Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

11. Г-н Монк изслушва една история

Според разказа на Джейк Слоукъм, той и Джордж Гилман били странстващи земеделски работници, които допълвали оскъдните си сезонни и спорадични законни приходи с дребни кражби, влизалия с взлом и нападения с цел ограбване.

Двамата мъже седели в някакъв бар в Плейсървил една нощ, почти разорени и обмислящи следващото си престъпление, когато влязъл Ралф Де Росо, заложил няколко пъти на карти и изпил няколко питиета. Слоукъм зърнал много пари в портфейла на Де Росо и видял избавлението им. Когато Де Росо си тръгнал пиян от бара няколко часа по-късно, Слоукъм и Гилман го последвали навън.

Де Росо влязъл със залитане в една тъмна уличка да се изпикае. Слоукъм и Гилман се промъкнали зад него и се канели да нападнат, когато Де Росо внезапно се извъртял кръгом, напълно трезвен и е малък пистолет в ръка.

След това обаче направил нещо удивително. Извадил портфейла си и го подхвърлил на Слоукъм.

— Това дойдохте да ми отмъкнете, нали? — казал Де Росо. — Е, можете да го вземете. Искам да вземете парите и да погледнете хубаво името и адреса в шофьорската книжка. Искам да знаете кой съм и къде живея. Ще видите също и карта, която удостоверява, че съм кондуктор на „Голдън Рейл Експрес“.

Освен това ги помолил да погледнат снимките на жена му и дъщеря му, които назовал по име.

Слоукъм бил сигурен, че Де Росо е опасно луд и това е някаква безумна прелюдия към тяхната екзекуция.

Но Де Росо ги изненадал отново.

— Търся двама предприемчиви млади авантюристи като вас, за да ми помогнат да извърша един обир, който ще се превърне в легенда. — Де Росо пъхнал пистолета отново в джоба на сакото си. — Ако се интересувате, почерпете ме чаша кафе и резен пай, и ще ви разкажа всичко за това.

Те го направили.

Де Росо им разказал за последното пътуване на „Голдън Рейл Експрес“ и за играта на покер с високи залози за едно гърне с пари и злато, която щяла да го ознаменува.

Искал помощта им, за да ограби вагона за залагания по време на онова последно пътуване. Тяхната роля в замисъла щяла да бъде проста и относително честна, лесна, изискваща единствено уменията, придобити чрез предишните им престъпни преживявания.

Имало обаче една голяма уловка. Щели да знаят единствено собствената си роля в плана. Нямало да познават никой друг и не можели да напуснат влака с никаква част от плячката, нито дори една-единствена златна монета.

Този сценарий не се сторил много логичен на Слоукъм или на Гилман. Как се предполагало да си получат заплащането?

Де Росо обяснил, че щял да се срещне с тях отново след шест месеца, щом положението се уталожи, и да им даде дела им от плячката. Слоукъм и Гилман помислили, че това е шега. Какво щяло да попречи на Де Росо и непознатите му съучастници да избягат с всичко и да не оставят нищо за тях двамата?

— Гаранцията — казал им Де Росо — съм аз и семейството ми.

Именно затова им показал шофьорската си книжка, кондукторската си карта и снимките на съпругата и дъщеря си. Искал Слоукъм и Гилман да знаят точно кой е той и къде живее.

Оставял собствената си безопасност, и тази на семейството си, изцяло в ръцете им. Слоукъм и Гилман можели да ги проследят, да ги предадат на полицията или да ги убият по всяко време. Защо Де Росо би поел този риск, ако възнамерявал да измами двамата мъже?

Аргументът бил убедителен и притъпил донякъде резервите им относно предложението му. Освен това, определено им се предоставяли и доста други възможности, и Слоукъм и Гилман преценили, че това е по-добре, отколкото да нападат и обират пияници в уличките. Решили да се включат.

Де Росо нарисувал схема на влака върху една салфетка. Локомотивът бил отпред, следван от вагона с въглищата, един товарен вагон, вагона за залагания, вагон-ресторанта, два пътнически вагона, и служебния вагон. В пътническите вагони и вагон-ресторанта щяло да има забава, но достъпът до вагона за залагания бил ограничен само до поканените играчи и важните гости.

Важното било, че хората нямало да седят по местата си, а щели да се движат свободно между пътническите вагони и вагона за залагания, докато се празнува. Никой нямало да забележи, ако Слоукъм и Гилма отсъстват за три минути.

