Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Необикновеният г-н Монк

(Из дневника на Абигейл Гътри)

Трабъл, Калифорния, 1856 г.

Тъкмо закачвах на един гвоздей на предната веранда на новопостроената, съвършено квадратна колиба на Артемис Монк надпис, който гласеше: „Близането на камъни — забранено“, когато шериф Уийлър бавно се приближи. Това беше първото посещение на шерифа, откакто се бяхме нанесли в колибата, която служеше на Монк и като лаборатория за вземане на проби, и се намираше точно в центъра на съвършено квадратния парцел: всеки ъгъл на имота беше отбелязан с току-що посадена фиданка.

— Добро утро, госпожо Гътри — поздрави той, като свали шапката си в знак на уважение към мен.

— Добро утро и на вас, шерифе.

Той кимна към току-що изписания с боя надпис:

— Страхувам се да попитам какво означава това.

— Тук на верандата се събират много златотърсачи, които чакат господин Монк да вземе проби — казах.

Той се намръщи:

— Все още не схващам.

— Тогава не сте прекарали много време в близост до златотърсачи.

— Вярно е. Опитвам се да стоя далече от тях — каза той. — Те се къпят не повече от един-два пъти годишно.

— Сега звучите като господин Монк — казах.

— Това е една от малкото теми, по които постигаме съгласие.

— Е, ако ги бяхте виждали как се събират и си говорят, щяхте да знаете, че е обичайно златотърсачите да предлагат камъните си за оглед вместо поздрав.

Уийлър вдигна вежда:

— Тоест?

— Първото нещо, което един златотърсач обикновено прави, е да близне някой камък, за да отстрани праха и да накара златото да заискри, преди да го вдигне пред очите си да го огледа. Господин Монк не само намира този обичай за отблъскващ, но и отказва да се занимава с всички камъни, върху които някой е точил лиги.

— Монк има много правила — каза шериф Уийлър. — Не знам как ги помните всичките.

— Той ми даде списък — казах. — Възлиза на петдесет страници.

— Колко хубаво за вас — каза той.

— И вие ще получите — успокоих го. — Сега ви правя копие, но пиша бавно.

— Не бързайте — каза той. — Правете го с години, ако искате.

Усмихнах се:

— Какво ви води насам днес?

— Нуждая се от помощта на Монк — каза той.

— Имате някой камък, от който трябва да се вземе проба?

Въведох шерифа вътре.

Монк седеше на писалището и тъкмо пишеше поредното си писмо до Самюъл Колт, изобретателя на револвера с шест патрона в пълнителя. Не ми беше нужно да чета писмото, за да знам какво гласеше:

Последното ви огнестрелно оръжие е добро, сър. Отлично оръжие. Но се нуждае от усъвършенстване. Не мога да не смятам, че в сегашната му форма все още сте на малко повече от половината път до постигането на целта.

Последните му четири, напълно еднакви писма, умоляващи господин Колт да побърза с изработването на револвер с десет патрона в пълнителя, бяха останали без отговор. Но Монк беше сигурен, че липсата на отговор се дължи на провалите на пощенската система и други случайности, а не отразява някакво неуважение от страна на господин Колт. Затова Монк просто продължаваше да пише едно и също писмо и да го изпраща. Беше изключително настоятелен, почти обсебен.

Монк вдигна очи към шерифа и остави перодръжката настрани:

— Радвам се да ви видя. Имаме да обсъдим един неотложен въпрос.

— Вашият въпрос ще трябва да почака…

— Става дума за онзи истински бич за човечеството, хазартната игра с три карти — прекъсна го Монк. — Трябва да бъде спряна.

— Казвал съм ти преди, Монк, не мога да спра играта на комар. Хората не ги е грижа, че ги мамят. На тях им харесва.

— Ако искат да бъдат мамени, това си е техен проблем — каза Монк. — Но да се играе игра само с три карти, е нарушение на всичко свято и подкопава основите на човешката цивилизация. Това не може да бъде търпяно.

