Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

18. Г-н Монк в музея

Потропването на стъпките ни по дъсчения тротоар подчертаваше пустотата на прашните улици на Трабъл. С всяка стъпка имах чувството, че пътувам назад във времето до петдесетте години на 19 век. Нямаше да се изненадам, ако в тъмнината се блъснех в Артемис Монк и Абигейл Гътри, нашите исторически двойници.

Сигурно беше от въздействието на лекарствата върху мозъка ми.

— Какво друго знаеш? — попита Келтън, като вървеше до мен. Хвърлих поглед към него и само за миг видях шериф Уийлър и мустаците му, големи колкото миеща мечка.

— Това е всичко — казах.

— Трябва да има още. Не мога да разкрия никое от двете престъпления на основата на това, което току-що ми разказа и онова, което вече знаем.

— Нито пък аз — казах. — Точно това превръща господин Монк в гений. Той вижда неща, които ние не можем. Какво е станало с Клифърд Адамс?

— Някой го е цапнал с тъп предмет и го е извлякъл до онези камъни. Мъртъв е някъде от около полунощ.

— Значи господин Монк беше прав. Убиецът му се е обадил, за да ни примами там навън, и е използвал Адамс като примамка, за да ни накара да паднем в някой от капаните му.

— Определено изглежда така — съгласи се Келтън. — Там имаше няколко ями, покрити с шперплат и мръсотия. Всъщност, ако беше изминала още няколко стъпки, самата ти щеше да паднеш в яма.

— Някой се е страхувал, че знаем кой е убил Мани Файкема, или че сме близо до разкритието.

— Трябва да е бил Горман — каза Келтън. — Той беше този, който ни излъга и ни прати по следите на Гейтър Дънсен.

— Не само това — казах. — Адамс беше в музея снощи.

— Така ли?

— Видяхме го да си тръгва, точно преди Горман да пристигне. Но Горман също го видя да си тръгва. Стоеше на този ъгъл — казах, когато завихме зад него и се отправихме нагоре по Втора улица. — Може би Адамс е знаел мотива на Горман да убие Мани и е отишъл там, за да го изобличи.

— Мислиш, че Адамс е убит заради това?

— Надявам се, че не, защото ако е така, това не вещае нищо добро за господин Монк.

Но тогава ми хрумна, че Боб Горман не можеше да е убил Клифърд Адамс. Горман работеше нощни смени в музея и трябваше да регистрира присъствието си с няколко сензора наоколо, за да докаже, че е правел обиколките си навреме. Адамс живееше твърде далече извън града, че Горман да е отишъл до там и да се е върнал, без да пропусне някоя от обиколките си. Горман сигурно е имал съучастник. Или той нямаше нищо общо с убийството и просто убиецът му беше платил да ни отклони от следата.

И в двата случая трябваше да има замесен и друг човек. Но кой?

Веднага се сетих за Кристъл Де Росо, може би защото баща й беше евентуален влаков обирджия, а Горман беше в нейния ресторант, когато ни разказа онази опашата лъжа за Гейтър Дънсен.

Защо им беше на Горман или Кристъл да желаят смъртта на Мани Файкема? Какво знаеше Адамс, което беше станало причина да го убият?

Докато размишлявах по тези въпроси стигнахме до Музея на златната треска. Келтън извади лъскав новичък ключ от джоба си и отключи вратата.

— Имате ключ за музея? — изненадах се.

— Аз съм началникът на полицията — отвърна той с усмивка. После отвори вратата и ми махна да вляза вътре. — След теб.

Пристъпих в тъмния музей. Дочух странен металически стържещ звук някъде от сенките.

Келтън извади от джоба си мощно електрическо фенерче, включи го и обходи стаята с лъча му, като освети за кратко уредите за пресяване и течностите за промиване на пясък, дилижансите и каретите. Лъчът на фенерчето хвърли отблясъци върху сребърните дагеротипи на стената и образува призрачни лица, които проблясваха в тъмнината. Беше зловещо.

Последвах Келтън, докато криволичеше през изложените експонати към „Голдън Рейл Експрес“. Бях изненадана, че Горман още не е забелязал присъствието ни. Не го биваше особено като охранител.

Колкото повече се приближавахме до влака, толкова по-силен ставаше стържещият звук, макар че звучеше странно, отекващо. Сякаш някой дращеше с гвоздей по вътрешната страна на църковна камбана.

Келтън спря пред влака. Вътре блестеше светлина.

— Боб — каза Келтън. — Трябва да говоря с теб.

Миг по-късно Горман се показа от локомотива на влака. Носеше гащеризон на механик, миньорска каска с лампа в средата, а по бузата и ръцете му имаше чернилка.

Защо не беше в униформата си? Защо се мотаеше около влака в това облекло?

— Какво става, по дяволите? — попита Горман. Келтън извади пистолета си:

— Търсим Ейдриън Монк.

— Не е тук — каза Горман.

— Мисля, че грешиш за това, Боб — каза Келтън, после повиши глас: — Монк, говори началник Келтън. Натали е тук с мен. Излез навън.

