Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

17. Г-н Монк работи по случая

— Защо Чалмърс се е хвърлил в резачка за дърва? — попита Льору.

— Предстоеше му да се изправи на съд, задето измамил голям брой много богати хора с двайсет милиона долара — каза Стотълмайер.

По-нататък капитанът обясни, че Чалмърс бил добре образован, обаятелен и безупречно обличащ се човек, който излъчвал аурата на богатството и успеха, когато, всъщност, бил абсолютен мошеник.

Дори при това положение, Чалмърс успял да убеди мнозина богати и влиятелни хора, най-вече жени, да инвестират в неговата фабрика за облекла в Индия, където произвеждал бельо и тениски на занижени цени за прочути дизайнерски марки.

Стотълмайер ни каза, че Чалмърс правел щедри дарения за кандидатите в губернаторските и сенатските предизборни кампании и помагал при набирането на пари за благотворителни и популярни свързани с изборите инициативи. Благодарение на тези дейности той често се появявал на снимки във вестниците, прегърнал с една ръка политици и кинозвезди, което придавало блясък на положението му, утвърждавало законността на действията му и примамвало още повече инвеститори в клопката му.

Използвал парите от новите инвеститори, за да се разплати със старите, които говорели разпалено за успеха си и инвестирали при него още повече пари, като увеличавали богатството и надеждността му и привличали още повече заможни инвеститори.

Но нямало никаква фабрика за облекло в Индия. Всъщност, Чалмърс нямал никакъв бизнес, само десетки фиктивни имена на фирми в Съединените щати и в чужбина.

Чалмърс използвал всички събрани пари, за да поддържа все по-заможен стил на живот. Единствените му доходи идвали от неговите инвеститори, и тъй като продължавал да привлича все повече и повече от тях, било невъзможно да даде на всички каквото искали срещу парите си. Това била класическа схема тип „пирамида“, и в някакъв момент трябвало да рухне.

Когато това се случило, кметът на Сан Франциско, губернаторът на Калифорния, един сенатор и множество холивудски продуценти, актьори и директори на филмови студия единодушно смятали Чалмърс за един от най-близките си приятели и най-основният човек в набирането на средства за любимите им политически и обществени каузи.

Криминалният процес срещу него заплашвал да се окаже политически унищожителен и социално злепоставящ за много хора.

— Той направи услуга на мнозина, като се хвърли в онази резачка за дърва — каза Стотълмайер. — От него беше останал само накъсан на парченца ръчно ушит италиански костюм, голямо количество кървава каша, един пръст от ръка, и един зъб.

— Горният му ляв преден кътник — поясни Монк. Отново беше зает да подрежда на купчинки бучките захар.

— Точно така — каза Стотълмайер. — Откъде разбра?

— Това беше единственият зъб, който липсваше от черепа му.

— Успяхме със сигурност да идентифицираме Чалмърс с помощта на зъба, който сравнихме със зъболекарския му картон, и на отпечатък, взет от отрязания пръст. Случаят е приключен.

— Инсценирал е самоубийството си — каза Монк. — Ампутирал е пръста си, извадил си е зъба, и е блъснал в резачката един бездомник, което е причината, поради която по времето на предполагаемата му смърт никой не е бил обявен за изчезнал.

— Така изглежда сега — каза Стотълмайер.

— Защо го е направил — за да избяга с парите ли? — попита Льору.

— Не, вече ги е бил профукал всичките, преди да го арестуват — каза Стотълмайер. — Така са го хванали — каза Стотълмайер. — Но го очакваше излежаване на дълга присъда. Беше измамил мнозина изключително влиятелни хора, които се тревожеха не толкова за парите, които бяха изгубили, колкото за това, че ги беше злепоставил. Щяха да го накарат да си плати скъпо за това.

— Затова избягал в Париж — каза Льору, — където успял да живее неоткрит от пазителите на закона, докато мосю Монк не откри черепа му.

— Може би загрявам бавно — казах. — Знам, че убиецът му трябва да бъде открит и подведен под отговорност за престъплението си, но какво значение има това за полицията на Сан Франциско?

