Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

17. Заключението на г-н Монк

Събуди ме болката.

Отначало само смътно си давах сметка за неприятното усещане, но то се промъкна към мен, като ставаше все по-силно и по-трудно за пренебрегване, докато ефектът на викодина отминаваше.

Опитах се да се настаня удобно, но ръката ми беше в превръзка през врата и дори най-лекото движение ми причиняваше болка. Превързаните пръсти на лявата ми ръка пулсираха там, където се бяха намирали ноктите. Сякаш имах топки за голф вместо върхове на пръстите. Усещах щипеща болка в ожулените си колене. Когато премествах тежестта на ръката си върху гърдите или върху дюшека, раменната ми става се наместваше и болката от това беше мигновена и силна.

Поведох тежка, продължителна битка да остана заспала, да остана защитена в пашкула на дрямката, но болката настояваше за вниманието ми, като ме ръчкаше, мушкаше и ми крещеше, докато очите ми рязко се отвориха.

Бях плувнала в пот и, колкото и странно да звучи това, не миришех като себе си. Миришех, сякаш бях паднала в чинията си в някой индийски ресторант. Предположих, че е от викодина, който изтичаше от порите ми.

Стаята беше тъмна, мъждиво осветена от лампите на паркинга, чиято светлина проникваше през затворените завеси. Вратата на банята беше открехната и видях, че е празна.

Къде ли беше отишъл Монк?

Обърнах глава и хвърлих поглед към радиочасовника. Беше седем и трийсет и седем вечерта. Нечетно число. На Монк никак нямаше да му хареса тази поличба.

Бях проспала почти целия ден и по някаква причина това ме ядоса. Не беше като да съм проспала някое запълнено разписание или да съм отложила важна работа. Но въпреки това не ми беше приятно, че бях пропиляла цял ден в наркотичен унес, оставил ме отпусната и обляна в миришеща на къри пот. И не ми харесваше, че не съм в състояние да държа под око Монк, макар че вероятно се нуждаех от грижи повече, отколкото той.

Хапчетата ми бяха подредени върху една салфетка на нощното шкафче заедно с бутилка вода „Съмит Крийк“, кутия „Уийт Финс“ и написана на ръка бележка от Монк.

Бележката изглеждаше като излязла от лазерен принтер. На Монк вероятно му е отнело часове да я напише.

Натали,

Съжалявам, че не можах да съм тук когато се събудиш, но имах да разкривам влаков обир и три убийства.

Това е лекарството ти. Следвай инструкциите на шишенцето и вземи таблетките с двайсет късчета „Уийт Финс“. Пий много течности и си почивай.

Ще те видя на сутринта и ще ти разкажа всичко за това как разреших случаите.

Искрено твой, Ейдриън Монк

P.S. Заключил съм филмовите канали като предпазна мярка, за да не би случайно в резултат на предизвикано от наркотиците трескаво състояние да си навлечеш допълнителни разходи. Препоръчвам благотворните и вълнуващи програми по метеорологичния канал и „Гейм Шоу Нетуърк“.

Взех хапчетата, прокарах ги с вода и изядох няколко късчета „Уийт Финс“, докато обмислях ситуацията и чаках викодинът да подейства.

Какво си въобразяваше Монк, като тръгваше сам? Не си ли даваше сметка колко опасно беше това? За какво се беше разбързал? Защо не можеше да изчака до сутринта, за да приключи нещата?

Последният ми спомен, преди да заспя онзи следобед, беше удовлетвореното изражение на лицето на Монк, след като ми беше чел от дневника на Абигейл Гътри.

Беше разкрил убийството на Мани Файкема, убийството на Клифърд Адамс и обира на „Голдън Рейл Експрес“. Но беше дяволски егоистичен и инатлив, та просто да се обади на началник Келтън или на капитан Стотълмайер и да ги остави да се справят с проблема.

Но пък може би грешах за това.

Грабнах мобилния си телефон от нощното шкафче й прегледах списъка на обажданията, Монк беше провел няколко изходящи разговора, докато дремех, и единият от тях беше с капитан Стотълмайер, Тона беше добър знак. Беше провел още два разговора, които, ако се съди по кода на района, бяха с хора от Трабъл.

