Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

10. Г-н Монк и постоянното досие

В мига, щом потеглихме по двулентовата магистрала, мобилният ми телефон иззвъня и когато системата за идентифициране на обаждащия изписа на екранчето „Стотълмайер“, спрях в отбивката, за да отговоря.

— Здравейте, капитане.

— Как върви разследването? — попита той.

— Напредва — осведомих го.

— Какво означава това?

Хвърлих поглед към Монк, който ме гледаше. Бях почти сигурна, че звукът на телефона ми беше достатъчно висок, та той да може да чуе какво ми казва Стотълмайер.

— Означава, че господин Монк още не е хванал убиеца — казах. — Но ще го хване.

Монк кимна утвърдително.

— Преди или след като разкрие извършен преди четирийсет и седем години влаков обир? — попита Стотълмайер.

— Говорили сте с началник Келтън — предположих.

— Не беше нужно. Проучих Джейк Слоукъм по твоя молба и открих, че е прекарал трийсет години в Сан Куентин. Разбрах защо — каза Стотълмайер. — И познавам Монк.

— Тогава знаете, че не можете да направите нищо по въпроса — казах.

— Ти би могла да го насърчиш да определи приоритетите си.

— Нямам подобно влияние — казах. — Аз съм торнадо от мръсотия.

— Пак ли това? — каза Монк. — Това е общоприет израз. Впрягаш се за едното нищо.

Невярващо, едва не изпуснах телефона:

Вие ми казвате да не се впрягам за нещо?

— Ще се почувстваш много по-добре, ако не се съсредоточаваш болезнено върху нещата.

— Вие непрекъснато се съсредоточавате болезнено върху разни неща — припомних му.

— Само върху важни неща — каза той. — Не проливам пот за дреболии.

— Вие изобщо не се потите — казах.

— Именно — съгласи се той. — Може би ако можеше да се научиш да не се впрягаш за всяка дреболия, ти също нямаше да се потиш. Което, ако ми позволиш да добавя, мнозина от нас ще оценят.

Мнозина от нас? — казах. — Имате предвид себе си.

— Многократно — каза той.

— Това ли е деликатният ви начин да ми кажете, че воня?

Монк изопна плещи:

— Сигурен съм, че в този случай причината е в колата, а не в теб.

В този случай?

— Макар че да прекарваме в една кола дълги периоди от време, означава, че сме доста близо един до друг, а ти наистина ставаш влажна.

— Влажна?

— Ти да не оглушаваш? — тросна се Монк. — Постоянно повтаряш всичко, което казвам.

Дочух Стотълмайер да се смее. Отново доближи телефона до ухото си.

— На какво се смеете?

— На нищо. Просто си прочиствах гърлото — отвърна Стотълмайер. — Слоукъм живее в пансиона за активни пенсионери в Ейнджълс Камп, който е едно от онези изникнали по време на Златната треска градчета на север от Трабъл. Може би е добре да смъкнеш прозореца по пътя натам.

Затворих му телефона.

— Това беше грубо — каза Монк.

— И го казва човекът, който ме нарече вонящо торнадо от мръсотия.

— С привързаност и дълбоко уважение — допълни Монк.

— Отне ми няколко години, но започвам да разбирам защо Шарона беше толкова начумерена — казах, имайки предвид бившата му медицинска сестра и асистентка.

— И Шарона се впрягаше за едното нищо — рече Монк.

Погледнах през рамо да се уверя, че не идват никакви коли и настъпих газта до дупка: когато излязох с бясна скорост на магистралата, гумите изсвистяха.

Знаех, че оставянето на следи върху магистралата щеше вечно да терзае Монк.

Той погледна назад:

— Чакай, оставихме белег.

— Е, и?

— Трябва да се върнем и да го почистим — каза Монк.

— Не се потете за дреболии — казах, като се усмихнах тайно.

Беше пирова победа.

Той не спря да се оплаква за следите от гуми през следващите двайсет минути, чак докато спрях пред Центъра за оттегляне на активни пенсионери „Кипарис“, който наподобяваше хотел икономична класа за пътуващи бизнесмени.