— Нямаше изобщо да се занимаваме, само че някой „изпял“ на един репортер от Кроникъл новината, че през всичките тези години Чалмърс е бил жив — каза Стотълмайер. — Днес историята щеше да бъде на първа страница. Човекът от комисията, надзираваща работата на полицията, трябваше бързо да се погрижи отрицателният ефект от новината да е минимален. Затова изпрати мен и Ранди тук да помогнем на Монк в разследването.

— Господин Монк не разследва — казах. Стотълмайер направи гримаса, сякаш имаше лош вкус в устата:

— Това, което човекът от комисията разкри по време на пресконференцията, беше в друг смисъл. Каза, че винаги сме подозирали, че Чалмърс може и да е жив и така и не сме приключили официално случая, което било причината да изпрати Монк в Париж да разследва, когато се появили нови насочващи улики. И така бил открит черепът.

— Това е лъжа — казах.

— Това е политика — рече Льору. — Нещо, от което ние във Франция разбираме много добре.

— Човекът от комисията не иска хората да си мислят, че преди десет години сме оплели разследването преди десет години — каза Стотълмайер. — По този начин изглежда, сякаш никога не сме се заблуждавали и никога не сме се отказвали от преследването.

— Значи най-после работя по случая — каза Монк, като ми хвърли поглед да види как ще реагирам.

Вече бях приела факта, че почивката ми няма да се осъществи и че отново сме на работа, но още не бях готова да призная това пред Стотълмайер.

— Ако човекът от комисията иска да превърне фантазията си в реалност — казах, — тогава управлението ще поеме разноските по полета ни до Европа и обратно, всички разноски по настаняването ни и всичките ни разходи, и ще платят на господин Монк такса за консултант, като всичко това влиза в сила със задна дата от деня, в който тръгнахме от Сан Франциско.

— Дадено — каза Стотълмайер.

Отговори толкова бързо, и без никакво колебание, че се запитах дали не съм се спазарила твърде евтино. В края на краищата, държахме човека от комисията в ръцете си. От друга страна, Стотълмайер знаеше, че Монк е готов да разследва случая безплатно.

— Поздравления, господин Монк — казах. — Почивката ни приключи.

— Слава Богу — рече Монк. — Не знам още колко от нея можех да понеса.

Стотълмайер се обърна към Льору:

— С какво разполагате по случая дотук?

— Само със самоличността на жертвата — каза Льору. — Въпреки това може и да сме постигнали известен напредък, подхождайки към случая от друг ъгъл, ако предположим, че теорията на мосю Монк за снощното убийство е вярна.

— Какво убийство? — попита Стотълмайер.

— В ресторанта, където вечеряхме снощи — казах. — Жената, която седеше до господин Монк, беше намушкана в гърдите.

— Видели сте как убиват някого?

— За щастие, не — поясних. — В трапезарията цареше пълна тъмнина, и ни обслужваха слепи сервитьори. Новото и необичайно нещо в това заведение е, че не виждаш какво ядеш.

— Или кого убиват на масата ти — каза Льору.

— Или конската тор по целия под — рече Монк.

— Беше петънце, което едва се виждаше с просто око — казах. — Можеше да е какво ли не.

— Господин Монк беше прав. От лабораторията потвърдиха, че е конски тор — каза Льору. — Образецът бил особено богат на амоняк, азот и фосфати, повече от обикновения тор. Намериха още няколко следи от него и на други места по пода.

— За последен път се храня на място, където не мога да виждам храната — каза Монк. — Или подовете.

Стотълмайер разтърка слепоочията си:

— Какво общо има това с Нейтън Чалмърс?

— Жертвата искаше да ми даде информация за черепа — каза Монк. — Каза: Знам кого сте намерили.

— Откъде е знаела кой си или че имаш нещо общо с откриването на черепа? — попита Стотълмайер.

— В катакомбите имаше много туристи с фотоапарати, когато господин Монк го намери — казах. — Тази сутрин във всички френски вестници имаше негови снимки с черепа в ръка.

— Много мило от тяхна страна да предупредят убиеца, че полицията е по петите му — каза Стотълмайер. — За да може да отстрани всички неясноти.

