Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

22. Г-н Монк и къщата на ужасите

Не съм сигурна защо хората правят разлика между така наречените „стари пари“ и „новоспечелените пари“. Парите са си пари. Или ги имаш, или ги нямаш. Важното е как ги харчиш.

Знам от личен опит какво е да си богат и какво е да си беден. Произхождам от много заможно семейство, натрупало състоянието си от бизнеса с паста за зъби.

— Всички имат зъби и не искат да ги загубят — казваше дядо ми. — Това е най-сигурният бизнес на земята.

Това беше бизнес, който дядо ми едва не загуби, след като беше разкрито, че е подправял оригиналната формула на пастата за зъби със захар, за да допадне на „сладките зъби“[1] на клиентите му, ускорявайки по този начин развалянето на зъбите им. Бизнесът чудодейно се съвзе от скандала, стана по-разнообразен и процъфтяваше, превръщайки се в световния конгломерат, какъвто е днес.

Докато растях, имах всичко, което исках, освен може би малко несигурност. Животът ми беше твърде сигурен и безопасен, твърде улеснен, твърде ограничен.

Знам какво си мислите: ооо, горкичкото богато момиче. Независимо дали вярвате или не, парите не са всичко, което се твърди, че са. Не само че с пари не се купува щастие, но и не е сигурно, че те непременно ти дават свобода. Разбира се, свободен си от страха да умреш от глад или да останеш без дом. Но когато всичко идва лесно, и живееш в един префинен свят, нямаш усещането, че живееш истински.

Така че аз се разбунтувах. Отказах се от парите на семейството си и избягах с човек, който беше душевно богат, но беден по отношение на парите. Това беше най-щастливото време от живота ми и имам Джули, за да ми напомня винаги за него.

Оттогава се боря да оцелявам финансово. Не е лесно да си самотна майка. Би било по-лесно просто да се предам и да приема парите на баща си, но тогава нямаше да оцелявам със собствени усилия, и каква поука щеше да си извади дъщеря ми от това? И нямаше да се запозная с Монк, и животът ми щеше да бъде значително по-предсказуем и не така вълнуващ.

Това, че знам какво е да си богат и беден, означава, че не се впечатлявам от богатството или от хората, които го притежават. Монк също, но по напълно различни причини. Той е социално невеж. Той не си дава сметка за почтителността, завистта и чувството за малоценност, които очакват от вас хората, притежаващи повече пари от вас самите.

Всъщност, Монк не беше наясно с подходящото поведение за която и да било ситуация. Той си създаваше собствени правила и се изненадваше, когато природата и човечеството не ги следваха.

Така че нито Монк, нито аз изпитахме страхопочитание при вида на имението във викториански стил на Брандън Лорбър и разкриващия се от него завладяващ, ясен като в панорамно кино изглед към Голдън Гейт, Марин Каунти и остров Алкатрас.

От началото на 19 век Пасифик Хайтс е нещо като планината Олимп за елита на Сан Франциско. Търговци и нечестно забогатели личности заедно с натрупаните си от злато, захар и железници богатства имали нужда от високо място, където можели да живеят над бедната измет, която експлоатирали, и да бъдат сигурни, че всички могат да виждат паметниците на успеха им.

Това все още е вярно днес, независимо дали парите ви са стари или нови, или само на хартия.

Стотълмайер и Дишър, бидейки зле платени общински служители, щяха да се почувстват неловко в близост до толкова много пари и власт, и вероятно именно затова предпочетоха да ни оставят да се срещнем сами с Вероника Лорбър. Според мен капитанът смяташе, че едно богато момиче, спечелило си слава на „черна овца“, и един нямащ никакво понятие от правилата за поведение в обществото детектив ще се справят по-успешно от тях с вдовицата Лорбър. Парите и влиянието са като криптонит[2] за хората, чиято прехрана зависи от прищевките на политиците.

Затова паркирах в сляпата уличка в края на Бродуей, където улицата се свързваше с тучната гора на Президио и най-горната част на стъпалата „Бейкър“, които водеха надолу към квартал Марина.

Видях двама художници със стативите им, застанали най-горе на стъпалата при Бейкър Стрийт с лице към живописния изглед. Единият рисуваше картина изобразяваща залива, другият рисуваше художника, който рисуваше залива.

Докато вървяхме към имението на Лорбър, погледнах през рамо да видя дали над нас няма още някой може би рисуващ портрет на художника, който рисуваше онзи, изобразяващ залива. Обзалагам се, че не можете да изречете това четири пъти бързо.

От двете страни на входната порта на семейство Лорбър имаше два каменни лъва, всеки подпрял едната си лапа върху каменна топка. Това разстрои Монк: харесваше му симетрията на еднаквите лъвове, но смяташе, че трябва да имат по една топка под всяка от лапите.

