Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

7.

Когато телефонът иззвъня, Сали се намираше в кухнята и режеше пуйката, която Амабел беше донесла. Леля й я повика:

— За теб е, Сали.

Джеймс, помисли си тя и се усмихна, докато бършеше ръцете си. Влезе в хола и видя Марта и леля й, които й се усмихваха, без да кажат нищо, което беше учтиво от тяхна страна, при положение че вероятно бяха говорили за нея, преди да влезе в стаята.

— Ало?

— Как е малкото ми момиченце?

Тя застина. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Това беше той. Помнеше гласа му прекалено добре, за да повярва, че е някой, който се преструва на Еймъри Сейнт Джон.

— Не искаш ли да разговаряш с мен? Не искаш ли да разбереш кога ще дойда, за да те взема, Сали?

— Ти си мъртъв. Умря отдавна. Не зная кой те уби, но ми се иска аз да го бях направила. Връщай се обратно в ада, където ти е мястото — изрече тя с ясен глас.

— Скоро, Сали. Нямам търпение, а ти? Много скоро ще те взема отново при себе си.

— Не, няма — изпищя тя и тресна слушалката.

— Сали, какво става? Кой беше?

— Баща ми — отвърна тя и се засмя. Все още се смееше, докато се изкачваше по стълбите.

Амабел извика след нея:

— Но, Сали, не може да е човек, който иска да повярваш, че е баща ти. Беше жена. Марта каза, че не се е чувала ясно, но е било жена. Дори й се сторило, че е Телма Нетро, но това не е възможно. Не мога да се сетя за някоя жена, която знае, че си тук.

Сали спря две стъпала, преди да стигне площадката. Бавно се обърна и погледна надолу. Не виждаше нито леля си, нито Марта. Не искаше да ги вижда. Жена? Може би Телма Нетро? Нямаше начин.

Тя се затича обратно по стълбите и влетя в гостната. Невъзмутимата Марта изглеждаше объркана. Ръцете й стискаха и отпускаха перлите, а очилата й се плъзнаха по носа.

— Скъпа моя — започна тя, но веднага се спря при вида на гневното изражение на момичето. — Каквото и да не е наред, Амабел е права. На телефона беше жена.

— Когато аз вдигнах слушалката, не беше жена. Беше мъж, който се представяше за баща ми.

Това беше баща й. Тя го знаеше, знаеше го дълбоко в себе си. Бе толкова уплашена, че се чудеше дали някой може да умре от страх.

— Скъпа — каза Амабел, докато се изправяше, — всичко това е много смущаващо. Мисля, че двете ще трябва да си поговорим.

Сали се обърна, без да каже нито дума повече, и бавно се изкачи по стълбите. Сега вече си тръгваше. Не я интересуваше дали ще трябва да върви пеша или на стоп. Знаеше всички истории за опасностите, които дебнат сама жена, но те дори не се доближаваха до опасността, която бе надвиснала над нея в момента. Колко ли хора знаеха, че е тук? Човекът, който се представяше за баща й, а сега и някаква жена. Помисли си за медицинската сестра. Толкова я мразеше. Сега дори не можеше да си спомни името й. Не искаше да си го спомня. Възможно ли бе да е била медицинската сестра?

Тя натъпка дрехите си в чантата и след това осъзна, че трябва да почака. Не искаше да се кара с Амабел. Чу я как заключва вратата на къщата, а после и бързите й стъпки по стълбите. Сали бързо се пъхна в леглото и дръпна завивката до брадичката си.

— Сали?

— Да, Амабел. О, Господи, почти бях заспала. Лека нощ.

— Да, лека нощ, скъпа. Приятни сънища.

— Добре.

— Сали, относно телефонния разговор…

Племенницата й мълчаливо я изчака да продължи.

— Марта може да се е объркала. Слухът й вече не е много добър. Остарява. Може дори да е било мъж, който си е преправял гласа, в случай че не вдигнеш телефона ти. Не мога да си представя Телма да го е направила. Скъпа, никой не знае коя си. Никой.

Амабел замълча. Сали виждаше силуета й, очертан на прага.

