Серия
Мистър Монк (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Is Miserable, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

9. Г-н Монк се разхожда

Събудих се около седем, с нахлупена върху лицето възглавница, за да ме пази от слънчевата светлина, която нахлуваше през тънките завеси. Чаршафите се бяха усукали около тялото ми като боа удушвач, приклещила жертвата си.

Освободих се от чаршафите, претърколих се и хвърлих поглед през онова, което със същия успех можеше да е бездънна пропаст между леглото ми и това на Монк.

Отначало си помислих, че си е оправил леглото и е излязъл от стаята. Но после се подпрях на лакът и седнах, и видях главата му да се подава изпод спретнато подпъхнатите чаршафи. Лежеше по гръб, с широко отворени очи, втренчен в тавана.

Не знам как беше успял да се вмъкне в леглото, без да измъкне нищо, нито как беше изпуснал въздуха от тялото си до такава степен, че не беше направил дори гънка по покривката на леглото. Беше като магически номер.

— Добро утро, господин Монк.

— Добро утро — каза той.

— Добре ли спахте?

— Толкова добре, колкото можеше да се очаква — каза той.

— А именно?

— Никак.

— Не сте спали?

— Броих овце — каза Монк. — Стигнах до 29 280.

— Това са много овце.

— Не мога да ги пропъдя — каза Монк. — Още ги виждам как прескачат леглото.

— Имате халюцинации — рекох. — Или бълнувате.

— Какво да направя?

— Затворете очи — казах и се измъкнах от леглото: това го принуди да изпълни препоръката ми.

Прекосих с тромави стъпки стаята, извадих си дрехи от куфара, и влязох в банята. Взех душ, измих си зъбите, сложих си лек грим и се облякох.

Когато излязох, Монк спеше, а нямахме определено разписание, затова тихо излязох от стаята, за да го оставя да си почива, и слязох долу.

На рецепцията имаше друг служител — мъж на средна възраст с толкова закръглени бузи, че си помислих, че може би държи две топки за тенис в устата си. Носеше нещо подобно на пуловер, изплетен на ръка от някого, който не знае да плете.

Усмихнах му се и го поздравих с едно бодро bonjour. Той не ми обърна внимание. Това приличаше повече на онази Франция, която си спомнях.

Излязох навън и като тръгнах бавно по улицата, отидох до presse — малък павилион за вестници в кухата част на една голяма колона за лепене на афиши, където си купих последния брой на Льо Монд. После намерих boulangerie — малко кафене. Купих си горещ, дъхащ на масло кроасан, ягодов сладкиш и чаша кафе и се настаних на маса отвън да прочета вестника.

Кроасанът беше невероятно лек, многопластов и вкусен: изобщо не приличаше на онези неща с форма на полумесец, които се осмеляваме да наричаме „кроасан“ у дома. Истината обаче е, че можех да ям дори суха кучешка храна, и пак щеше да ми е вкусно, защото седях и закусвах в кафене в Париж.

Отворих своя брой на Льо Монд и, чувствайки се почти като истинска парижанка и ни най-малко като турист, изчетох новините от света. Липсваха ми само шал и пудел, за да се слея идеално с французойките наоколо.

Четенето на вестника не беше лесна работа, и в ума ми бързо се мярнаха спомени от часовете по френски в гимназията, от които ме изби пот. Но дори с лошия си френски открих малка статия за убийството в самолета, и в нея дори се споменаваше Монк.

Гордеех се с него, макар че точно в онзи момент цялата ситуация в самолета ми се беше сторила вбесяваща. По-лесно беше да се впечатля от него сега, когато в крайна сметка разследването не беше провалило пътуването ни. Освен това ми беше приятно да видя как Монк получава признание за гениалността си толкова далече от дома.

Сгънах вестника и го пъхнах в дамската си чанта, за да му го покажа. Какво можеше да е по-добър, или по-подходящ, сувенир за Монк от тази статия? Изрезката можеше дори да му помогне да получи повишение, когато дойдеше време отново да обсъди с Полицейското управление на Сан Франциско договора си като консултант. Световно признатите детективи би трябвало да получават по-голямо заплащане, отколкото един обикновен местен гений, не смятате ли?

Известно време седях и наблюдавах хората, като ядях много бавно невероятния си плодов сладкиш, за да оправдая факта, че се заседявам там толкова дълго.

Беше девет сутринта, когато най-после станах, купих на Монк един кроасан и тръгнах да се връщам в хотела.

Първото, което забелязах на влизане, беше нещастното изражение върху лицето на служителя, и ужасените физиономии на някои от гостите, когато излизаха от асансьора. Всички бяха впечатлени от нещо в онази част от фоайето, която служеше за всекидневна.