— Цяла нощ разпитвахме другите посетители и обслужващия персонал, за да открием какъв е шансът някой от тях да е убиецът или негов съучастник — рече Льору. — Едва започнахме този аспект на разследването. Не там направихме интересното си откритие.

Льору ни направи знак да го последваме надолу по коридора до тясна стая без прозорци, където открихме седнал изтощения инспектор Гадуа и няколко компютърни екрана, на които се виждаха заснети от охранителни камери кадри от различни улици.

Стаята беше толкова малка, че трябваше да оставим вратата отворена, за да може всички да се сместим вътре. Освен това се нуждаехме и от въздух. Вътре миришеше ужасно. Монк стисна нос.

Льору направи необходимите представяния и съобщи на Гадуа, че сега Стотълмайер, Монк и аз вече сме участници в разследването.

— Страхотно — каза Гадуа, като се ръкува със Стотълмайер.

— Какво е всичко това? — попита Стотълмайер, като посочи към мониторите.

— Видеозаписи на живо от охранителните и наблюдаващи трафика камери в града — рече Гадуа.

— Предположихме, че снощи двамата с мосю Монк сте отишли до ресторанта с метрото — каза Льору, — затова изтеглихме записите на охранителните камери по времето, когато сте пристигнали. Вижте какво открихме.

Гадуа кликна с мишката няколко пъти и един от екраните се раздели на четвъртини: върху всеки отрязък се виждаше различен ъгъл от релсите на метрото, докато върху тях спираше влак. От влака се изсипа тълпа от хора, сред които Монк и аз. Това не беше единственото лице, което разпознах в тълпата. Жената, която беше убита на нашата маса, вървеше на няколко крачки зад нас.

Льору почука по екрана и погледна Стотълмайер:

— Това е Еми Дюпон, жертвата.

— Само защото слезе от същия влак на метрото като нас, не означава непременно, че ни е следила — казах. — Може да е съвпадение.

— Точно така — поясни Льору. — Вие ми казахте, че вчера сте посетили Монмартър и Рю Сен-Оноре, затова прегледахме и запис, направен от нашите камери там.

Гадуа отново кликна с мишката и видяхме разделено върху екрана изображение на два съвсем различни изгледа. В единия край на екрана се виждаше терасата около катедралата „Сакре Кьор“ на върха на Монмартър, а на другата си виждаха снимани отвисоко натруфените витрини на магазините по протежение на една част от „Сент Оноре“.

На всеки екран можеше да се види как Монк и аз минаваме бавно покрай камерата, последвани няколко мига по-късно от Еми Дюпон.

— Следвала ни е през целия ден — каза Монк.

Льору кимна:

— Вероятно е тръгнала след вас, когато сте излезли от хотела си, и е изчаквала подходящата възможност да се приближи до вас, като въпреки това запази анонимността си.

— Когато ни е видяла да влизаме в Toujours Nuit, сигурно си е помислила, че е твърде хубаво, за да е истина — казах.

— Сигурен съм, че и убиецът си е помислил същото — каза Стотълмайер. — Забелязахте ли други познати лица?

Гадуа поклати глава:

— Господин Монк, госпожица Тийгър и Дюпон са единствените хора, уловени от камерата по едно и също време на всичките три места — поне доколкото виждаме.

— Убиецът трябва да е следял нас или Дюпон — каза Монк. — Как иначе е можел да знае, че и тримата сме били в ресторанта по едно и също време?

— Може би е знаел за резервацията ни и е предположил, че тя ще се свърже с нас там — казах.

— Но как е влязъл и излязъл от ресторанта, без да го видят? — попита Льору, като разсеяно поглаждаше козята си брадичка. — И как се е ориентирал из препълнена трапезария в пълна тъмнина?

— Това определено е случай за Монк — каза Стотълмайер. — Какво знаем за тази Еми Дюпон?

— Арестувана е няколко пъти по дребни обвинения, свързани с актове на гражданско неподчинение — каза Льору, — като повечето инциденти са произтичали от факта, че се е настанявала незаконно в празни сгради против желанието на собствениците на терена.

— Тя е неправомерно настаняващо се лице — каза Стотълмайер. — По едно време имахме много такива и в Сан Франциско, преди всичко да бъде обновено според предпочитанията на хората от средната класа. Открихте ли къде живее тя напоследък?