— Можем да поговорим за това по-късно — предложи шериф Уийлър. — Един човек е жестоко убит и е откраднато много злато. Нямам представа кой е отговорен за престъплението.

— Това какво общо има с мен? — попита Монк.

— Ти разкри убийството на Барт Спайсър без дори да видиш тялото или да отидеш до мината му — каза шерифът. — Смятам, че ще успееш да разкриеш и това.

— Защо да го правя?

— За благото на общността и на твоите събратя — каза шерифът.

— Ето защо трябва да спрем хазартните игри с по три карти в този град — каза Монк. — Това е въпрос на елементарно човешко благоприличие.

Уийлър въздъхна:

— Ще сключа сделка с теб, Монк. Ако разкриеш убийството, играта с четири карти ще е единствената, която ще се играе в Трабъл.

Монк се усмихна и се изправи:

— Тогава да приключваме с това и да докараме цивилизацията в този забравен от Бога град.

 

 

Убийството беше станало при един участък, споделян от четирима златотърсачи, на Крипъл Крийк[1], на около две мили извън Трабъл. Шериф Уийлър ни осведоми за подробностите по случая, докато отивахме натам.

Веднъж месечно трима от златотърсачите ходели в града да се позабавляват за една вечер, докато четвъртият оставал в колибата да пази златото им. Всички се редували да пазят.

Когато тримата златотърсачи се върнали в лагера си тази сутрин, открили партньора си мъртъв, а цялото злато — изчезнало.

Веднага изпратили човек обратно в града да доведе шерифа, който тръгнал да разследва заедно със заместника Уийвър.

— Всеки може да е извършил убийството и който и да е бил, досега вероятно вече отдавна е изчезнал — каза Уийлър. — Няма как да знам. Аз съм човек на закона, не детектив. Специалността ми е опазването на мира, защото за това не се иска много мислене.

— Твърде суров сте към себе си, шерифе — казах. — Да упражняваш власт, да печелиш уважението на общността, да посредничиш в спорове и да прилагаш закона, не е лесно. Малцина са способни на това.

— Всичко, което е нужно, са бързи юмруци, умение да измъкваш бързо оръжието, и избухлив нрав — каза той. — Най-добър съм, когато нямам време да мисля.

— Но можете да проследите човек — каза Монк. Уийлър кимна:

— Мога да следвам пътека, която някой е начертал пред мен.

— Това е детективската работа — каза Монк. — Във всичко има ред. Знаеш как се предполага, че трябва да стоят нещата. Можеш да видиш какво липсва, какво е забравено, и какво е нарушено. Можеш да видиш бъркотията. Това е пътеката, която трябва да следваш.

— Един убиец не оставя пътека за следване — каза Уийлър.

— Всичко оставя следа, шерифе — каза Монк. — Хората не могат да направят каквото и да било, без да оставят след себе си бъркотия. Именно това ще ни каже кой е убиецът и къде можем да го намерим.

Можех да разбера защо Монк харесва камъните. В природните елементи има ред, който не се променя. Те са солидни, надеждни и организирани. Златото си е злато, въглищата са си въглища. Той можеше да намери утеха в тяхната неизменност, когато всичко около него беше в безпорядък.

Камъните никога не му се бяха присмивали, не бяха лъгали очакванията му, нито разбивали сърцето му. Имах чувството, че преживяванията му с хората бяха съвсем друга история, и при това — трагична.

Не знаех много за златотърсачеството, а дори още по-малко за участъка при Крипъл Крийк. Но можех да преценя колко доходоносен е участъкът на един човек, и колко готов беше той да остане и да го разработва, по жилището му.

Повечето златотърсачи започваха със спален чувал, който се навиваше на руло, после следваше землянка, навес или палатка. Оттам се преминаваше към колибите, хижите от дървени трупи и къщите от рендосани дъски с кулички, остъклени прозорци, и други подобни. А после, ако човек наистина забогатееше, се преместваше в имение в Сан Франциско, за да брои парите си, докато други копаеха за него, и може би от време на време отиваше с „Голдън Рейл Експрес“ да посети мината си.