— Знаеш ли, скъпа, преживя твърде много. Уплашена си. Аз също щях да бъда. Съзнанието ти може да прави странни неща с теб, когато си уплашен. Знаеш това, нали?

— Да, разбирам, Амабел. — Нямаше намерение да казва на леля си, че Телма знае коя е.

— Добре. Опитай се да заспиш, скъпа. — Не влезе да я целуне за лека нощ, за което Сали беше благодарна. Просто лежеше и чакаше.

Най-накрая се измъкна от леглото, обу гуменките си, взе чантата си и отиде на пръсти до прозореца. Той лесно се отвори. Тя показа глава навън и огледа земята, както бе направила и по-рано. Това беше единственият изход. Разстоянието не беше голямо, а тя знаеше, че няма начин да слезе до стълбите, без Амабел да я чуе.

Сали прехвърли крака през прозореца и седна на тесния перваз. Метна чантата си и я видя как отскача от ниските, гъсти храсти. Пое дълбоко дъх и скочи.

Приземи се върху Джеймс Куинлан.

И двамата паднаха, а той се затъркаля, без да я пуска.

Когато спряха, Сали се подпря на ръце и погледна към него. Полумесецът хвърляше достатъчно светлината, за да може тя да види лицето му.

— Какво правиш тук?

— Знаех, че ще избягаш след телефонното обаждане.

Тя се отдръпна от него и се изправи, но падна отново. Беше навехнала глезена си. Започна да проклина. Той се засмя.

— Това не е достатъчно добро за момиче, което не е завършило училището си в Швейцария. Не знаеш ли някои мръсни псувни?

— Върви по дяволите. Заради тебе си навехнах проклетия глезен. Не можеш ли да си гледаш работата?

— Не исках да тръгнеш на автостоп с някой неморален тип, който би могъл да те изнасили и да ти пререже гърлото.

— Помислих за това. По-скоро бих поела този риск, отколкото да остана. Той знае, че съм тук, Джеймс. Не мога просто да стоя и да чакам да дойде и да ме вземе. Така ми каза. Заяви, че скоро ще дойде за мен.

— Четях вестник, когато Марта се върна много разтревожена и разказа на Телма за някаква жена, която ти се обадила — жена, за която ти си казала, че не е жена, а баща ти. Каза още, че си била разстроена. Не разбирала как можеш да се чувстваш така след разговор с баща ти. Знаех, че вероятно ще се опиташ да избягаш, и затова съм тук, а ти ме събори на земята.

Тя седна до него, като държеше глезена си и клатеше глава.

— Не съм луда.

— Зная — отвърна той, — трябва да има някакво обяснение и именно поради тази причина няма да избягаш. Това вече би било лудост.

Тя се изправи на колене, наведе се към него и сграбчи реверите на сакото му.

— Чуй ме, Джеймс. Това беше гласът на баща ми. Не беше нагласено. Беше баща ми. Амабел реши, че може да е някой мъж, който си е преправил гласа. След това ми каза на какво напрежение съм била подложена. С други думи — че съм луда.

Той пое ръцете й в своите и ги задържа. След това заговори:

— Както казах, винаги има обяснение. Вероятно е бил мъж. Ще разберем това. Ако пък наистина те е потърсила жена, тогава и с това ще се справим. Повярвай ми, Сали.

Тя отново седна. Глезенът й бе престанал да пулсира. Може би все пак не бе навехнат.

— Кажи ми нещо.

— Да?

— Мислиш ли, че някой може да се опитва да те изкара извън релси?

Какво знаеше той? Тя потърси по лицето му доказателство за това, че знае нещо повече или че лъже, но не видя нито едно от двете.

— Възможно ли е? Може ли някой да се опитва да те побърка? Да те накара да се съмняваш в здравия си разум?

Сведе поглед към ръцете си, които бе стиснала здраво. Даде си сметка, че не си бе гризала ноктите, откакто се намираше в Коув. Откакто го бе срещнала. Ноктите й вече не изглеждаха толкова зле. Най-накрая, без да го поглежда, защото смяташе, че в този момент видът й е ужасен, тя попита:

— Защо?

