Монк обясни, че всичко е станало точно както го беше обяснил преди, само че с Бисун в ролята на злодея, който ни е наблюдавал с помощта на охранителните камери и е използвал тунелите, за да влезе и да излезе от ресторанта.

Когато чул Монк да настоява сервитьорката да изхвърли чиниите ни, видял конкретен начин да свърже Барлие с убийството. Освен това внимавал да стои достатъчно близо до нас, за да усетим миризмата на плесен по дрехите му и да чуем тиктакането.

— Само че цъкането на джобния часовник на Барлие не е същото цъкане, което чух в ресторанта — каза Монк. — Вие използвахте секундомер.

— Можете да определите разликата между два тиктакащи часовника? — възкликна удивено Гадуа. — И да я запомните?

— Не е по-различно от това да различите два гласа — каза Монк.

— Само за човек, който може да отдели фъстъците от черупките им, да ги смеси, а после да ги съедини отново — рече Стотълмайер.

— Това е невъзможно — възкликна Льору.

— Виждала съм го да го прави — казах. — За забавление.

Именно така прекарваше времето си на Хаваите, когато не разкриваше убийства.

— Това е популярна игра в Америка — каза Монк. — Трябва да я пробвате.

— Вие сте по-луд от Барлие — заяви Бисун.

— Били сте толкова обзет от нетърпение да го намерим, а също и подхвърлените от вас веществени доказателства, че буквално ни дадохте карта с указания как да стигнем дотам — каза Монк. — Помолих ви да ни отведете до скривалището му тази вечер, защото исках да съм сигурен, че знаете пътя. Дори ни преведохте през гъбарника, за да сте сигурен, че ще направим връзката с конските фъшкии. Но точно тогава допуснахте голямата си грешка.

— По-голяма от това да нарисува на стената си нещо, което само убиецът е можел да види? — каза Стотълмайер.

— Грешката е била в това как е видял онова, което е нарисувал — каза Монк. — В нощта на убийството е носел инфрачервени очила. Ето как се е движел свободно из непрогледно тъмния ресторант, без да използва светлина, и ето как ни отведе до Барлие тази вечер.

Монк току-що беше отговорил на въпроса, който ме тревожеше по-рано — как Барлие беше видял всичко в ресторанта, без да включи фенерчето си? Сега знаех защо Монк ми беше направил знак да мълча. Не искаше да подскаже на Бисун, че всичко, случило се току-що, е инсценирано в негова полза. Мисля, че и Льору не беше наясно, докато Монк не започна да шепне в ухото му до багажника на полицейската кола пред метростанцията на музея „Д’Орсе“.

— Барлие може да е носел очила за нощно виждане — каза Бисун.

— Но всичко, което притежава, е измъкнато от боклука — каза Монк. — Никой не би изхвърлил чифт годни за употреба инфрачервени очила.

— Значи ги е купил — каза Бисун.

— Само дето той не купува вещи. Това противоречи на нещата, в които вярва — каза Монк. — А в дома му няма очила за нощно виждане.

— Очевидно се е отървал от тях — рече Бисун.

— Защо ще запазва стика за голф, с който е убил Чалмърс, и ще отмъква чинии от боклука на ресторанта, където е убил Еми Дюпон, а ще изхвърли чифт скъпи и полезни очила? — каза Монк. — Няма никаква логика, нали?

— Обичах я повече от самия живот — тихо каза Бисун.

— Тогава трябваше да отнемеш своя живот — каза Барлие, — не нейния.

— Прав си — каза Бисун и се хвърли към прозореца.

Стотълмайер реагира бързо, но не достатъчно бързо.

Бисун се заби в стъклото, с изпънати пред тялото ръце, с наведена глава, с изопнато тяло, сякаш скачаше грациозно в плувен басейн, а не във въздуха.

Докато всички стигнем до разбития прозорец, Бисун вече се беше стоварил с главата напред, пробивайки навеса на павилиона за фалафели на улицата отдолу, и беше паднал върху решетката, с посипани около него късчета стъкло.

Но Бисун вече не можеше да почувства никаква болка. Вече не можеше да чувства нищо.

Извърнах се, отвратена, и Барлие ме хвана. Но опитните полицаи продължаваха да се взират надолу към ужасната гледка, сякаш гледаха просто някакво петно с неясен произход.

— Сега разбирам защо всички френски филми, които съм гледал, завършват със самоубийство — каза Дишър.

 

 

След като откараха Бисун в чувал за трупове, а криминолозите вече бяха направиш всички необходими им снимки, Монк започна да смита изпотрошените стъкла по улицата с официалната си метла от отдела по чистотата, която беше прибрана в багажника на колата на Льору.

Приближих се до него, докато работеше:

— Не е нужно да правите това, господин Монк.

— Харесва ми — каза Монк. — Помага ми да мисля.

— За какво остана да мислите? — попитах. — Вече разкрихте убийствата.

— Един ден по-късно, отколкото трябваше — каза Монк.

— Канех се да ви попитам за това — казах. — Видяхте онази картина в апартамента на Бисун вчера. Защо не направихте връзката тогава?

— Мисля, че имах двойна причина да бъда разсеян. Бях шокиран от порнографския портрет на Еми Дюпон и напълно отвратен от всичко, което бях чул за безумния и нехигиеничен начин на живот на Люсиен Барлие — каза Монк. — Ти беше права, Натали. Толкова много исках Барлие да се окаже виновникът, че това замъгли перспективата ми за всичко.

— И какво ви накара да осъзнаете грешката си?