Тримата златотърсачи се мотаеха унило пред хижата си от дървени трупи. Като се съдеше по това грубо жилище, сложната им мрежа от течности за промиване на злато и прибори за пресяване, по масивната купчина от чакълени останки, и дълбоките окопи, които бяха изкопали, за да отклонят водата от коритото на потока, те обработваха усърдно участъка си и биваха възнаграждавани добре за усилията си.

Но сега тази награда си беше отишла, заедно с един от партньорите им.

Двама от тримата мъже можеха направо да са братя. Имаха дълги, гъсти бради, коси като прерийна трева, и ризи, които някога може би са били червени, но сега бяха в избледнял пурпурен цвят; панталоните им се държаха на оръфани памучни тиранти. Единственото, което всъщност отличаваше двамата, бяха дупките в шапките им и пъстрите им шалове. Със сигурност не си харчеха златото за дрехи. Предполагах, че по-голямата част от печалбите им отиваше в кръчмите. Имаха кървясалите очи и болнавата бледност на мъже, които току-що са изтрезнели. Предполагам, че няма нищо по-отрезвяващо от това едновременно да откриеш окървавен труп и да се разориш.

Партньорът им, от друга страна, беше в съвсем приличен вид, свит под сенчестото дърво. Дрехите му бяха точно толкова опърпани, колкото и техните, но косата и брадата му бяха спретнато подрязани и миришеше на люлякова вода. Сигурно направо се беше залял с нея, тъй като аз бях на няколко крачки по-надолу от него, а мирисът пак беше доста силен. Въпреки аромата на цветя, който идваше от него, той имаше същия болнав вид като партньорите си: предполагам обаче, че неговият беше в резултат на състоянието, в което се намираше, а не на контрабандното уиски.

Заместник-шерифът Уийвър беше с тях и изглеждаше точно толкова нещастен, макар че не беше изгубил приятел или състояние. Той се надигна от пъна, на който седеше, и се приближи до шерифа.

— Определено се радвам да ви видя — каза Уийвър.

— Това тяло смърди ужасно. Не разбирам защо не ни позволихте да му направим прилично погребение, преди да се разсмърди.

— Исках Монк да види всичко, както го намерихме — каза Уийлър.

— Пийт не е купчина камъни — каза издокараният златотърсач, като се изправи. — Каква полза ще допринесе Монк? Би трябвало да организираме отряд преследвачи.

— След кого се предполага да тръгна с тези преследвачи, Пъг? — попита Уийлър. — Единствената следа, която виждам тук, е оставена от вас тримата. Който и да е направил това, се е вмъкнал, без да остави следа.

— Може да са били индианци — каза един от другите златотърсачи. — Те се промъкват и ги бива с ножовете. Могат да скалпират човек, докато мигне.

— Наоколо няма индианци, Елмър — отвърна онзи, който приличаше на него. — Има много мексиканци обаче, и ония хитри китайци. Никога не съм срещал честен китаец.

— Видях един китаец в града — каза Елмър. — Може той да го е направил. Арестувайте китаеца, шерифе.

— Никого няма да арестувам, Алви, докато не получа някакви доказателства — каза Уийлър.

— Все още не разбирам за какво ни трябва оценител на злато — каза Пъг.

— За да оцени ситуацията — каза Уийлър, а после хвърли поглед към Монк. — Тези мъже тук са Пъг Пурдъм, Елмър Портис и Алви Бартъл. Мъртвецът в колибата е Пийт Кули.

Шерифът посочваше мъжете на Монк, докато говореше.

— Някой е прерязал гърлото на Пийт и ни е взел всичкия златен прах — каза Алви. — Пийт дори не е успял да стреля.

— Къде беше скрит прахът ви? — попита Монк.

— Не беше в някакво специално скривалище — каза Елмър. — Държахме го в тенекиени кутии на полицата.

