Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

26. Асистентката на г-н Монк отива под земята

Монк прекара остатъка от деня, възседнал своята motocrotte, като чистеше тротоарите в осми арондисман.

Аз се мъкнех заедно със Стотълмайер, изпълнявайки ролята на негов преводач, докато той, въоръжен с даден му от Льору списък, издирваше жертви на кражба на самоличността в седми арондисман, където фрийганите най-често тършуваха за плячка.

Една от жертвите на кражба на самоличност, с която разговаряхме, ни отведе до един съсед в сградата си, който бил изнудван въз основа на любовни писма и снимки до съпругата на бизнес партньора му, които бил скъсал и изхвърлил. Човекът платил три пъти на изнудвача, но когато отказал да му дава повече пари, тайните му били изкарани на бял свят, и изгубил брака и бизнеса си.

Стотълмайер му показа снимки на Барлие и Чалмърс. Човекът веднага разпозна Чалмърс като човека, който го беше изнудвал.

Капитанът успя да докаже, че теорията на Льору за замисъла на Барлие е правилна.

Когато се върнахме в управлението, научихме, че кодът на компютъра на Дюпон накрая е бил разшифрован.

Чалмърс беше използвал компютъра, за да източва банкови сметки, да копира номера на кредитни карти, и да прехвърля средствата в банки в Швейцария и на Каймановите острови. Льору прехвърли тази страна от случая на специално поделение на полицейското управление, което се занимаваше специално с финансови престъпления.

Смятах, че като цяло денят е бил оживен и плодотворен. Тръгнах си от управлението в четири следобед, за да си дам много време да се приготвя за срещата си за вечеря.

На път към станцията на метрото, купих малко, но силно фенерче и няколко батерии. Ако по някаква причина се отделях от Барлие, докато бяхме под земята, исках да мога да изляза отново навън.

В управлението бях потърсила в интернет информация за катакомбите, и една история, която прочетох, леко ме разтревожи. През ноември 1793 г. Филибер Аспер, портиерът на болницата „Вал дьо Грас“, решил да проучи подземните тунели на светлината на свещи, за да потърси прословутата винарска изба на картезианските монаси. Изгубил се и никой не чул нищо повече за него. Единайсет години по-късно инженери, които правели карта на катакомбите, се натъкнали на скелета му, само на няколко стъпки от един от изходите. Погребали го, където го намерили.

Може би историята беше апокрифна, но сметнах, че въпреки това е най-добре да взема предпазни мерки.

Върнах се до хотела с метрото. Когато излязох от станцията на площад Шарл де Гол, забелязах Монк да хвърчи наоколо на своята motocrotte, но не се опита да привлека вниманието му. Не ми се слушаше нов лекция за това колко безразсъдно е държанието ми. Заредих батерията на клетъчния си телефон, поел взех душ и се преоблякох в напълно небрежно облекло. Сложих си пуловер с шпиц деколте, джинси, маратонки и леко яке, тъй като предположих, че под земята вероятно е влажно и поне с десет градуса по-хладно, отколкото по улиците.

Пъхнах в дамската си чанта картата на катакомбите, която ми беше дал Антоан Бисун и взех току-що заредения си клетъчен телефон, макар че щеше да е истинско чудо, ако успеех да хвана сигнал на тридесет метра под Париж в изоставена варовикова кариера.

Пътуването до станцията на метрото при музея „Д’Орсе“ беше учудващо бързо и пристигнах с цели петнайсет минути по-рано. Но когато слязох от влака, Люсиен Барлие ме чакаше на една от пейките и четеше вестника.

Носеше жилетка от костюм върху риза с разтворена яка, и ми отправи усмивка, чиято енергия беше достатъчна за цяло село.

Сгъна вестника и го остави на седалката до себе си, преди да се изправи, за да ме поздрави.

— Радвам се да те видя — каза той. — Страхувах се, че може да не дойдеш.

— Защо мислеше, че ще ти вържа номер?

— Шефът ти — каза той. — Той наистина не искаше да правиш това.

— Той не иска също и да ям разбъркани с ръце салати с дресинг, но въпреки това аз го правя. Вземам решенията си сама, и не очаквам някой да живее по същия начин като мен.

— Ти си широко скроена жена.

— Това означава ли, че сте си поставили за цел да ме убедите да стана фрийган?

— Това не е намерението ми — каза той.

