Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

7. Г-н Монк и една нощ в Трабъл

Затворих книгата, зашеметена от онова, което бях прочела в първите няколко глави. Вдигнах поглед към Монк, който беше зает да търка первазите на пода.

— Не е ли удивително? — казах.

— Аз си помислих, че е една голяма измама.

— Какво имате предвид?

— Навярно някой читател в средата на деветнайсети век би могъл и да има шанс да разкрие измамата със златото, ако е бил запознат с „Цяра на Грийли“, но не и някой днес. А авторът съвсем не предоставя достатъчно информация, че един читател в който и да е век да открие решението на убийството.

— Не говоря за достойнствата на този разказ като криминална история. Говоря за човека. Артемис Монк далеч е бил изпреварил времето си като детектив — казах. — Използвал е научен анализ на веществени доказателства и старомодна дедукция, за да разкрие двете престъпления. Бил е основоположник на съдебномедицинското разследване.

— Не съм впечатлен — каза Монк.

— Не сте ли поне лекичко заинтригуван?

— От какво?

— От това колко забележително си приличате двамата. Странно е.

Монк се изправи и поклати глава:

— Не виждам тази прилика.

Идваше ми да го ударя с книгата по главата. Как можеше някой да е толкова съзнателно инатлив?

— Начинът, по който Артемис залови каубоя, е същият, по който вие заловихте Кларънс Ленихан на Хелоуин. Беше заради нещата, полепнали по дрехите им.

— Когато някой се появи на вратата ти, целият в кръв, не е гениално умозаключение да разбереш, че е убил някого — каза Монк и напръска с дезинфектант пантите на вратата на банята.

— Казахте на Ленихан, че носи признанието върху себе си, а Артемис Монк използва почти същите думи, когато се обърна към каубоя. — Гласът ми се повишаваше и чувствах как лицето ми се сгорещява от гняв.

— Пресилваш нещата — каза Монк, като бършеше пантите.

— И двамата се страхувате да стъпите върху изметната дъска.

— Кой не би се страхувал?

— И двамата се страхувате от микроби.

— Всеки нормален човек се страхува.

— И двамата сте детективи, чиито първи имена започват с една и съща буква, и с фамилно име Монк!

— Това е съвпадение — каза Монк.

Щях да хвърля книгата по него, ако не беше такъв ценен исторически предмет. Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно и направих съзнателно усилие да сниша глас.

— Вие не вярвате в съвпадения.

— Тогава може би ти си роднина с Абигейл Гътри — каза Монк.

Това беше твърде стряскащо дори да го обмислям. Беше зловещо като в „Зоната на здрача“.

— Нейното име не е Натали или Тийгър — казах.

— Но е вдовица и асистентка на детектив на име Монк — каза той. — Това не я ли превръща автоматично в твоя прародителка?

— Не — казах.

— Тогава защо предполагаш, че Артемис Монк е мой роднина?

— Защото имате същото име, същото лице, същите детективски умения и същия вбесяващ характер.

— Но с изключение на това — каза той — изобщо не си приличаме.

Мисля, че ако го бях убила в този момент, всяко жури от съдебни заседатели в Америка щеше да ме разбере и да ме остави да си тръгна като свободна жена. Но успях да се овладея. Вместо това извиках някаква грубост и изхвърчах като вихър от стаята му, като треснах вратата след себе си.

Закрачих гневно през паркинга и надолу по главната улица, без да отивам на определено място. Единствената ми цел беше да оставя известно разстояние между себе си и Монк.

Няколко мига по-късно се озовах пред закусвалнята на Дороти и осъзнах, че обичайното ми време за вечеря отдавна е минало и че съм гладна, което обясняваше, поне до известна степен, избухливото ми настроение.

Затова пъхнах книгата на Абигейл в чантата си и влязох вътре. Не се тревожех как ще се оправи Монк с вечерята. Беше си донесъл кутия „Уийт Финс“ и достатъчно бутилирана вода „Съмит Крийк“, за да преживее една ядрена зима.

