Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

6. Г-н Монк и г-н Монк

Коленете на Дорис Търло се подгънаха, но аз успях да стигна до нея, преди да се удари в пода, и внимателно я настаних обратно в стола й.

Миглите й изпърхаха и очите й се отвориха:

— Аби?

— Добре ли сте? Искате ли да доведа лекар?

Тя хвърли поглед над рамото ми към Монк, който стоеше зад гърба ми, и потръпна.

— Жива ли съм още?

— Така мисля — казах.

Дорис се вгледа в очите ми:

— А вие жива ли сте?

Изглеждаше доста объркана. Страхувах се, че може би е получила лек удар, или нещо от този род.

— Може би е по-добре да повикам линейка — казах, като бръкнах в дамската си чанта и извадих мобилния си телефон.

— Чакайте — каза тя, като ме сграбчи за китката. — Ако бяхте Аби, нямаше да имате клетъчен телефон.

— Не знам коя е Аби. Казвам се Натали Тийгър. Работя за Ейдриън Монк.

— Ейдриън? — възкликна тя, като се втренчи в него.

— Срещали ли сме се? — попита Монк. — Или ме разпознавате, защото съм световноизвестен детектив?

Погледнах назад към него:

— Кога сте станал световноизвестен?

— Познават ме във Франция и Германия — каза той.

— Това не е целият свят — подчертах аз.

— Мълвата се разнася — рече той.

— Господин Монк е консултант към полицията на Сан Франциско — казах. — Помагаме на началник Келтън да разследва убийството на Мани Файкема, охранителя в Музея на златната треска.

— О, божичко — каза Дорис, като изправи гръб в стола си. — Трябва да ме извините. Когато влезе и каза, че е тук заради мен, си помислих, че е дошъл да ме отведе при Иисус.

— Помислихте го за Мрачния Жътвар? — попитах. Репутацията на Монк трябва да го беше изпреварила. Изглежда навсякъде, където отидеше, се появяваха трупове. Това беше една от причините, поради които никога не го канеха на партита, сватби или каквито и да било други събирания. Определено разбирах защо хората в малко градче като това биха се страхували да го видят да прекрачва прага им. Общият фонд на потенциалните жертви на убийство беше много по-малък тук, отколкото в един голям град.

— Помислих, че сте призраци и ми е дошло времето — каза Дорис.

— Помислили сте ме за призрак? — попитах.

— Никога не съм виждала снимка на Абигейл — каза тя, — но той направо е одрал кожата на Артемис.

— Аз не дера кожи — каза Монк. — Никой не би трябвало да го прави. Това е отвратително и нередно.

— И Артемис е бил същият — каза тя. — Преследвал шерифа и собствениците на кръчми и ги тормозел да обявят извън закона плюенето на тютюн. Артемис имал късмет, че градът се нуждаел от честен оценител на злато, иначе златотърсачите щели да го обесят заради това настояване. Златотърсачите имали твърде малко удоволствия и дъвченето на тютюн било едно от тях. Не смятали да позволят на Артемис да ги лиши от него. Но от уважение и необходимост се примирявали с много от другите му чудатости.

— Кой е този Артемис, за когото не спирате да говорите? — попита Монк.

— Артемис Монк, разбира се — каза тя. — Тази колиба му е служела за дом и кабинет.

Почувствах как ледена тръпка на разпознаване преминава по гръбнака ми. Нищо чудно, че хижата представляваше съвършен квадрат, образуван от четен брой дървени трупи, или че беше построена в центъра на квадратен парцел, или че улиците на Трабъл бяха разположени в строг, успореден ред.

Именно това щеше да направи Ейдриън Монк, ако беше живял в Стария Запад.

Дорис стана и ни отведе до една снимка на стената. Беше дагеротипно изображение — едноцветна фотография върху изподраскана, покрита със сребърен пласт медна плочка — приблизително с големината на обложка за компактдиск в дървена рамка.

— Това е Артемис, около 1855 г. — каза тя. — Бил е много важен човек в този град.

Вгледах се изучаващо в снимката.

