Серия
Мистър Монк (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Outer Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

15. Г-н Монк и подробностите

Всеки път, когато гледахме записа, се опитвах да се съсредоточа върху събитията, разиграващи се само в една от четирите четвъртини на екрана, но не можех да се сдържа да не хвърлям поглед и към другите.

Гледахме убийството отново и отново, без да коментираме. Всеки път щом записът свършеше, или Монк, или Амброуз казваше: „отново“ и някой от тях натискаше копчето PLAY на дистанционното.

Колкото повече Амброуз гледаше записа, толкова по-безучастен ставаше, докато накрая вече седеше на ръба на дивана като Монк. Наистина виждах семейната прилика в лицата им, в напрегнатите им съсредоточени изражения.

Най-сетне Монк изопна плещи и започна да накланя глава ту на една, ту на друга страна, като се опитваше да се справи с въображаемия шип във врата си, който отразяваше някакво късо съединение в ума му, някаква информация, която отказваше да се вмести.

— Това не е логично — каза той, като задържа кадъра, на който се виждаше как господин Хоботко вдига пистолета и се кани да натисне спусъка.

— На мен ми изглежда доста ясно — казах. — Това е стрелба. Имали сте много по-странни случаи.

— Но погледни как изглежда господин Хоботко, когато застрелва Стайп… — започна Монк.

— Това не е господин Хоботко — прекъсна го Амброуз.

— Облечен е като него, затова заради обсъждането нека просто да го наричаме господин Хоботко.

— Господин Хоботко никога не би нарушил Космическите заповеди за междупланетни отношения — каза Амброуз. — Той ги е писал.

— Това не е измисленият герой господин Хоботко. Това е някой, маскиран като господин Хоботко — каза Монк. — Той просто се появява и без колебание застрелва Стайп право в сърцето.

— Той осквернява униформата — заяви Амброуз.

— Господин Хоботко не се поколеба, не се прицели — изстрелът беше съвършен — каза Монк, без да обръща внимание на Амброуз.

— Може би е ловец — рекох. — Или има известен опит в стрелба по цел.

— Униформата — каза Амброуз, като сочеше към екрана. — Погледнете униформата на Конфедерацията, която носи.

Монк пренебрежително поклати глава:

— Не е същото като да застреляш човешко същество. Той дори не трепна при рукването на кръвта или при звука от изстрела. Все едно го е правил хиляда пъти преди.

— Оранжева риза със знака на сребърната избухваща звезда — посочи Амброуз, като се надигна от мястото си и се приближи до телевизора. — Тази е от първия сезон.

— И ако е разгневен почитател, къде е емоцията? — каза Монк. — Защо е толкова спокоен?

— Ейдриън — каза Амброуз, като почука с пръст по екрана — той носи ряза от първия сезон.

— И какво от това? — сопнато му отвърна Монк.

— Но ушите му са от втория сезон — каза многозначително Амброуз. — Погледни хубаво. Очевидно е. Чувствам се като глупак, задето не го забелязах отначало.

— Това е друго нещо — каза Монк. — Виждаме съвсем ясно господин Хоботко. Сигурен съм, че в Сан Франциско има сто места, където е можел да убие Стайп с по-малка вероятност да бъде видян от свидетели и на които на практика не е имало шанс да го снимат. Вместо това се е избрал точно мястото, където е можел да бъде видян ясно не само от една, а от цели четири. Изглежда почти така, сякаш е искал да е абсолютно сигурен, че ще го видят. Защо един убиец би поел такъв огромен риск?

— За да заяви нещо — казах. — Което е логично, ако е член на Галактическия бунт.

— Или така е искала Ариана Стайп да си помислим — рече Монк. — И в двата случая убиецът носи съвършената маскировка.

— Точно това е въпросът, Ейдриън. Не е съвършена. Всичко е погрешно — каза Амброуз. — Във втори сезон от телевизионната мрежа настояха продуцентите да направят ушите на господин Хоботко по-малко заострени. Страхуваха се, че той изглежда твърде плашещ и несимпатичен. Всъщност, искаха Стайп да ги промени на кучешки уши, та Хоботко да изглежда по-обичлив, но той отказа. Трябваше да обяснят промяната, като „разболеят“ господин Хоботко от някакво рядко заболяване.

— Това е интересна история, ако нямаш личен живот и никога не излизаш от къщи — каза Монк. — Освен това е напълно несвързана със случая.