Не го каза, но аз се досещах. Отдавна съм с Монк. А както казах преди, той не умее особено добре да крие чувствата си.

Аз също не бях в особен възторг от лъвовете. Мнозина богати хора имаха такива, а нямах представа какво се предполага, че символизират. Защо лъвове? И защо лапите им бяха отпуснати върху каменни топки?

Предната врата, с големината на входа към страната на Оз, беше отворена от униформен иконом. Приличаше на костенурка, превърнала се вследствие на еволюцията в човек преди петдесет години и разменила черупката си за фрак.

— Вашите лъвове имат само по една топка — каза Монк.

Икономът повдигна едната си вежда:

— Моля?

— Това е Ейдриън Монк, а аз съм асистентката му, Натали Тийгър — казах. — Капитан Стотълмайер от полицията на Сан Франциско ни уговори среща с госпожа Лорбър.

— Наистина — каза икономът, като отстъпи настрани. — Тя ще ви приеме в кабинета. Насам, моля.

Влязохме вътре и го последвахме надолу по настлан с мрамор коридор. Дядо ми беше прав, че всички имат зъби, но на мен ми се струваше, че повече пари се изкарват от продаване на храната, която хората дъвчеха с тези зъби.

Икономът ни въведе в масивна стая с достатъчно висок таван да подслони космическа совалка.

Монк залитна назад от кабинета с ужас и отвращение. Бях го виждала да прави същото, когато се изправеше пред купа със зърнена закуска.

Това, което го докарваше до безумие, не беше таванът, а декорът. Помещението приличаше на трофейна стая в ловна хижа. Стените бяха отрупани с окачени по тях риби и с отсечените глави на елени, лосове, антилопи, мечки и Бог знае още колко много същества. Животински кожи бяха постлани по подовете и метнати върху мебелите. В един ъгъл стоеше огромна препарирана мечка, застинала във вечна озъбена гримаса към изцъклен тигър в отсрещния край на стаята.

Запитах се дали Брандън Лорбър лично е застрелвал всяка крава, която „Бъргървил“ използваше за говеждото месо. Но той не беше ограничил убитите от него жертви до представители на животинското царство. Имаше дори пъстра колекция от пеперуди, разпростряна в прозрачни кутии на няколко от масите.

Вероника Лорбър седеше в един стол до мечката. Тя вероятно беше единственият завоюван от Лорбър трофей, който не беше мъртъв и препариран.

Ако Доли Партън паднеше в голяма пластмасова кофа със сладолед „Чънки Мънки“ на „Бен&Джери“ и си пробиеше път навън с ядене, щеше да изглежда като вдовицата на Брандън Лорбър.

Очите й бяха зачервени, по бузите й имаше следи от сълзи. Стискаше в юмрука си смачкана на топка книжна кърпичка така силно, сякаш беше спасително въже. Добре, че кърпичката беше в ръката й, а не на пода, иначе Монк можеше да повика ударна група от Центъра за контрол на болестите в Атланта.

Икономът съобщи за нас, сякаш пристигахме на някакъв разкошен бал:

— Господин Ейдриън Монк и госпожица Натали Тийгър са тук, за да се срещнат с вас, мадам.

— Благодаря, Максуел — каза Вероника.

Икономът се поклони леко и безшумно се отдалечи.

— Но хайде, влезте, господин Монк — каза Вероника и подсмръкна.

— Не мога — прошепна ми Монк.

— Само един момент, моля — казах усмихнато на Вероника, след това се обърнах към Монк. — Какво не е наред?

— А какво е наред? — попита Монк.

Погледнах назад към стаята и се опитах да я видя според гледната точка на Монк. Животински глави с всякакви размери, форми и видове навсякъде. Нищо не си пасваше.

Според светогледа на Монк това беше пълен хаос. Щом трябваше да накачат еленови глави по стената, то те трябваше да бъдат четен брой глави с един и същи размер, подредени в спретната редица, а не смесени с глави на лосове и антилопи. Всички животни от един вид трябваше да са в отделна редица. А по въпроса за пеперудите дори не ме карайте да започвам. Те дори не би трябвало да са в същата стая.

— Знам, че това е пълна бъркотия, господин Монк, и че елените не би трябвало да се смесват с лосовете и пеперудите — казах, — но можете да се справите.

— Кого го е грижа за бъркотията?

— Вас — казах. — Вас винаги ви е грижа.

— Това е най-малкият проблем — каза Монк.

— Подсмърчането й ли ви смущава?

— Отвори си очите, жено! — Монк посочи вътре в стаята. — Това е истинска кланица!

— Какво казахте? — попита Вероника.