Когато Джули беше още бебе, преди съпругът ми да загине по време на летателна мисия в Косово, отидохме на панаира в Монтерей и посетихме една кабинка, където се преоблякохме в модни дрехи от времето на Стария Запад и един фотограф ни направи „старовремски“ семеен портрет. Онази година използвахме снимката за коледната си картичка. На това ми напомни снимката на Артемис Монк. Изглеждаше сякаш Ейдриън Монк беше посетил някоя от ония кабинки за такива снимки. Или сякаш един ден беше влязъл в машина на времето, беше посетил миналото и се беше снимал без да ми каже.

Монк и мъжът на снимката можеха със същия успех да са еднояйчни близнаци. Бяха облечени по подобен начин, макар че Артемис носеше дрехи, които определено бяха от деветнайсети век, съдейки по кройката и материалите. Артемис дори си закопчаваше плътно ризата чак до яката.

— Удивително — казах и се обърнах към Монк. — Знаехте ли, че имате праотец, живял в Стария Запад?

— Какво те кара да мислиш, че съм негов потомък?

Втренчих се в него, като се надявах, че изражението ми ще е достатъчно да предаде посланието. Не беше. Затова го изрекох на глас:

— И двамата настоявате нещата да бъдат равни и четни, прави и симетрични. Обличате се еднакво. Той се е занимавал с вземане на проби от камъни, а вие обичате да лъскате камъни…

— С други думи — прекъсна ме Монк, — той е бил нормален, добре приспособен, разумен човек, и аз също съм такъв. Това едва ли ни прави роднини.

— Имате едно и също име.

— Има много хора с фамилно име „Монк“, с които не съм роднина — каза Монк. — Сещам се за Телониъс Монк.

— Изглеждате еднакво.

— Просто виждаш това, което искаш да видиш — каза Монк. — Ако тя не ти беше казала, че името му е Артемис Монк, нямаше да видиш абсолютно никаква прилика.

— Не казахте ли, че сте детектив? — попита Дорис.

— Световноизвестен детектив — поправи я Монк.

— Сигурно се предава в семейството — каза тя. — Артемис имал забележителен талант да открива престъпления и да разрешава загадки. Шерифът, който бил смел и отдаден на работата си служител на закона, но едва ли можел да се нарече гениален детектив, често се обръщал към Артемис и асистентката му, Абигейл Гътри, за помощ в разследванията.

— Артемис Монк е имал асистентка? — попитах.

— Без нея е щял да бъде загубен — каза тя. — Бил изключително чудат човек, който, въпреки гениалността си, трудно се справял с основните неща във всекидневния живот.

От приликите между двамата Монк ме побиваха тръпки.

— Какво можете да ми кажете за Абигейл Гътри?

— Ще я оставя сама да ви разкаже историята си. — Дорис отиде до един остъклен шкаф, пълен със стари, подвързани с кожа книги, измъкна една и ми я подаде. — Абигейл публикувала дневник с приключенията им. Известни са само няколко останали съществуващи екземпляра. Може да го намерите за интересно.

Заглавието беше: „Необикновеният г-н Монк“. Протегнах книгата към Монк да я види.

— Не е ли невероятно?

Монк поклати глава:

— Повече се интересувам от обира на „Голдън Рейл Експрес“ и мъжете, които са го извършили.

— Така е и с повечето хора, които идват в Трабъл — каза Дорис. — Всички искат да намерят златото.

— Господин Рандизи ни каза, че вие изследвате историята на града — каза Монк. — Какво можете да ми кажете за обира?

Дорис ни разказа в общи линии същата история както Едуард Рандизи, но добави някои детайли. Двамата крадци, които били заловени, Джордж Гилман и Джейк Слоукъм заявили, че били наети от кондуктора, Ралф Де Росо, за да извършат обира, и че му занесли пристягащите се с върви отгоре торби с пари. Твърдели, че не знаели какво е станало с плячката след това, нито как Де Росо е паднал от движещия се влак. Пръстовият отпечатък, снет от пистолета, бил именно на Гилман.

— Господин Рандизи не спомена, че е било възможно кондукторът да е замесен в обира — каза Монк. — Каза ни, че крадците така и не разкрили кои са били съучастниците им в заговора.

