Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

14. Г-н Монк остава на тъмно

Взехме метрото до квартала на левия бряг на Сена, където се намираше Toujours Nuit.

Монк седна във влака и полагаше големи усилия да не докосва нищо с ръцете си, които пъхна в ръкавите на сакото си, за да се предпази допълнително.

Освен това затвори очи и стисна зъби.

Не е лесно да пищиш със стиснати зъби, но той се опита. Звучеше сякаш се е задавил с нещо или прави гаргара.

Когато излязохме на улицата, Монк всмука въздуха през зъби и се хвана за гърдите, сякаш почти се беше задушил.

Toujours Nuit се намираше на тясна калдъръмена улица на левия бряг на Сена, претъпкана с ресторанти, кафенета и барове, в които се хранеха главно туристи.

Цялата фасада на ресторанта беше черна, с изключение на името на заведението, което беше написано в бяло с много дребни букви над вратата.

Все още не бях казала на Монк нищо за ресторанта. Изчаквах до последния момент, така че да му е по-трудно да се измъкне.

На вратата Монк се поколеба:

— Изглежда плашещо.

— Не се страхувайте само защото е боядисана в черно — казах.

— Не това ме плаши.

— Тогава какво му е страшното?

— Това е ресторант — каза Монк.

— Значи не е по-плашещ от, да речем, китайския ресторант в съседство.

— Китайският ресторант е много по-страховит.

— Защо? — попитах.

— Предлагат свинско в сладко-кисел сос.

— Какво му е лошото на свинското в сладко-кисел сос?

— Сладко е — каза Монк. — И кисело.

Той се присви от глава до пети.

— Тогава можете да сте благодарен, че ще се храните тук. — Отворих вратата на ресторанта и му дадох знак да влезе.

Озовахме се в малък салон за коктейли. Наоколо се мотаеха двайсетина души, които пиеха и се подпираха на бара, простиращ се по цялата дължина на задната стена. От лявата ни страна имаше плътни черни завеси, а отдясно — няколко шкафчета в основата на стълбище, което, според табелката на стената, водеше надолу към тоалетните.

Барманът с козя брадичка ни насочи към бара, където подаде на всеки от нас пъстра тропическа напитка, придружена от комплиментите му, и ме попита на френски за името ми, за да ни отметне в тефтера си с резервации.

Отговорих на френски, но сигурно още в момента, щом проговорих, му е станало ясно, че съм американка, защото след това мина на английски.

— Казвам се Стефан, и ви поздравявам с добре дошли в Toujours Nuit. Идвали ли сте при нас преди?

— Не — отвърнах.

Стефан приличаше на поет от епохата на битниците: когато бях дете, това беше изпълнената ми с романтичност представа как би трябвало да изглеждат сексапилните, млади френски интелектуалци, макар да не съм сигурна, че изобщо някога е имало такова нещо.

— Моля, оставете палтата, чантите, клетъчните телефони, пейджърите си и всичко, което може да излъчва светлина или да проблясва в тъмнината, в някое от шкафчетата, и вземете ключа — каза Стефан.

Монк изглеждаше озадачен:

— Защо да правим това?

Отпих голяма глътка от много сладкото си питие, за да се подкрепя за предстоящото усилие, и оставих бармана да отговори на въпроса вместо мен.

— За да запазим трапезарията напълно тъмна и да сме сигурни, че няма нищо, в което нашите сервитьори могат да се спънат.

— Напълно тъмна? — попита Монк. — Какво не искате да виждаме?

— Нищо, разбира се — каза Стефан.

Оставих питието си на плота, дръпнах Монк за ръкава и го отведох до шкафчетата.

— Това е много специален ресторант, господин Монк. В трапезарията цари пълна тъмнина, и ви обслужват слепи сервитьори.

— Шегуваш се — каза Монк.

Отворих едно шкафче, пъхнах вътре палтото и дамската си чанта, и затворих вратичката, като прибрах ключа в джоба си.

— Говоря съвсем сериозно — рекох. — Няма да можете да виждате нищо.

— Така ли се хранят французите?

— Не, този ресторант е уникален — казах. — Идеята е това да се превърне в по-чувствено изживяване.