— Казва, че къщата е прекрасна — казах, после сниших глас и заговорих на Монк: — Моля ви, говорете по-тихо. Това е просто трофейна стая.

— Не виждам никакви трофеи. Виждам единствено разпилени навсякъде части от тела — каза Монк, като от раздразнение отново повиши глас. — От стените капе кръв.

— Той нещо за капеща кръв ли каза? — попита Вероника. — Каква кръв?

— Сигурно не сте го чули добре. Каза, че стените са адски добре украсени. Това е британски израз, комплимент. Трябва ни още една минута — казах и издърпах Монк така, че тя да не ни чува.

Не можех да повярвам, че е толкова разстроен от някакви животински глави. Той беше разследващ убийства детектив. Беше виждал много по-лоши неща. А откакто бях станала негова асистентка, аз също.

Какъв е големият проблем? — прошепнах. — Виждате мъртви тела всеки ден.

— Никога не съм бил в помещение, в което стотици обезобразени трупове са приковани към стените, разстлани по подовете и прострени върху мебелите. Отблъскващо е, да не говорим, че е крайно нехигиенично.

— Ами моргата? На вас ви харесва там. А там навсякъде е пълно с тела и части от тела.

— Но това са чисти тела и телесни части, педантично подредени в стерилна среда — каза той. — Чисти, подредени и стерилни. Както трябва да бъде всичко.

Простенах и отново надникнах в кабинета.

— Ще имате ли нещо против да преместим тази дискусия в друга стая? — попитах Вероника. — Изглежда, че господин Монк е алергичен към лосове.

— Не мърдам оттук — заяви Вероника. — Не съм излизала от тази стая, откакто научих ужасната новина, че Брандън е убит. Може никога да не изляза оттук.

— Защо не? — попитах.

— Когато седя тук — каза тя, — се чувствам близо до него.

— И неговата глава ли е на стената? — попита Монк.

Вероника ахна. Аз също.

— Господин Монк — казах, после се обърнах отново към Вероника, която имаше същото стреснато изражение като еленовата глава на стената. — Моля ви, простете му. Днес не е на себе си.

— Това е, защото се задушавам от натрапчивата воня на смърт — каза той.

Лицето на Вероника стана яркочервено. Бузите й се издуха от ярост. Приличаше на ужасена риба, от онези, които могат да се издуват, когато са заплашени от опасност, само че с няколко колагенови инжекции.

— Това беше любимата стая на съпруга ми в цялата къща. Единствената причина, поради която не нареждам на Максуел да ви изхвърли веднага, е защото знам, че сте блестящ детектив и че ще откриете убиеца на съпруга ми — каза тя. — Затова, кажете ми, господин Монк, какъв ви е проблемът? Да не сте някой от онези откачени защитници на правата на животните, които правят живи вериги около ресторантите ни, защото сервираме говеждо?

— Не — рече Монк.

— Тогава не разбирам как можете да бъдете толкова студен и нечувствителен — каза тя. — Току-що загубих съпруга си, убит по ужасен начин. Имате ли някаква представа как се чувствам точно сега?

— Да — каза той. — Именно затова не мога да разбера защо бихте искали да се заобикаляте със смърт. Та вие дори седите върху животинска кожа.

— Това е обработена кожа — поясни тя.

— Не би трябвало да седите върху нея — каза Монк. — Би трябвало да я заровите.

Очертаваше се много лошо начало, а не бяхме научили нищо, което щеше да ни е от полза в разследването. Поне аз не мислех, че сме научили нещо. Може би имаше някой животински косъм или нещо друго, което щеше да се окаже от решаващо значение. Дори при това положение си помислих, че е най-добре да се опитам да спася тази катастрофална среща от още по-голям провал.

— След като вие двамата очевидно можете да водите разговор, без да сте заедно в една и съща стая, предлагам господин Монк да остане тук навън в коридора, вие да стоите в кабинета, и да обсъдим убийството. В края на краищата, откриването на убиеца на съпруга ви е наша обща цел.

— Лесно е — каза тя. — Арестувайте Андрю Кахил.

— Какво ви кара да смятате, че той е убил съпруга ви? — попита Монк.

— Брандън откри, че Андрю е задействал някакъв измамен финансов замисъл и се канеше да го разобличи тази седмица.

— Доказателствата сочат, че е било обратното — каза Монк.

— Разбира се, че сочат това — каза тя. — Андрю беше изпълнителен директор. Той е имал най-добра възможност да манипулира числата така, че да сочат каквото той поиска. Казах на Брандън да не казва на Андрю и думичка и да се обърне направо към властите. Но веднъж зърнал пред себе си мишената, моят съпруг веднага дърпа спусъка.

— Но Кахил всъщност е нямало да има истинска полза от убийството на съпруга ви — продължи Монк. — Вече му е бил даден имунитет в замяна на свидетелските му показания. Единствено вие сте щяла да спечелите.

