Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

9. Г-н Монк и мината

След закуска отидохме пеша до полицейския участък да предупредим началника за тайнствения човек, който беше питал Горман за Мани. А ни трябваха и указания как да стигнем до мината на Клифърд Адамс.

Когато влязохме, Келтън стоеше на гишето на рецепцията и преглеждаше купчина папки. Усмихна се, когато ни видя, но ми се искаше да мисля, че усмивката е най-вече за мен.

— Точно навреме — каза той. — Капитан Стотълмайер току-що изпрати тези папки. Това са досиета на хора, които Мани е изпратил в затвора, които може би му имат зъб и наскоро са били освободени.

— Може би можем да ви помогнем да скъсите списъка — каза Монк. — Някакъв тип е разпитвал в града за Мани няколко дни преди убийството.

Лицето на Келтън се изопна:

— Никой не ми е казал това. Как разбрахте?

— Един вид се натъкнахме на него — казах. — Боб Горман ни разказа. Онзи се отбил до сервиза. Не разбирам защо Горман така и не ви е казал за това.

Келтън се намръщи:

— Защото ние единствени мислим, че убийството на Мани е било по лични причини, а не за да бъде откраднато нещо от музея. Дори така да е, Боб трябваше да каже нещо. Свястно хлапе е, но не блести с особен ум.

— Това е слабо казано — рече Монк. — Знаехте ли, че смесва палачинките си с яйцата и че ръцете му са черни като въглен?

— Срам и позор — каза Келтън. — Боб научил ли е името на онзи тип?

— Не — казах. — Но смята да намине да се види с вас на път за работа и да ви даде описание на човека. Всичко, което Горман можа да ни каже, беше, че онзи е карал „Тъндърбърд“, модел шейсет и четвърта.

— И това е нещо, предполагам — каза Келтън. — Ще видим дали ще съвпадне с нещо в досиетата. Какъв е планът ви за действие за деня?

— Бихме искали да говорим с Клифърд Адамс, машиниста на „Голдън Рейл Експрес“ — казах. — Можете ли да ни кажете как да стигнем до мястото, където живее?

Келтън нарисува карта върху лист хартия и ми даде указанията.

— Домът на Адамс е на около пет мили извън града в края на непавиран черен път — каза Келтън.

— Защо не е павиран? — попита Монк.

— Защото никой не го е павирал.

— Пътищата би трябвало да са павирани — каза Монк. — Всичко би трябвало да е равно, гладко и четно.

— Няма ли това да направи живота доста безвкусен? — каза Келтън.

— Да — каза Монк. — Както би трябвало да бъде.

— Павирането не е сред моите отговорности — отбеляза Келтън.

— Вие прилагате закона, нали?

— В книгите няма закон, който да изисква павирани пътища.

— Това е въпрос на елементарно човешко благоприличие — възмути се Монк.

— Това също е извън моята юрисдикция. Не се отклонявайте от пътя, ако колата ви се счупи. Земята там е осеяна с изоставени минни шахти и нестабилни тунели, поддържани от гниещи дървени греди.

— Никога не бихме излезли от пътя, дори и от непавиран такъв — каза Монк. — В противен случай бихме поели риска да се сблъскаме с природа.

— Как може да имате проблем с природата? — попита Келтън. — Тя е навсякъде.

— Именно. Тя е извън контрол.

— Искате да кажете, че е извън вашия контрол — поправи го Келтън. — Добре дошли в живота.

— Изобщо не намирам живота за толкова приветлив — каза Монк.

— Въобще нямаше да предположа — рече Келтън.

 

 

Пътуването до мястото, където живееше Клифърд Адамас, беше бавно, неравно и прашно, и отново минахме през онази магистрала с пеперудите, които опръскаха предното ми стъкло с изпражнения.

Монк хленчеше нещастно по целия път.

Включих радиото, за да го заглуша, но единственият сигнал, който успях да хвана, беше от някаква пиратска радиостанция, управлявана от някакъв откачен, който бе убеден, че миграцията на пеперудите е поличба за неизбежно нашествие на извънземни.

Може и да беше прав. Всъщност, изглеждаше сякаш извънземното нашествие вече беше дошло и отминало. Докато пътувахме из обширния, пуст пейзаж, не видях никакви признаци на живот, само останки от него. Имаше няколко порутени къщи, ръждясали туловища на изоставени коли и задушените от плевели входове към две мини, изкопани в суровите хълмове. Беше сурово, избледняло от слънцето, каменисто и крайно негостоприемно място.