— Направо ей така, на открито? — попитах.

— Нямахме причина да не го правим — каза Пъг, като се облегна на дървото. — Обикновено всички сме тук и разработваме участъка. А ако трябва да отидем някъде, винаги оставяме един-двама души. Бдителни сме.

— Тримата излизахте ли от лагера снощи? — попита Монк. Всички кимнаха. — И заедно ли се върнахте?

— Аз се прибрах пръв — каза Алви. — После Пъг и Елмър.

— Срещнах Елмър на Мейн Стрийт тая сутрин — каза Пъг. — Не бяхме и на половината път, когато се натъкнахме на Алви, който беше пред припадък.

— Тъкмо отивах в града да доведа тях и шерифа — обясни Алви.

— Какво правихте снощи? — попита го Монк.

— Изгълтах количество уиски, равняващо се на собственото ми тегло — каза Алви с крива усмивка. — И на вашето също. Поиграх карти и пих още, докато кесията ми се изпразни.

— Къде спахте?

— На столчето си пред бара — каза той. — Докато не паднах от него: после спах на пода.

Монк кимна, като се намръщи неодобрително, а после премести поглед към Елмър:

— А вие?

— Горе-долу същото, само че платих с последната си щипка златен прах, за да преспя в обора на Липи — каза Елмър. — Бях прекалено пиян, за да се добера обратно до лагера.

Монк погледна Пъг:

— Вие какво правихте за забавление снощи?

— Каквото правя всеки месец — каза Пъг. — Отидох при бръснаря за една гореща вана, подстригване и подрязване на мустаците, после се върнах в хотела за едно хубаво ядене.

— Къде прекарахте нощта?

Пъг пристъпи неловко от крак на крак и се опита да не гледа в моята посока.

— С една приятелка.

— От „спортистките“ ли? — попита шериф Уийлър.

— В града едва ли има и две-три зрели, неомъжени жени, които не са „спортистки“ — каза Пъг, после се обърна с лице към Монк: — А един мъж си има своите мъжки нужди, нали знаете какво имам предвид?

Ако знаеше, Монк не показа пред мен никакъв признак за това. Той беше единственият мъж в града, който никога не ми бе хвърлял похотливи погледи. Дори шериф Уийлър ми беше отправял подобен поглед един-два пъти, но не го обвинявах. Не беше негова вината, че си има копнежи. Той беше от плът кръв като всички останали.

С изключение на Монк. Той приличаше почти на свещеник по способността си да избягва порока и изкушението. С това не искам да кажа, че беше студен човек. Той имаше нужда от компания, което вероятно беше основната причина да ме наеме. Беше самотен.

И жадуваше за топло отношение, но за него то не се изразяваше във физическа близост. Смятам, че го усещаше в поведението на другите, в това колко внимателни и възприемчиви бяха към странностите му и доколко бяха склонни да защитят чувствата му. А мога да кажа, че в това отношение, шериф Уийлър и аз показвахме искрената си привързаност към него всеки ден.

— Аз щях да си запазя банята за накрая — каза заместник-шерифът Уийвър. — Някои от онези „спортистки“ са по-грозни и мръсни дори от свиня.

— Не се интересуваме какво би направил ти — каза шериф Уийлър.

— Аз щях да пропусна банята и да си купя още едно питие — каза Алви. — Мога да се мия и в реката.

— Ти можеш и да изпиеш цяла река — каза Пъг.

— Водата не е толкова ободряваща — каза Елмър. — Ти не знаеш как да се забавляваш, Пъг.

— Аз още имам златен прах в кесията си — каза Пъг. — А ти?

Елмър сви рамене:

— Винаги има още там, откъдето дойде този. Земята е пълна с него. Няма смисъл да работиш, ако не можеш да си поживееш.

Знаех, че Монк вероятно е съгласен с Пъг. Всеки, който се къпеше редовно, имаше уважението на Монк. И съм сигурна, че жената, с която Пъг беше прекарал миналата нощ, е оценила факта да има чист, ухаещ на цветя клиент за разнообразие.