— Аз изгубих съпруга си — каза тя.

— Но запазихте богатството му — каза Монк. — И вероятно пак на вас ще се падне да задържите каквото остане от „Бъргървил“, след като всички съдебни искове и дела бъдат уредени.

— Парите не означават нищо за мен в сравнение с онова, което загубих — рече тя. — Любовта на съпруга ми беше безценна.

— Тогава защо спяхте с Андрю Кахил? — попита Монк.

— Как можете да кажете такова нещо! — възкликна тя, изправяйки се на крака.

— Заради доказателствата — каза Монк. — Вие събирате пеперуди: вашият съпруг не е събирал. Пеперудата в преспапието на бюрото на Кахил е рядък вид калифорнийска лястовича опашка, като онази в колекцията на масата до вас. Пеперудата от вида калифорнийска лястовича опашка е толкова рядка, че дори Националният музей по естествена история не разполага с такава. Вие обаче сте подарили една на Кахил. Това не е нещо, което бихте подариш на човек, когото ненавиждате. Тъкмо обратното. Готов съм да се обзаложа, че Кахил се е осмелил да я сложи на бюрото си едва след като тялото на съпруга ви е било изкарано от сградата в торба за пренасяне на трупове. И ако тя е означавала толкова много за него, чувствата му към вас сигурно също са доста силни.

— Вие сте един ужасен дребосък — изсъска тя.

— Не съм аз онзи, който седи върху мъртва плът в стая, пълна с животински глави — каза Монк. — Надявам се, че поне ще си измиете ръцете.

— Щом вие и Кахил не сте наели платен убиец да убие съпруга ви — попитах я, — тогава кой го е направил?

— Има разни ужасни дребни откачени защитници на правата на животните — каза тя. — А също и онзи ужасен дребосък, дето разсипа кафе в скута си и обвини съпруга ми за това. А също има и разни ужасни дребни защитници на околната среда, които ни обвиняват, че замърсяваме околната среда с опаковъчните си материали. Светът е пълен с ужасни дребни хора.

Като я слушах как говори, си представих това множество от разгневени елфи, понесли факли в ръце и маршируващи към къщата й.

— Никой от тези хора не е наел платен убиец да убие съпруга ви — каза Монк.

— Откъде знаете? — процеди Вероника.

— Те не биха имали достъп до електронната карта-ключ на съпруга ви — каза Монк. — Но онзи, наел убиеца на съпруга ви, е имал такъв достъп и е знаел точно кога охранителят ще бъде на патрулна обиколка и ще е далече от бюрото си във фоайето. Този човек е бил някой близък на Брандън Лорбър. А никой не е бил по-близък с него от вас.

Долната й устна потрепери от ярост — или може би колагенът изведнъж се беше отдръпнал в брадичката й, което би обяснило защо имаше две.

— Махайте се — каза тя.

— С удоволствие — рече Монк. — Ще се обидите ли, ако го направим тичешком?

— Твърде късно е да се тревожите, че може да ме обидите — каза тя. — Вие, ужасен дребосък такъв.

Аз съм висока, но докато излизахме забързано от обитаваната от Вероника Лорбър къща на ужасите, не можах да не се запитам дали щеше да ме запомни завинаги като „ужасна дребна жена“.

Щом излязохме, зададох на Монк няколко въпроса, които ме тормозеха.

— Откъде разбрахте, че колекцията от пеперуди е на госпожа Лорбър, а не на съпруга й?

— Това беше основаваща се на познания догадка — каза Монк. — Трудно ми е да повярвам, че човек, който обича да стреля по животни, ще тича да лови пеперуди с мрежа. А ако Брандън Лорбър е смятал да подарява на Кахил някакъв трофей, той щеше да е животинска глава, а не пъстро насекомо.

— Откъде разбрахте каква пеперуда е това?

— Калифорнийската лястовича опашка има химически състав, който кара всяко погълнало я животно да повърне веднага — каза Монк. — Искам да съм запознат с всичко, което ще ме накара да повърна. Повръщането е почти най-близкото нещо до това да умреш, ако вече не си мъртъв.

— Каква е вероятността една калифорнийска лястовича опашка да вземе погрешен завой и да влети в устата ви?

— Никога не се знае — каза Монк и изглежда забеляза за пръв път двамата застанали пред стативите си художници.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи. На английски „to have a sweet tooth“ означава „обичам сладки неща“; в случая обаче се има предвид, че производителят не иска да отблъсква клиентите си с острия вкус на пастата за зъби. — Б.пр.

[2] Криптонит — зеленият елемент, отделен при експлозията на Криптон, родната планета на Супермен, който го лишава от силата му. — Б.пр.