— Довела си ме на оргия? — изпищя Монк. Хората се обърнаха и ни зяпнаха. Изшътках му и го дръпнах в един ъгъл, където останалите да не ни чуват.

— Разбира се, че не, господин Монк. Защо бихте си помислили такова нещо?

— Защото сме във Франция, а ти каза, че това ще бъде чувствено изживяване.

— Това, което имах предвид, е, че ще трябва да разчитате на усещанията си за мирис, допир и вкус, за да откриете какво ядете.

— Не искам да откривам какво ям — каза Монк. — Трябва да знам какво е, преди да го сложа в устата си. Чувал съм, че тези хора ядат охлюви и жаби. Може да ми поднесат плужек или гъсеница.

— Това няма да се случи.

— Откъде знаеш? — попита Монк. — Ами ако и готвачите са слепи?

— Не са — казах. — Само сервитьорите.

— От това по-добре ли трябва да се почувствам?

— Това може да бъде чудесно преживяване за вас.

— Не виждам как — рече Монк.

— Играта на думи е неуместна — казах.

— Каква игра на думи?

— Която направихте току-що — казах.

— Не съм направил — рече Монк.

— Точно това казах.

— Не биваше да пиеш онова питие — рече Монк. — Ударило те е право в главата. Напълно пияна си.

Въздъхнах:

— Изобщо не вземате предвид положителната страна на ситуацията.

— Защото никога няма положителна страна.

— Преди две години някакъв тип ви хвърли разтворител в очите и ви ослепи. В продължение на цели дни не знаехте дали някога ще виждате отново.

— Това ли е положителната страна? — попита Монк.

— Трябва да ослепея пак?

— Да, това е. Отначало изпитвахте самосъжаление, но после ви хареса да сте сляп. Бяхте освободен от всичките си тревоги. За първи път в целия ви живот не ви беше грижа дали нещата са чисти и подредени или не. Бяхте толкова щастлив.

— За известно време, но това никога не трае дълго — каза Монк. — Дадох си сметка за всички хубави неща, които нямаше да видя никога повече, например снимките на Труди.

— Помислих си, че може би ще ви хареса отново да изживеете това щастие и тази освободеност от тревогите си, само че този път без страха, че ще изгубите нещо — казах. — Тази вечер ще бъдете в съвършената трапезария, където всичко е такова, каквото смятате, че трябва да бъде.

— Как ще разбера? — попита Монк. — Няма да мога да видя нищо.

— Именно — казах. — Тъй като сте в пълна тъмнина, трапезарията може да бъде всичко, каквото поискате. Използвайте въображението си.

— Не съм сигурен, че имам такова — каза Монк.

— Сега е шансът ви да откриете — рекох.

Барманът разклати малка камбанка и направи знак на всички да тръгнат към черната завеса.

Стефан ни каза, че ще влезем в ресторанта в колона по един зад нашата сервитьорка, с ръце върху раменете на човека пред нас, сякаш се подреждаме за танцуване на конга.

Сервитьорката щеше да се представи, да ни заведе до масата и да ни упъти до столовете ни. На гостите не беше позволено да се движат сами из трапезарията. Ако имахме нужда от нещо, или трябваше да ни придружат до тоалетната, трябваше само да повикаме нашата сервитьорка по име, и тя щеше да дойде и да се погрижи за нуждите ни.

Една жена вдигна ръка и попита дали и тоалетните са на тъмно.

Всички се засмяха. Бях сигурна, че на бармана често му задаваха този въпрос.

Той каза, че тоалетните са осветени и се намират надолу по стълбите, до шкафчетата. Предложи хората да ги използват сега, тъй като поднасянето на вечерята щяло да продължи приблизително час и половина.

После Стефан ни попита дали някой от нас има специфични хранителни нужди или алергии към храни, за които готвачът трябва да знае. Монк вдигна ръка:

— Прясно мляко.

— Алергичен сте към млечни продукти? — попита Стефан.

— Не пия телесни течности — каза Монк.

— Много добре — каза Стефан. — Някой друг?

Монк вдигна ръка:

— Наденици.

— Алергичен сте към наденици?

— Не ям нищо, което е било в контакт с вътрешности — каза Монк.

— Разбирам — каза барманът. — Някой друг?

Монк вдигна ръка:

— Разбъркана и овкусена салата с дресинг.