От време на време светлините във влака примигвали и изгасвали за секунда-две от началото на пътуването и през цялото време, докато влакът се движел. Щяло да се случва достатъчно често, и за толкова кратко време, че пътниците щели да го приемат съвсем спокойно.

Целият обир следвал стриктно разписание, разчетено до секунда. Слоукъм и Гилман трябвало да бъдат на вратата между вагон-ресторанта и вагона за залагания в точния момент на предварително уговореното изгасване на светлините, което щяло да прикрие излизането им.

Слоукъм и Гилман щели да се срещнат пред пътническия вагон, на малката платформа, която ги отделяла от задния край на вагона за залагания. Щели да покрият лицата си със скиорски маски, да извадят пистолетите си и да нахълтат във вагона за залагания, като надвият бързо изненаданите охранители на вратата. В същия миг друг крадец щял да влезе откъм предния край на вагона за залагания, носейки торби с връзки отгоре.

През следващите две минути парите и златото щели да бъдат натъпкани в торби с връзки. След това Слоукъм и Гилман щели да покрият другия крадец, докато избяга с плячката през същата врата, през която влязъл.

На комарджиите щяло да бъде казано, че крадците стоят отвън пред вратите и ще убият всеки, който се опита да спре влака или да предупреди кондуктора, преди да стигнат в Трабъл.

Слоукъм и Гилман щели да излязат от вагона, да хвърлят маските и оръжията си от влака, и, по време на друго предварително уредено моментно затъмнение, да се промъкнат отново във вагон-ресторанта и да се присъединят отново към празненството.

Просто.

Но нещата не минали съвсем по план.

Вместо да надвие пазача, Гилман го прострелял в гърдите. Гилман си помислил, че това е по-лесно и премахва всяка вероятност пазачът да извърши някоя героична постъпка.

А по някакъв начин Де Росо загинал, като паднал, или скочил, от влака.

— Дори при това положение никога нямаше да ни хванат, ако не ни беше заслепил искрящият блясък — каза Слоукъм в заключение на разказа си.

— Какъв искрящ блясък? — попита Монк. Дотогава вече и двамата седяхме в столове с лице към Слоукъм, с гръб към езерото.

— Проклетото злато — каза Слоукъм. — Не можахме да устоим да не вземем поне една от онези проклета монети, макар че Де Росо ни предупреди да не го правим. Бяхме алчни, лекомислени глупаци.

— Повечето крадци са такива — отбеляза Монк. — Казахте ли на полицията всичко, което разказахте на нас?

— Аз не съм им казал нищо. Джордж Гилман им каза. Не съм издайник. Не съм говорил с никого за обира, до днес.

— Защо Гилман е проговорил?

Слоукъм сви рамене:

— Вероятно щеше да си държи устата затворена, ако Де Росо не беше загинал. Но след като Де Росо беше мъртъв, Гилман вероятно е смятал, че никога няма да си получим дела. Не знаехме кои са другите крадци, затова те нямаха причина да ни включват.

— Освен разбойническата чест — казах.

— Няма такава между честните хора — каза той. — Какво ви кара да мислите, че ще я има сред мошениците? Но ще призная, че за известно време, след като излязох, се надявах, че един ден ще намеря на прага си кутия с пари, оставена от някой анонимен, благодарен непознат.

— Е, как се прехранвахте след освобождаването си от затвора? — Въпросът ми нямаше нищо общо с разследването, но бях любопитна.

— Бях уредник в „Арко Арена“ в Сакраменто — каза той. — После се пенсионирах и отново станах затворник.

— Това не ми прилича на затвор — каза Монк.

— Вие не живеете тук — каза Слоукъм.

Наблюдавах Монк, който изглеждаше озадачен:

— Какво не е наред?

— Цялата история. В престъпния замисъл няма никаква логика.

— Това е истината. Сега нямам причина да ви лъжа — каза Слоукъм. — Но не съм изненадан от реакцията ви. Същата е като на полицията. Те не повярваха и на една дума, която Джордж им каза.

Можех да разбера защо. Това беше чудат разказ, а по онова време дори не е бил потвърден от Слоукъм. На всичко отгоре, Ралф Де Росо беше уважаван, харесван семеен човек, посветил живота си на „Голдън Рейл Експрес“. Джордж Гилман беше просто някакъв отчаян, готов да убива грубиян с опашата история, който се опитваше да се спаси от електрическия стол.

— Ако това, което казвате, е вярно — каза Монк, — тогава липсва съществена част от замисъла.

— Какво е станало с плячката — отвърна Слоукъм.

Монк поклати глава:

— Изчезването на плячката е нещо, което се е случило след това. Все още не разбираме самия обир.

