Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

1. Г-н Монк и шегата

Ейдриън Монк се ужасяваше от Хелоуин.

Не обичаше в къщата му да идват хора, страхуваше се от децата — които наричаше „двукраки плъхове“ и „преносители на чума“ — и смяташе обичая „шега или почерпка“ за форма на изнудване. Затова винаги се опитвах да съм близо до него вечерта на Хелоуин, за да го пазя да не се забърка в неприятности.

Всъщност именно това правя всеки ден като негова асистентка на пълно работно време. Монк има натрапчиво-обсесивно разстройство и енциклопедичен списък от фобии, които превръщат ежедневния живот в предизвикателство за него и за всички около него, особено когато е на работа и разкрива убийства като консултант към Полицейското управление на Сан Франциско.

Но оставането ми с него на Хелоуин се простираше далеч отвъд пределите на дълга.

Това не беше толкова голяма тежест сега, когато дъщеря ми, Джули, беше сериозно навлязла в тийнейджърската възраст и вече отминала възрастта за обикаляне по къщите на Хелоуин, но пак не беше особено забавно. Много повече бих предпочела да бъда някъде на парти по случай Хелоуин, като Джули, или дори да си седя у дома и да отварям на маскираните деца, идващи с призива: „Шега или почерпка“.

Разбира се, можеше да е и много по-лошо. Поне не прекарвахме Хелоуин със страдащия от агорафобия брат на Монк, Амброуз, както направихме преди няколко години. В онази нощ Амброуз за малко не беше убит от отровен шоколад, даден му от откачен убиец, но това е друга дълга история.

Онова, което се опитвам да кажа, е че не ви трябва да прекарвате Хелоуин с Ейдриън Монк, ако можете да го избегнете. Това е гаранция, че ще се сблъскате със смущаваща ситуация, или убийство, а обикновено — и двете.

Надявах се, че този Хелоуин ще е различен. Монк също не го очакваше с особено нетърпение. От момента, в който се стъмни, той стоеше в антрето, втренчен предпазливо във входната си врата.

— Не е нужно да стоите там така — казах.

Бях се свила на кушетката и четях жълти списания, които си бях донесла, за да наваксам с всички новини. В „Нешънъл Инкуайърър“ имаше голяма, важна статия по въпроса как изглеждат холивудските звезди без грим, а в „Стар“ друга за това, на кого какво са му правили по тялото.

— Идват — каза Монк. — Просто знам, че идват.

— Не е нужно да сте детектив, за да знаете това — отбелязах. — Хелоуин е.

— Това е нощ на непрестанен ужас — заяви той.

— Това е основната идея — казах.

Щеше да е лесно да се маскирате като Монк на Хелоуин, защото неговият стил на обличане е толкова скован и последователен, че на практика си е униформа. Ризите му от сто процента памук са винаги мръснобели, с точно осем копчета и обиколка на врата четирийсет и един сантиметра, които той винаги закопчава догоре. Носеше кафяво спортно сако и обувки „Хъш Пъпис“, с връзки, завързани на съвършена фльонга. Панталоните му са с остри ръбове и имаха по осем гайки за колан.

Монк живееше в намиращ се на приземния етаж, гледащ към улицата апартамент в двуетажна сграда в стил „Деко“, на която се възхищаваше заради аеродинамичния вид и съвършената симетрия.

Неговият квартал някак беше запазил излъчването на уют и очарование, еклектична смесица от архитектурни стилове и цени на къщите, които хората от средната класа можеха да си позволят, макар да се намираше само на няколко улици от Пасифик Хайтс — квартал на отдавна натрупали парите си хора, известен с натруфените си викториански къщи, идеално оформените градини, и изключително впечатляващите гледки към залива.

Повечето семейства на пресечката, където живееше Монк, си знаеха урока и не се отбиваха до вратата му на Хелоуин, но всяка година имаше новодошли, които не бяха чули вестта.

Надявах се, че тази вечер вестта ще се разнесе бързо.

— Улиците са пълни с малки чудовища — каза той, надничайки тревожно през шпионката.

— Това са деца, които носят маски.