Ресторантчето имаше облицовани с дървена ламперия стени, украсени с лоши, рисувани за масови потребители маслени изображения на пейзажи от Запада и пожълтели плакати за отдавна минали демонстрации на родео и окръжни панаири. Имаше много нисък барплот, с формата на издължена буква Г, и само четири сепарета — по две на всяка стена. В заведението имаше трима клиенти и само един от тях беше под шейсетгодишна възраст — и това беше полицейският началник Келтън, който едва успяваше да смести коленете си под бара. Да го видя там, чувстващ се толкова непохватно и неудобно, ми напомни за всички онези мероприятия в забавачницата на дъщеря ми, където родителите бяха принудени да седят на столове, направени за невръстни, едва проходили деца. Седнах до него без да чакам покана.

— Здравейте, началник — поздравих го.

— Да не би Монк вече да е разкрил убийството и да е намерил златото, госпожице Тийгър? — попита Келтън.

— Не, боя се, че не. Малко изостава.

— Ще се присъедини ли към нас за вечеря?

— Ще вечеряме ли? — попитах, като придадох на думите си свенлива нотка, която беше горе-долу толкова прикрита, все едно бях изпърхала с мигли и му бях пратила въздушна целувка. Уменията ми във флиртуването бяха поръждясали.

— Надявам се — каза той с усмивка. — Точно това чаках.

По неговите умения за флиртуване нямаше ръжда и това би трябвало да ме накара да спра. Не ме накара.

— Чакали сте?

— Да, мадам — каза той.

— Тогава можете да ми казвате Натали.

Той помаха на сервитьорката да се приближи. Тя вероятно беше в края на четирийсетте и носеше бяла униформа с къс ръкав с цип отпред и черна престилка над клошираната пола.

— Би ли донесла едно меню за дамата, ако обичащ Кристъл? — помоли я Келтън.

— Вие дъщерята на Ралф Де Росо ли сте? — попитах я.

— Да — каза тя, като остави пред мен едно меню. — Защо?

— Шефът ми, Ейдриън Монк, е любопитен относно обира на „Голдън Рейл Експрес“, и съм сигурна, че би искал да поговори с вас за баща ви.

— Мислите ли, че ако знаех къде е златото, щях още да работя тук?

— Спокойно, Кристъл — каза Келтън. — Ейдриън Монк е прочут детектив от Сан Франциско, който ни помага да разследваме убийството на Мани.

— Какво общо има това с „Голдън Рейл Експрес“ и баща ми?

Келтън ме погледна. Това беше добър въпрос и той се интересуваше от отговора толкова, колкото и Кристъл Де Росо.

— Нищо — казах. — Но господин Монк не може да остави никоя загадка, докато не я реши. Няма да е в състояние да се концентрира напълно върху разследването на убийството на Мани Файкема, докато това още занимава ума му.

— Станало е преди четирийсет и седем години — каза тя. — Не съм била навършила и две години. Какво мога да му кажа, което ще промени нещата?

— Не знам — казах.

— Той и без друго няма да открие какво е станало — каза тя.

— Да, ще открие — казах.

— Какво ви кара да сте толкова сигурна, че ще успее там, където толкова много други не са могли? — попита тя.

— Защото той е най-добрият — казах. — Никога не се е сблъсквал със загадка, която да не може да реши.

— Ще го сметна за лична услуга, ако се съгласиш да задоволиш любопитството му и да отговориш на въпросите му — каза Келтън.

— Винаги съм харесвала Мани. — Тя се съгласи с въздишка и си извади бележника. — Какво да бъде, шефе?

— Обичайното.

Тя хвърли поглед към мен:

— Вие какво ще желаете?

— Чийзбургер с пържени картофки ще бъде страхотно — казах. — С млечно шоколадов шейк.

— Две обичайни поръчки, идват веднага — каза тя и се отдалечи.

Усмихнах се на Келтън:

— Всяка вечер ли ядете това?

— Вероятно не би трябвало да пия млечен шейк всяка вечер — каза той. — Но предполагам, че сигурно е по-добре за мен, отколкото онова, което едно време пиех с вечерята. Сигурна ли си, че Монк няма да дойде тази вечер да говори с нея?