Чух шумолене зад нас. Келтън насочи фенерчето си към златотърсаческата диорама.

Монк излезе от фалшивата колиба от дървени трупи. Криеше се там също както убиецът на Мани. Носеше обичайното си облекло и си проправи път покрай манекените, които трябваше да представляват миньори, и препарираните магарета, и дойде при нас.

— Радвам се, че сте добре — казах.

— Изглеждаш ужасно — каза Монк. — Трябваше да останеш в леглото.

— Не биваше да ме оставяте — казах. — Разтревожих се за вас и се оказва, че е било напълно основателно. Защо се криехте тук?

— Исках да хвана Горман на местопрестъплението.

— Докато прави какво?

— Докато ограбва златото от „Голдън Рейл Експрес“ — отвърна Монк.

Погледнах назад към Горман, а после — към влака. Онова, което Монк намекваше, не изглеждаше възможно.

— То е още във влака?

Монк кимна:

— Слоукъм ни каза истината. Де Росо е бил третият човек. Но онова, което Слоукъм не е знаел, е било, че огнярят и машинистът също са били замесени в обира. Де Росо е паднал от влака, след като предал торбите с пари и злато на Ленард Макелрой и Клифърд Адамс в локомотива.

— Какво са направили с него? — попитах.

— Хвърлили го в пещта, разбира се — каза Монк. — Именно затова торбите са били с връзки за пристягане отгоре, за да изгорят бързо.

Погледнах Келтън, но той изобщо не изглеждаше шокиран от обяснението на Монк.

— Всъщност не е толкова безумно, колкото звучи — рече Келтън.

— Да, безумно е — казах. — При хвърлянето на торбите в пещта са щели да изгорят и всичките пари.

— Тях не ги е било грижа за парите — каза Келтън. — Искали са златото.

— Как са получили златото, хвърляйки го в пещта?

— Разтопили са златото и са настлали с него пещта, после го скрили под пласт от черни сажди — каза Монк. — Но не е било необходимо. На никого не му е и хрумнало, че крадците ще изпепелят плячката.

— Досега — каза Келтън.

— Всичко се сглоби в ума ми едва след като прочетох как Артемис Монк, легендарният оценител на злато в Трабъл, разкрил друг обир на „Голдън Рейл Експрес“ през 60-те години на 19 в. — каза Монк. — В онзи случай крадците разбили с чукове златните монети на прах, като планирали да поръсят праха в една мина. Планът ме наведе на мисълта за Клифърд Адамс, неговата мина, която даваше такива слаби добиви, и нещо за това, което той каза — колко лесно се обработва златото.

— Може би е от лекарствата, под чието влияние съм — казах. — Но още не разбирам защо са изгорили торбите и са разтопили златото.

— По идея влакът е трябвало да бъде разглобен и предаден за скрап след последното пътуване. Те планирали след това да възстановят пещта, да изстържат златото и да го направят да изглежда сякаш е изкопано от мината на Клифърд Адамс — обясни Монк. — Никой нямало да разбере, че златото всъщност е дошло от влаковия обир.

Сега виждах защо прочитането на дневника на Абигейл Гътри беше помогнало на Монк да постави всички неща по местата им. Това ставаше и в моя ум. Всички парченца на пъзела се наместиха. Почти ги чувах как щракват и се наместват.

— Планът им е можел да проработи, ако не е бил един злополучен обрат на съдбата — казах. — Обирът е направил „Голдън Рейл Експрес“ прочут и вместо да бъде спрян от движение, влакът е продължил да пътува още двайсет години. Не са можели да свалят златото от него.

— Били са измамени — каза Келтън, като кимна в знак на съгласие. — Но не смятали да се предават. Имали златото. Просто трябвало да изчакат. Затова продължили да работят. Макелрой изсипвал с лопата въглища в локомотива година след година, докато саждите най-после го убили — бедният кучи син.

— Но бил останал още един жесток обрат — казах.

Всички тези години, в които пазели съкровището си, се оказали напразни. Когато влакът най-накрая бил предаден за скрап, музеят прибрал локомотива и нямало начин Адамс някога да успее да си върне златото.

— Каква шайка неудачници — каза Горман.

Почти бях забравила, че Горман още стои там.

Монк посочи към него.

— Убили сте Мани Файкема, за да получите неговата работа и да прекарвате нощите си, като изстъргвате златото от пещта — каза Монк. — Но имаше само един начин, по който можех да го докажа.

Хвърлих поглед към мръсните ръце на Горман и си спомних как отми саждите от тях в ресторанта. Отговорът беше точно пред очите ни през цялото време.

Но пък, обикновено беше така.

Никога нямаше да предположа, че Горман е достатъчно умен да разреши мистерията на „Голдън Рейл Експрес“. Монк беше поел огромен и много глупав риск, залагайки капана си.

— Ако сте искали да хванете Горман на местопрестъплението — обърнах се към Монк — защо дойдохте сам? Защо не доведохте със себе си началник Келтън?

Хвърлих поглед назад към Келтън. И точно тогава забелязах, че пистолетът, който държеше, всъщност не беше насочен към Горман.

Беше насочен към мен.