Беше Монк, разбира се, в яркожълтия си костюм за работа с опасни отпадъци. Носеше целия комплект — качулката, предпазните очила, противогаза, ръкавиците и ботушите. От една гайка на колана висеше етикет за багаж с логото на хотела. Измарширувах към него:

 

 

— Защо сте облекли този костюм?

— Готов съм да отида в музея на канализацията — каза той.

— Още не сме там — казах. — Не е нужно да носите костюма сега.

— Едва ли ще навреди.

— Стряскате гостите, и така ще изплашите всеки, влязъл през вратата, че ще побегне. Като ви гледа човек, ще си помисли, че из хотела е плъзнала зараза и той е поставен под карантина.

Монк свали качулката, предпазните очила и противогаза. Приличаше на астронавт, току-що завърнал се на земята.

— Французите са толкова чувствителни — каза той. Изтиках го припряно през вратата и му подадох плика от кафенето:

— Купих ви кроасан за закуска.

— Смятах да изям сандвич с шунка и кашкавал.

— Но това ядохте на вечеря — казах.

— И изкарах нощта — каза Монк. — Защо да рискувам с нещо друго?

— Защото може да е също толкова хубаво, или дори по-хубаво, от сандвича с шунка и кашкавал.

— Освен това кафенето предлага моята вода.

Беше ми ясно, че ако Монк постигне своето, ще се храним все в същото кафене. Можеше и по-зле да е затова реших да се радвам на това, което имах, едното от които беше фактът, че щях да изям неговия кроасан.

Така че се върнахме до кафенето, в което бяхме вечеряли, като вървяхме по задните улички и избягвахме „Шан-з-Елизе“. По пътя погълнах кроасана, а Монк не привлече чак толкова втренчени погледи, колкото си мислех, че ще си спечели. Повечето хора лесно преодоляха гледката, което ми се стори странно. Когато се разхождаше с противогаз по улиците на Лос Анжелис, Монк така смути хората с вида си, че едва не предизвика няколко автомобилни катастрофи.

Същият келнер, който ни беше обслужил предната вечер, пак беше там. Бях чувала, че французите не обичат личните въпроси, затова не го попитах защо работи толкова много часове. Дори да се беше стреснал от одеждите на Монк, не го показа.

Поръчах la meme chose[1] като предната вечер за Монк и чаша кафе за себе си.

Келнерът се отдалечи и аз чух как Монк ахна.

Проследих погледа му и видях как жена на съседната маса храни с парченца хляб териер от породата Джак Ръсел в скута си. Жената вероятно беше към шейсетте и елегантно облечена, сякаш се беше запътила на някое важно светско събитие.

— Кажи й, че не може да прави това — каза Монк.

— Тук е позволено — казах.

— Нехигиенично е да се водят кучета в ресторант.

— Ние не сме в ресторанта. Навън сме. Освен това, кучето не яде от масата.

— Погледни пак — каза той.

Погледнах. Сега кучето ядеше от една и съща чиния с жената.

— Не ни влиза в работата да критикуваме — казах.

— Не искам инспекторите по здравеопазването да затворят този прекрасен ресторант заради варварството на една жена.

Преди да успея да кажа нещо, Монк стана и измарширува до нейната маса.

Кучето веднага започна да джавка и се помъчи да скочи към него. Ако жената не беше притиснала животното към огромната си гръд, то може би щеше да скочи към гърлото на Монк.

— Не може да водите кучето в ресторант и да му позволявате да яде от чинията ви — каза Монк. — Смъртта ли си търсите?

— Как смеете да ми говорите така? — сурово изрече жената на съвършен английски с лек акцент.

— Крайно време е някой да го направи — каза Монк. — Мога да оправдая поведението на кучето ви, но вие сте човешко същество. Започнете да се държите като такова.

— Знаете ли коя съм аз, нахален дребен боклукчия такъв?

Репликата й ме накара да осъзная защо Монк не привличаше много погледи. Приличаше на френски уличен чистач.

Малкият й звяр лаеше неспирно и диво се бореше да се измъкне от ръцете й.

— Знам, че сте мръсна и отвратителна и представлявате изключителна опасност за общественото здраве — каза Монк. — Ако вие и кучето ви не напуснете незабавно ресторанта, ще наредя да ви арестуват за опит за убийство.

Лицето й придоби такъв наситен оттенък на червеното, че се уплаших да не е получила удар. Тя отвори уста да каже нещо, но вместо това нададе изненадан, ужасен писък и пусна кучето.