— Разбира се, че носят маски — съгласи се Монк, като ме погледна в отговор. — За да не може никой да ги разпознае.

— Те не правят нищо незаконно — поясних.

— Тероризират ме — каза Монк. — Тероризмът е престъпление. Вероятно и Осама Бин Ладен е започнал така.

— С обикаляне по къщите за „шега или почерпка“ — казах.

— Възможно е — каза Монк.

На вратата се позвъни и той отиде да отвори. Скочих и отидох при него, докато отваряше вратата.

Две малки деца, на около пет-шест години, стояха на прага му, облечени като призрак и мумия. Бяха абсолютно възхитителни. Родителите им стояха зад тях, грейнали в усмивка. Майката държеше малка камера.

— Шега или почерпка — изчурулика момиченцето-призрак и протегна торбичката си с бонбони. Фъфлеше леко, защото й липсваха няколко зъба.

— Избирам почерпка — каза Монк. — Но искам да знаете, че го правя по принуда.

— Не е нужно да избирате, господин Монк — казах, като застанах зад него.

— Нямаше да отправят настояването, ако не очакваха отговор.

— Това не е настояване — поправих го.

— Права си — каза Монк. — Това е заплаха. Трябва да им изпълниш нещо, или да им дадеш нещо в отплата, или ще трябва да се изстреляш през вратата, да изгасиш всички лампи и да се скриеш в килера си, докато спрат да те измъчват или слънцето най-сетне изгрее.

Усмихнах се на родителите, които имаха стреснати изражения.

— Децата ви са възхитителни — поздравих ги. — Наслаждавайте им се, докато можете. Много скоро ще станат нацупени тийнейджъри, които се срамуват да се показват заедно с вас.

Говорех твърде много. Правя го, когато съм нервна. Трябваше да спра на възхитителни. Сега ме гледаха, сякаш бях толкова странна, колкото и Монк. Спрях се, преди да започна да им обяснявам, че изобщо не съм като него, че съм разумен, нормален, психологически стабилен родител точно като тях.

Монк взе една купа от страничната масичка и я поднесе на децата.

— Всеки може да вземе по две — каза Монк.

— Какви бонбони са това? — попита мумията, като надникна в купата.

— Не са бонбони — каза Монк. — Нещо много по-добро е.

Родителите пристъпиха напред и погледнаха подозрително какво предлага на децата им.

— Давате им кърпички „Ует Уанс“? — изуми се бащата. Купата беше пълна с пакетчета влажни кърпички.

— Децата ви наистина извадиха късмет тази година — каза Монк. — Имам от размера, подходящ за парти.

— Ние обичаме „Сникърс“ — каза призракът.

— От него ще ви изгният зъбите и ще надебелеете — обясни Монк. — Не си ли загубила вече достатъчно зъби?

— Това не е от сладкишите — казах. — За децата на нейната възраст е нормално да им падат зъбите.

— Ами тази провиснала тлъстина? — каза Монк, като посочи към корема на момиченцето. — Това нормално ли е?

— Това не е провиснала тлъстина — сопна се майката възмутено. — Това е обикновена детска закръгленост.

— Тлъстото си е тлъсто — поправи я Монк. — А тя е дебелана.

Майката ахна. Аз също.

Бащата закрилнически взе дъщеря си на ръце и задърпа сина си далече от вратата.

— Хайде, да вървим.

— Ами сладкишите ни? — изхленчи мумията.

— Този ужасен човек няма никакви сладкиши — каза майката.

Мумията се разплака. Призракът също. Монк незабавно затвори вратата, като почти я затръшна в лицата им. Плачещите деца го ужасяваха — твърде много сълзи и твърде много слуз.

— Боже мой — каза Монк. — Какво им става на тези хора?

— Вие нарекохте малкото момиче „дебелана“.

— Тя наистина е такава — каза той. — А ако продължава да чука по вратите, без да си дезинфектира ръцете, ще стане една болна малка дебелана.

— Не може да говорите така с децата — казах. — Ще ги травматизирате.

— Така ще сме квит — каза той.

— Няма да им станете много мил, като ги наричате с обидни думи и раздавате дезинфекционни кърпички.

