Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Необикновеният г-н Монк

(Из дневника на Абигейл Гътри)

Трабъл, Калифорния, 1856 г.

Госпожа Кромарти, която държеше пансион в Трабъл, се появи на вратата на кабинета за оценяване на проби на Артемис Монк, с молба за помощ, но не ставаше дума за експертното му мнение относно камъни.

Дойде при него, защото шериф Уийлър, неговият заместник, и д-р Слоун бяха на няколко мили от града, занимавайки се с последиците от обира на „Голдън Рейл Експрес“, извършен предишната нощ.

Макар че Монк беше градският оценител на злато, в Трабъл той си беше създал репутация на човек, способен да разрешава вбесяващи мистерии — още една причина, поради която хората търпяха множеството му ексцентричности.

Самата госпожа Кромарти беше доста ексцентрична. Вдовицата беше едра жена, с мустаци, почти толкова гъсти, колкото тези на миньорите, на които даваше стаи под наем. Носеше колан с пистолет, за да отблъсква нежеланото мъжко внимание, макар че според онова, което бях чувала, за щипка злато и бутилка уиски беше готова с радост да хвърли колана с пистолета и да вдигне полата си.

Беше дошла при Монк, защото в една от стаите й имаше двама мъртъвци. Не можеше да определи дали бяха починали от естествена смърт или от някаква ужасна заразна болест.

Монк изгаряше от желание и готовност да помогне, което ме изненада. Почти трябваше да тичаме, за да го настигнем, когато се изстреля от вратата и излетя на улицата.

— Ами ако е чума? — попитах.

— Ще трябва да изгорим пансиона до основи — каза той с усмивка. — Може би дори цялата пресечка.

Госпожа Кромарти ахна:

— За бога, не. Този пансион е всичко, което имам.

— Надявате се да е чума — казах на Монк. — Нали?

— Всички сгради на тази улица са различно високи, някои дори не са симетрични — каза Монк. — Това вече представлява сериозен риск за здравето.

— Значи не са еднакви — казах. — Какво му е нездравословното на това?

— Напряга очите и чувствителността — каза Монк. — Може да докара човек с по-слаб организъм до пълна лудост.

Изкушавах се да попитам дали именно това е станало с него, но си задържах езика зад зъбите.

— Може би точно това е станало с тях — каза тя.

Обърнах се към нея, удивена, че тя почти беше прочела мислите ми, макар да имаше предвид наемателите си, а не Монк.

— Не говорите сериозно — казах.

— Снощи господин Дърфи, един от двамата мъртви миньори, се лигавеше и танцуваше гол пред стаята ми, като издаваше разни птичи звуци — каза тя. — За малко да го застрелям.

— Какво знаете за тези мъже? — попита Монк, Докато бързахме да я настигнем.

— Работеха в онази част на мината „Биг Рок“, където разбитата на прах руда се смесва с живак — каза тя.

„Биг Рок“ беше една от най-големите мини в Трабъл. Тунелите й се простираха дълбоко под земята, за да достигат златоносната руда, която се разбиваше на прах, а после се смесваше с живак в съответното помещение. Живакът извличаше златото от рудата в лесна за обработване амалгама. Амалгамата можеше да бъде загрята или просто прецедена през марля, за да се отдели златото.

Минната компания караше всички служители да се преобличат, преди да започнат смените си, а после в края им — да вземат душ и отново да се преобличат.

Монк се възхищаваше на собствениците на мината „Биг Рок“ дори само заради тази практика, но това не се правеше в интерес на чистотата. Собствениците искаха да са сигурни, че нищо от скъпоценната амалгама не се изнася тайно.

Собствениците дори караха миньорите да прескачат голи купчини с пънове, преди да вземат душ, за да са сигурни, че никаква амалгама не е скрита в телесни кухини. Освен това претърсваха кутиите с обяда на миньорите, кесиите им за тютюн и всички други съдове, които внасяха в мината.

— Освен че са скачали голи и са издавали птичи звуци, мъжете държаха ли се странно? — попита Монк.

— Другият си стоеше в стаята през цялото време. Излизаше само вечер, защото светлината дразнеше очите му — каза госпожа Кромарти. — Предполагам, че така става, когато прекарваш целия ден дълбоко под земята.

— Но той не е бил в мината — казах. — Бил е в помещението за раздробяване на руда и камъни.

Госпожа Кромарти сви рамене:

— В такъв случай може би сградите на улицата са го подлудили, както казваше Монк.