— Има още… — започна Амброуз.

— Моля те, Господи, не — възкликна Монк и си разтри слепоочията.

Внезапно си припомних как изглеждаше Стотълмайер през повечето време, когато беше в близост до Монк. А също и аз. Имаше нещо повече от поетична справедливост в този момент и аз му се наслаждавах.

— Във втори сезон направиха отличителния знак на Конфедерацията върху униформата златен, вместо сребърен — каза Амброуз. — Много се обсъжда защо беше взето точно това решение, но истинските факти така и не излязоха на бял свят. За жалост на хартия няма никакви доказателства, а спомените са избледнели с времето.

— Какво общо има това с каквото и да било? — попита Монк.

— Убиецът носи униформа от първия сезон с уши от втория! — възкликна Амброуз. — Нито една дума ли не слушаш от това, което казвам?

— Не, всъщност не — каза Монк. — Това е разследване на убийство. Първото, което научаваш, е как да класифицираш информацията по важност. Вниманието ти не може да бъде отвлечено от дребни подробности, които просто нямат значение.

Трябваше да запомня този коментар за следващия път, когато Монк поискаше Стотълмайер и Дишър да спрат работата си, за да направят нещо от рода на това да сложат мъхче в джоба на жертвата на някое убийство.

— Един член на Галактическия бунт никога не би допуснал тази грешка — каза Амброуз. — Те познават и уважават „Отвъд Земята“ твърде много — именно затова се борят така упорито срещу новата версия. И със сигурност Ариана Стайп, съпругата на създателя на шоуто, никога не би допуснала някой, бил той и нает убиец, да носи погрешната униформа с погрешните уши. Убиецът нарушава установените норми и това просто отива твърде далече.

— На кого му пука?

— На мен — каза Амброуз. — На всеки землянин би му пукало.

— Я се чуй, Амброуз. Вманиачаваш се за глупости, които просто нямат значение. Следвай моя пример и се съсредоточавай върху важното. Изграждай си приоритети. Така се разрешават случаи.

— Казвам ти, Ейдриън, това е риза от първия сезон в съчетание с уши от втория — настоя Амброуз. — Много е важно.

— Мисля, че за тази вечер свършихме — каза Монк, като изключи телевизора и извади дивидито от устройството. — Само толкова можем да направим сега. Може би утре капитанът ще има за нас повече информация, с която да работим.

— Благодаря за помощта, Амброуз — рекох мило, в опит да загладя положението.

— Опитах се — каза Амброуз, после стрелна Монк с гневен поглед. — Но той може да бъде много упорит. Лека нощ, Натали.

— Лека нощ, Амброуз — казах.

Амброуз се отдалечи. Монк погледна след него и поклати глава.

— Колко тъжно — каза той. — Представи си да вървиш през живота, залавяйки се за такива незначителни дребни неща.

Погледнах Монк право в очите:

— Вие определено не сте такъв, ни най-малко.

— Това е защото съм опитен светски човек — каза Монк. — Амброуз си е просто домошар.

 

 

Прибрах се вкъщи, твърде изтощена от дългия ден, за да направя друго, освен да се накисна в гореща вана с мехурчета. Беше топло, уютно и отпускащо, но имах чувството, че пропилявам времето, в което си бях взела ваканция от родителските отговорности. Би трябвало да правя нещо вълнуващо, рисковано и забавно, което не можех да правя в една обикновена вечер, ако дъщеря ми си беше у дома.

Вместо това си играех с мехурчетата и се питах за какво му е на някого да простреля мъртвец три пъти, за какво му е на някой да се маскира като герой от телевизионно шоу и да застреля някого, така че да бъде ясно забелязан от охранителните камери, и защо братята Монк бяха така невероятно объркани.

Не можех да реша никоя от тези загадки, разбира се, но не можех и да си ги избия от главата. Бяха твърде настойчиви.

Но загадката, която заемаше централно място в мислите ми, беше онази, най-близка до сърцето ми.

Братята Монк.

Знаех, че другите два случая ще бъдат разрешени, но загадката на братята Монк вероятно беше нещо, върху което психолозите можеха да размишляват с десетилетия и пак да не го проумеят.

Бяха отгледани от много студена, властна жена, която прогонила баща им. Не показвала към синовете си каквато и да било привързаност, нито ги научила как да се справят и с най-простите социални контакти.