Монк си пое дълбоко дъх и се отправи към колибата. Последвах го.

Не бях сигурна какво се очаква да правя. Не исках да виждам мъртвец, особено пък жестоко убит, но бях асистентка на Монк и той може би щеше да има нужда от асистиране.

Но това не е истинската причина, поради която отидох с него в колибата. Бях любопитна да видя как щеше да разкрие престъплението, ако предположим, че изобщо беше възможно.

Монк отвори вратата на колибата и влезе вътре. Аз застанах на прага, отвратена от миризмата и от онова, което видях.

Пийт Кули лежеше на една страна върху пръстения под в локва от засъхнала кръв. Кръв имаше и по стената пред него. Вратът му зееше отворен като втора уста в ужасно нелепо подобие на усмивка от ухо до ухо.

Той беше восъчноблед мъж с хлътнали, тъжни очи. Или може би само смъртта, или ужасният му маниер, придаваха на Пийт такъв вид. Може би приживе е бил розовобузест и весел, но сега вече никога нямаше да узная.

На колана на Пийт имаше нож в калъф, а на пода до протегната му ръка — счупена бутилка уиски.

Монк приклекна до тялото. Очаквах, че ще се погнуси да е сред толкова много кръв, но поведението му бе тъкмо обратното. Изучаваше трупа така както би изучавал образец от някой камък. Дори подуши косата на мъжа.

Шериф Уийлър застана до мен и двамата заедно мълчаливо наблюдавахме Монк, докато той се движеше из колибата, изпълнявайки онзи свой странен танц.

Монк държеше ръцете си изпънати пред тялото, с дланите навън, определяйки границите на онова, което виждаше. По този начин успях да разбера кога вниманието му се измести от желязната печка към тенекиените кутии на пода, от златотърсаческите инструменти в ъгъла към пейките около масата, и от пушките, окачени на гвоздеи, към четирите нара, където спяха мъжете.

Той свали ръце, изопна плещи и наклони глава на една страна, после на друга, после погледна над рамото си през прозореца, който представляваше просто отвор, изрязан в дървото. Можеше да види сенчестото дърво и мъжете, които го чакаха отвън да излезе.

На масата имаше няколко камъка. Монк вдигна два от тях, огледа ги и дойде при нас до вратата. На лицето му имаше спокойно, доволно изражение, каквото бях виждала само веднъж преди, в онази сутрин, когато не намерихме нито една изметната, пукната или липсваща дъска по тротоарите на Мейн Стрийт.

И в този миг разбрах с абсолютна сигурност, че Артемис Монк беше разкрил убийството.

— Проклет да съм — промърмори Уийлър: думите му бяха почти заглушени под огромните му мустаци.

Отстъпихме настрани и пуснахме Монк да мине между нас, да излезе и да застане пред заместник Уийвър и тримата златотърсачи.

— Тъкмо разглеждах тези камъни на масата ви — каза Монк и подхвърли един на Алви, който го улови с дясната си ръка, а другия — на Пъг, който го хвана с лявата. — От последното ви копаене ли са?

— Да — каза Алви, като близна камъка и го вдигна към очите си. — Приближаваме се все повече и повече до голямата златоносна жила.

— Арестувайте този човек — каза Монк на шериф Уийлър.

— Алви е убил Пийт Кули? — каза Уийлър.

— Не, но не го ли видяхте да ближе онзи камък? — каза Монк. — Отвратителен е. Бог знае какво друго ближе. Затварянето му под ключ ще послужи като предупреждение към всички да си държат езиците в устата, където им е мястото.

— По-заинтересуван съм да затворя под ключ убийците — каза Уийлър.

— С близането на камъни се започва — каза Монк. — Просто питайте Пъг Пурдъм.

— Какво може да знам аз за това? — попита Пъг.

— Вие сте убили Пийт Кули — каза Монк.

