Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

6.

Дейвид Маунтабенк беше намразил името си още откакто бе погледнал в речника и бе видял, че то означава „шарлатанин и безскрупулен тип“. Всеки път, когато се срещаше с някой едър мъж, който изглеждаше умен и му се налагаше да се представи, той се сковаваше и заставаше нащрек в очакване да види дали мъжът ще реагира. Сега трябваше да се представи на човека пред себе си и се държеше по същия начин.

— Аз съм шериф Дейвид Маунтабенк.

Мъжът му протегна ръка.

— Аз съм Джеймс Куинлан, шериф Маунтабенк. Това е Сюзън Брандън. Бяхме заедно, когато преди два часа открихме тялото на жената.

— Госпожице Брандън.

— Няма ли да седнете, шерифе?

Той кимна, свали шапката си и се облегна на меките възглавнички върху канапето.

— Коув се е променил — рече, като започна да оглежда гостната на Амабел така, сякаш се намираше в магазин, пълен с модерни картини, от които стомахът му се обръщаше. — Всеки път, когато идвам тук, като че ли изглежда все по-добре и по-добре. Как мислите?

— Не зная — отвърна Куинлан, — аз съм от Лос Анжелис.

— Вие тук ли живеете, госпожице Брандън? Ако е така, тогава трябва да сте най-младият жител на града, въпреки че до магистралата, изглежда, се оформя нещо като квартал. Не мога да разбера защо хората биха искали да живеят близо до магистралата. Не идват в Коув за нищо друго, освен за сладоледа, или поне така чувам.

— Не, шерифе, на гости съм при леля си. Просто кратка почивка. От Мисури съм.

Шериф Маунтабенк записа това в бележника си, облегна се, почеса се по коленете и каза:

— Съдебният лекар е в къщата на д-р Спайвър и оглежда мъртвата жена. Доста дълго е била във водата — поне осем часа, бих казал.

— Зная кога е умряла — рече Сали.

Шерифът просто й се усмихна и зачака. Имаше навика да стои, без да задава въпроси, абсолютно убеден, че всичко, което някога е искал да чуе, просто ще изскочи от устата на дадения човек, за да запълни тишината. Този път не му се наложи да чака дълго, защото Сюзън Брандън нямаше търпение да му разкаже за виковете, за това как първата нощ леля й я беше убедила, че това е просто вятърът, но снощи тя знаеше, че са били писъците на жена, предизвикани от болка, и този последен вик — е, някой я бе убил.

— Госпожице Брандън, спомняте ли си по кое време се случи това?

— Беше около два и пет през нощта, шерифе. Тогава леля ми се съгласи с мен и позвъни на преподобния Ворхийс.

— Обадила се е на Хал Ворхийс?

— Да. Каза, че той е най-младият и физически способен мъж. Той доведе със себе си трима по-възрастни мъже. Огледаха наоколо, но не можаха да открият нищо.

— Това вероятно са същите хора, които в момента са при д-р Спайвър. Просто седяха там и се споглеждаха. Подобни веща много силно разтърсват малки градчета като Коув.

Дейвид Маунтабенк записа имената им. После без никакво предисловие попита:

— Защо сте с перука, госпожице Брандън?

Тя му отговори моментално:

— Подложена съм на химиотерапия, шерифе. Почти плешива съм.

— Извинете.

— Няма проблеми.

В този момент Куинлан разбра, че никога повече не трябва да подценява Сали Бренърд. Не беше особено изненадан, че Маунтабенк забеляза, че това е перука. Сали изглеждаше доста нелепо с тази „черна като греха“ коса, с която приличаше на Елвира, любовницата на мрака. Не, беше дори по-бледа от Елвира. Беше впечатлен, че шерифът я попита за перуката. Може би все пак той се надяваше тя да знае коя е жената и кой я бе убил. Личеше си, че не е глупав.

— Доктор Спайвър смята, че е просто нещастен случай — каза Маунтабенк, като продължаваше да пише с молива си по бележника дори докато говореше.

— Добрият доктор е почти сляп. Също толкова успешно би могъл да преглежда крака на масата, а не мъртвата жена — обади се Джеймс.

— Е, явно лекарят с готовност е изказал това свое мнение. Заяви, че просто не можел да си представи кой би могъл да я убие, освен ако не е бил външен човек. Това означава отвъд магистрала 101А. Останалите четирима не знаеха абсолютно нищо. Предполагам, че са били там за морална подкрепа. А вие, господин Куинлан, по работа ли сте тук?

Джеймс му разказа за възрастната двойка, която търсеше. Не спомена нищо за това, че хората в града го лъжеха.

