Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

25. Г-н Монк преглежда доказателствата

Когато влязохме в дежурната стая, открихме Дишър до кафемашината, да пълни чашата си. Косата му беше разрошена, дрехите му бяха измачкани, а очите му бяха кървясали. По врата му имаше драскотини, а устните му бяха напукани.

— Добро утро, Ранди — поздрави Стотълмайер. — Как изкара, след като си тръгнахме?

— Изобщо не съм спал снощи — каза той. Гласът му звучеше дрезгаво и продрано.

— Умората от часовата разлика ли те застигна? — попитах.

— Не, почитателките на групата ми — каза Дишър. — Цели орди похотливи, ненаситни французойки.

— Не са ли всичките такива? — каза Стотълмайер.

— Искаха да усетят вкуса на своя любим Диш.

— Извини ме, отивам да си проверя имейла, преди да повърна — рече Стотълмайер и отиде до едно от празните бюра.

— Диш ли? — попитах.

— Така ме наричат — каза Дишър. — Бях основното блюдо в едно пиршество на любовта. Не можеш да си представиш.

— Опитвам се да не си представям — казах. — Боже, само как се опитвам.

Дишър ме хвана под ръка и ме въведе в антрето, като хвърли поглед през рамо да провери къде е Стотълмайер, който седеше пред един компютър, без да ни обръща абсолютно никакво внимание.

— Мисля да остана — прошепна Дишър.

— Имаш предвид, да удължиш посещението си в Париж и да изкараш една ваканция?

— Имам предвид, да остана завинаги и да последвам музата си — каза Дишър.

— Досега музата ти те е вдъхновила само за една песен — казах.

— В мен има още музика — каза Дишър. — Още, още много. Чувствам го.

Вероятно са газове, помислих си.

— Може би е добре да изчакаш, докато тези песни излязат на бял свят, и си създал достатъчно неща, преди да вземаш каквито и да е важни решения. Наистина ли искаш да рискуваш и да заложиш всичко на една песен, която е култов хит във Франция?

— Но моята група има почитатели — каза Дишър. — Разполагам с бельото им, за да го докажа.

А това беше поредната представа, която исках да прогоня от ума си.

— Колко още ще продължат да ти се възхищават, ако следващата ти песен се издъни? — казах. — Можеш да се превърнеш в поредния Бърти Хигинс. Или Джоуи Скарбъри. Или Ван Маккой.

— Кои са те?

— Точно това имам предвид — казах. — И техните групи са имали почитателки.

— Страстни, ненаситни французойки?

— Вероятно — рекох.

— Но аз нямам почитатели на групата си в Сан Франциско — поясни Дишър. — Никой не ме нарича Диш.

— Може би това ще се промени, когато имаш повече песни.

— Дотогава ще ме наричаш ли така?

— Не — казах.

— Долавям ли малка възможност за преговори по въпроса?

— Не — казах.

— Почти съм сигурен, че долових — рече той.

— Не си — казах. — И не си и помисляй да поискаш да хвърля гащичките си по теб.

Естествено, точно в този момент се появи Монк, който вече не носеше униформата си на уличен чистач. Погледна ме слисано.

— Какво те е прихванало? — попита Монк. — Първо приемаш да излезеш на среща с бездомник, а сега прелъстяваш полицейски служител.

— Не съм го прелъстявала, господин Монк. Установявах граница.

— С долното си бельо — каза Монк.

— Да — казах. — Това е важна граница.

Той ни подмина и влезе в дежурната стая, където капитан Стотълмайер говореше с главен инспектор Льору и инспектор Гадуа.

— А, точно навреме — каза Льору. — Капитан Стотълмайер тъкмо ни разказваше за разговора ви с Люсиен Барлие.

— Той го е направил — рече Монк.

Льору и Гадуа се спогледаха объркано. Стотълмайер забеляза.

— Монк иска да каже, че според него Барлие е убиецът — рече Стотълмайер.

— С какво основание смятате така? — попита Гадуа.

— Той се храни с боклук — каза Монк. — Той е противен тип.

— Не съм запознат с по-големите тънкости на американската правна система — каза Льору, — но във Франция това не е достатъчно за осъдителна присъда.

— Всички доказателства сочат към него — каза Монк.

— Нямах представа, че разполагаме с доказателства — каза Стотълмайер.

— Разполагаме с някои нови насочващи улики, които, за нещастие, не сочат към конкретен заподозрян — каза Льору. — Всъщност, капитане, трябва да благодарим на вас за откритията.