— Алергичен сте към разбъркана салата с дресинг?

— Не ям нищо, което е било разбърквано.

— Ще се погрижим да не разбъркват вашата салата — раздразнението на Стефан започваше да си личи. — Ако това е всичко…

Монк вдигна ръка. Рязко дръпнах ръката му надолу.

— Той свърши — казах на бармана.

— Има още — продължи Монк.

— Знам — казах. — Цял том. Нямаме време за това. Има да си стоим тук до другия вторник.

— Но ако ми сервират нещо, което не мога да ям?

— Не го яжте — отсякох.

— Как ще разбера какво е, ако не го виждам?

— Ще трябва да разчитате на извисените си усещания — казах.

— Забравих за извисените си усещания — рече той.

Иззад завесата излязоха келнери и сервитьорки и започнаха да въвеждат хората в трапезарията. Застанах пред Монк.

— Можете да сложите ръцете си на раменете ми — казах.

— Бих предпочел да разчитам на извисените си усещания — каза той.

— Такива са правилата, господин Монк.

Той сложи ръце на раменете ми много внимателно, сякаш се боеше, че ще се изгори.

— Просто за да сме наясно — каза той, — това не е едно от чувствените изживявания.

— Определено не — рекох.

Сервитьорката се появи.

— Казвам се Гейл — каза тя. — Тази вечер ще бъда ваша домакиня. Бихте ли ми казали имената си?

— Аз съм Натали — казах.

— Аз съм Ейдриън — каза Монк. — Не пия прясно мляко.

— И ние така разбрахме — каза тя и ни преведе през завесата.

Завихме няколко пъти наляво и надясно и усетих допир на завеси от двете ни страни. Мисля, че вървяхме през нещо като отделен със завеси кът за закуски, планиран така, че да е сигурно, че в трапезарията не влиза никаква светлина. Това, в което успяваше, беше да ме обърка напълно.

Очите ми бяха широко отворени, но не виждах нищо, освен най-черната, най-дълбока тъмнина, в която бях попадала през живота си. Почти веднага, сърцето ми започна да бие бясно, и аз открих, че напрягам очи, за да доловя поне някаква светлина.

Но нямаше никаква.

Всичко, което чувах, бяха хора, които разговаряха развълнувано, и ужасна изпълнявана на клавесин музика в стил „ню ейдж“, която се носеше от тонколони. Ако не спряха музиката, можех да заспя, преди да донесат вечерята.

Гейл спря.

— Вие сте на маса за четирима — поясни тя. — Ще седите заедно с други хора. Ейдриън, твоят стол е вляво. Сега можеш да пуснеш раменете на Натали, да издърпаш стола и да седнеш. Тя ще бъде настанена срещу теб.

Чух звука, с който Монк издърпа стола си. Продължавах да държа ръцете си върху раменете на Гейл, докато тя ме водеше покрай масата до мястото ми.

— Пред вас има подредени съдове и прибори — каза тя. — Между вас има бутилка вино и кошничка с хляб. След миг ще ви донесат първото ястие.

— Гейл — каза Монк, — налице е голям проблем.

— Какво има, Ейдриън?

— Чинията ми е нащърбена — рече Монк. — На ръба.

— Случва се — каза тя. — Но мога да ви уверя, че чиниите са чисти.

— Това няма значение. Не можете да очаквате хората да се хранят от нащърбена чиния. Тя трябва да се изхвърли. — Монк протегна ръка и пипна чинията ми. Разбрах го само защото по погрешка докосна леко ръката ми. — Ръбът на нейната чиния също е нащърбен.

— Но чиниите са си съвършено хубави — каза тя.

— Щом е нащърбена, една чиния е далеч от съвършенството, и определено не е хубава. Обещайте ми, че ще я изхвърлите, за да не се нарани никой.

— Една нащърбена чиния не може да ви нарани — рекох.

— Едно нащърбване води до още нащърбвания — каза той. — Не след дълго ще е същото като да ядеш от острие на трион.

— Чиниите ще отидат право на боклука — каза Гейл, като взе чиниите ни. — Ще ви донеса нова чиния с предястията.

Протегнах ръка и опипах приборите си за хранене, остър нож за пържоли, чашата ми, панерчето с хляб и бутилката вино. Опипах плота на масата и открих, че ръбът е от дясната ми страна.