Монк изопна плещи и наклони глава на една страна, после на друга, сякаш се опитваше да раздвижи схванатия си врат. Но аз го бях виждала да прави това преди, точно преди да разкрие убийство.

Стигнахме до пансиона на госпожа Кромарти — дълга, семпла постройка, която по същество представляваше няколко едностайни бараки, подредени в редица, с общи тънки стени.

— В коя са? — попита Монк.

— Номер седем — каза тя, като посочи към най-последната стая.

— Нищо чудно, че са се разболели — каза той. — Би трябвало да се срамувате от себе си, госпожо Кромарти.

— Какво съм направила? — попита тя.

— Сложили сте нечетен номер на вратата — каза Монк.

— Това е седмата стая — каза тя. — Не мога да направя нищо по въпроса.

— Бихте могли да построите още една стая, така че да имате осем — каза Монк.

— Пак ще има стаи с нечетни номера, господин Монк — казах в нейна защита.

— Може да сложи четни номера на всичките — каза Монк. — Вместо стаи от едно до седем, би трябвало да имате стаи с номера две, четири, шест, осем, десет, дванайсет и четиринайсет.

— Не мислите ли, че хората ще намират това за объркващо? — попита госпожа Кромарти.

— Нямаше да имате толкова много мъртви наематели — каза Монк.

— Мислите, че това ги е убило? — попита тя.

— Сигурен съм, че и този фактор е допринесъл, независимо какво се е случило. Монк се приближи до вратата на стая номер седем и като си послужи с носна кърпичка, бутни вратата и я отвори.

Имаше нар за спане, маса, пейка и две лавици. На маста имаше голям съд за пресяване на златоносен пясък, пълен с угарки от цигари.

Двамата мъже лежаха по гръб на пода. Единият от тях всъщност беше чисто гол. Забелязах розовината по бузите и върховете на пръстите им.

— Миньори са — казах. — Но ноктите им са като на собственици на магазини.

Ноктите им бяха дълги, за да могат по-добре да улавят по няколко допълнителни гранули златен прах е всяка щипка от кесията на клиент.

Монк се обърна към мен и се усмихна:

— Много наблюдателно, Аби.

Аби.

За първи път не ме беше нарекъл „госпожа Гътри“. Почувствах как лицето ми пламва, а не знаех защо.

Монк приклекна до онзи от мъртвите миньори, който беше с дрехи, бръкна в джобовете на панталоните му и измъкна малък клин за закрепване на керемиди, който вдигна към очите си. Кимна на себе си, после се обърна към госпожа Кромарти.

— Тези мъже са били крадци на злато — каза той. — И вие сте такава. Ако платите да бъдат прилично погребани и пристроите осма стая със златото, което сте откраднала от тези двамата, постъпката ви ще си остане наша тайна.

Лицето й почервеня като домат. Уплаших се, че може да измъкне пистолета си и да го застреля.

— Не ми бяха платили наема тази седмица — процеди тя през стиснати зъби. — Взех само каквото ми дължаха.

— Взела сте далеч повече от това — каза Монк.

— Чакайте малко — казах. — Откъде знаете, че са били крадци?

— Именно кражбата на златото е довела до смъртта им — каза Монк. — Именно госпожа Кромарти разкри мистерията още преди аз да дойда тук.

— Така ли? — попита тя, напълно озадачена.

— Казахте, че са били „луди като шапкари“ — каза Монк. — Наистина са били. Тези двама миньори са умрели от отравяне с живак, точно като хугенотските занаятчии, които полудявали бавно, докато правели шапки. Непоносимостта към слънчевата светлина, обилното лигавене, розовите крайници и обилното потене са само няколко от многобройните други симптоми, докато отравянето прогресира.

Монк обясни, че двамата мъже вероятно са прокарвали дългите си нокти по живачните повърхности в мината всеки път, когато са минавали край тях, загребвайки скъпоценни люспици амалгама. Пъхали ръцете си в джобовете и измъквали амалгамата изпод пръстите си, като търкали с парчета керемиди.

— Нямало ли е да ги хванат с амалгамата в джобовете, когато са се преобличали? — попитах.

— Слагали са малките топчета амалгама в тютюн си и са ги увивали в угарките на цигарите си — Монк. — По време на почивките си пушели цигари и хвърляли угарките в боклука. Събирали угарките по-късно, пред мината, когато извличали и изхвърляли боклука.

Той бръкна в купата с угарки и разлепи една от тях. Наистина, вътре имаше мъничко зрънце злато.

— Какво ставало с живака? — попитах.