— Преди повече от три години — повтори шерифът, като наблюдаваше една от картините на Амабел точно над главата на Сали. Тя бе в жълто, кремаво и бледосиньо, които нямаха определена форма, нито пък съществуваше някаква причина да бъдат нарисувани, но беше красива.

— Да, вероятно прекалено дълго време, за да бъде открито каквото и да е, но синът иска да опита отново. Използвам Коув като изходна точка, ще проверя първо тук, след което ще продължа нататък.

— Знаете ли какво, господин Куинлан, ще направя някои проучвания. Аз съм от две години на тази длъжност. Ще видя какво знае по случая предишният шериф.

— Ще ви бъда благодарен за това.

На входната врата се почука. След това тя се отвори и един нисък и слаб мъж влезе в гостната. Носеше очила с телени рамки и шапка с накъдрена периферия. Свали шапката, кимна към шерифа и се поклони на Сали.

— Шерифе, госпожо — после просто погледна към Куинлан като малко кученце, готово да тръгне след мастодонт, ако господарят му е дал такова нареждане. Куинлан протегна ръка.

— Куинлан.

— Аз съм съдебният лекар. Готови сме вече да пренесем тялото, шерифе. Само исках да ви дам някои предварителни заключения. — Направи драматична според Куинлан пауза и се усмихна. Джеймс много пъти бе ставал свидетел на подобно нещо. Съдебните лекари рядко биваха в светлината на прожекторите. Това бе единствената им възможност да блеснат и този човек искаше да им направи впечатление.

— Да, Понсър? Разкажи ми.

Името не звучеше така добре като Маунтабенк, но беше сходно. Куинлан погледна към Сали, но тя се беше вторачила в обувките си. Въпреки това слушаше внимателно. Той виждаше колко е напрегната и сякаш усещаше как трепти въздухът около нея.

— Някой я е удушил — весело каза Понсър, — очевидно е, но не мога да го потвърдя със сигурност, докато не направя аутопсията. Вероятно убиецът е вярвал, че това няма да се забележи, след като е била във водата, но е сгрешил. От друга страна, ако приливът не я бе завлякъл на брега, тялото й никога нямаше да бъде открито и случаят нямаше да излезе наяве.

— Точно това са планирали — намеси се Сали, — не са искали тя да бъде открита. Дори приливът да я беше завлякъл на брега, колко души изобщо слизат там? Всички са толкова възрастни. Опасно е. Това, че двамата с Джеймс я открихме, е просто лош късмет за тях.

— Да, със сигурност е така — каза шерифът. Той се изправи. — Госпожице Брандън, бихте ли могли да определите посоката и разстоянието, от които сте чули тези писъци? Дали са идвали от една и съща посока и разстояние и през двете нощи?

— Добър въпрос — отвърна Сали, — би помогнало, разбира се, би помогнало. И през двете нощи писъците идваха отблизо, или пък тя е викала силно. Мисля, че и двата пъти бяха от отсрещната страна на пътя. От много близо, или поне така мисля.

— От отсрещната страна на къщата, по протежение на улицата има дълга редица спретнати малки вилички. Някой със сигурност трябва да е чул нещо. Ако си спомните още нещо, ето визитката ми. Обаждайте ми се по всяко време. — Той стисна ръката на Куинлан. — Знаете ли, това, което не мога да си обясня, е защо някой е държал тази жена като заложница.

— Заложница ли? — попита Сали, като не сваляше поглед от шерифа.

— Естествено, госпожо. Ако не е била държана против волята си, тогава защо сте чули виковете в две различни нощи? Убиецът я е държал по някаква причина, толкова основателна причина, че я е убил през втората нощ, когато тя се е освободила и е започнала да вика отново. Но трябва да си задам въпроса, защо ще държи някой като затворник, ако в крайна сметка не планира да го убие? Или може би е имал намерение да вземе откуп и затова я е оставил жива. Може би през цялото време е имал намерение да я убие. Може би е психопат. Не зная, но ще разбера. Не съм чул нищо за изчезнал човек. Имам много въпроси. В момента, в който се сдобием със снимка на жената, помощниците ми ще плъзнат из района като мравки. Надявам се да е местна.

— Това доста би улеснило работата ви — отбеляза Куинлан, — посочете ми някой роднина или съпруг и ще ви изброя мотиви.

— Да, господин Куинлан, вероятно нещата стоят точно така.

— Нищо мистериозно, което да раздвижи кръвта ти.

— Предпочитам моя случай пред вашия, господин Куинлан. Да откриеш двама души, изчезнали преди три години, никак не е лесно. Е, ще тръгвам. Удоволствие беше да се запозная с вас, госпожице Брендън. — Докато отиваха към вратата, той каза на Куинлан: — Колкото до убитата жена, ще открия кой я е държал и ще видя какъв мотив имаме за брутално убийство. Чудя се защо са хвърлили тялото й от скалите?