— Смятам, че някой се страхува от теб, страхува се от това, което може би знаеш. Този някой иска да те извади от играта, за да не проговориш. — Той замълча и се загледа към океана, като си представяше, че може да чуе вълните, блъскащи се в брега, въпреки че къщата на Амабел бе прекалено далеч от водата. — Въпросът е защо действа по този начин. Ти си възможно най-разумното същество, което познавам, Сали. Кой би могъл да си мисли, че ще те накара да повярваш, че си луда?

Тя го обичаше заради това. Обичаше го без задръжки и въпроси. Усмихна му се. Толкова отдавна не бе изпитвала доверие към някого.

— Бях луда — каза тя, като все още се усмихваше и чувстваше невероятно облекчение от това, че разказва на някого истината, — или поне те искаха всички да вярват, че е така. Държаха ме упоена шест месеца, докато най-накрая успях да събера сили и започнах да крия хапчетата под езика си, а не да ги гълтам. Медицинската сестра винаги отваряше насила устата ми, за да провери дали съм ги глътнала. Не зная как, но успявах да крия хапчето. Правих го в продължение на два дни, докато най-накрая събрах сили. След това избягах. После свалих халката от пръста си и я хвърлих в една канавка.

Той знаеше, че тя е била в санаториум — много скъп санаториум в Мериленд, само за привилегировани. Но това? Нима е била затворничка? Дрогирали са я?

Джеймс дълго я наблюдаваше. Усмивката й изчезна. Той поклати глава, обхвана лицето й с ръце и каза:

— Искаш ли да отидем в мотела на Телма и да споделиш с мен таванската ми стая? Ще спя на канапето, а ти — на леглото. Няма да ти се натрапвам по никакъв начин, кълна се. Не можем да останем тук до сутринта. Влажно е, а не искам да се разболееш.

— А после какво?

— Утре ще мислим за това. Ако ти е позвънила жена, трябва да открием коя е била тя. Освен това искам да разбера защо си била на онова място шест месеца.

Тя поклащаше глава, докато говореше. Джеймс знаеше, че сега Сали съжалява, че се е изпуснала пред него. В крайна сметка не го познаваше, нямаше представа дали може да му се довери.

— Знаеш ли, имам още един въпрос — каза тя. — Защо Марта е вдигнала телефона вместо Амабел?

— Това е добър въпрос, но отговорът вероятно е много лесен — просто Марта вероятно е стояла до телефона. Не ставай параноичка, Сали.

Той взе чантата й и я хвана под ръка. Тя куцаше, но леко — явно кракът й не беше навехнат. Джеймс не искаше да я води при д-р Спайвър. Кой знае какво би могъл да й направи старецът. Вероятно щеше да поиска да й прави изкуствено дишане. Куинлан имаше ключ за мотела на Телма. Всички лампи бяха изгасени. Качиха се в таванската му стая, без да събуждат Телма и Марта. Той знаеше, че има само още един посетител, който бе дошъл днес — мила възрастна жена, която с усмивка бе казала, че е тук на гости на дъщеря си. Дъщеря й живеела в новите постройки до градчето, но тя искала да спи в някоя от таванските стаи на мотела. Слава Богу, беше казала тя, че стаите били две. Това означаваше, че се намира в другия край на огромната къща.

Джеймс спусна венецианските щори и след това включи лампата до леглото.

— Ето, очарователно е, нали? Няма телевизор.

Сали не гледаше нито към него, нито към прозореца. Тя сякаш летеше към вратата. Знаеше, че вече не изпитва любов към него. Беше уплашена. Намираше се в стаята на един мъж — мъж, когото не познаваше и който беше симпатичен. От толкова много време не беше изпитвала симпатия, че й се беше поддала, без да се замисля и без да задава въпроси. Джеймс Куинлан грешеше. Тя бе луда.

— Сали, какво има?

Тя натискаше бравата и се опитваше да я завърти, но вратата не се отваряше. Осъзна, че ключът все още е в ключалката. Почувства се като глупачка.

Той не помръдна. Дори не протегна ръка към нея. Просто каза със спокойния си и плътен глас:

— Всичко е наред, зная, че си уплашена. Ела и седни тук. Да поговорим. Няма да те нараня. Аз съм на твоя страна.