— Пушели са цигарите, докато угарките станат твърде къси — каза Монк. — Топлината е изпарявала живака и те са го вдишвали заедно с цигарения дим.

— Значи смъртта им не е имала нищо общо с нечетния номер на стаята — каза госпожа Кромарти, като въздъхна с облекчение.

— Замисълът им е бил безумен — каза Монк. — Какво мислите, че ги е тласнало към него?

— Един нечетен номер на вратата? — отвърна тя невярващо.

— Несъмнено. Надявам се, че можете да спите нощем — каза Монк и странно доволен се отдалечи.

Струваше ми се, че нищо не го правеше по-щастлив от разрешаването на тези дребни загадки. Може би това бе истинското му призвание.

За нещастие, не му се удаде да помогне на шерифа да разкрие кой беше ограбил „Голдън Рейл Експрес“. По-късно същия ден научихме от шерифа, че влаковите обирджии убили трима мъже, простреляли други двама и си заминали с хиляди долари в златни монети от заможните собственици на мини от Сан Франциско, които пътували по частната железопътна линия.

Уийлър проследил крадците обратно до града, където им изгубил дирите.

Тъй като почти никой в Трабъл не използваше златни монети, Уийлър предполагаше, че крадците вероятно са избягали в Сан Франциско с плячката си. Никой там нямаше да придиря твърде на някого, който харчи златни монети. Там се намираше монетният двор и именно там в крайна сметка се изпращаше по-голямата част от златото, което се добиваше в мините на Трабъл и навсякъде другаде в Калифорния.

След седмица-две никой вече не се замисляше за обира и всичко се върна към предишното си състояние.

С изключение на това, че Монк още ме наричаше Аби.

Разбира се, това беше негов прерогатив като мой работодател, но за мен означаваше много повече. Питах се какво щеше да стане, ако аз започнех да се обръщам към него с „Артемис“.

Живеехме под един и същ покрив, в крайна сметка. Аз перях и кърпех дрехите му, готвех му, поддържах архивите му, но той никога не се отнасяше с мен като със своя слугиня.

Спестявах заплатата си за обратен билет до Канзас. Но с течение на времето, което прекарвах с Монк, все по-малко имах желание да замина. Започвах да усещам дома му все повече и повече като свой.

Една сутрин помагах на Монк със сложните му скици за подземна канализационна система в Трабъл — изработена по модел на онази в Париж, Франция — когато влезе един мъж с изискан костюм и шапка. Зад него стояха двама мъже в определено по-обикновено и далеч по-прашно облекло, понесли няколко едри камъка в ръце.

— Господин Монк? — попита издокараният мъж, но не изчака отговор. — Казвам се Джонас Денър от Сан Франциско. Имам един образец, който бих искал да оцените бързо и в най-ранния удобен за вас момент.

— Сега е чудесно — каза Монк.

Извадих тефтера си, топнах една перодръжката в мастилницата и започнах да задавам на Денър обичайните въпроси.

— Къде е участъкът ви, господин Денър?

— Не ми принадлежи. Става дума за мината „Отскачащия Джо“, която понастоящем е собственост на господин Ед Баркли и неговите съдружници.

Познавахме Ед. Пристигна в Трабъл приблизително по същото време като Ханк и мен. Нямаше никакви пари, така че Зеб Грейвс, собственикът на смесения магазин, му зае пари, както беше заел и на мнозина други, в замяна на дял от всички добиви от участъка.

Дотук Ед и партньорите му се бяха справяш доста скромно. Но всички знаеха, че той няма нужните средства, за да проучи напълно възможния потенциал на мината.

Проблемът беше необичаен.

Тъй като Ед и партньорите му бяха пътуващи златотърсачи без делова „биография“ и без местни корени, никоя банка не беше склонна да им заеме парите, за да финансират изкопаването на по-дълбоки тунели, закупуването на чукова мелница, за да разбиват рудата, и наемането на допълнителни работници.

Следователно те или трябваше да правят всичко това сами, бавно и мъчително през годините, или да продадат всичко на някой с по-дълбоки джобове, и да продължат нататък.

Изглеждаше, че златотърсачите се оказваха в неизгодна позиция дори когато им излезеше късметът и откриеха солиден участък.

— Познавам мината — каза Монк. — Да продават ли смятат?

— Определено — каза Денър. — Но не се тревожете, господин Монк. Не съм някой тъп селяндур. Сам донесох барут в мината, сам наредих да пробият дупки, пред очите ми, и сам направих хоризонтална шахта, докато се появи чист камък, който нося със себе си сега.

— Предпазлив човек сте — отбеляза Монк.