Монк извади бележника и химикалката си, хвърли поглед към нещо на контролното табло и отбеляза нещо в бележника си.

— Какво правите? — попитах.

— Записвам милите на километража, за да можем да се върнем по следите си отново точно на същото място, където ти беляза пейзажа и безсмъртната си душа.

— Нищо не съм белязала.

— Остави върху магистралата белег, който може никога да не избледнее — каза Монк. — Ако не успеем да го почистим сами, може да се наложи да повикаме екип да го почисти с пясъчна струя. А ако това не свърши работа, предполагам, че ще трябва да разрушим този участък от асфалта и да положим пресен асфалт.

— Хиляди коли използват магистралата. Вторачвате се в една следа от гуми сред безброй ивици, петна, пукнатини и несъвършенства на пътя.

— Опитвам се да разчистя една бъркотия и да те спася от грешка, която ще те преследва до края на живота ти — каза Монк. — Ти повреди вандалски жизненоважна част от нашата национална транспортна инфраструктура. Подобно нарушение остава в постоянното ти досие.

— Нямам постоянно досие — казах.

— Да, имаш — каза той.

— Кой го води? — Погледнах го и видях отговора в самодоволното изражение на лицето му. — Оттеглям въпроса. Надявам се, че сте се свързали с учителката ми от детската градина, която е вписала първите забележки, за да имате пълния документ.

— Да, свързах се — каза той.

Свързахте се?

— ДА, СВЪРЗАХ СЕ — каза той високо в дясното ми ухо. — Не мога да повярвам, че си яла тесто и си направила дупки в силиконовата топка за игра на съученика си. От пещерни хора ли си отгледана?

— Не мога да повярвам, че сте издирили учителката ми от детската градина, и че тя наистина е водила досие, и че ви го е дала. Това е нарушаване на личното ми пространство. Какво сте си мислили?

— Мислех си за това как поверих безопасността и благополучието си на една барманка, която току-що беше убила човек в дома си — припомни ми Монк. — Ще трябва да ми простиш, задето исках първо да науча малко за теб.

— Той беше натрапник, който ме нападна — казах. — Нямах намерение да го убивам. Защитавах се. Знаете това. Именно вие го доказахте.

— Дори така да е, смятах, че трябва да направя щателна проверка на миналото ти.

— Чак до детската градина?

— Щях да стигна и по-далече, но учителката ти от предучилищната група се беше преместила в Южна Америка, а докторът, акуширал при раждането ти, беше починал.

Излязох от колата, затръшнах вратата и се отдалечих малко. Имаше си предел за странностите на Монк, които един разумен човек може да понесе, дори някой, толкова привикнал към тях, колкото мен.

С гръб към колата, аз си поех дълбоко дъх, изпуснах го бавно и реших да се преструвам, че разговорите, които бяхме провели през изминалия час, никога не са се случвали.

Нямаше значение дали бях права или не — понякога просто трябваше да се откажа от борбата в името на собственото си умствено и физическо здраве. И преди да направя или кажа нещо, което да ми навлече уволнение. Това беше един от тези моменти. Отново си поех дълбоко дъх, обърнах се кръгом и видях, че сега Монк стоеше пред сградата и ме наблюдаваше.

Върнах се и отидох при Монк пред фоайето. Без да кажа и дума, отворих вратата и влязохме вътре.

Първото, което забелязах, беше дългата редица от еднакви проходилки, всяка с панделка, флагче, плюшено животинче или някакъв знак отгоре, за да изпъкват индивидуално.

Проходилките бяха паркирани като коли пред трапезарията вляво от нас. Трапезарията ми напомни за ресторант в някой мол, завършваща с гледаща към улицата фасада в стила на селска къща, покрита с дъсчени летви, част от покрива с фалшиви капандури и външни прозорци, които гледаха навътре към фоайето. Около две дузини старци седяха на големи, кръгли маси и ядяха пържено пиле или квадратни парчета желиран пудинг, шприцовани отгоре с бита сметана.