— Какви са намеренията ви?

Цялата се присвих, в мига щом заговорих. Звучах като баща ми, когато разговаряше с някое от гаджетата ми в гимназията.

— Бих искал да ти покажа моя свят и да науча нещо за твоя.

— Моят свят не е толкова интересен — казах.

— Съмнявам се в това. — Той ми протегна ръката си. Поех я, и той ме поведе надолу по дългия перон към един парапет в началото на тунела на метрото.

— Това е коварната част — каза той. — Перонът се наблюдава от камери за близък обхват. Трябва да се покатерим по парапета, да скочим на релсите, и да изтичаме в тунела на метрото, преди да ни хване охраната и преди да мине следващият влак.

Сърцето ми заби бясно. В нарушаването на правилата и поемането на рискове имаше нещо безспорно вълнуващо.

— Колко време имаме?

— Две-три минути — рече той. — О, и се опитай да не настъпваш електрическия парапет.

— Ще го имам предвид — казах.

Той прескочи парапета и скочи на земята до релсите. Аз направих същото. Той ме хвана за ръката и изтичахме в тъмните тунели, които миришеха на влага, нефт и урина.

Имах чувството, че се намирам в сцена от филм и че сме двама трагично влюбени, бягащи от престъпление, което не сме извършили. Единствената ни вина беше страстта ни.

Реалността и фантазията бяха опияняващи. Усетих тътен под краката си и когато погледнах през рамо, видях как на станцията зад нас бързо спира влак. За миг се уплаших, че няма да спре. Но той спря и чух съскането и жуженето, с което се отвориха плъзгащите се врати.

Барлие ме дръпна далече от релсите и толкова плътно до стената, че грубият камък одраска рамото ми. Добре, че бях със старо яке.

— Побързай — каза той.

Не беше лесно да тичам по чакъла в тъмнината. Не знаех къде отивам. Стиснах по-здраво ръката му. Тя беше моето спасително въже.

Отново усетих тътена. Този път влакът определено идваше към нас. И то бързо.

Барлие ме дръпна в малка ниша и ме притисна здраво към себе си, докато влакът префуча с бясна скорост само на сантиметри от нас, предизвиквайки такъв порив на вятъра, който сякаш можеше да ме помете и да ме запрати върху релсите.

Но той ме държеше здраво. Миришеше на сапун и афтършейв. Беше много мъжествен аромат, със съвсем лек дъх на плесен в него, който вероятно идваше от дрехите му, които държеше в подземния си дом.

Бях усетила този мирис, или нещо много подобно на него, по-рано в тъмнината на Toujours Nuit. Но не и афтършейва. Вкопчих се в тази разлика, както се бях вкопчила в него.

Влакът сякаш беше безкраен: тресеше земята и ни шибаше с вятър. Ръцете на Барлие бяха силни, гърдите му бяха топли, и аз се изкушавах да облегна буза на рамото му, да обвия ръце около кръста му, и да затворя очи.

Когато влакът отмина, почти съжалих за това. Беше лесно да забравя какво беше усещането от прегръдката и колко много се нуждаех от нея.

Точно тогава чух тиктакането на часовника в джоба на жилетката му. Спомних си, че Монк беше чул тиктакане, когато убиецът мина покрай него в ресторанта.

Може би не беше същото тиктакане. Може би не се намирах в тъмен тунел в прегръдките на убиец.

Барлие посегна с една ръка зад гърба си и отвори тежката метална врата, на която се беше облегнал.

Вратата ни изведе в тесен сервизен коридор, от двете страни на който имаше тръби и на всеки няколко метра беше осветен от по една електрическа крушка. Беше широк само колкото да можем да минем в колона по един и приведени почти наполовина.

Той ме хвана за ръката и забързахме надолу по коридора, докато стигнахме до Т-образен кръстопът.

На пода имаше две миньорски каски с монтирани върху тях фенерчета. Той си сложи едната и ми подаде другата. Очевидно ги беше оставил там по-рано, за да ни чакат.

— Сега започва купонът — каза той.

Помислих си, че вече беше започнало, но не казах нищо. Закрепих каската на главата си и го последвах надолу по коридора.

Дочух зад нас да приближават стъпки и гласове, но Барлие не изглеждаше разтревожен.