— Не съм стигнал дотам, където съм сега, като съм проявявал глупост — каза Денър. — Колко време ще отнеме оценяването?

— Няколко часа — отвърна Монк.

Денър кимна:

— Репутацията ви на почтен човек е добре известна, господин Монк. Не се обиждайте, но бих искал да поставя хората си на пост около кабинета ви, за да сме сигурни, че никой не може да влезе и чрез някаква хитра форма на измама да подправи резултатите от пробите ви. Ще се радвам, разбира се, да ви компенсирам за всички изгубени поръчки за работа.

— Няма да е необходимо — каза Монк. — Възхищавам се на предпазните ви мерки.

Монк взе образците и се оттегли в лабораторията си. Заех се с различни задължения и часовете минаваха бързо. В късния следобед той се показа навън и изпрати един от хората на Денър да намери работодателя си. Междувременно самият той се подкрепи с чаша горещо кафе и сладкиш.

Денър се върна, следван от Ед Баркли. Ед изглеждаше толкова представителен, колкото не го бях виждала никога преди. Но с новите си дрехи и прясно избръснатото лице изглеждаше изпит и смутен.

— Имам добри новини, господин Денър — каза Монк. — Вашата мостра съдържа осемдесет унции злато на тон, с малко съдържание на мед и сребро. Това е много богата руда.

Денър засия, а също и Баркли, който почти изглеждаше облекчен.

— Това е удивително — каза Денър, като тупна Баркли по гърба.

— Но тъй като сте човек, който цени предпазливостта — каза Монк — предлагам да направите още един взрив под мой надзор, за да затвърдите резултата.

— Не виждам смисъла — каза Баркли на Монк. — Освен ако не целите да си напълните гушата с още една такса.

— Няма допълнително заплащане — каза Монк. — Предлагам съвета си като проява на уважение към човек, който скоро може да стане ценен член на нашата общност.

— Ще ви бъда задължен, сър — каза Денър на Монк, а после се обърна отново към Баркли. — Освен ако вие възразявате, господин Баркли.

— Разбира се, че не, господин Денър — отвърна Баркли. — Можете да взривите цялата планина, ако искате. Просто се опитвах да ви спася от измама, това е всичко.

— Оценявам загрижеността ви — каза Денър, — но имам пълно доверие на господин Монк.

— Откъде взехте барута за взривяването? — попита Монк.

— От смесения магазин — каза Денър.

— Тогава да вървим веднага там и да приключваме това — каза Монк. Мъжете се отправиха към вратата. Щом ми обърнаха гръб, Монк ми прошепна на ухо:

— Доведи шерифа.

Докато Монк и другите мъже тръгнаха към смесения магазин, аз се втурнах в обратната посока към кабинета на шерифа.

Нямах представа защо Монк искаше да се види с шерифа, но сърцето ми биеше бясно и причината не беше в тичането.

Шериф Уийлър се беше облегнал назад в един стол пред затвора, кръстосал крака върху стълба за връзване на конете. Шапката му беше ниско смъкната над затворените му очи и той хъркаше, от което рунтавите му мустаци се гърчеха като огромна гъсеница. Погрижих се да вдигна силен шум, докато се приближавах, за да не го стресна.

— Шерифе? — извиках.

— Добър ден, госпожо Гътри — каза той. — Не бях задрямал. Просто на улицата е доста прашно и не исках нищо от праха да влезе в очите ми, в случай че се наложи да застрелям някого.

— Разбирам — казах. — Господин Монк трябва да се види с вас.

Уийлър въздъхна:

— Нека позная. Видял е двама души да пият от една и съща чаша и иска да бъдат арестувани, а чашата — унищожена.

— Мисля, че става дума за нещо по-сериозно от това — казах.

— Някое куче се е изсрало на улицата — каза Уийлър. — Той иска кучето да бъде арестувано, а улицата — взривена.

Поклатих глава:

— Не знам за какво става въпрос, но той иска да се срещнете с него при смесения магазин. Там е с Ед Баркли и Джонас Денър — един тип от Сан Франциско, който проявява интерес да купи мината „Отскачащия Джо“.

— Винаги се радвам да срещна поредния богаташ от Сан Франциско.

Шерифът се изправи, намести шапката си и се отправихме към магазина.

Стигнахме там точно когато Зеб Грейвс и неговите момчета товареха в каруцата на Денър кутиите с взривните заряди — черен барут, увит в книжни фишеци — и една макара с бавно възпламеняващите се фитили на Бикфорд.