— Вие сте луд — каза Пъг. — Не съм го убил.

— Разбрах, че е един от вас тримата, когато шериф Уийлър каза, че не е видял тук никакви други следи, освен вашите — каза Монк. — А ако не бях го разбрал тогава, щях да го разбера веднага щом вляза в колибата. Беше очевидно.

— Не и за мен — каза шериф Уийлър.

— Пийт изобщо не е посегнал за ножа си или за пистолет — каза Монк. — Това е, защото човекът, който е влязъл, е бил някой, на когото Пийт е имал доверие. В противен случай Пийт не би се обърнал с гръб към него. Убиецът го е сграбчил за косата с дясната ръка и е прерязал гърлото му с лявата.

— Откъде знаете с коя ръка си е служил убиецът? — попита шериф Уийлър.

— Проследих дирята — в този случай раната през гърлото на Пийт Кули. Раната започва високо и плитко от дясната страна на шията и става по-дълбока, докато се накланя под ъгъл леко наляво. Това е свързано с начина, по който действа ръката. — Монк взе една пръчка и се приближи зад мен, като симулираше нападение с нож. — Може ли?

Кимнах. Той внимателно ме хвана за косата, дръпна главата ми назад и бавно прокара пръчката по оголеното ми гърло.

— Много е трудно да прережеш гърлото на някого в гръб, без разрезът да свърши по-ниско и по-дълбоко, отколкото е на мястото, където е започнал, независимо с коя ръка си служиш. Възможно е, но би било неудобно, тромаво и не твърде вероятно, тъй като един убиец трябва да действа бързо и да не даде на жертвата си шанс да го надвие.

Монк ме пусна. Това беше първият път, когато ме беше докоснал в действителност, и то беше, за да демонстрира брутално убийство. Може би щеше да ми се стори разстройващо, ако не се бях спряла да помисля, че бях единственият човек там, с изключение на Пъг, който имаше чиста коса.

Бях също и единственият човек там, с изключение може би на шериф Уийлър, когото Монк изобщо би сметнал, че е безопасно да докосне.

Като помислех за това по този начин, тази демонстрация показваше две неща — как беше извършено убийството и колко спокойно и удобно се чувстваше Монк с мен.

За мен това беше повратна точка, макар че, ако Монк го осъзнаваше, не го показваше.

— Пъг е левичар — каза Монк, като посочи към него с пръчката. — Алви и Елмър не са.

— Откъде знаете, че Елмър не е левичар? — попита заместник-шерифът Уийвър.

Монк подхвърли пръчката си на Елмър, който инстинктивно я перна настрани с дясната си ръка.

— Шансовете бяха в моя полза — каза Монк. — Освен това, вече знаех, че е бил Пъг. Той е бил единственият, който не е бил прекалено пиян да надвие Пийт. Ето какво се е случило…

Монк обясни, че тримата златотърсачи отишли в града и оставили Пъг с две бутилки уиски, за да си има занимание. Тримата тръгнали в различни посоки. Пъг изчакал, докато се изкъпе и нахрани, преди да се върне в колибата, за да даде на Пийт много време да се напие хубаво. Така щяло да е по-лесно да го надвие.

Пъг се върнал в колибата, убил Пийт, после се върнал в града и прекарал остатъка от нощта в компанията на една „спортистка“.

— Знам последователността на събитията, защото Пийт мирише слабо на люлякова вода — каза Монк. — Това е защото Пъг е бил току-що изкъпан и наплескан с ароматна вода, когато е убил Пийт.

— Ако Пийт мирише на люляк, това е, защото го претърколих, когато пристигнах тук тази сутрин — каза Пъг. — Исках да видя какво му се е случило.

— Това е вярно — каза Елмър. — Видях как го прави.

— Разбира се, че сте вадели — каза Монк. — Той е искал да видите, просто в случай че някой усети аромата.

— В историята ви няма никакъв смисъл — каза Алви — Ако Пъг е откраднал златото, как така не е избягал с него?

