Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

29. Г-н Монк и въртящата се врата

Погледнах назад към седалището на „Бъргървил“, където Арчи Апълбаум седеше на бюрото си, зачетен в „Сан Франциско Кроникъл“.

— Охранителят ли? — попитах. — Предполага се, че той трябва да предпазва Лорбър, не да го убива.

— Точно затова е имал идеална възможност да извърши убийството и то да му се размине безнаказано — каза Монк. — Не само е знаел кога идва и си отива Лорбър; имал е също и достъп до охранителната система. Не е било нужно да краде картата на Лорбър, просто е направил за убиеца една със същия код. На наемника не му се е налагало да гадае кога Арчи няма да е на бюрото си — Арчи му е казал. На наемника не му се е налагало да преценява къде може да са охранителните камери — Арчи му е съобщил точното им разположение.

— Какво ви насочи към Арчи?

— Знаех, че търсим вътрешен човек. Арчи е единственият човек, който има достъп до всичко — от електронните карти до унищожените документи — каза Монк. — И тъй като е бивше ченге, той е също и човекът, който най-вероятно има достъп до хора, способни да го свържат с наемен убиец.

— Но защо Арчи ще иска да наеме платен убиец да убие шефа му?

— За Арчи тази работа не е просто работа. Тя е неговото бъдеще. Той разчита на пенсията си, за да се оттегли — каза Монк. — По някакъв начин Арчи е открил, че Лорбър е разграбил пенсионния фонд. Това толкова го е разгневило, че е решил да си отмъсти.

Звучеше логично. Но пък щеше да звучи също толкова логично, ако убиецът беше нает от Андрю Кахил или Вероника Лорбър.

— Какви доказателства имате, че е бил Арчи?

— Абсолютно никакви — каза Монк.

Изгледах го:

— Никакви ли?

— Нито дори обвивка от бонбон — каза Монк.

— Тогава как ще докажете, че сте прав?

— Не ми се налага — каза Монк. — Арчи ще го докаже вместо мен. Затова сме тук.

— Откъде можете да сте сигурен, че ще се случи тази вечер?

— Не съм — каза Монк. — Но в някакъв момент Арчи и наемникът ще се срещнат.

— В някакъв момент? — казах.

— Какво друго имаш да правиш тази вечер? — попита Монк.

— Този „някакъв момент“ може да настъпи след много време, господин Монк.

Той сви рамене:

— Няма проблем. Нямам други планове.

 

 

Към десет вечерта вече бях готова да рухна от прекаляването с кофеина и от усилието да си държа очите отворени. Идеята на Монк да убиваме времето, като пеем „Хиляда бутилки «Уиндекс» на стената“, също не ми помагаше да остана будна. Всъщност точно обратното.

Дрямката печелеше битката за ума и тялото ми, когато Монк ме смушка силно в ребрата.

— Арчи тръгва на обиколките си — каза Монк.

Мобилизирах всичките си сили и с усилие повдигнах единия си клепач. Видях Арчи да се оправя към асансьора.

— Браво на него — казах и оставих клепача си да се спусне надолу.

Мигновено се озовах на езерото Комо в Италия, карайки водни ски с Джордж Клуни пред вилата му. Бях зад лодката му, следвайки го без усилие, а той беше на руля, но виждах искрящите му очи и го чувах идеално над рева на мотора:

— Знаеш ли какво обичам най-много в теб? — попита той с онази своя уверена, секси усмивка.

— Тялото ми?

— Обожавам го, разбира се — каза той, — но онова, което ми е най-скъпо, е твоята уязвимост и зависимост. Намирам уязвимите жени за неустоими. Харесва ми някой да се нуждае от мен. Особено ти.

— Нуждая се от теб, Джордж — рекох. А после, чрез магията на сънищата, се озовах в прегръдките му в лодката и той свеждаше лице към моето за целувка, която щеше да промени живота ми.

— Най-после нашият миг настъпи — каза Джордж.

— О, да — казах.

Но той не го изрече с онзи свои прекрасен глас. Изрече го с гласа на Монк.

Почувствах остра болка в ребрата. Някой ме ръчкаше. Внезапно лодката на Джордж се превърна в моя джип, а Джордж се превърна в Монк.

Помислих си, че трябва да попитам Монк какво става, но всъщност май излезе нещо като „Кфоставахммфм?“ Може би беше на драч.

Монк посочи към административната сграда на „Бъргървил“. Там на входа за служители стоеше мъж, който прокарваше електронната си карта през четящото устройство. Носеше дълъг, ушит по поръчка, черен шлифер и мека шапка, смъкната ниско, за да скрие лицето му от монтираната над вратата охранителна камера.

Носено от повечето хора, това облекло щеше да изглежда почти толкова нелепо, колкото една униформа на Конфедерацията. Носено от него, то изглеждаше студено и заплашително. Със същия успех той можеше да е и Джордж Клуни.