— Спирам разпространяването на болести — каза Монк. — По-късно ще ми благодарят.

— Ще ви замерват с яйца — казах.

— Виждаш ли? — каза Монк. — Точно това се опитвам да кажа през цялото време. Това е изнудване.

На вратата се почука. Монк я отвори. Отвън стояха двама тийнейджъри. Единият изглеждаше, сякаш в главата му е забита брадва, със засъхнала кръв по цялото лице. От гърдите на другото хлапе много убедително се подаваше някакъв извънземен с разпръснати вътрешни органи. Аз бях впечатлена. Монк беше отвратен.

— Избирам почерпка — каза Монк, преди някой от двамата да успее да проговори. Хвърли по два пакета дезинфекционни кърпички в торбата на всеки от тях и затръшна вратата, като се облегна тежко на нея, в случай че решат да влязат след него.

— Знаете, че това е само грим, нали?

— Те изглеждат отвратително мръсни и грозни — каза Монк. — Как могат да излизат така пред хората? Би трябвало да се срамуват от себе си.

— Хелоуин е — припомних му.

— Това е безумие.

— Малко безумие понякога е от полза — казах. — Помага ти да запазиш ума си.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал — каза Монк.

— Никога ли не ви се е искало просто да се отпуснете и да направите нещо щуро? Може да бъде много ободряващо.

— Имаш предвид, като например, да пия вода направо от крана?

— Мислех си за нещо малко по-безразсъдно от това.

— Имаш предвид, например, да насоча зареден пистолет в главата си и да играя руска рулетка?

— Има много неща между пиенето на вода от чешмата и играта на руска рулетка.

— Не, няма — каза той. — Точно едно и също нещо са.

— Едното може да ви убие — казах.

— И двете могат — поправи ме той. — Не виждам нищо забавно в самоубийственото поведение.

— Кой е казал нещо за самоубийство?

— Ти — рече той.

— Не съм казала нищо за това, да рискувате живота си. Имах предвид да направите нещо нестандартно и щуро, просто заради забавлението, без да ви е грижа какво може да си помисли някой за вас. Никога ли не ви се е искало да направите нещо такова?

— Не — отряза ме той.

— Мисля, че това е тъжно — казах.

— Никога не ми се е случвало също и да си пъхна главата в блендер и да го включа — каза Монк. — Мислиш ли, че и това е тъжно?

— Говоря за това, да се обличате в карнавални костюми и да си прекарвате добре на Хелоуин — поясних.

— Говориш за безумие — отвърна той. — Ще трябва да си луда, за да се маскираш като труп, да почукаш на вратата на непознат, и да настояваш за изпълнение на някакъв номер или за бонбон. Във всяка друга нощ щяхме да арестуваме хората, задето са направили нещо такова.

— Това не е всяка друга нощ — напомних му.

— А би трябвало — рече той.

Почувствах как в главата ми с пулсиране се заражда главоболие — от онези, които Монк обикновено успяваше да ми докара. Реших да престана да споря с него, преди да съм получила удар.

На вратата се почука отново. Монк я отвори. Отвън стоеше млад мъж. Прецених, че беше към двайсетте. Бялата му риза и сините джинси бяха опръскани с кръв. Държеше в ръка окървавен нож и кафява торба за покупки, пълна със сладкиши — в другата.

— Шега или почерпка — каза той.

— Не сте ли твърде възрастен да обикаляте по къщите за сладкиши? — попитах.

— Това е като Коледа — каза той. — Никога не си твърде стар да се държиш като дете.

Това беше добър довод.

— Избирам шегата — каза Монк и побутна мъжа със свитата си под прав ъгъл ръка.

Мъжът падна като камък, изгубил съзнание.

Ужасено се втренчих в Монк:

— Защо направихте това?

— Обади се на капитан Стотълмайер — каза Монк, като извади дезинфекционна кърпичка от купата и я разтвори рязко. — Кажи му, че е станало убийство.

— Не се тревожете — казах. — Той е в безсъзнание, не е мъртъв.

— Не говоря за него — каза Монк, като бършеше ръце с влажната кърпичка. — Имам предвид жената, която е намушкал смъртоносно преди двайсет минути.