— Какво съм направил? — попита Стотълмайер.

— Все повтаряхте, че Нейтън Чалмърс, иначе известен под името Боб Смит, не би се замесил с фрийганите, освен ако това няма да му донесе пари. Затова проверих някои неща. От времето, когато Чалмърс е пристигнал във Франция, случаите на сериозна кражба на самоличност и фалшифициране на кредитни карти в седми арондисман са се увеличили тройно.

— Случаите на кражба на самоличност не се ли увеличават навсякъде в днешно време? — каза Дишър.

— Вярно е, лейтенант — каза Льору. — Но процентът в този квартал остава значително по-висок, отколкото в други подобни квартали в същата социално-икономическа класа.

За миг Стотълмайер задъвка долната си устна, докато се опитваше да смели чутото.

— Значи Чалмърс е ровел из боклука, търсейки финансови документи, сметки за вода, газ и електричество, извлечения от кредитни карти, и всичко друго, което е можел да използва, за да открадне самоличността на дадени хора и да опразни банковите им сметки.

— Така предполагаме, капитане — каза Гадуа. — Отмъкнал е поне един милион евро, може би много повече. Надяваме се да научим нещо повече, след като разбием кода на компютъра на Еми Дюпон.

— Защо да чакаме дотогава? — попита Монк. — Да вървим да арестуваме Барлие, за предпочитане преди вечеря.

— Все още нямате никакво доказателство, че е убил Нейтън Чалмърс или Еми Дюпон — казах.

— Видях го да яде натъртена ябълка — каза Монк, — без първо да я измие.

— За жалост, това няма нищо общо с убийствата — каза Льору. — Всичко, с което разполагаме, са черепът на Чалмърс и няколко негови кости, които събрахме от катакомбите. Дори не знаем дали наистина е бил убит, или какво е било оръжието на убийството.

— С убийството на Еми Дюпон е тъкмо обратното — рече Гадуа. — Знаем къде и кога е станало, и дори разполагаме с оръжието на убийството и десетки свидетели, но не знаем как е извършено или кой го е направил.

— Бил е Люсиен Барлие — каза Монк. — Ето какво е станало.

Монк започна обяснението си, като обобщи онова, което вече знаехме: Чалмърс отрязал един от пръстите си, извадил си един зъб и блъснал случаен минувач в резачка за дърва, за да инсценира собствената си смърт и да избегне вероятната дълга присъда.

Чалмърс избягал във Франция и се присъединил към фрийганите, като възприел тяхната противопоставяща се на консуматорството философия, за да не му се налага да си намира работа, да плаща наем, или да върши каквото и да е друго, чрез което лицето, пръстовите му отпечатъци или фалшивото му име можели да попаднат в някоя база данни.

Монк смяташе, че или Барлие вече е използвал антиконсуматорския начин на живот като претекст, за да тършува из боклука в търсене на финансови документи, или Чалмърс му е дал идеята. Което и да беше вярно, вероятно Чалмърс беше станал алчен. Искал повече пари, а също и любовницата на Барлие.

Барлие не искал да изгуби парите и Дюпон, затова убил Чалмърс и убедил всички, че американецът е заминал за Ню Йорк.

Всичко вървяло гладко, докато Монк не намерил черепа, а Дюпон не разбрала някак, че жертвата е Чалмърс. Тя потърсила Монк, за да му каже каквото знаела.

— Барлие не можел да позволи това да се случи — каза Монк. — Трябвало да я убие, преди тя да успее да се разприказва. Едва успял навреме.

Настъпи продължителна тишина, докато всички обмисляха теорията на Монк.

— Описахте един възможен мотив за убийствата — рече Льору. — Но всичко това са само догадки. Няма доказателства в подкрепа на никоя от тях. Чалмърс може със същия успех да е бил убит от някой, когото е завлякъл с пари.

— Не е бил — каза Монк.

— Не обяснихте как Барлие е проследил вас и Еми Дюпон до Toujours Nuit или как се е промъкнал в ресторанта, без да го видят — каза Льору. — Освен това не сте обяснили как е открил Дюпон в пълната тъмнина, намушкал я е и е избягал, без да го забележат.

— Ще обясня — каза Монк.

— Във Франция трябва да направите това преди можем да извършим арест — каза Льору.

— Монк обикновено е прав за тези неща — каза Дишър.

Монк се усмихна с признателност на Дишър, задето се е намесил в негова защита, което обикновено е моя работа, но днес не можех да го направя искрено.