Зеб носеше бяла риза, папийонка и тиранти. По мустаците му имаше повече восък, отколкото по някоя свещ. Косата му винаги беше намазнена, а ръцете му лепнеха. Не можех да не се запитам как ли се чувстваше съпругата му, когато лежеше до него. Леглото им сигурно беше хлъзгаво като тиган, в който са пържили бекон.

Монк се усмихна, когато ни видя да приближаваме.

— Точно навреме. Господин Денър, това е шериф Уийлър.

— Радвам се да се запознаем, шерифе — каза Денър и се ръкува с шерифа.

— Подобно — рече Уийлър.

— Шерифе, може би ще се наложи да измъкнете пистолета си и да го държите насочен към Ед Баркли и Зеб Грейвс — каза Монк. — Господин Денър, вашите хора вероятно е добре да сторят същото.

— Защо, Монк? — попита шериф Уийлър.

— Защото Ед и Зеб са ограбили „Голдън Рейл Експрес“ — каза Монк. — И сега ще го докажа.

Шериф Уийлър измъкна пистолета си толкова бързо, сякаш се беше появил в ръката му с магия. Хората на Денър последваха примера му.

Ед и Зеб изглеждаха стреснати от внезапния обрат на събитията.

— Това е просто нелепо, Монк — избухна Зеб. — Този път отиде твърде далече.

Монк отиде до каруцата и отвори кутията с фишеците с взрив.

— Мината „Отскачащия Джо“ има истински потенциал, но вие не сте могли да понесете мисълта някой купувач да я вземе по-евтино, отколкото сте знаели, че струва в крайна сметка. — Монк извади един от фишеците с взрив, сряза хартията с джобно ножче и изсипа барута на дъното на каруцата. Той заискри от люспици злато. — Затова сте измислили хитър план да я подправите. Онова, с което не сте разполагали, е било нужното злато да изпълните плана си. Откраднали сте го от „Голдън Рейл Експрес“.

— Всички правят по малко фалшификации — каза Ед. — Това е просто бизнес.

— Това е мошеничество — каза Денър.

— Така стоят нещата на Запад — каза Зеб на Денър. — Не сте забогатели, без да измамите някого.

— Вие сте направили повече от това — каза Монк на Зеб. — Нападнали сте влака, убили сте трима души и сте разбили откраднатото злато на люспици, за да го смесите с барут.

— Не сме убили никого и това злато не е дошло от „Голдън Рейл Експрес“ — каза Зеб. — Това е прах, който спечелих в магазина си.

Монк поклати глава:

— Имах подозрения относно едрите люспи злато в мострата за оценяване, затова им направих проба за чистота на съдържанието — само на тях. Бяха с чистота 916.66 части. Сигурен съм, че резултатите от пробите на златото в този барут ще са същите.

— И какво от това? — каза Ед.

— Съдържанието на метал и злато е точно същото като на монетите, изсичани от Монетния двор на Съединените щати в Сан Франциско.

— Проклет да съм — каза Уийлър.

— Медта се използва за втвърдяване на златото, от което се секат монетите — каза Монк.

Ед процеди някаква ругатня и направи гримаса, а ръцете му се свиха в юмруци. Зеб просто стоеше с наведена глава и се взираше в краката си. Чакаше ги бесило и те го знаеха. Оставаше им единствено да се питат кога ще да стане това и дали ще да е от бесилка, или от клона на някое дърво.

— Дяволски ужасно е какво прави златото с характера на човека. — Денър отвратено поклати глава. — Няма ли поне един честен човек в тази проклета страна?

— Артемис — казах, като се усмихнах на Монк и го погледнах в очите.

За моя изненада, той не извърна поглед и ми се усмихна в отговор.

— Забрави шерифа, Аби.

— О, боже — казах. — Вярно.

— Аз не се броя — каза Уийлър. — На мен ми плащат да бъда честен.

— Успокояващо е да знаеш, че някъде честността наистина струва нещо — каза Денър.

— Не е много — каза Уийлър. — Но поне не се налага да се тревожа, че ще ме обесят.

Ейдриън Монк затвори книгата.

Едва държах очите си отворени. Но дори в предизвикания от болкоуспокояващите унес, не можех да сбъркам изражението върху лицето на Монк. Беше умиротворен.

— Артемис Монк е гений — каза той. — Трябва да сме роднини.

— Какво разкрихте? — попитах, но езикът ми бе толкова надебелял, че се боя, че се получи нещо като: „Кфоазкихте?“

Но Монк сигурно ме беше разбрал, защото се усмихна и каза само една дума, която отнесох със себе си в съня…