Не беше лесно да държа телефона с една ръка и да натискам клавишите с превързаните върхове на пръстите си. На няколко мъти изпуснах телефона, докато се опитвах да набера телефонните номера, и едва не го запратих към стената в пристъп на раздразнение.

Най-напред се обадих в кабинета на Стотълмайер, но на телефона беше непознат детектив, който каза, че капитанът е излязъл. Попитах за лейтенант Дишър и ми казаха, че и той отсъства.

Опитах да се свържа с двамата на мобилните им телефони и всеки път се включваше гласовата поща. Вероятно бяха на местопрестъпление или следяха заподозрян.

Това оставяше двата местни номера. Набрах първия и попаднах на гласовата поща на историческото общество на Трабъл. Не знаех защо Монк се беше обаждал на Дорис Търло, но предположих, че може би, за да потвърди някои факти относно обира на „Голдън Рейл Експрес“ или да научи повече за Артемис Монк.

Другият номер ме свърза с гласовата поща на Музея на златната треска. Това вече беше обезпокоително развитие. Боб Горман работеше в музея. Беше ни излъгал, когато ни каза, че Гейтър Дънсен е дошъл в града да търси Мани Файкема.

Означаваше ли това, че Горман е замесен в убийствата? Или някой го беше подкупил да ни заблуди?

Не знаех отговорите, но се надявах, че Монк не беше отишъл сам в музея да зададе тези въпроси на Горман. Но не видях в паметта на телефона си никакви обаждания до полицейския началник Келтън, което ме изнерви много.

Преметнах крака от ръба на леглото и се изправих. Веднага ми се прииска да не бях го правила. Бързото движение сигурно беше изпратило огромен приток на кръв в ръката ми. Заболя ме толкова силно, че веднага седнах отново и заплаках.

Не можех да си представя как ли се беше чувствал началникът Келтън, след като си беше изкълчил рамото два пъти в един и същи ден. Дали болката, която бе почувствал, е била същата като моята? Или е била двойно по-силна? Ако беше така, нищо чудно, че пиеше.

Болката се уталожи и аз се изправих предпазливо, но този път не ме болеше толкова силно.

Отидох до дамската си чанта, извадих визитката на Келтън и се върнах в леглото, за да се обадя до службата му.

Диспечерката ми каза, че е излязъл да вечеря. Попита ме дали искам да оставя съобщение, но прецених, че една среща на четири очи вероятно ще е по-добрият вариант.

Още бях с хирургическите дрехи и не исках да преминавам през изпитанието да се обличам, докато едната ми ръка беше в превръзка през врата, а пръстите на другата ми ръка бяха бинтовани. Затова взех якето си, пъхнах здравата си ръка в ръкава, а после метнах останалата част от якето на другото си рамо. Дори не се опитах да вдигна ципа.

Промуших каишката на чантата през главата си и окачих чантата под здравата си ръка. Дръжката служеше за двойна цел — помагаше ми и да задържа дясната страна на якето, за да не се плъзне от раненото ми рамо.

Преди да си легна, бях изритала маратонките си, без да ги развържа. Затова с усилие напъхах краката си обратно в тях и след известно гърчене и извиване успях да ги обуя удобно.

Докато свърших с всичко това, вече бях плувнала в пот. Няма да ви казвам колко лошо миришех.

Грабнах ключа си и излязох.

Викодинът започваше да действа и болката в ръката ми се преобразяваше от усещането за горещ ръжен, натикан в подмишницата ми, в тъпата болка от лошо разтегнат мускул.

И макар че двата ремъка около шията ми — единият на превръзката, а другият — на чантата — заплашваха да ме удушат, изглежда хапчетата притъпяваха и това усещане.

Ах, чудесата на съвременната фармакология.

През предната витрина на ресторанта на Дороти видях Келтън. Седеше с гръб към мен на плота. Видях още четирима клиенти в заведението.

Началникът говореше с Кристъл Де Росо, която при влизането ми ме погледна така, сякаш бях покрита с повръщано. Това не ме накара да се почувствам особено добре дошла, но в нейна защита — сигурно съм била ужасяваща гледка в покритите си с петна от пот хирургически дрехи, със сплескана от възглавницата коса, кървясали очи, ръка в превръзка през врата превързани върхове на пръстите. И това — без дори да броите фактора за прекрасното ми ухание.