Пътят свършваше при очукана от природните стихии сглобяема къщичка, една от онези „полуготови“ постройки от гофриран метал, каквито са били произвеждани масово през Втората световна война, а по-късно — продавани на хората. Докато растях, из цял Монтерей и Салинас имаше такива сглобяеми къщи. Бяха евтини, издръжливи и можеха да се използват за всичко — от складове до ресторанти.

Специално тази къщичка беше около двайсет фута широка и петдесет фута дълга, и приличаше на огромна тръба, наполовина заровена по дължина в пръстта. Беше заобиколена от изхвърлени за скрап коли и камиони, метални цилиндри за нафта, електроуреди, листове гофриран метал, купчини железопътни нитове, и всевъзможни боклуци.

Бельо, чорапи и чифт дочени работни дрехи се полюшваха от въже за простиране, опънато между къщичката и дървената водонапорна кула, която вероятно бе стара колкото Трабъл.

От другата страна на водонапорната кула имаше оплетени тръби, машинни части, изолирбанд, лебедки и конвейерна лента, която завършваше във фуния, изливаща се върху няколко купчини чакъл. Съоръжението беше издигнато в края на няколко железопътни коловоза, които се простираха на десет ярда нагоре по една стръмнина и влизаха в отвора на една мина. Вагонетка, пълна с камъни, беше паркирана в най-горния край на коловоза.

Очаквах Монк да изскочи от колата в мига щом спряхме, но той не помръдна.

— Какво не е наред? — попитах. Той ме погледна печално:

— Нищо.

— Може ли да бъдете по-конкретен?

— Ако Трабъл е адът — каза Монк, — то това е ад в самия ад. Човекът, който живее тук, трябва да е неандерталец. Не мога да реша кое е по-смъртоносно: да остана в този движещ се преносител на чума, или да изляза там навън.

— Да видим дали съм разбрала правилно — казах. — Аз съм торнадо от мръсотия, а колата ми е движещ се преносител на чума.

— Изглежда, че двете вървят ръка за ръка — каза Монк.

— Не печелите никакви положителни точки пред мен днес, господин Монк.

— Аз съм работодателят, а ти си служителят — припомни ми Монк. — Аз съм онзи, който държи всички точки, а ти си онази, която се предполага, че трябва да ги печели.

— Аз съм онази, за която се предполага, че трябва да печели пари — отбелязах. — Работодателите плащат на служителите, а вие още ми дължите заплатата за миналата седмица.

Това щеше да му затвори устата, ако и двамата не бяхме принудени да млъкнем от резкия звук на затръшваща се врата.

Звукът дойде от малка дървена барака, разположена отделно на поне двайсет и пет ярда от сглобяемата къщичка.

Клифърд Адамс стоеше пред бараката и оправяше презрамките на избелелия си работен гащеризон.

Извади от горния си джоб плисирана кондукторска шапка на тънко райе, нагласи я на главата си и после тръгна решително към къщичката.

Адамс беше спретнат, сурово изглеждащ мъж към седемдесетте с фин слой прах по дрехите и жилавата си кожа. Очите му бяха сурови и твърди като кремък, лицето му — грубо като земята, на която живееше.

— За какво предполагаш, че е тази малка барака? — попита Монк.

За мен беше очевидно и вероятно щеше да е така за всеки друг, освен за Монк. Никога не можех да разбера как човек, който знае толкова много, по толкова много езотерични въпроси, има толкова малко ежедневни познания.

И въпреки това Монк често виждаше неща, които никой друг не виждаше, неясни детайли, които щяха да се окажат ключовите улики към разкриването на някое убийство.

Затова предполагам, че във вселенската схема на нещата всичко се изравняваше — а това, ако питате Монк, беше всичко, което имаше значение. За него животът беше стремеж и поддържане на равновесие, симетрия и ред.

— Това е външна тоалетна — казах.

Какво?

— Барака, която служи за тоалетна.

— Сложил е тоалетна чак там, далече от мястото, където живее. — Монк кимна одобрително. — Това показва истинска загриженост за хигиеничните условия. Може да съм го преценил погрешно. Сигурно е било нужно значително усилие да се прокара водопровод толкова далече в тази пустош.