Вдясно от нас имаше регистратура, където енергичната млада служителка, с усмивка на обучаваща се стюардеса, ни попита кого сме дошли да видим. Казах й. Тя каза, че Джейк Слоукъм живее в апартамент 210, но можем да го намерим в градината, която се намираше право напред, през голямата стая и навън през френските врати.

Благодарих й и прекосихме голямата зала, в която имаше роял, кафе-бар и масивна камина, направена от имитационни, гъсто подредени пластове фурнир, наподобяващи камък. Пламъците на огън, запален с газ, съскаха и потрепваха между нишките фалшиви дърва.

Няколко старци седяха на плюшените канапета и кресла, като четяха книги и списания, дремеха с клюмнали на гърдите глави, или бъбреха помежду си.

Френските врати се отваряха към отделен с ограда бетонен вътрешен двор, с няколко шезлонга, подредени около украсено с камъни по краищата езерце със златни рибки с глинен лебед в средата, покрит с птичи курешки.

Не беше трудно да забележим Джейк Слоукъм. Той беше единственият човек навън, който седеше в инвалидна количка и пушеше цигара. Спретнато изгладената му риза и панталоните от рипсено кадифе му бяха твърде големи и висяха като торби върху слабото му тяло — стил, който бе популярен сред тълпите от млади почитатели на хип-хопа, но придаваше болнав и отблъскващ вид на старците. Виждах костите на ръцете му и подобните на червеи вени под почти прозрачната му, покрита със старчески петна кожа. Имаше хлътнали бузи и бдителни очи, разположени в дълбоки ямки, които приличаха на плахи създания, надничащи от тъмните си дупки.

— Джейк Слоукъм? — попита Монк.

— Каквото и да продавате, не го искам — сряза го Слоукъм, с дрезгав и стържещ глас. — А дори и да исках, не бих могъл да си го позволя.

— Не сме дошли да ви продаваме нищо — обясни Монк.

— Не ми трябват и Иисус, Мохамед, или Буда, Рон Хъбард или Джоел Остийн — каза той.

— Казвам се Ейдриън Монк. Аз съм детектив, а това е асистентката ми, Натали Тийгър. Разследваме обира на „Голдън Рейл Експрес“ и едно убийство, станало преди няколко дни в музея, където сега е изложен влакът.

Слоукъм дръпна от цигарата си и издуха дима в посока на Монк. Монк покри с ръка носа и устата си и изтича обратно в сградата.

— Това е само цигарен дим — каза ми Слоукъм. — Няма да ви убие.

— Всъщност, ще го направи — казах.

— Не мигновено — рече той.

— Господин Монк е чувствителен към дима — казах. — Чувствителен е, кажи-речи, към всичко.

Монк стоеше при френските врати и ни наблюдаваше през стъклото.

— Вие не сте ли? — попита Слоукъм.

— Той ми плаща, за да не съм — казах. — Знаете ли какво е станало със златото?

— Това ли ви интересува? Поклатих глава:

— Господин Монк не се интересува от златото. Всичко, което иска да направи, е да разкрие загадката за това как е извършен обирът. Вие можете да му помогнете да направи това.

— Защо бих го сторил?

— Прекарал сте трийсет години в затвора за участието си в престъплението. През тези мъчителни години сигурно хиляда пъти сте се питали къде е златото и дали там навън няма някой, който живее на свобода, докато вие гниете в затвора. Вероятно и сега още се питате за това. Нима не бихте искали най-сетне да научите отговора? — Посочих към Монк: — Той ще го намери.

— И други са се опитвали — каза той.

— Никой от тях не е бил Ейдриън Монк. Той е най-добрият детектив на земята — казах. — Ще бъда пряма, господин Слоукъм. Вие сте стар и не изглеждате добре. Той може да е последният ви шанс някога да узнаете какво се е случило в действителност.

Слоукъм се замисли върху чутото за един дълъг миг, после загаси цигарата си в колелото на инвалидната си количка.

— Идете да попитате шефа си дали би искал да чуе една хубава история — каза той.