Освен това дъхът ми вероятно смърдеше като задник на планинска коза.

Не беше загадка какво беше прогонило Монк от мотелската стая, за да разреши мистерията веднага. Аз.

Келтън се обърна да види в какво се е втренчила Кристъл и изглеждаше удивен да ме види застанала на вратата. Забелязах, че носеше пистолета си. Това беше добре. Можеше да му потрябва тази вечер.

— Натали, какво правиш извън леглото?

— Търся Монк — казах. — Виждали ли сте го?

— Не, не съм. Не е ли с теб?

— Ако беше, мислите ли, че щях да съм тук и да ви питам къде е, по дяволите?

— Права си, това беше тъп въпрос. — Той стана от столчето пред бара и посочи към едно от празните сепарета. — Седни, а аз ще ти донеса кафе.

Не седнах.

— Говорили ли сте с него?

— Не, не съм — каза той. — Успокой се, седни и ми разкажи какво те е разстроило толкова много.

— О, не знам, може би това, че вчера попаднах в кървава престрелка, може би защото ноктите ми бяха изтръгнати, а ръката ми се извади от ставата, докато издърпвах господин Монк от една яма, или може да е от това, че видях два лешояда да закусват с Клифърд Адамс. Наистина е трудно да се каже, господин началник. Така че защо не изберете един вариант вместо мен?

Сега всички ме зяпаха. Лицето на началника стана сурово и той отвори вратата.

— Да проведем този разговор навън — каза той. Не беше предложение.

Минах покрай него и излязох на паркинга. Хвърлих поглед назад и видях Кристъл и клиентите все още да ни наблюдават. Изкушавах се да им покажа среден пръст, но съм твърде изискана дама, за да направя подобно нещо.

— Добре, значи Монк е излязъл от мотела — каза Келтън. — Сигурен съм, че не е нищо сериозно. Вероятно просто е излязъл на разходка или да хапне нещо набързо.

Щях да поклатя глава, но двата ремъка, увесени на врата ми, ме затрудняваха да го направя, без да се удуша.

— Грешите — казах. — Разкрил е обира на „Голдън Рейл Експрес“ и убийството на Мани Файкема, и мисля, че е тръгнал след убиеца.

Веждите му се изстреляха толкова нависоко, че почти влязоха в земна орбита.

— Кой е? — попита той.

— Не знам — отвърнах.

— Къде е откраднатото злато?

— И това не знам.

— Тогава откъде знаеш, че Монк е разкрил тези престъпления?

— Защото той ми каза, че го е направил, точно преди лекарствата да ме пратят в безсъзнание — казах. — Когато се събудих, той беше излязъл и ми беше оставил бележка, която гласеше, че ще се видим на сутринта, когато всичко свърши. Боя се, че частта със свършването може да включва и живота му.

Полицейският началник се намръщи и потърка брадичката си:

— Не ставай мелодраматична. Ако предположим си права и той е решил тези случаи, какво те кара да мислиш, че е в някаква опасност?

— Не ви се е обадил, което означава, че тръгва сам след Горман.

— Горман ли? — каза Келтън. — Какво общо има Боб с това?

— Той ни излъга за идването на Гейтър Дънсен в Трабъл — казах.

— Откъде знаеш това?

— Защото в решетката на колата на Гейтър нямаше пеперуди, а снимките на музея, които бяха намерени в къщата му, са били направени след убийството — обясних му. — Златотърсаческият търнокоп го нямаше на снимките от диорамата.

Келтън направи гримаса:

— Защо, по дяволите, Монк не ми каза това вчера на местопрестъплението?

— Не искаше да ви излага и да ви докарва повече неприятности, отколкото и без друго си имахте вече.

— И в по-смущаващи ситуации съм изпадал в тази професия — каза той. — Този проклет глупак.

— Какво ще правим сега?

— Не знам къде е Монк, но знам къде да намеря Боб — каза Келтън. — Ще отида да говоря с него. Ти се върни в мотела и ме чакай.

— Как не, по дяволите — отвърнах.

— Не си в състояние да ходиш никъде — каза Келтън.

— Няма да се върна без господин Монк — казах и тръгнах решително към музея. — Да вървим.