Монк понечи да отвори вратата си.

— Той не е прокарал водопровод във външната тоалетна — подхвърлих аз.

Монк спря, както беше открехнал вратата:

— Това е нелепо. Ако не го е направил, що за тоалетна може да има тук?

— Седалка с дупка в нея, разположена над открита яма.

Монк нададе лек ужасен писък, а после затръшна вратата и я заключи.

— Оставам в колата — заяви той.

— Как възнамерявате да говорите с него, докато седите вътре в подвижния развъдник на чума?

— Можеш да го доведеш до прозореца — каза той. — Но не твърде близо.

Излязох и Монк незабавно заключи вратата ми. Пресрещнах Адамс на половината път между външната тоалетна и къщичката му.

— Господин Адамс?

— Данъчни ли сте? Защото ако сте, ще трябва да почакате тук, докато си взема пушката.

— Не сме данъчни — казах. — Ако бяхме, щяхте ли да ме застреляте?

— Зависи дали още сте тук, когато се върна с пушката, и колко бързо можете да отпрашите с колата. Да не сте разносвач на съдебни призовки?

— И по тях ли стреляте?

— Опитвам се — каза той.

— По полицаи стреляте ли?

— Ченге ли сте?

— Не съм, но шефът ми е, един вид. — Посочих към колата. Монк се смъкна малко на седалката си. — Ейдриън Монк е консултант при разследванията на Полицейското управление на Сан Франциско.

— Не съм бил в Сан Франциско от десет години каза Адамс.

— Помагаме на полицията в Трабъл да разследва убийството на един пазач в Музея на златната треска.

Адамс присви очи към мен:

— Какво е станало?

— Било е след времето за затваряне. Пазачът е правел обиколките си. Някой е изскочил иззад „Голдън Рейл Експрес“ и е ударил пазача по главата с търнокоп.

— Какво е откраднато?

— Нищо — казах.

Адамс поклати глава:

— Звучи адски безсмислено.

— Именно затова е тук господин Монк. Той е специалист в това — да намира смисъл в неща, които са безсмислени — обясних му. — Като част от разследването господин Монк научи за влаковия обир и мисли, че може да разреши и този случай.

Адамс примижа към Монк:

— Защо да си дава труд след всичкото това време?

— Така прави — казах. — Не може да се сдържи.

Адамс кимна. Изглежда обяснението бе уцелило чувствително място.

— Знам какво е. От петдесет години се опитвам да изкарам злато от онази стара мина там горе, макар да е безсмислено.

— Сигурно сте намерили някакво злато, иначе нямаше да продължавате.

— Точно колкото да ме поддържа жив и да ме кара да мисля, че най-после съм близо до големия удар — каза Адамс, като вдигна печално очи към мината. — Тя примамва хората, без да им дава кой знае какво още от времето на Златната треска, но аз продължавам да се връщам за още. Не мога да се сдържа, точно както всички мъже, притежавали тази забравена от бога дупка преди мен.

Посочих към голямото съоръжение до водонапорната кула:

— Това има ли нещо общо с миньорството?

— Тази машина смила камъните, за да мога да отделя златото — каза той. — Поне това е идеята. Прекарвам половината си време да ровя из гробищата за старо желязо в търсене на части, за да я поддържам. Ако я погледнете внимателно, ще видите пружини за легло, извънбордов мотор, остриета на комбайн и вътрешните части на кафемашина.

— Какво прави кафемашината?

— Нищо, ето защо хвърлих проклетото нещо на боклука — каза той.

Той се затътри до колата, приближи се до вратата откъм страната на пътника и почука на прозореца:

— Какво искате да знаете?

Монк ми махна да се приближа и ми даде знак да му дам кърпичка. Извадих една от дамската си чанта и той имитира миене на прозореца с нея там, където беше почукал Адамс. Свих рамене, за да покажа, че съм безпомощна, и посочих към дамската си чанта на седалката. Той направи гримаса и се отдръпна от прозореца, сякаш микробите от кокалчетата на Адамс можеха да се процедят през стъклото.

— Той ще излезе ли или напротив? — попита ме Адамс.

— Не мисля. Господин Монк е алергичен към пръстта, а тук има много.

Адамс сви рамене и отново се обърна с лице към Монк:

— Ако имате въпрос, давайте. Имам работа за вършене.