— Вместо да я погребат ли?

— Да. Знаете ли какво си мисля? Смятам, че някой е побеснял от това, че се е освободила и е започнала да вдига врява. Мисля, че е бил толкова бесен, че я е убил, а след това просто я е изхвърлил като боклук. Искам да го пипна.

— Аз също, шерифе. Смятам, че може би сте прав.

— Дълго ли ще останете в града, господин Куинлан?

— Още около седмица.

— А госпожица Брандън?

— Не зная, шерифе.

— Много жалко, че е болна от рак.

— Да, наистина жалко.

— Тя ще се оправи ли?

— Така смятат лекарите й.

Шериф Дейвид Маунтабенк стисна ръката на Куинлан, кимна на Сали, която бе чула всичко, което си казаха, въпреки че говореха много тихо, и си тръгна. Чудеше се защо леля й бе излязла, преди да дойде шерифът. Амабел бе заявила:

— Защо му е да говори с мен? Аз не зная нищо.

— Но ти чу писъците, Амабел.

— Не, скъпа, ти ги чу. Никога не съм смятала, че са писъци. Не искаш да те наричам лъжкиня пред представителя на властта, нали? — С тези думи тя си бе тръгнала.

Сали се обърна към Куинлан:

— Шерифът не е глупав.

— Не, не е. Но ти все пак успя да го излъжеш с тази история за химиотерапията. Къде е леля ти?

— Не зная, излезе.

— Но тя знаеше, че шерифът ще дойде.

— Да, но заяви, че не знае нищо. Каза, че не е чула никакви викове и не би искала да се почувствам зле, ако се наложи да му заяви това.

— Искаш да кажеш, за да не изглеждаш като истерично момиче или лъжкиня?

— Общо взето, да. Ако бе разговаряла с него, вероятно щеше да излъже. Тя ме обича. Не би искала да ме нарани.

Този път обаче тя не бе проявила толкова любов към нея, че да излъже, помисли си Куинлан. Странно семейство.

— Имаше ли още телефонни обаждания?

Сали поклати глава, а погледът й се насочи към апарата, който се намираше точно до една лампа върху масичката в ъгъла.

— Някой обаче знае, че си тук.

— Да, някой знае.

Това просто му се изплъзна от устата. Не искаше да я притиска повече, или поне не точно сега. Беше преживяла достатъчно за един ден. Но не бе изпуснала нервите си. Беше успяла да се овладее.

— Гордея се с теб — рече той, без да се замисля.

Тя го погледна и примигна. Той все още стоеше облегнат на стената до предната врата.

— Гордееш се с мен? Защо?

Той сви рамене и отиде до нея.

— Ти си обикновена гражданка, но не загуби самообладание.

„Само ако знаеше“ — помисли си тя, докато потъркваше мястото, където се бе намирала стегнатата, парализираща халка.

— Сали, какво има?

Тя скочи на крака.

— Нищо, Джеймс, абсолютно нищо. Време е за обяд. Гладен ли си?

Не беше, но тя едва ли бе хапнала нещо друго, освен сухата препечена филийка.

— Хайде да се върнем при Телма и да видим какво има за ядене — каза той и тя се съгласи. Не искаше да бъде сама. Не искаше да остава сама в тази къща.

Възрастната дама седеше в трапезарията и сърбаше гъста зеленчукова супа. Дневникът й беше разтворен, а старата писалка лежеше до чинията й. Какво, по дяволите, пишеше непрекъснато в този дневник? Какво можеше да бъде толкова интересно? Когато ги видя, тя извика:

— Марта, донеси ми ченето. Не мога да бъда добра домакиня без зъбите си.

Затвори уста и не каза нито дума повече, докато бедната Марта не дотича в трапезарията, за да й го донесе. Телма се обърна назад, а след това отново към тях и ги дари с голяма порцеланова усмивка.

— Е какви са тези неща, които чувам за вас, че сте открили мъртво тяло?

— Гладни сме. Може ли да хапнем малко от твоята супа? — попита Джеймс.

— Марта, донеси още две чинии зеленчукова супа! — извика Телма.

Тя им посочи двете свободни места пред нея. Наблюдаваше Сали, която вече не носеше перуката си.

— Значи ти си племенницата на Амабел, така ли?

Сали кимна.

— Да, госпожо. Удоволствие е да се запозная с вас.

Старата дама изсумтя.

— Сигурно се чудиш защо все още не съм умряла. Само че аз не съм и всеки ден ходя при д-р Спайвър, за да му го казвам. Той ме обяви за мъртва преди три години, знаеш ли това?