Бяхме изминали съвсем кратко разстояние, когато той се наведе и се промуши под някакви тръби, отметна настрани лист гофриран метал, и разкри пролука, точно толкова голяма, колкото през нея да се пропълзи.

Радвах се, че бях решила да не си обличам вечерната рокля.

Той ми направи знак да пропълзя през пролуката. Спуснах се в заешката дупка.

С усилие се промъкнах през дупката до другата страна в пълен мрак. Останах на четири крака, несигурна колко висок е таванът.

Барлие се провря през дупката след мен и с помощта на тел, преметната като примка през парчето гофриран метал, затвори пролуката зад гърба си.

Миг по-късно чухме гласове в сервизния коридор и стъпки, които минаха бързо край нас.

Щом отминаха, Барлие включи лампата на каската си и аз направих същото, осветявайки тунел, издълбан в скалите. Беше достатъчно висок, за да стоим изправени, и достатъчно широк, за да вървим един до друг.

— Трябва ли да правиш това всеки път, когато се прибираш вкъщи? — прошепнах.

Той поклати глава:

— Има хиляди входове за катакомбите — шахти, мазета, изоставени станции и на метрото, подземни паркинги, дори няколко надземни входа, скрити от храсти в паркове и празни парцели.

— Тогава защо не избрахме някой от тях?

— Помислих си, че това ще е по-паметно преживяване за теб — каза той. — Освен това така ще минем по живописния маршрут.

Той отново тръгна начело, а аз го последвах, само че този път той не ми предложи ръката си.

Тук беше по-хладно, отколкото в станцията на метрото, но все още приятно. Усещах мириса на влагата във въздуха, в пръстта и камъните.

Направихме няколко завоя и стръмни изкачвания и спускания, а после тунелът се разтвори, образувайки голямо помещение. На лъчите на неговото и моето фенерче видях графитите навсякъде: рисувани изображения на хора и животни, и груби скици на хора, които вършеха груби неща.

В скалната стена някой беше издълбал голям скелет на динозавър. В друг ъгъл някой беше издълбал поредица от лица, които сякаш се притискаха към камъка, все едно беше чаршаф на легло.

Които и да бяха хората, издълбали тези изображения, е трябвало да свалят долу всичките си сечива; да не говорим пък за храна, вода и светлина. После в продължение на цели седмици бяха обработвали скалата с чук и длето, сами във влажната тъмнина.

Защо го бяха направили? Какво се надяваха да постигнат? Дали са мислиш, че създаденото от тях ще има по-голям шанс да се задържи трайно тук, отколкото в света отгоре? Дали това беше заявка за безсмъртие? Или нещо напълно различно?

Навсякъде имаше миниатюрни кътчета и пролуки, претъпкани с втвърдени струйки восък от някогашни свещи. На пода до едната стена бяха подредени празни бутилки.

Прекосихме галерията и влязохме в един от многото тунели, които се разклоняваха от нея като спици на колело. Рисунките и барелефите продължаваха и в тунела, в който от двете страни, по стените и тавана, имаше фрески, релефни изображения, картини, комикси и скици.

По стените имаше също бележки, инициали и дати. Много дати: 1870, 1942, 1768, 2002, 1790, 1961. Преминавах бързо назад, напред и встрани през времето.

Това не беше просто лабиринт — беше машина на времето.

Тези тунели далеч не бяха тъмна дупка: те бяха калейдоскоп от цветове, образи и думи, уловени в избухващата за миг светлина от миньорските ни лампи.

Това беше почти прекалено, за да го възприема, но докато се опитвах, осъзнах, че съм изгубила всякакво чувство за посока. Бях благодарна за картата в дамската си чанта и мяркащите се от време на време улични табели или адреси на сгради по стената сред рисунките и барелефите.

Долових зловоние, което се усилваше все повече, колкото по-дълбоко влизахме в тунела. Ако така миришеха катакомбите, нямаше да ям твърде много на вечеря, та ако ще да беше приготвена и от самия Гордън Рамзи[1].

Не бях голям експерт по отпадъчните води, но когато миризмата се усили, започна да ми напомня не толкова за канали, колкото за обор.

— Да не държите селскостопански животни тук? — попитах.

— Не, разбира се, че не — каза той. — Миризмата, която усещаш, е от оборския тор, който използваме за наторяване.

Свихме зад един ъгъл и влязохме в дълго помещение, осветено от електрически лампи. Приличаше на катакомбите, само че вместо кости, докъдето стигаше погледът ми, се простираха редици с гъби.