Или може би още бях полузаспала.

Преди да успея да кажа нещо, Монк изскочи като светкавица от колата и се отправи към отсрещния край на улицата.

Опитах се да отърся замайването от главата си, докато бързах след него.

— Къде отиваме? — попитах с настойчив шепот.

Не знам защо шепнех. Просто така ми се струваше правилно. Свежият въздух, мразовитото време, и осъзнаването, че бягаме към един наемен убиец, вместо да бягаме от него, бързо ме разсънваха.

— Клетъчният ти телефон има ли камера?

— Да — казах, — но снимките едва ли ще спечелят награда.

— Искам да спечеля само присъда — каза той.

Наемният убиец се шмугна в пролуката под стълбите почти в същия момент, когато ние стигнахме до служебния вход. Не ни видя. Или поне се надявах, че не е.

— Не трябва ли да се обадим на капитана? — попитах.

— Все още не разполагаме с нищо — каза Монк. — Имаме късмет. Наемникът е подпрял вратата с камък, за да я държи отворена.

— Какво му е късметлийското на това? Не възнамерявате наистина да го последвате вътре, нали?

Монк отговори на въпроса ми, като го последва вътре. Аз имах глупостта да го последвам и докато го правех, без да искам, избутах камъка. Вратата щракна и се затвори с неумолимостта на затворническа килия.

Но Монк не забеляза. Той се беше приближил до бюрото на охраната и оглеждаше изводите за видеокамерите.

Върху мониторите видях как Арчи върви по коридора на четвъртия етаж, проверявайки вратите.

— Късметът ни продължава да работи — каза Монк. — В момента тези неща се записват.

— Не виждам какво му е късметлийското на това — казах.

— Ще имаме запис, на който Арчи и наемникът са заедно — каза Монк. — Това е веществено доказателство.

Мъжът в шлифера бавно се изкачваше по стълбите и успяваше, докато го прави, да опази лицето си скрито от камерата.

— Наемникът успяваше страшно добре да скрие лицето си от камерите последния път, когато беше тук — рекох. — И сега очевидно се стеснява от камерите не по-малко.

— Затова е камерата на клетъчния ти телефон — каза Монк. — Можеш да го снимаш, когато излиза от сградата и не внимава особено.

— Няма ли да ме види?

— Ще бъдеш скрита.

— Скрита къде? — попитах, като се огледах из широкото фоайе. В единия ъгъл имаше палма в саксия, но не беше достатъчно голяма да ме скрие.

— Отвън — каза Монк. — Зад някоя от паркираните коли. Никога няма да разбере, че си там.

— Има малък проблем с този план — казах. — Заключени сме вътре. Без да искам, изритах камъка, с който беше подпряна вратата.

Монк погледна към бюрото и зърна връзка ключове.

— Няма проблем.

Той разрови ключовете и отдели един от двайсетте, закачени на ключодържателя.

— С този се отваря въртящата се врата — каза той.

Разгледах ключа:

— Откъде знаете?

— Мога да позная — каза той.

— Как?

— Разпознавам го — каза Монк. — Видях го, когато Арчи отключи вратата преди.

— Но всичките изглеждат еднакви — казах аз.

— Всеки ключ е уникален и неповторим — каза Монк. — Затова се казват „ключове“. Ти излез навън, а аз ще се скрия в килера за унищожени документи, щом го отключа.

Взех ключа и погледнах към мониторите. Наемният убиец беше на стълбищната площадка на четвъртия етаж. Той спря, бръкна в джоба на якето си, и извади пистолет.

— Това не може да е на добре — казах и посочих към екрана.

— Трябва да предупредим Арчи. — Монк бързо по-гледна конзолата, докато открие бутона за разговорната система. — Къде е микрофонът?

Посочих телефонната слушалка, отпусната в конзолата.

— Май е това.

Наемният убиец завинти заглушител върху пистолета си. Това определено не беше добре.

Монк вдигна телефона и щракна бутона за високоговорителя точно когато наемникът се канеше да излезе от междустълбищното пространство в коридора, из който обикаляше Арчи.

— Арчи, това е Ейдриън Монк.

При звука от гласа на Монк и Арчи, и наемният убиец вдигнаха очи. Това е инстинктивна реакция, когато чуете глас по високоговорителна система, но ако се замислите, няма логика. Какво очакваме да видим? Бог да се рее над главите ни? Но пък и ако Арчи не послушаше Монк, точно това щеше да види.

— Намираш се в смъртна опасност — каза Монк. — Наемният убиец е под стълбището и има пистолет.

Онова, което последва, стана удивително бързо. Арчи се обърна към подстълбищното пространство в същия миг, в който наемният убиец излезе навън. Преди Арчи да успее да реагира, наемникът го простреля два пъти в гърдите със същата хладнокръвна бързина, която бе показал, когато уби Конрад Стайп.