— Съмнявам се, че ще се появи — казах. — Зает е да чисти стаята си.

— От мотела не ви дадоха чисти стаи?

— О, дадоха ни, просто не по стандартите на господин Монк — казах.

— Колко чисто трябва да е?

— Напълно стерилно — казах. — Трябва да сте състояние да оближете пода, което е странна метафора от моя страна, тъй като ако наистина оближете пода, господин Монк ще трябва да започне да чисти отначало.

— Как е станал такъв?

— Някога си мислех, че вината е на майка му — казах.

— Това е защото ти си майка, Натали.

— Откъде разбрахте това?

— Личи си в топлотата ти и безкрайното ти търпение с Монк — каза Келтън.

— И сте ме проучили — казах.

— И това също.

— Значи знаете, че съм необвързана.

— Защо мислиш, че те проверих?

— Отклоняваме се от темата — казах.

— Тази тема ми харесва — каза той.

— Мислех, че майката на Монк носи отговорност за ексцентричностите му, защото е била така невероятно строга и с прекалено закрилническо поведение. Но след онова, което научих днес, започвам да си мисля, че неговите проблеми са генетична предразположеност, която може да се проследи поколения назад.

— Какво откри днес, което те накара да промениш мнението си?

Извадих книгата, която Дорис ми даде, и я оставих на плота.

— Открих, че господин Монк е имал прадядо, който е бил умен и необикновен като него и също е бил гениален детектив. Казвал се е Артемис Монк и е живял точно тук в Трабъл през 1855 г.

— Монк не е ли знаел нищо за него преди?

— Не иска да знае нищо за него сега — казах. — Отказва да приеме, че са роднини.

— Какво значение има дали Монк го признава или не? — Келтън вдигна книгата и я прелисти. — Така стоят нещата.

— Защото ако го признае, това може да му даде нова перспектива за живота му и да го накара да разбере по-добре себе си — казах. — Може да му помогне да преодолее проблемите си.

— Или пък не — каза той.

— Не можеш да избягаш от миналото си — казах.

— На мен ли го казваш — рече Келтън.

— Затова ли дойдохте в Трабъл?

— Нека просто да кажем, че имах нужда да оставя малко дистанция между себе си и нещата, които бях сторил.

— Толкова лоши ли бяха?

— Не се гордея с тях. Поне тук имах шанс да започна на чисто.

Имахте?

Въпросът увисна във въздуха, когато Кристъл излезе от кухнята и сложи хамбургерите пред нас. Мълчахме, докато остави млечните ни шейкове миг по-късно. Келтън отпи от шейка си. Последвах примера му и също опитах своя. Беше най-хубавият шейк, който бях пила. Нищо чудно, че той пиеше по един всяка вечер. Но ако аз направех това, след отрицателно време щеше да ми се налага да седя на два стола.

— Убийството на Мани е първият сериозен случай, който сме имали в Трабъл, откакто дойдох тук, а не може да се каже точно, че впечатлявам старейшините на града с напредъка си.

— Минали са само два дни — казах. Изискваше огромна сила на волята да не довърша прекрасния си млечен шейк още преди да съм отхапала от чийзбургера си.

— Знаят, че не разполагам със следи, по които да тръгна, и че безделнича, в очакване на някакво внезапно разкритие.

— Защо им казахте това?

— Не съм. Моите полицаи са техните очи и уши.

Захапах чийзбургера си и не можех да повярвам колко вкусен беше. В този миг осъзнах, че от години, може би от десетилетия, не бях яла истински хамбургер, такъв, каквито според Божия замисъл трябваше да са хамбургерите. Сочен, с много мазнина, и солен, с аромат на истинско, печено на скара месо. Сиренето беше плътен, изключително пикантен пушен чедър, който беше горещ и се беше разтекъл. Отхапах нова хапка още преди да преглътна първата. Бях в рая на хамбургерите. Келтън още не беше докоснал сандвича си. Изглежда беше загубил апетит. Изкушавах се да попитам дали може да изям и неговия сандвич. Вместо това отхапах нова голяма хапка от своя и я прокарах с глътка шоколадов шейк.