— Ед е проявявал почтително отношение към семейство Де Росо, които са много харесвани в този град — каза тя. — Преобладаващото мнение по онова време беше, че за Слоукъм и Гилман е било лесно да припишат вината на Ралф Де Росо, тъй като загинал в нощта на обира и не присъствал, за да защити доброто си име. Повечето хора смятаха, че Гилман и Слоукъм лъжат, за да прикрият някой друг.

По-нататък Дорис каза, че Ленард Макелрой и Клифърд Адамс, огнярят и машинистът на влака в онази нощ, продължили да работят на „Голдън Рейл Експрес“ в годините, последвали обира. Макелрой починал от рак на белия дроб шест месеца преди влакът най-после да бъде предаден за скрап през 1982 г., но Адамс работил до последния ден.

Бях чула твърде много имена в рамките на твърде кратко време, а не си водех бележки. Не можех да следя кой какъв беше и кое какво е, но знаех, че Монк може, а това беше всичко, което имаше значение.

Дорис сигурно беше прочела объркването по лицето ми, защото ми подаде тънък памфлет, озаглавен: „Историята на Голдън Рейл Експрес“.

— Повечето от историята е тук — каза тя. — Предлагаме и пешеходна обиколка през гората до релсите. Гидът споделя различните теории по въпроса какво е станало с плячката и говори за някои от неуспешните опити за намирането й.

Брошурата се разгъваше и вътре имаше карта на железницата, върху която беше подчертана отсечката от трасето, където се смяташе, че е станал обирът.

— Живи ли са още някои от крадците, свидетелите или служителите от железницата, които са били във влака онази нощ? — попита Монк.

Дорис присви очи:

— По следите на съкровището ли сте тръгнали, господин Монк?

— По следите на едно решение съм. Петдесет години е твърде дълго време един обир да остане неразкрит. Това оставя нещата небалансирани, а подобно нещо си има последствия. Само трябва да погледнете навън какво става в този град, за да го разберете. Трябва да поправя нещата.

— Вие не живеете тук — каза тя. — Може просто да оставите положението така.

— Ще ми се да можех, но не мога. — Монк изопна плещи. — Това е проклятие.

Тя кимна, сякаш й беше дал отговора, който се надяваше да чуе.

— Не знам нищо за пътниците, комарджиите или охранителите, които са били във влака. Джордж Гилман умря в затвора, но Джейк Слоукъм беше условно освободен в началото на деветдесетте. Не знам какво е станало с него в крайна сметка. Клифърд Адамс живее нататък при старата мина на Маккарти. Съпругата на Ралф Де Росо почина преди няколко години, но дъщеря му, Кристъл, още живее тук в града. Сервитьорка е в заведението на Дороти.

Благодарихме на Дорис за помощта и аз обещах да се грижа добре за книгата, която ми бе позволила да заема.

Беше тъмно и малко мразовито, когато излязохме от Бокс Хаус и тръгнахме към Мейн Стрийт. Забелязах, че беше тихо и спокойно — нещо, което никога не бях изпитвала в Сан Франциско. Освен това звездите бяха много по-ярки, а не замъглени от силния блясък на десетки хиляди градски светлини. Улицата се осветяваше само от няколко мъждиви улични лампи и проблясъка от витрините на няколко магазина.

— Аз ще наблюдавам пътя напред — каза Монк. — Ти дръж под око пътя зад нас.

— За какво трябва да внимавам?

— Магарета, койоти, планински лъвове, кози, мечки гризли, гърмящи змии, диви свине — каза Монк. — Може да ни дебнат всевъзможни коварни създания.

— Да не говорим за глухарчетата и търкалящите се тръни.

Монк ускори крачка.

— Цяло чудо е, че Мани Файкема е единственият, който е убит тук напоследък.

— Как върви това разследване?

— Ти видя и чу същите неща като мен — каза той. — Ти ми кажи.

— Изглежда сякаш нямаме нищо, за което да се хванем — казах. — Но аз винаги си мисля така. Доколкото знам, само една мъничка улика може да ви дели от разкриването му.

— Не — отвърна той печално.