Наемният убиец погледна нагоре към монитора и нагло ни показа лицето си.

Познах го от един от набързо скицираните по описание портрети на клиентите, закупили униформи на Конфедерацията, които ни беше показал Дишър.

Той ни се усмихна, обърна се и отново тръгна към подстълбищното пространство.

Знаех, че можеше да има само една причина, поради която рискуваше да ни покаже лицето си. Щеше да ни убие и да вземе записите.

— Трябва да вървим, господин Монк — казах. — Той е по петите ни.

Грабнах отново ключовете, изтичах до въртящата се врата и я отключих. Но когато погледнах назад, Монк още беше на бюрото на охранителя. Не беше помръднал.

— Господин Монк, побързайте — казах. — Той ще бъде тук всеки момент.

Монк поклати глава:

— Не мога да мина през тази врата.

— Правили сте го преди — казах.

— Имаше хора, които да запълнят празните пространства, а времето беше точно преценено. Тази вечер не разполагаме с тези хора. Дори и да опитам, никога няма да успея да мина през нея, преди той да стигне дотук.

— Ако не минете през тази врата, ще умрете — казах. — Това е просто една въртяща се врата. Можете да преживеете това. Но не можете да оцелеете с куршум в главата.

— Тръгвай, Натали — каза Монк. — Обади се на полицията. Аз ще го задържа колкото мога.

— Няма да ви оставя, господин Монк.

Монк погледна към екрана. От мястото си не виждах мониторите, но можех да си представя какво вижда. Наемният убиец идваше още по-близо, слизайки бавно и методично по стълбите.

— Ти имаш дъщеря, която се нуждае от теб, Натали — каза Монк. — Аз си нямам никого.

— Имате мен — рекох. — Имам нужда от вас.

— Бягай — каза той.

Не исках да си тръгна, но той беше прав. Трябваше.

— Моля ви, господин Монк — казах, очите ми се напълниха със сълзи. — Елате с мен.

— Не мога — отказа той. — Това съм аз. Сега трябва да вървиш, Натали. Той е почти тук.

Промуших се през въртящата се врата и изтичах през улицата до колата си, като пътьом набирах 911. Но нямаше сигнал.

Опитах отново. Пак безуспешно. Докато се качвах в колата си, погледнах назад към преддверието на „Бъргървил“.

Наемният убиец излезе от подстълбищното пространство и се приближи към Монк, който му каза нещо. Наемният убиец му отговори.

Не можех да седя там и да гледам как убиват Монк. Трябваше да направя нещо. Затова включих двигателя и се отделих от мястото си на паркинга.

Докато се приближавах към фоайето, наемният убиец вдигна пистолета си и го насочи към главата на Монк.

Точно в този миг прескочих бордюра и се врязах във витрината от цяло стъкло. Монк и наемникът се наведоха, за да не се изпречват на пътя ми. Блъснах се с всичка сила в бюрото на охраната, унищожавайки го сред дъжд от парчета дърво и искри.

Погледнах навън през прозореца откъм страната на шофьора. Монк беше на пода, замаян, но жив.

— Влизайте вътре! — изкрещях.

Монк се поколеба и се взря в безпорядъка от разпиляното стъкло.

— Ти счупи витрината. На милион парчета е.

— Забравете за това — казах и погледнах навън от задната седалка на колата.

Наемният убиец също беше замаян, но и той беше добре. Изправи се и затърси пистолета си, който сигурно беше излетял от ръката му при падането.

Пистолетът беше на няколко стъпки от него, недалече от саксията с палмата. Той се приближи да го вземе.

— Влизайте в колата! — изкрещях на Монк.

— Кой ще почисти това? Кой ще събере всичко това?

Погледнах назад към наемника. Той се наведе и вдигна пистолета си.

— За Бога, господин Монк, влизайте в колата, моля ви — казах. — Иначе и двамата ще умрем.

Монк вдигна от пода парче хартия и започна да смита с него стъклата.

— Ще отнеме само минутка — каза той.

Погледнах отново към наемния убиец. Сега той стоеше до колата ми и беше насочил пистолета си към Монк.

Първо щеше да умре Монк, а после — аз. Не можех да гледам как това се случва. Затворих очи и се сбогувах с дъщеря си. Беше твърде малка да изгуби и двамата си родители. Но беше силна. Щеше да се справи някак. Тя беше от семейство Тийгър.

Разнесе се силен трясък, което беше странно, като се има предвид, че пистолетът на наемния убиец беше със заглушител.

Когато отворих очи, Монк беше още жив, събирайки стъклата, а наемникът лежеше напряко върху гюрука на колата ми, втренчен в мен с мъртвите си очи.

Кой го беше застрелял?