— Вярно е, но обикновено вниманието на господин Монк не се отвлича от силно лично отношение — казах и погледнах Монк в лицето. — Не можете да погледнете отвъд алтернативния начин на живот на Люсиен Барлие. Мисля, че това замъглява преценката ви.

— Не ми говори за добра преценка — каза Монк. — Ти излизаш довечера на среща в канала с един мръсен скитник.

— Така ли? — попита Гадуа.

— Не е любовна среща. Част от разследването е — казах. — Той ще е на своя територия. Ще се чувства спокоен и отпуснат. В неофициална обстановка е по-вероятно да се разкрие пред мен, отколкото би било при полицейски разпит. Би било глупаво от моя страна да откажа поканата му. Може да не ни падне отново такава добра възможност.

Още докато произнасях защитната си реч, тя звучеше като неубедителен довод в най-добрия случай, или като лъжа — в най-лошия, за причината да приема поканата. Подготвих се за подигравките и недоверието, които щяха да последват.

— Съгласен съм — каза Льору, за голяма моя изненада. — Ако мосю Монк е прав за вината на Барлие, тогава това може да е ценна възможност да научим повече за него и дейностите му.

Исках да погледна изражението върху лицето на Льору, за да разбера дали наистина се съгласяваше с мен или ми правеше услуга, но се страхувах, че собственото ми изражение може да ме издаде.

Ето защо вместо това се загледах в ръцете си и се престорих на много заинтригувана от кожичките на ноктите си.

— Какво знаете вече за него? — обърна се Стотълмайер към Льору.

— Той е хранеща се с боклуци откачалка, която живее в дупка и убива хора — каза Монк.

— Не много повече от онова, което е разказал на вас и госпожица Тийгър тази сутрин — каза Льору. — Бил е арестуван само веднъж.

— За скитничество? За вандализъм? За изнудване? — попита Монк.

— Поправяне на часовник — каза Льору.

— Това престъпление ли е във Франция? — попитах.

— Такова е, когато проникнеш с взлом в музей, за да го извършиш — каза Льору. — В продължение на година всяка нощ той и един пенсиониран часовникар се промъкнали през тунелите в Музея на неокласическото изкуство, за да поправят тристагодишния часовник, който се издига над главното фоайе. Той е изящен неокласически шедьовър, който, за жалост, е ръждясал и станал негоден за употреба след десетилетия на немарливо отношение.

— Правил го е, без да го забележат пазачите и без да задейства алармите? — попита Монк.

Льору кимна:

— Направили си работилница зад часовника и се прикачили към електрическата и комуникационната система на сградата. С помощта на лаптоп наблюдавали охранителните камери и по интернет се свързали за съвет с опитни часовникари. Имаха си даже кафемашина.

— И как го хванахте? — попита Дишър.

— Не го хванахме — каза Льору. — Барлие съобщи на музейната управа, че часовникът е поправен, и те повдигнаха обвинения срещу него.

— Струва ми се много страшен човек — рекох.

— Най-после започваш да се вразумяваш — каза Монк. — Кога е излязъл от затвора?

— Изобщо не е бил в затвора — каза Льору. — Предложиха му да положи двеста часа общественополезен труд.

— Да събира боклук, без съмнение — казах.

— Нека просто да кажем, че всичко се разви възможно най-добре за всички заинтересовани — каза Льору.

— Искате да кажете, че е научил, че може да наруши закона и да му се размине — каза Монк.

— Аз не гледам на нещата точно така, мосю Монк.

Стотълмайер въздъхна:

— Е, и сега какво?

— Трябва да арестуваме Барлие, преди да убие отново — каза Монк.

— Кого ще убие? — попита Гадуа.

— Натали — каза Монк. — Довечера.

— Всички знаем къде ще е тя, и с кого — каза Льору. — Като й навреди, няма какво да спечели, а може да изгуби всичко. Трябва да е луд.

— Говорим за човек, избрал да се откаже от всичко, за да може да се храни с боклук — възрази Монк. — Ако това не е откачено, тогава кое е?

Сещах се за няколко примера — всеки месец да пускаш дръжките на вратите си в миялната машина, да организираш кампания за приемане на конституционна поправка, обявяваща неаполитанския сладолед извън закона, и да използваш един калъп сапун само веднъж, — но реших да си държа устата затворена.

Той забеляза, че аргументите му не са разколебали никого от нас. Барлие нямаше да бъде арестуван, а аз щях да спазя уговорката си.

— Боже мой, всички сте си загубили ума — каза той.

И с тези думи измарширува от полицейското управление и повече не се върна.