— Тогава откъде ще започнем?

— Ще помолим капитан Стотълмайер да открие къде се намира напоследък Джейк Слоукъм, оцелелият влаков обирджия.

— Какво общо има той с убийството на Мани?

— Нищо — каза Монк.

— В такъв случай не е ли редно да се съсредоточите първо върху убийството, извършено преди няколко дни, вместо върху престъпление, станало през 1962 г.?

— Обирът на „Голдън Рейл Експрес“ не е разкрит — каза той.

— Двама мъже са били заловени, осъдени и наказани за престъпленията си — казах. — Била е въздадена справедливост. Случаят е приключен.

— Но може да е имало други крадци, които са се измъкнали безнаказано с всичките пари и злато.

— Ако е имало и други замесени, те вероятно са мъртви, а парите — отдавна изчезнали. Но убиецът на Мани Файкема определено е още на свобода и съвсем жив.

— Ще разкрия и двете мистерии — закле се Монк.

— В такъв случай защо не започнете с убийството на Мани? Другото може да почака: станало е преди близо петдесет години.

— Защото нямам нищо, на което да се опра, а ти няма да ме оставиш да си тръгна от тази дива пустош, докато не разрешим случая. Така че можем със същия успех да постигнем нещо междувременно.

— Тази дива пустош може да е домът на предците ни.

— Бъди сериозна — каза той. — Улиците не са асфалтирани. Тротоарите са направени от дърво. Може дори да нямат течаща вода или електричество. Можеш ли да си представиш човек като мен да живее тук?

— Не ми се налага — казах и вдигнах книгата на Абигейл Гътри. — Имам това.

— Артемис Монк няма нищо общо с мен.

— Какво знаете вие и Амброуз за произхода на семейството си?

— Нищо — каза Монк.

— Следователно сега имате още една загадка, която можете да разрешите, докато сте тук.

Докато вървяхме, се обадих от мобилния си телефон в кабинета на капитан Стотълмайер. Нямаше го, затова му оставих съобщение на гласовата поща, в което го питах дали може да влезе в дирите на Джейк Слоукъм, оцелелия крадец, заради нас. Не споменах, че това е свързано с престъпление, станало през 1962 г. Предположих, че ще действа по-бързо, ако смята, че това има някаква връзка с убийството на Мани.

Отбихме се до полицейския участък. Колата ми беше паркирана отпред, блеснала на светлините на прожекторите, сякаш току-що бе слязла от конвейера.

— Казах ти, че е изгубена кауза — рече Монк.

— Колата искри от чистота, господин Монк — казах.

— Измили са я само повърхностно.

— Беше само повърхностно замърсена — казах.

— Една торта, поръсена с отрова, все още изглежда вкусна — каза Монк. — Това не значи, че няма да те убие.

— Беше изцапана отвън, не отвътре.

— Сигурен съм, че мръсотията се е просмукала вътре каза Монк. — Винаги се просмуква. Това е просмукващо се нещо.

Не си дадох труд да споря по въпроса и влязох в участъка да си прибера ключовете, докато Монк чакаше отвън.

Полицейският началник Келтън отсъстваше, но ключовете ми бяха в служителката на рецепцията. Тя ми каза, че стаите ни в мотела надолу по улицата били готови, и ми подаде електронните карти за вратите.

Благодарих й за помощта и се върнах навън. Монк беше приклекнал пред колата ми и надничаше в бронята.

— Виждам подозрително петънце там вътре — каза Монк, като посочи. — Мисля, че са останките на мъртва пеперуда.

— Е, и какво от това?

— Може да се просмуче във вентилатора и през някой отдушник да влезе в колата, където аз мога да я вдишам и да умра на място — каза Монк. — Искаш ли това да ти тежи на съвестта?

— Определено не — казах. — Ще отида до мотела с колата, но вие сте добре дошъл да вървите пеша. Само на една-две пресечки е.

Монк погледна предпазливо надолу по тъмната, мъждиво осветена улица към мотела.

— Може някое магаре да ме прегази по пътя.

Отворих вратата откъм шофьорското място:

— Тръгвам вече.