— Е, това определено не върви така, както планирах — каза той.

— Разследването ли?

— Вечерята ни.

Що се отнасяше до мен, вечерята беше фантастична.

— Планирали сте нещо?

— Планирах да бъда весел, остроумен и обаятелен — каза Келтън. — Вместо това единственото, което направих, беше да те натоваря с проблемите си.

— Поласкана съм, че го направихте — казах, като избърсах соса, слюнката и сиренето от устата си с една салфетка. — Много повече предпочитам един истински разговор пред преструвките. Имам чувството, че след един ден ви познавам по-добре, отколкото съм опознавала някои мъже, с които съм излизала в продължение на седмици.

— Можех да слушам повече и да говоря по-малко.

— Още има време — макар истината да беше, че се надявах, че той ще поговори още за каквото иска, за да мога да продължа да ям.

И се запитах дали ще му падна в очите, ако си поръчам още един чийзбургер — не че възнамерявах да позволя това да ме спре.

 

 

Келтън ми беше разкрил толкова много неща за себе си, че му разказах историята на живота си, за да изравня малко резултата, макар да подозирах, че той вече знаеше по-голямата част от него. Но въпреки това той слушаше внимателно, вероятно търсейки несъответствия между онова, което беше научил, и това, което разказвах. Не че щях да му държа сметка за това. Келтън не можеше да се сдържи. В края на краищата той беше детектив. След това си говорихме за едно — друго, без да задълбаваме в определени теми.

Харесвах го. Беше честен, дружелюбен и склонен към самоирония. А в живота му имаше трагична тайна, която го правеше странно пленителен. Така и не обясни как или защо се беше пропил, нито пък навлезе в повече подробности за позорните си постъпки в Бостън, които му бяха докарали уволнение, но с това само ми ставаше по-интересен.

Не съм сигурна какво говори това за характера ми или за вкуса ми относно мъжете. Но ми харесваше, че той не беше съвършен, че го знаеше, и за него не беше проблем да го признае. Срещала съм твърде много мъже, които прекалено упорито се опитват ме убедят колко са прекрасни. Харли Келтън не правеше това.

Беше направил някакъв коментар относно това как Монк отхвърляше възможността да има праотец в Трабъл — „положението е такова, каквото е“ — и мисля, че това до голяма степен обобщаваше подхода на Келтън към справянето с живота. Той приемаше нещата както дойдат, и не се оправдаваше за изборите, които правеше, били те добри или лоши.

Като говорим за избор, проявих невероятен самоконтрол и в крайна сметка не си поръчах втори чийзбургер, но вместо това погълнах голямо парче ябълков пай, специалитет на заведението.

Когато дойде сметката, посегнах за чантата си, но Келтън настоя да плати за вечерята, което според мен беше ужасно мило, а след това ме изпрати до мотела. Вървяхме бавно и бях сигурна, че се изкушаваше да ме хване за ръката или да обвие ръка около талията ми. Или може би просто проектирах собствените си желания. Блъснахме се един в друг един-два пъти, докато вървяхме, уж без да искаме, но това беше единственият ни физически контакт.

Дотогава вече беше станало към девет и половина. В стаята на Монк още светеше и чухме как чисти с прахосмукачката.

Келтън не понечи по никакъв начин да ме докосне, освен ако не броите вежливата целувка по бузата. Аз не я броя. Веднага го целунах в отговор по бузата, пожелах му лека нощ и влязох в стаята си.

Признавам, че надничах през завесите и го наблюдавах, докато бавно вървеше обратно към центъра на Трабъл. Вероятно той също знаеше, че го наблюдавам. Улових се, че се питам къде ли живее и как изглежда домът му.

Бях твърде възбудена от хубавата среща и цялата тази захар, за да заспя веднага. Затова си легнах и почетох още малко за Артемис Монк, докато възбудата постепенно отмина, захарта най-после се усвои в организма ми и дългият ден, изпълнен с пътуване и асистентстване, най-после ме надви.