Сега видях, че дрехите й са мокри. Животното беше толкова възбудено, че я беше опикало цялата.

Монк се дръпна рязко като прострелян, отвратен от кучето и от урината, изцапала дрехите на жената.

Кучето се хвърли след него, но поводът на каишката, който жената държеше изкъсо, го спря.

Жената беше обляна в сълзи, плачейки както от гняв, така и от унижение. Изненадах се, че не остави кучето си да нападне Монк.

Тя грабна дамската си чанта и забързано си тръгна, като влачеше след себе си каишката на лаещото животно, чиито нокти стържеха по земята като тебешир върху черна дъска.

Ако се съдеше от начина, по който беше говорила на Монк, тя очевидно беше влиятелна и важна личност, или може би омъжена за важна и влиятелна личност, и беше свикнала на почит и уважение.

Почти очаквах да се върне следвана по петите от Никола Саркози, теглейки го зад себе си като териер. Монк се върна на мястото си:

— Тази маса ще трябва да бъде изгорена. Добре е да уведомиш сервитьора.

— Ще го направя — казах.

Останалата част от закуската ни мина спокойно, а след това тръгнахме пеша към музея на канализацията.

Прекосихме „Шан-з-Елизе“ и тръгнахме надолу по булевард „Джордж V“ в посока на Сена и Айфеловата кула. От двете страни на булеварда се редяха изискани магазини, от онези, в които един чорап струваше повече от автомобила ми, а за да си купя дамска чанта, щеше да се наложи да направя втора ипотека на къщата си.

Наближихме елегантна постройка от деветнайсети век на булевард „Джордж V“ 39, която изглеждаше, сякаш се топи на сутрешното слънце. Но когато се приближихме, видях, че това беше илюзия. Всъщност беше картина върху платно, която покриваше скелето, издигнато около сграда, която в момента се ремонтираше.

Картината беше стряскащо реалистично, изкривено изображение на това как щеше да изглежда завършената сграда, ако се отразяваше в криво огледало, или, може би, през погледа на Салвадор Дали.

На платното имаше табелка, която го описваше като произведение на урбанистичния сюрреализъм. Бях зашеметена от него. Дори бяха добавили към платното корнизи от полистирол и гарвани, придавайки на илюзията още по-голям реализъм, а не само използваните от художника трикове на светлината, сенките и засилената перспектива.

Фактът, че някой беше положил такива усилия да превърне строителна площадка в нещо значимо и запомнящо се, за мен беше показателен за онова, което правеше Париж толкова специален. Снимах сградата с камерата на клетъчния си телефон.

Разбира се, Монк беше отвратен от илюзията за топящата се фасада. За него това беше отвратително дразнещо и представляваше риск за безопасността. Вероятно тирадите му срещу несъответствието вече са ви омръзнали толкова, колкото бяха омръзнали и на мен през онази сутрин, затова няма да ви отегчавам с речта, която изнесе. Освен това не бих могла да я споделя с вас дори и да исках, защото не го слушах. Бях твърде заета да се възхищавам на изтънченото и завладяващо произведение на изкуството.

Когато продължихме по пътя си, се натъкнахме на друго произведение на урбанистичното изкуство — произведение, което освен това притежаваше и двойното измерение на язвителен социален коментар, макар да бях сигурна, че този objet d’art[2] беше създаден непреднамерено от хора, целящи да постигнат единствено практичност и функционалност.

Знаех обаче, че Монк ще се влюби в него.

Говоря, разбира се, за sanisette[3] точно срещу tres exclusif и tres cher хотел „Джордж V“ от веригата „Фор Сизънс“.

Въпросната sanisette е обществена тоалетна, но няма нищо общо с вонящите pissoirs, които все още можете да откриете в някои кътчета на Париж или всяка тоалетна, в която сте влизали.

Цилиндричната къщичка беше направена от гофриран бетон и неръждаема стомана, които й придаваха футуристичен вид и я правеха да изглежда по-малко като тоалетна и повече като машина на времето. Само табелата над нея, която гласеше: Toilettes gratuites[4] и стилизираните изображения на мъж и жена издаваха истинското й предназначение.

Намирах очебийния контраст между тази sanisette и хотела за пленителен, ексцентричен и достоен за една снимка с камерата на клетъчния ми телефон.

— Що за тоалетна е това? — попита Монк.

— Това е подходяща и за двата пола, напълно автоматизирана, самопочистваща се тоалетна без казанче — казах. — След всяко използване цялата й вътрешност се измива, изжулва, почиства и дезинфекцира по химичен път. Безплатни са и ги има из цял Париж.