— Защото от този участък все още може да се изкара много злато — каза Монк.

— Той е луд, всички го знаят — каза Пъг, като се облегна на дървото, за да покаже колко спокоен и неизплашен е от аргумента на Монк. — Преди пет минути искаше да нареди да те арестуват, защото си близнал един камък, Алви. Това не е ли откачено? Той не позволява два коня да пият от една и съща поилка. Промени името на Трета улица на Втора улица. Това са просто още от неговите откачени дрънканици.

Елмър подръпна брадата си, докато обмисляше онова, което беше чул.

— Ако Пъг е откраднал златото, къде е то?

Монк се усмихна:

— Можете да се досетите от безпорядъка в колибата.

— Така ли? — каза шериф Уийлър.

— Всеки друг убиец щеше да иска да влезе и да излезе от колибата колкото е възможно по-бързо. Щеше да вземе златото, както си е било в тенекиените кутии, а не да губи време да изсипва праха в друг съд — каза Монк, после се обърна към тримата златотърсачи. — Но Пъг не е можел да вземе златото със себе си на връщане в града в тенекиените кутии или в какъвто и да е друг съд. Не можел да рискува да го хванат да носи толкова много злато. Затова трябвало да го скрие, някъде, където нито партньорите му, нито някой друг щял да се натъкне на него, някъде, където щяло да е на сигурно място с месеци, някъде, където можел да го държи под око непрекъснато, ден и нощ.

— Не виждам как това мислене ви подсказва къде е златото — каза Алви.

— Трябвало да бъде някъде, където Пъг можел да го държи под око, докато работел, или дори докато е в леглото си — каза Монк. — Затова погледнах навън през прозореца и какво видях? Дървото, онова, което можеш да виждаш от всяка точка, докато работиш в парцела, онова, за което Пъг е като залепен, откакто стигнахме тук.

— Казвам ви, Монк е луд — рече Пъг. — Слушате човек, който се страхува от прясно мляко.

Монк пристъпи към Пъг:

— Много е лесно да проверим. Бих започнал с онази дупка от чеп над главата му.

Алви изблъска Пъг настрани, изкатери се по дървото и бръкна в дупката от чепа. Измъкна я заедно с издута торба, пълна със златен прах.

Елмър се хвърли към Пъг, като го събори на земята и започна да го бъхти с юмруци. Уийлър издърпа Елмър от Пъг, а Уийвър вдигна убиеца и го изправи на крака.

— Защо го направи? — изкрещя Елмър. — Защо взе златото ни?

— По-добре аз, отколкото крупиетата на „фаро“ и кръчмите — каза Пъг, с лееща се от носа му кръв. — Всичко прахосвате. Така никога няма да забогатеем.

— Ти си получи дела — каза Алви, като скочи от дървото и за момента остави златото в скривалището му. — Какво значение имаше за теб какао правим с нашите?

— Капитал — каза Пъг. — Трябват ти пари, за да направиш пари.

— Парите не ти вършат работа, ако си стоят в кесията ти — каза Елмър.

— Това е нагласата, което щеше да ни кара да копаем вечно и никога да не напредваме — каза Пъг. — Беше само въпрос на време вие тримата неудачници да затънете така дълбоко в дългове, че да се наложи да разпродадете всичко, а само с моя дял нямаше да имам достатъчно злато, за да бъда аз купувачът. Не и ако не направех нещо, за да се предпазя. Затова беше златото. Вее сами си навлякохте това.

— Ще увиснеш на въжето, Пъг — каза Алви. — И ако имам право на глас, то ще е на това дърво.

— На мен ми звучи справедливо — каза Уийвър, а след това се обърна към Монк: — И краят на испанската хазартна игра с три карти в Трабъл.

Монк въздъхна доволно, докато се отправяхме обратно към Трабъл.

Бележки

[1] На англ. Cripple Creek — букв. „Потокът на сакатите“. — Б. пр.