Не е чудно, че и двамата развили засягащи функционирането им в обществото психологични разстройства. Монк страдаше от натрапчиво обсесивно разстройство. Всичко трябваше да съвпада с личното му чувство за ред. Брат му страдаше от агорафобия и не беше в състояние да се справи с нищо извън своята внимателно контролирана среда.

И двамата бяха хванати като в капан в собствените си светове, светове с правила, които те създаваха и стриктно следваха, дори ако това означаваше да отчуждят всички около себе си.

Намирах това за непоносимо тъжно.

И все пак и двамата бяха мили и честни и удивително интелигентни. И двамата умееха да забелязват подробностите, и това им помагаше да виждат забележително ясно неща, които останалите от нас намираха за объркващи, загадъчни и напълно неразбираеми. Те умееха да виждат как действат нещата и да обясняват това на останалите от нас, за да можем ние също да го видим.

Монк обичаше да казва, че това е благословия и проклятие.

Беше също трагедия и загадка.

Колкото повече мислех за това, толкова повече си задавах въпроси за госпожа Монк. Каква ли е била тя? Какво е било детството й? Какви надежди и мечти е имала за децата си и дали те са ги постигнали?

Вероятно я намирах за толкова завладяваща, защото бях майка и защото, колкото и да исках време за себе си, моята дъщеря ми липсваше и почти винаги беше в мислите ми. Като си мислех за госпожа Монк и сина й, аз си мислех също и за Джули, без мисълта ми да е насочена пряко към нея.

Смятам, че нашите деца са отражения на самите нас и това ни харесва, но искаме те да усвоят от нас само най-добрите ни качества и ценности и нито един от недостатъците ни. Искаме за тях по-добър живот, отколкото ние самите сме имали. Освен това искаме те да развият своя собствена уникална личност, отделна от нашата, и да изследват пълния си потенциал.

Още си спомням първия път, когато Джули изрази мнение. Беше на четири-пет години. Посочи една жена на улицата и каза: „Тази рокля е грозна“.

Бях зашеметена главно защото според мен роклята беше много хубава. И й го казах.

Тя поклати глава:

— Грозна е.

Джули беше погледнала нещо, беше го преценила според собствените си ценности и вкусове, и го беше намерила за непривлекателно.

Собствените й ценности и вкусове. Не моите. Нейните.

Леле. В този миг, тя вече не беше просто моето бебче. Беше станала личност. Прегърнах я силно и я задуших с целувки. Така че, разбира се, през остатъка от деня тя наричаше всичко и всички „грозни“, само за да й обърна още внимание.

В това вероятно има някаква поука, но няма значение. Да се придържаме към братята Монк.

Не можех да проумея как е възможно госпожа Монк да е била доволна от изолираността им от обществото, за която знам, че е започнала, когато са били деца. Гледала съм някои от домашните им видеоленти. Те са най-тъжните неща, запечатвани някога на филмова лента.

Исках Джули да бъде щастлива и свободна. И със сигурност не исках тя да е сама, да е отхвърлена. Исках тя да има богат и наситен живот, пълен с близки и приятели.

Тя беше само на дванайсет, но вече виждах, че не трябва да се тревожа за този аспект от живота й. Тя имаше много приятели и можеше да функционира в обществото — поне в безскрупулно егоистичното общество на седмокласниците.

Изглежда обаче, че не това бе искала госпожа Монк за синовете си. Или просто толкова се е страхувала за безопасността им, че е започнала да ги закриля твърде много и ги е насърчавала да живеят в един създаден от самите тях подреден свят, непреднамерено недружелюбен към външните хора? Свят, в който са щели да са в безопасност именно защото са сами?

Както казах, не разполагам с отговорите. Но това беше тема за размисъл.

По времето, когато стигнах до този дълбочайши извод, всички мехурчета се бяха спукали и водата беше изстинала. Изсуших се, сложих си малко лосион за тяло и просто се изсипах в леглото. Заспах в мига, в който главата ми докосна възглавницата.

Не помня много от онова, което сънувах през нощта, освен че в един момент бях в стая от неръждаема стомана и сгъвах чорапи по чифтове, докато Скутър ме гледаше през тясно прозорче за наблюдение. Не го чувах, но разбирах по устните му какво казва.

Повтаряше: „Толкова си уязвима и зависима“, отново и отново.