„Лъжа — помисли си той, — още една проклета лъжа.“ Едва ли някога би застанал на нейна страна. Тя бавно се отдръпна от вратата, спъна се в масичката до стената и рязко седна на канапето. То беше застлано с басма на кремави и бледосини цветя. Тя потриваше ръцете си точно като лейди Макбет. Повдигна очи.

— Съжалявам.

— Не бъди глупава. Сега ще се опиташ ли да поспиш, или ще поговорим?

Беше му казала прекалено много. Той вероятно вече се съмняваше, че тя е най-разумното същество, което познава. Освен това искаше да знае защо е била на онова място. Господи, не можеше да понесе това. Дори самата мисъл й костваше прекалено много. Не можеше дори да си представи да говори за това. Ако го направеше, той щеше да разбере, че е параноичка и халюцинира.

— Не съм луда. — Наблюдаваше го и знаеше, че и двамата са в сянка и не могат да видят лицата си.

— Е, може би аз съм. Все още не съм открил какво се е случило с Харв и Мардж Дженсън. Но знаеш ли? Това вече не ме интересува. Обадих се на един приятел от ФБР. Не, не ме гледай така, сякаш отново ще хукнеш към вратата. Много ми е близък и просто получих малко информация от него — лъжи, примесени с истини. Това беше неговата работа и лъжите му трябваше да са по-добри от тези на лошите.

— Как се казва той?

— Дилън Савидж. Каза ми, че от ФБР те издирват. Убедени са, че си видяла нещо в нощта на убийството на баща ти, че сигурно знаеш кой е убиецът, че това вероятно е майка ти и че си избягала, за да я защитиш. Ако не е била майка ти, тогава сигурно е бил някой друг, или може би ти. Баща ти не е бил добър човек, Сали. Оказва се, че е бил разследван от ФБР за продажба на оръжие на терористични държави, като например Ирак и Иран. Във всеки случай те са убедени, че знаеш нещо. — Той не я попита дали това е истината. Просто стоеше в другия край на канапето и чакаше.

— Откъде познаваш този Дилън Савидж?

Едва сега той осъзна, че тя може да е ужасена, но не е глупава. Беше се постарал да каже всичко необходимо, без да разкрива прикритието си, но тя не се бе хванала. Все още му нямаше доверие и той й се възхищаваше за това.

— В средата на осемдесетте бяхме заедно в Принстън. Той искаше да работи във ФБР. Поддържахме връзка. Добър е в работата си. Имам му доверие.

— Трудно ми е да повярвам, че просто така ти е издал всичката тази информация.

Куинлан сви рамене.

— Всички са объркани. Искат да те намерят. Вероятно се е надявал, че зная нещо и ще му го кажа, ако предизвика интереса ми.

— Не знаех, че баща ми е предател. От друга страна обаче, не съм изненадана. Способен е на всичко.

Тя седеше кротко и непрекъснато поглеждаше към вратата. Изглеждаше изтощена — косата й бе разрошена, бузата й беше изцапана с кал от падането, а на сините й джинси имаше голямо петно от тревата. Искаше му се тя да му каже за какво мисли, просто да се отпусне и да му разкаже всичко. След това той реши, че може би е добра идея да я заведе на вечеря. Засмя се. Лудият беше той. Харесваше я. Не беше предвидил това. Просто се бе надявал тя да се окаже главната брънка от веригата, липсващото парче, което щеше да подреди целия пъзел.

— Каза ли нещо на този Дилън Савидж?

— Казах му, че повече няма да излизам с доведената му сестра. Тя непрекъснато дъвче дъвка.

Сали примига срещу него, след което се усмихна — лека, скована усмивка, но все пак беше усмивка. Той се изправи и й подаде ръка.

— Изтощена си. Лягай си. Можем да поговорим утре сутринта. Банята е ето там. Много е удобна — цялата е в мрамор, а казанчето на тоалетната е бледорозово. Вземи си душ, от него отокът на глезена ти ще намалее. Телма дори е оставила от пухкавите бели хавлии.

Той я бе освободил от въдицата, макар да смяташе, че може да измъкне от нея много повече. Но тя бе почти до ръба, и то не само заради онова проклето обаждане.

Коя, по дяволите, беше мъртвата жена, която откриха долу при скалите?