— Засилените ми усещания се пробуждат — каза Монк.

— Какво усещате?

— В залата са настанени деветнайсет посетители. Има шестима сервитьори, двама от които излязоха от закрит със завеса изход на пет метра зад теб, а другите двама излязоха от изхода зад мен и вляво от мен, за да въведат останалите гости.

— Усещате ли по миризмата колко е пресен хлябът?

— Да, разбира се.

— Защо не хапнете малко? — попитах. — Може да сте първият на масата, който си е откъснал залък от него.

Чух как платът на сакото му се търка в ръкава, когато посегна към панера, а после чух пукването на коричката на хляба, докато той си откъсваше залък. Мирисът на пресен хляб се усили още повече, когато топлината излезе от самуна.

Дори само от аромата самата аз почти можех да усетя вкуса на хляба, и това ме научи на нещо за начина, по който нашето обоняние влияе на вкусовите ни възприятия.

Посегнах да си откъсна един залък, за да потвърдя теорията си.

Хлябът беше страхотен на вкус, но се запитах дали това се дължи повече на лишаването от едно сетиво, и на шанса наистина да изживееш нещо в тази тъмнина.

Чувах как зад гърба на Монк вървят хора и се приближават към нашата маса.

— Ейдриън, Натали, това е Сандрин — каза Гейл. — Тази вечер тя вечеря сама и ще се присъедини към вас.

Bonsoir, Sandrine — казах на тъмнината.

Bonsoir — прошепна Сандрин и аз я чух как издърпва един стол до Монк и сяда.

She pain est excellent — казах й, просто за да проявя общителност.

Почувствах раздвижването на въздуха, когато тя посегна към панера и си отчупи от останалия хляб.

Представих си, че има тънка ръка и фини ръце, макар да нямам представа защо си мислех така. Може би реагирах по чист инстинкт, основан върху фактори, които несъзнателно бях доловила от начина, по който се движеше, или шума, който издаде — или по-скоро не издаде, — когато се настани на стола си.

— Вече всички посетители са в трапезарията — рече Монк.

— Хубаво е да го знам — казах.

Опипом потърсих чашата си с едната ръка и виното — с другата. Внимателно напълних чашата си, като държах единия си пръст на ръба, за да разбера, ако виното започне да прелива.

— Това е странно — каза Монк. — В стаята има един човек повече, отколкото когато влязохме.

— Невъзможно е да знаете това — казах.

— Всички клиенти седят — каза Монк.

— Вероятно е сервитьор, господин Монк.

— Сервитьорите са шестима, а този човек не сервира, нито пък седи — каза Монк. — Той се спотайва и дебне.

— Можете да го чуете как се спотайва и дебне?

— Ти не можеш ли?

— Как звучи дебненето? — попитах.

— Сякаш този човек се приближава към нас бавно и методично откъм стената, приблизително на две маси оттук вдясно от мен.

Съсредоточих се върху звуците около мен. Чувах подрънкването на прибори и съдове, стъпките на сервитьорите, хора, разговарящи на френски, и онази ужасна музика в стил „ню ейдж“, но нищо, което да мога да различа като дебнене, прокрадване или промъкване.

Тъмнината бе толкова гъста, че сякаш имаше физическо присъствие. Усещах я как се натрупва около мен. Беше същото като да съм в спален чувал с дръпнат над главата ми цип.

После чух тежки стъпки, последвани от жизнерадостния глас на Гейл:

— Нося ви първото блюдо — каза тя. — Ще се наведа и ще поставя чиниите пред вас.

Чух поставянето на чиниите пред Монк и Сандрин, а после, миг по-късно, Гейл се появи зад мен.

Долових топлината на тялото й и мириса на шампоана й, когато се наведе покрай мен, за да остави чинията ми на масата. Докосна ме по рамото.

— Ще се върна след няколко минути с основното ви ястие — каза тя. — Да ви е сладко.

Наведох се над чинията си. Усетих мирис на някаква пушена риба и лек дъх на чесън. Опипах нещата в чинията и различих маруля, гъби и краставици. Имаше и нещо, което на допир приличаше на нарязано на резени месо. Но дали беше шунка? Ростбиф? Щеше да се наложи да го вкуся, за да разбера.