— Да, но още не сме успели да тръгнем по следата — каза Льору. — Отне ни цяла нощ само да стигнем дотук. Дори не сме проверили сериозно всички в ресторанта.

— Ако не възразявате, бих искал да проверя жилището на Дюпон заедно с Монк — каза Стотълмайер. — Лейтенант Дишър може да остане и да ви помогне.

— Дишър? — каза Гадуа, като се извъртя рязко на стола си. — Ранди Дишър ли? Той е тук в Париж?

— Да, спи на кушетката на главния инспектор — каза Стотълмайер. — Познавате ли го?

— Като брата, когото никога не съм срещал. — Гадуа се изправи и огледа внимателно Стотълмайер, сякаш го виждаше за пръв път. — Вие сте онзи капитан. Трябваше да се досетя от големите ви мустаци.

Qu’est-ce que vous racontez?[1] — гневно запита Льору.

Il est legendaire. — Гадуа се шмугна бързо покрай нас и излезе забързано от стаята.

Дишър бил легенда? Гадуа сигурно грешеше. Невъзможно беше да говори за същия Ранди Дишър, когото познавахме.

— Съжалявам, капитане — каза Льору. — Нямам представа защо се държи така. Сигурно е от недоспиването.

— Няма нужда от извинения. Свършихте страхотна работа — каза Стотълмайер. — Щом хората ви си починат, можете да ги накарате да прегледат всички неразрешени случаи с големи измами, които фигурират в архивите ви. Единственият начин, по който Чалмърс е изкарвал пари, е бил да ги измъква с измама от хората. Съмнявам се да си е променил методите, когато е дошъл тук.

— Това е добра идея, капитане — каза Льору. — Ами вие? Нямате ли нужда от сън след дългия полет?

— Искам да се опитам да остана буден, докато се стъмни — каза Стотълмайер. — Разбрах, че това е най-добрият начин да се пребориш с изтощението от часовата разлика.

Последвахме Льору обратно към дежурната стая, но още преди да стигнем там, чухме китара и звуци на позната музика, които идваха отвътре.

— О, по дяволите — рече Стотълмайер и трепна. Гадуа седеше на ръба на бюрото на Льору, подръпваше струните на китара и пееше заедно с Дишър, който беше застанал върху кушетката и ентусиазирано се преструваше, че свири някакъв музикален мотив на въображаема китара.

Пееха оригиналната песен на Дишър, „Не ми трябва значка“ — първата и единствена песен, създадена от неговата гаражна банда, „Ранди Дишър Проджект“.

Дойдохме тъкмо навреме, за да ги чуем как пеят хоровото изпълнение:

Не ми трябва пистолет,

за да се почувствам силен.

Не искам капитанът цял ден по мен

да стреля и крещи.

Не ми трябват твоите мустаци.

Хич не ми налагай власт.

Никой вече не ми трябва,

защото, бейби, свободен съм аз…

Гадуа знаеше текста и музиката наизуст (само че той казваше козя брадичка вместо мустаци), което намирах за истински удивително, като се има предвид, че Ранди разпространяваше песента на компактдискове, които сам беше записал на лаптопа си и им беше сложил етикети. Как един от тях беше стигнал чак до Франция?

Льору ни погледна със страдалческо изражение на лицето.

— Ще ви заведа лично до жилището на Дюпон.

— Благодаря — каза Стотълмайер, чието изражение беше също толкова измъчено като това на Льору. — Можем ли да отидем сега?

— Определено — каза Льору и рязко се отправи към стълбите. Изглежда, че и двамата с капитана много бързаха да се махнат от сградата.

— Не знам какъв им е проблемът — обърна се Монк към мен. — Мисля, че мелодията е доста приятна и лесна за запомняне.

— Казано от човек, който смята „Сто бутилки бира на стената“ за най-добрата песен, писана някога.

— Съперничеща си само с „Шосе 66“ — каза Монк. — Харесвам и „867–5309“.

— Не защото песента е хубава, а защото сборът от цифрите на телефонния номер възлиза на 38.

— Точно това я прави толкова добра — допълни той.

Бележки

[1] Какво говорите? (фр.) — Б.пр.