— Кажете ми какво стана в нощта на обира — каза Монк: стъклото заглушаваше гласа му.

— Ще ми се да знаех — отвърна Адамс.

— Били сте там, нали? — казах аз.

— Влакът изобщо не спря от момента, в който напуснахме Сакраменто, докато не пристигнахме в Трабъл. Узнах, че е имало обир, чак като стигнахме до гарата. Лени Макелрой — той беше огнярят — и аз, бяхме отпред, в неведение за цялата история, докато просто придвижвахме влака. Маскираните крадци бяха заплашили пътниците със смърт и ги бяха предупредили да не казват или правят нищо, с което да забавят влака.

Монк пъхна длан в ръкава си и почука на прозореца с покритата си ръка:

— Не ви чух. Може ли да говорите по-високо и да повторите онова, което казахте току-що?

— Не. — Адамс ме погледна. — Това ли е всичко?

— Мислите ли, че Ралф Де Росо е бил замесен в обира? — попитах високо, за да може Монк да ме чуе.

Адамс поклати глава:

— Не съм убеден също и че е бил убит от онези двама крадци.

— Какво друго обяснение може да има за падането му от влака?

— Понякога се питам дали е скочил от влака още преди изобщо обирът да е бил извършен.

— Защо би го направил?

— Това беше последното пътуване на „Голдън Рейл Експрес“. Беше краят на една ера, която отдавна трябваше да е приключила. Ралф винаги е искал да бъде единствено кондуктор: това беше единственото което знаеше как да бъде. Според мен е смятал, че животът му е приключил — каза Адамс. — Разбира се печалната ирония е, че заради мрачната слава от обира влакът продължи да пътува още двайсет години за забавление на туристите. Може би ако не беше, Лени щеше да живее по-дълго.

— Какво ви кара да мислите така?

— През повече от половината си живот Лени е изсипвал въглища в онзи локомотив и е вдишвал саждите — каза Адамс. — Научих, че когато умрял, дробовете му били черни. Ако беше напуснал през шейсет и втора, дробовете му можеше да се пречистят донякъде и още да е жив. Но той смяташе онзи локомотив за свой и не пожела да си отиде до последния ден на влака. Упоритият кучи син умря няколко години преди този ден да настъпи.

— Вие защо останахте?

— Бях последният от едно умиращо поколение. Смятах, че със същия успех мога да го изпратя до края. Освен това, всичко, което ме чакаше, беше тази дупка в земята и онази, която ме чака някой ден. Може би е същата. Като си знам късмета, това ще е денят, когато ще се натъкна на златоносна жила.

Монк почука на прозореца да привлече вниманието на Адамс и се обади високо:

— Как мислите, че крадците са изнесли парите и златото от влака?

— Хората имат всевъзможни безумни теории, но на мен простото обяснение ми се струва най-логично. Хвърлили са торбите на някого на земята.

— Без да разпилеят нищо? — каза Монк.

— Какво ви кара да мислите, че не са разпилели част от плячката?

— Защото никога не е намерено нищо — каза Монк.

Адамс пренебрегна забележката с махване на ръка:

— Така разправят. Нека ви кажа нещо. Градът умираше през шейсет и втора. Много хора търсеха плячката, повечето от тях — бедни като църковни мишки. Ако някой е намерил злато, гарантирам ви, че го е натъпкал в джобовете си и го е похарчил, без никой да разбере. Ако някой е намерил златни монети, ги е задържал и не е казал и думичка по въпроса.

— Но бихте си помислили, че някоя от монетите ще се появи досега — казах.

— Сигурен съм, че са се появили — каза той.

— И никой не ги е познал?

— Защото вече не са били монети. Били са пръстени, колиета или късчета злато — каза Адамс. — Златото е почти неразрушимо и въпреки това лесно може да бъде превърнато в нещо друго, без да изгуби от редкостта, блясъка или стойността си. Защо според вас хората жадуват за него така дяволски силно?

— Защото са луди — почти изкрещя Монк.

— Има всякакви видове лудост, мистър — веднага изкрещя в отговор Адамс, с лице, толкова близо до стъклото, че носът му почти го докосваше. — Вие си имате вашата, а аз си имам моята.

И с тези думи Адамс извади чифт гумени ръкавици от джоба си и тръгна бавно нагоре по хълма към мината си.