— Може би някой въоръжен полицай би могъл да ме придружи — предложи той.

— Едва ли ще навреди да попитате — казах и влязох вътре. Палех мотора, когато Монк почука на прозореца ми. Смъкнах го: — Да?

— Можеш ли да влезеш в полицейския участък и да попиташ от мое име?

— Не — казах.

— Не ти ли плащам точно за това?

— Може би, но смяната ми току-що свърши. Сега разполагам с времето си. Освен ако не плащате за извънреден труд.

Монк направи гримаса, заобиколи предната врата на колата и влезе вътре, сложи си предпазния колан и покри носа и устата си с ръце, докато аз карах към мотела ни.

Мотелът „Трабъл Мотор Ин“ беше оформен като гнездо около отделен с ограда басейн. Беше ниска сграда от сиви тухли с плосък покрив, която приличаше повече на група складови помещения, отколкото на мотел. Бяхме настанени в стаи номер две и четири. Паркирах колата пред стая номер две.

Монк хвърли един поглед към семплата си стая, с килим, мек горе-долу колкото шперплат, и ме попита дали мога да му докарам количката с почистващи препарати на камериерката. Отидох да говоря с небръснатия, блед управител, който настояваше, че стаята вече е чиста. Но аз обясних, че Монк обича стаите му да са толкова чисти, че в тях да може да се извърши сърдечна операция.

— Не планирате да дрогирате някого и да му извадите бъбреците, за да ги продадете на черния пазар, нали? — попита той.

От жълтия оттенък на кожата му се запитах дали това му се беше случило.

— Не по време на това пътуване — казах. — Може би другия път.

Той ми даде една от количките на камериерките, която беше заредена с голяма торба за пране, чувал за боклук, и изобилие от различни почистващи средства, както и парцал с дръжка, метла и прахосмукачка. Избутах я до стаята на Монк, където той вече беше смъкнал всичко от леглото и беше захвърлил чаршафите на пода.

— Знаех си, че трябваше да си донеса собствен дюшек — каза той.

— Щеше да се наложи да го завържа за покрива на колата си — казах. — Щеше да е покрит с мъртви насекоми и мръсотия, когато пристигнем тук.

— Пак щеше да е по-чист от този — каза Монк, като погледна намръщено покрития с петна дюшек. — Хубаво, че донесох със себе си листове найлон. Никога не бива да тръгваш от къщи без тях.

— Същото казват винаги всички професионални наемни убийци и серийни убийци.

Убийците обичат да разстилат листове найлон върху повърхностите, преди да убият жертвата си, така че да не оставят след себе си кръв или други физиологични следи. Монк обичаше да го прави, за да се предпази от всякакви микроби, евентуално дебнещи наоколо, в очакване да му скочат.

Покрихме дюшека с найлон, подпъхнахме го вътре, после застлахме леглото с чаршафите и одеялата, които той беше опаковал за пътуването. Махнахме всички хавлии, тоалетна хартия и хартиени кърпички в стаята, и ги заменихме с неща, които той беше донесъл от къщи.

Натъпках хотелските чаршафи в торбата и Монк започна да чисти.

Има професионални екипи за почистване на местопрестъплението, и за работа с опасни материали, които не си вършат работата така щателно като него. Монк можеше да работи по-щателно единствено, ако оголеше стаята чак до гвоздеите и сменеше напълно обзавеждането — което не беше нещо, което бих изключила, щом ставаше дума за него.

Най-малкото, знаех, че ще е зает с това в продължение на часове, а аз не смятах да помагам, тъй като официално не бях на работа и, следователно, можех да избирам какво да правя или с какво да се задоволя. Признавам, че след един дълъг ден с Монк можех да стана малко намусена и заядлива. Но смятах, че след всичките ни години заедно той би трябвало да е свикнал с това и да нагоди поведението си по съответния начин, за да намали рисковете за себе си, което той не правеше, било от невежество, от упорство, или просто напук.

Затова се настаних в един от столовете и зачетох на глас на Монк, моята пленена публика, от книгата на Абигейл Гътри. Само по този начин можех да съм сигурна, че ще обърне поне известно внимание на историята на Артемис Монк.