— Това — каза Монк, като кимна с глава към метлата. — Бях възседнал своята motocrotte и обикалях нагоре-надолу по „Шан-з-Елизе“, и в един миг на удивителна яснота и покой, какъвто може да породи само задълбоченото чистене, осъзнаването просто ме осени. Спомних си картината и осъзнах, че Бисун е убиецът. Щом престанах да се срамувам от себе си, осъзнах, че тепърва предстои да го докажа.

— Но без чинията не разполагахте с нищо.

Монк кимна:

— Помислих си, че всяка надежда е изгубена.

— Вие винаги мислите така — казах.

— Но после си спомних празната кофа за боклук пред трапезарията, и разбрах къде мога да намеря чинията — каза Монк. — Трябваше само да накарам Бисун да ме отведе там и да уличи сам себе си в нетърпението си да натопи Барлие.

— Това, което не проумявам, е защо Бисун е нарисувал на стената си картина, която пряко го въвлича в убийството.

— Той е човек на изкуството. А тези хора създават най-добрите си творби, когато душите им са измъчени — каза Монк.

— И вие знаете това, защото…?

— Самият аз съм нещо като човек на изкуството — каза Монк, — не с боите или глината, а с разкриването на убийства.

Нямаше съмнение, че именно психологическите терзания на Монк го превръщаха в такъв добър детектив. Пак затова той отказваше да взема диоксинил, когато пътуваше. Това го лишаваше от блестящите му умения.

— Освен това — продължи Монк, — Бисун си мислеше, че е бил единственият в трапезарията, който наистина е видял чинията.

— Но Бисун разчиташе, че вие ще разпознаете чиниите в дома на Барлие.

— Разчитал е, че ще ги намеря — каза Монк. — Бисун никога не е очаквал на практика да ги разпозная, щом ги видя, след като само съм ги докоснал за кратко в тъмнината.

Разбира се, че Бисун не беше очаквал това. Това беше като някаква свръхестествена сила, и доколкото знаех, Ейдриън Монк беше единственият човек на земята, който я притежаваше.

— Очевидно не ви е познавал много добре — казах.

— Но ти ме познаваш, може би по-добре, отколкото аз се познавам. Ти видя грешката, която допусках, и се опита да ме предупредиш.

— Действа и в двете посоки — казах. — Първата вечер тук, когато получих онзи емоционален срив на улицата, вие разбрахте причината още преди мен. Радвах се, че сте там да ми помогнете.

Монк вдигна поглед от метенето към мен:

— Помогнал съм ти?

— Да — казах, — помогнахте ми.

— В нашите отношения не се ли предполага, че трябва да е обратното?

— Понякога нещата не се развиват по начина, по който планирате, господин Монк. — Посочих към фургона на моргата. — Просто питайте Антоан Бисун.

 

 

Монк и аз останахме в Париж още два дни. Прекарахме един ден в даване на показания пред полицията, за да могат да затворят досието по двете убийства. А после си взехме един ден само за себе си.

Прекарах свободния си ден с Люсиен Барлие, който се оказа отличен туристически гид и над земята. Запазихме целомъдрени отношения помежду си, ако не се брои една невероятна прощална целувка.

През последната ни вечер се върнах в хотела в спокойно, леко меланхолично настроение. Бях нетърпелива да се прибера у дома и, в същото време, малко тъжна, че си заминавам. Оказа се, че Монк се чувства по същия начин. Когато се приближих, Монк неохотно предаваше ключовете от motocrotte на Пиер: самият Пиер също беше доста потиснат. Платеният отпуск на служителя от чистотата приключваше.

Пиер отпраши, възседнал своята motocrotte, докато Монк гледаше съкрушено след него.

— Това беше страхотна ваканция — каза Монк.

— Да, наистина — рекох.

— Всъщност се радвам, че ме изнуди за нея — каза той.

— Благодаря.

— Но сега ще унищожиш онези снимки, нали?

— Абсолютно — излъгах.

Възнамерявах да запазя снимките на двама ни, изпоцапани със сажди и покрити с кал, по сантиментални причини.

Но нямаше да поставям Монк в неловко положение, като показвам снимките на някой друг, освен може би на Джули, а дори тогава щях да я накарам да се закълне в живота си, че ще запази тайната.

Може би, някой ден, когато Монк превъзмогнеше фобиите си, можех да ги покажа отново и на него, и може би той щеше да оцени факта, че съм запечатала неповторимото ни, случващо се веднъж в живота смъртоносно преживяване в Германия, за идните поколения.

— Сега, когато вече сте опитен пътешественик из Европа — казах, — може би някой ден ще се върнете.

— И ще разкрия още убийства — каза той.

— Може би ще поискате да пробвате да се наслаждавате на ваканция, без някой да бъде убит.

— И как ще си прекарвам времето?

— Можете да миете тротоари — казах. — Помислете си за това. Можете да станете първият американец, чистил улици във всички големи европейски столици. Но защо да спирате дотам? Защо да не почистите също Азия, Африка и Близкия изток?

Монк кимна:

— Това е нещо, за което да си мечтая.

— Всички се нуждаем от това — казах.

— Но първо имаме да напишем писмо с унищожителни критики.

— Писмо ли? — попитах. — До кого?

— До френското правителство, разбира се, относно всички неща, които трябва да поправят. Списъкът е у теб, нали?

— Не — казах, — мислех, че е у вас.

Истината беше, че се надявах да забрави за оплакванията си от френската култура, щом започнахме да разследваме убийствата.

Трябваше да проявя повече разум.

— Всичко е наред. — Монк почука по главата си. — За твой късмет, имам удивителна памет.

— О, да — казах, — каква късметлийка съм само.

Край