Редиците бяха ръбести, като парче чипс „Рафълс“, с тесни пътеки между тях, където половин дузина хора в мръсни работни дрехи разстилаха тор с голи ръце и го отъпкваха с колене. Беше гледка, за която се надявах на Монк никога да не му се наложи да вижда.

— Тези изоставени каменни кариери са идеални за отглеждане на гъби — каза Барлие. — Въздухът е влажен, температурите са идеални, а покритата с барут почва е богата на сол.

— Какъв тор използвате?

— Конски — каза той. — Най-доброто подхранващо средство на земята. То е естествено, има го в изобилие, и е богато на амоняк, азот, фосфати и калий. Но сме много придирчиви по отношение на това откъде да си го набавяме.

— Не го смитате от улиците?

— В Париж няма достатъчно коне, за да посрещнат нуждите ни. Използваме две хиляди тона тор на година за лехите си с гъби, и трябва да бъде чист и без химикали. Затова си купуваме тор направо от ферми извън Париж, в които е по-вероятно конете да са използвани за тежък труд, държани заедно с други животни, и хранени солидно с хубава, суха слама.

— Купувате го? С пари? Това не влиза ли в разрез с духа на вашето общество на фрийганите?

— Не съм казал, че никога не използваме пари — каза той. — Купуваме само онова, което другите не са изхвърлили или което не можем да придобием законно чрез размяна или дарение. Например, лекарства с рецепта или медицински грижи. Отглеждането на гъби и продаването им е едно от нещата, което правим да се сдобием с пари.

Кражбата на самоличност може би беше още едно от нещата, които правеха за пари, но не го попитах за това.

— Наистина ли съществува търсене за гъбите, които се отглеждат тук долу?

— Това са парижки бели гъби — каза той. — Смятат се за деликатес. През деветнайсети век всяка година от тези пещери и тунели се берели хиляди тонове гъби. Ние сме последните, които все още го правят тук, по старомодния начин. Ще намериш нашите гъби за ценители на изтънчената кухня в някои от най-добрите ресторанти в Париж.

Запитах се дали това включваше и Toujours Nuit, и дали това би обяснило петънцата конски тор, изстъргани от подовете в нощта на убийството на Еми Дюпон.

Съществуваше, разбира се, и по-обезпокоително обяснение, за което не исках да мисля. Въпреки това небрежно стъпих в малко от тора, така че криминалистите на Льору да могат да изстържат подметките ми по-късно, за да проверят дали торът съответства на образеца, който бяха взели, макар да бях готова да се обзаложа, че е така.

— Предполагам, че в менюто ни тази вечер ще има гъби — казах.

— Разбира се — каза той. — Млади, сочни и току-що набрани.

Продължихме през гъбените лехи и влязохме в друг богато украсен тунел. Минахме през още помещения, укрепени с каменни колони за предотвратяване на внезапни срутвания, и покрити с трупали се в продължение на три столетия произведения на изкуството от случайни минувачи, бегълци, революционери и художници, и официални „подписи“ и бележки, оставени от инженери, работници в каменната кариера, производители на гъби, и войници.

Но това не беше просто огромна художествена галерия или историческа забележителност. Беше също и място за партита и тайни срещи. Из отделните помещения бяха пръснати многобройни празни бутилки, метални консервени кутии и опаковки от сандвичи, а също изпоцапани дюшеци, спални чуваш и използвани презервативи.

Миризмата на гъбената леха вече отдавна беше изчезнала, и сега отново усетих мирис на влага, донесен от лекия полъх на хладен ветрец.

След още няколко завоя и отбивки тръгнахме по вити каменни стълби, които изглеждаха, сякаш са били издялани преди векове, а после изгладени от краката, стъпвали по тях в продължение на столетия.

Стъпалата водеха към стреловидна арка, която се отваряше към нещо, което вероятно беше друго помещение. Плисна мъждива, трепкаща светлина, и чух звук като от вода, плискаща се леко в бряг.

Барлие застана до арката и ми направи знак да мина през нея.

— Добре дошла в дома ми — каза той.

Минах покрай него, и от онова, което видях, ми секна дъхът.

Бележки

[1] Прочут британски готвач, звезда от риалити шоуто „Кухнята на ада“. — Б.пр.