— Как ще си нарежа храната? — попита Монк.

— С нож и вилица — казах.

— Няма да знам дали режа съвършено квадратни парчета — рече той.

— Ще трябва да се доверите на засилените си усещания — казах. — Или просто да не се тревожите за това.

И тогава чух как Сандрин прошепна нещо:

— Мосю Монк, мога да ви помогна.

— Оценявам предложението — каза Монк. — Но не позволявам на непознати да режат храната ми.

— Знам кого сте намерили — изрече тя тихо.

От гласа й предположих, че е млада жена, поне не по-възрастна от мен. От потрепването в гласа й разбрах също, че е изплашена. Може би се страхуваше от тъмнината.

— Съжалявам, но не разбирам какво се опитвате да кажете — рече Монк. — Може би причината е в английския ви. Можете да говорите с Натали, ако искате.

Чух странен, мек звук, въздишка, а после почувствах как въздухът се раздвижи, когато някой мина покрай мен, оставяйки след себе си влажен мирис на плесен. Откъм онази страна на масата, където седеше Монк, се чу глухо тупване, когато нещо се удари в пода.

— Натали — каза внимателно Монк.

— Да, господин Монк?

— Не се ужасявай — каза той.

— Защо да се ужасявам?

— Защото в стаята има убиец, и той току-що уби жената, която седеше до мен.

Направих гримаса и почувствах как тялото ми се напряга от гняв.

Вероятността да се натъкне на три убийства за три дни беше астрономическа, дори за Монк. Изкушавах се да го замеря с бутилката от виното, задето изобщо го беше намекнал, но се боях, че в тъмното може да не го улуча.

— Това е невъзможно. Само за убийства мислите. Не можете да изкарате и два дни, без да разследвате убийство — казах и се обърнах в посока на Сандрин, не че тя можеше да ме види. — Знам, че това звучи глупаво, Сандрин, но моля те, би ли могла да кажеш на господин Монк, че си жива, за да можем да продължим да се храним?

Точно тогава чух как някой изпищя изненадано от лявата ми страна, и трясъка на чинии, които се удариха в пода.

— Това е писъкът на сляп сервитьор, препънал се в труп — каза Монк.

Изведнъж светлините в стаята сякаш избухнаха. По рефлекс стиснах очи, за да се предпазя от неочакваната ярка светлина и жилещата болка, която я придружаваше.

Когато отворих очи, трябваше да примигна силно няколко пъти, за да се приспособя към светлината, която всъщност беше доста мъждива, но в рязък контраст с пълната тъмнина, в която се намирахме преди.

През насълзените си очи видях черните стени и таван, черните маси и столове, и зашеметените посетители с насълзени очи, които примигваха силно точно като мен.

Гейл беше на пода, на пътеката между две маси, заобиколена от изпочупени съдове, като държеше ръцете си вдигнати и стоеше съвсем неподвижна, вероятно от страх да не се пореже на счупено стъкло.

Точно тогава осъзнах, че с Монк бяхме единствените хора на нашата маса. Той гледаше надолу към пода до себе си.

Станах и се наведох над масата да видя в какво се взира.

На пода имаше млада червенокоса жена. Кожата й беше много бледа и тя носеше рокля на цветя. Беше толкова деликатна, колкото си я бях представяла.

Очите й бяха широко отворени и немигащи.

А в напоените й с кръв гърди чак до дръжката беше забит нож за пържоли.

Беше жестока, кървава гледка: второто убийство, извършено пред мен през последните три дни. Започнах да треперя.

Някой изпищя, и ужасът премина като бриз из стаята, дори сред хората, които още не бяха видели трупа. Предполагам, че писъкът беше достатъчен, или на някакво инстинктивно ниво бяха доловиш напомнящия за желязна руда мирис на прясна кръв.

Барманът се втурна през завесите откъм салона, с ловна пушка в ръце. Погледна тялото, после масата, а после насочи оръжието си към Монк.

— Не мърдайте — каза Стефан.

— Не съм направил нищо — рече Монк.

— Тогава как вашият нож за пържоли се е озовал в гърдите на тази жена?

Двамата с Монк погледнахме едновременно към масата. Единственият липсващ нож беше от неговите прибори.

— Добър въпрос — каза Монк и вдигна ръце.