Погледнах надясно и видях Арчи Апълбаум, застанал отвън пред подстълбищното пространство, хванал пистолета си с две ръце. По двете дупки от куршуми в ризата на Арчи нямаше кръв и видях синята тъкан на бронираната жилетка, която носеше отдолу.

Арчи свали пистолета и с препъване се приближи до колата ми.

— Добре ли сте?

— Зависи — казах. — Ще ни убиете ли?

Той поклати глава:

— Не съм убиец. Само веднъж наех един такъв.

— В такъв случай съм добре — казах.

Монк вдигна поглед към Арчи:

— Знаете ли къде мога да намеря метла и лопатка за боклук?

Монк приключи със смитането на стъклата в лопатката, която държах точно когато служителите от моргата закопчаха ципа на чувала с тялото на наемника и го откараха на количка. Времето беше идеално пресметнато.

Той се усмихна, доволен от себе си.

— Всичко е разчистено.

— Включително три убийства и едно оскверняване — каза Стотълмайер, приближавайки се бавно към нас заедно с Дишър. През последния час и нещо бяха разпитвали Арчи Апълбаум. — Ти беше прав, Монк.

— Разбира се, че бях — каза Монк. — Досега вече трябваше да сте го разбрали.

Стотълмайер сви рамене:

— Следвам доказателствата, накъдето ме водят. Точно така успявам да си върша работата. Не разчитам много на сляпата вяра.

— Какво ви каза Арчи? — попитах.

— Че никога не е престанал истински да бъде ченге. Тъй като нощем сградата е била на негово разположение, обичал да тършува из бюрата. Една нощ се натъкнал на доклада, от който ставало ясно, че Лорбър ограбва компанията и лишава служителите от пенсионните им осигуровки — каза Стотълмайер. — Арчи знаел, че богаташи като Лорбър всъщност никога не си получават заслуженото и че пак ще успее да опази част от богатството си непокътнато. Но маловажните хора, невинните жертви като Арчи, щели да изгубят всичко.

— Значи Арчи е решил да се погрижи Лорбър да си получи заслуженото — казах.

— Арчи е искал справедливост — рече Дишър, — но е нарушил закона, за да я получи.

— Поне сърцето му си е било на мястото — казах, след това се обърнах към Монк. — Точно преди да мина с колата през витрината, ви видях да говорите с наемния убиец. Какво казвахте?

— Попитах го какво е забравил в таксито — каза Монк.

— И той ти каза? — възкликна Дишър.

— Изпълняваше предпоследната ми молба — поясни Монк.

— А коя ви беше другата? — попитах.

— Да разчисти изпотрошените стъкла, след като ме убие — каза Монк.

— Естествено — рече Стотълмайер.

— Е, каква е била уличаващата вещ в таксито? — попита Дишър.

— Клетъчният му телефон „Блекбъри“ — каза Монк. — Изхлузил се от колана му, докато седял на задната седалка. Съдържал всички имейли, разменени между него и Арчи, снимки на Лорбър и план на сградата. Когато осъзнал, че го е забравил, позвънил на номера му от телефонна кабина на летището и Стайп отговорил. Така наемникът разбрал кой е намерил джобното му електронно устройство. Не можел да рискува таксиметровият шофьор или Стайп да прегледат съобщенията му. Затова помолил шофьора на таксито да подържи за малко електронното устройство, а после го убил, когато онзи му го подавал.

Дишър се приближи до Монк.

— Страхотна работа свърши тук днес.

— Благодаря ти, Ранди — каза Монк.

— Какво ще кажеш да станеш консултант към Специалния отряд за борба с оскверняването? — попита Дишър. — Бихме имали голяма полза от човек като теб.

— За мен ще бъде чест — каза Монк.

 

 

Олющеният ми джип беше веществено доказателство на местопрестъпление, затова Стотълмайер уреди патрулна кола да ме откара до вкъщи и да отведе Монк където иска да отиде. Отидохме първо до моята къща.

Точно се канех да изляза от колата, когато Монк докосна ръката ми. Това ме изненада. Монк ме докосваше рядко, всъщност почти никога.

— Наистина ли мислеше онова, което каза тази вечер? — попита той.

— Боя се, че да — казах. — Всеки противопожарен кран в града е покрит с кучешка урина.

— Не това — уточни той. — Наистина ли се нуждаеш от мен?

Погледнах го и се замислих за въпроса му. Но осъзнах, че това не беше нещо, което се налагаше да обмислям. Беше нещо, което трябваше да почувствам.

— Да, господин Монк, наистина.

— Не само защото ти плащам заплатата? — попита той.

Поклатих глава:

— Аз съм много уязвим и зависим човек.

— Аз също — каза той. — Понякога си мисля, че това не е толкова лошо.

— Мисля, че сте прав — казах.

— Винаги съм прав — рече той.

Край