— Току-що ви разказах какво се е случило — каза Слоукъм.

— Това, което направихте, беше да изясните колко много не знаем. Защо Де Росо е искал да обере влака? Защо е имал нужда от вас двамата? Защо е бил готов да изложи себе си и семейството си на риск, като ви разкрие толкова много подробности за живота си? Защо Де Росо е искал да чака толкова дълго, преди да се разплати с вас? Кой е бил другият маскиран крадец?

— Бил е Де Росо — казах, обръщайки се към Слоукъм. — Нали?

— Винаги съм смятал, че е бил той, но той носеше маска и не каза нито дума — рече Слоукъм. — Само ние говорехме. Предполагам, че крадецът може да е бил някой друг. Или може би Де Росо не е искал да рискува ония заможни дебелаци да познаят гласа му.

— Независимо дали е бил Де Росо или не, крадецът е влязъл във вагона за залагания от предната врата — каза Монк. — Означава ли това, че до обира се е криел в товарния вагон? Ако е бил Де Росо, как е влязъл там? Защо парите и златото са били сложени в торби с връзки, вместо в нещо по-здраво? Къде е отишъл крадецът с торбите злато? Скочил ли е Де Росо от влака, или е бил блъснат? Ако успеем да отговорим на тези въпроси, съдбата на златото ще стане очевидна.

Докато размишлявахме по тези въпроси, някой излезе от сградата и влезе във вътрешния двор зад нас.

— Намерихте ли вече златото? — попита новодошлият.

Обърнахме се и видяхме началник Келтън да се приближава. Носеше пистолета си в кобур на колана. Значката му също беше закачена на колана.

— В глинения лебед е — казах, като посочих към езерцето. — Точно се канехме да го разбием и да приключим случая.

— Радвам се, че можах да съм тук да го видя — каза той.

— Какво всъщност правите тук? — попита Монк.

— Имаше развитие в разследването на убийството и си помислих, че може би ще искате да сте съпричастни към това — каза той, а после се наведе напред и подаде ръка на Слоукъм. — Аз съм Харли Келтън, полицейският началник в Трабъл.

Ръкуваха се, макар че Слоукъм не изглеждаше твърде доволен да го направи.

— Как ни намерихте? — попитах, като станах от мястото си.

— Аз съм началникът на полицията — припомни ми той.

Монк се изправи:

— Благодаря ви за помощта, господин Слоукъм Оценявам я.

— Наистина ли мислите, че можете да разгадаете всичко?

— Винаги успявам — заяви Монк.

— Ще ми кажете ли какво е станало?

Монк кимна:

— Работата ми няма да е завършена, ако не го направя. Аз завършвам нещата.

Влязохме обратно вътре с Келтън, който ни осведоми за последните събития, докато прекосявахме голямата зала и фоайето.

— Някакъв служител на закона събирал пари за закрила от името на мафията в Тендърлойн. Ако хората откажели да платят, ги наранявал сериозно, а след това им съсипвал бизнеса. Мани го хванал да бие един собственик на книжарница за порнографска литература с оловна тръба по главата. Служителят на закона отишъл в затвора, но преди да го затворят, оставил на съхранение най-ценната си вещ.

— „Тъндърбърд“, модел 1964 — казах.

— Би трябвало да те направят шеф на полицията — каза Келтън. — Името му е Гейтър Дънсен. Бил е освободен преди шест месеца като част от щатска програма за облекчаване пренаселването на затворите.

Щатските затвори бяха толкова претъпкани с престъпници, че един федерален съд наскоро постанови, че изпращането в затвор в Калифорния представлява жестоко и необичайно наказание. Съдът нареди на щата да подобри незабавно условията: в противен случай щатът беше заплашен от тежки глоби и криминално преследване на управата на затворите. Тъй като щатът нямаше пари за построяване на нови затвори, а директорите не искаха да станат обитатели на поверените им затвори, нямаха избор, освен да започнат да пускат мошениците на свобода преждевременно.

— Може би трябва просто да спрете да арестувате хора — казах.

— Извършил съм няколко ареста, откакто дойдох в Трабъл, но още не съм имал шанса да изпратя някого да се присъедини към обитателите на затворите. — Келтън погледна Монк: — Вие вероятно сте напълнили сам цял затвор. Може би трябва да си вземете почивка за известно време.

— Не и днес — каза Монк.

— В такъв случай вие двамата можете да ме последвате — каза Келтън. — Гейтър живее в старата къща на майка си в Джаксън. Вече сме на половината път дотам.