Предположих, че точно тази е поставена в квартала, та туристите и скитниците вече да не влизат в скъпите и изискани магазини или във „Фор Сизънс“, за да търсят тоалетна или, още по-лошо, да прибягват до това да се облекчават на улицата.

— Трябва да видя това — каза Монк. — Дръпни се.

Не знам в каква опасност се намирах според него, но реших да му угодя и отстъпих назад.

Монк си сложи противогаза и предпазните очила, натисна бутона, за да отвори плъзгащата се врата от неръждаема стомана на тоалетната, и пристъпи в ярко осветената, искряща от белота пластмасова вътрешност.

Вратата се затвори и заключи автоматично след него. Миг по-късно Монк излезе и си свали противогаза и предпазните очила.

— Невероятно — каза.

Вратата се плъзна и се затвори автоматично и ние се заслушахме как тоалетната се измива автоматично вътре. Чухме звука на механизми и приглушеното бръмчене от пръскане на почистваща течност.

— Какво правихте вътре? — попитах.

— Не онова, за което си мислиш — рече той.

Свих рамене:

— Тя е за това.

— Плюх върху нея — рече Монк.

— Това не е престъпление.

— Не и ако доказателствата бъдат щателно разчистени — каза той. — Ще видим. Ако не, винаги мога да използвам кърпичка.

— Това е облекчение — казах.

След няколко минути контролното табло светна в зелено, и Монк отново натисна бутона за влизане. Вратата се плъзна и се отвори, и той влезе в отворената тоалетна, този път без да си прави труда да си слага противогаза — истински храбра постъпка от негова страна.

Монк подуши въздуха вътре и погледна слисан блестящите повърхности, а вратата автоматично се плъзна и се затвори.

Почти очаквах тази sanisette да се издигне и да отнесе Монк на планетата, от която идваше г-н Чистофайник — място без никакви микроби, където всички повърхности искрят от чистота. Разбира се, цената, която хората на тази планета плащат за цялата тази чистота, са стряскащо бели вежди и пълна плешивост. Този вид може и да върши работа на г-н Чистофайник, особено когато прибавите онази елегантна обица, но мисля, че ако имат избор, повечето хора с радост ще се примирят с някой и друг мръсен кухненски плот и малко микроби, ако могат да си запазят косата и съответните вежди.

Когато излезе отново, след като беше приключил инспекцията си, Монк заяви:

— Иска ми се да можех да живея тук.

— В обществена тоалетна?

— Това е късче от рая. Представя си, ако можеха да строят такива домове, мост, които напълно се самопочистват и се дезинфекцират сами след всяко използване. Ще бъде истински рай.

— На мен ми звучи кошмарно.

Монк огледа тоалетната отвън:

— Чудя се дали мога да уредя да ми сложат една такава вкъщи.

— Съмнявам се — казах.

— Може да се хване.

— Не мисля, че проблемът е в това. Ще трябва да получите одобрението на комисията по планирането, на съседите и на хазяина си. А дори да предположим, че получите всичко това, как ще си позволите закупуването, доставката и разноските по сглобяването и инсталирането на съоръжението?

— Готов съм да продам всичко, което имам — каза той. — Това може да означава също и леко намаление на заплатата ти.

— Вие нямате нищо — казах. — А ако заплатата ми бъде намалена още малко, направо ще работя без пари.

— Би ли го направила?

— Не, господин Монк, не бих.

— Не мислиш ли, че е малко себично?

— Имам да отглеждам дъщеря — казах.

— Ами след това? Тя ще трябва в крайна сметка да напусне дома.

— Все още ще имам нужда от покрив над главата и от храна — казах.

Монк изопна плещи:

— Сигурна ли си в това?

— Да, господин Монк, сигурна съм.

— Баща ти е много заможен човек — каза Монк. — Сигурен съм, че няма да те остави да гладуваш.

— Уважавам ви, държа на вас и вашето щастие е много важно за мен, но няма да работя безплатно за вас, за да можете да си позволите да си купите sanisette. Можете просто да зарежете цялата идея.

Той кимна и въздъхна:

— Мислиш ли, че близо до хотела има такава?

— Да не смятате да я използвате вместо нашата баня?

— Мислех си, че ти би могла.

— Помислете си пак — казах и с резки крачки продължих нататък.

Бележки

[1] Същото (фр.). — Б.пр.

[2] Произведение на изкуството (фр.). — Б.пр.

[3] Тоалетна (фр.). — Б.пр.

[4] Безплатни тоалетни (фр.). — Б.пр.