Куинлан го знаеше. Предполагаше, че всички го бяха чували по много пъти. Той просто се усмихна и поклати глава. Протегна се под масата и стисна ръката на Сали. Тя се напрегна, след което Джеймс усети, че бавно се отпуска. Добре, помисли си той, започваше да му се доверява. После се почувства като отрепка. Марта постави два подноса пред тях и им сервира две чинии със супа.

— Около Марта винаги са се навъртали много мъже, но всичките са негодници. Просто им харесват ястията й. Какво прави с младия Ед, Марта? Готви ли му, или настоя първо да си легне с теб?

Марта просто поклати глава.

— Стига, Телма, караш бедната малка госпожица Сали да се чувства неудобно.

— Мен също — рече Куинлан и започна да се храни, а после добави: — Марта, аз не съм негодник и със сигурност бих се оженил за теб. Бих направил всичко за теб.

— Продължавайте, господин Куинлан.

— Голям мъж като теб да се чувства неудобно, Джеймс Куинлан? — разсмя се Телма Нетро. Сали беше благодарна, че старицата си е сложила зъбите. — Смятам, че си преживял доста, момче. Обзалагам се, че ако още сега си сваля дрехите, това не би те развълнувало.

— Аз не бих залагал на това, госпожо — отвърна той.

— Ще донеса пилешката пармиджана — каза Марта и се запъти към вратата, след което извика: — с чеснови хлебчета.

— Благодарение на нея съм жива — рече Телма, — трябваше да ми е дъщеря, но не е. Жалко. Добро момиче е.

Това беше интересно, реши Куинлан, но не толкова интересно, колкото супата. Всички се съсредоточиха върху нея, докато Марта не се появи отново с огромен поднос. Джеймс едва не се свлече под масата заради миризмите. Чудеше се докога ще се радва на здрав стомах, ако Марта продължаваше да готви всичките му любими ястия.

Телма лапна голямо парче от пилешката пармиджана, сдъвка го така, сякаш бе последната хапка на света, въздъхна и след това каза:

— Споменах ли ви, че моят съпруг Боби изобрети нов подобрен вид жироскоп и го продаде в Сан Диего? Нахвърлиха му се като на топъл хляб. Точно така беше. Зная, че благодарение на него самолетите летяха на същата височина и по същия курс още по-добре от преди. С парите се преместихме в Коув. След това децата ни пораснаха и напуснаха града. — Поклати глава, усмихна се и продължи: — Обзалагам се, че тялото е било разложено, когато сте го открили.

— Да — успя да каже Сали, като леко се олюля, — бедната жена била хвърлена от скалите. Очевидно приливът я е понесъл.

— И коя е тя?

— Все още не знаят — намеси се Куинлан. — Шериф Маунтабенк ще разбере. Чули ли сте някаква жена да пищи, госпожо?

— Можеш да ме наричаш Телма, момче. Милият ми Боби почина през зимата на хиляда деветстотин петдесет и шеста точно след като Айзенхауер беше преизбран. Наричаше ме „камбанките на ада“, но винаги се усмихваше, когато го казваше, така че никога не му се ядосвах. Женски писъци? Не мисля. Докато гледам телевизия, не чувам нищо друго.

— Беше през нощта — каза Сали, — трябва да сте си били легнали.

— Ролките ми за коса са толкова стегнати, че не чувам нищо. Попитай Марта. Ако не се опитва да си намери мъж, тя лежи и мисли за това. Може би е чула нещо.

— Добре. — Куинлан отчупи от чесновото хлебче и вдъхва с удоволствие силния вкус на масло и чесън. — Жената е пищяла някъде наблизо, вероятно на отсрещната страна на улицата, срещу къщата на Амабел. Била е нечия заложница. След това този някой я е убил. Какво мислите?

Телма сдъвка още една хапка от пилешкото, а от устата й висеше парченце моцарела.

— Момче, мисля, че ти и Сали трябва да отидете някъде с колата и да пофлиртувате. Никога по-рано не съм виждала толкова напрегнато момиче като горкичката Сали. Прилича на развалина. Амабел няма да каже нищо, освен че сте преживели доста неприятни неща и се опитвате да превъзмогнете несполучливите си бракове. Заръча ни на никого да не казваме, че се нуждаеш от спокойствие и тишина. Не трябва да се тревожиш, Сали, никой от Коув няма да се обади и да те издаде.

— Благодаря, госпожо.

— Наричай ме Телма. А сега и двамата ми кажете какво знаете за онзи убит адвокат във Вашингтон?

Джеймс си помисли, че Сали ще припадне. Изглеждаше бяла като призрак. Той спокойно каза:

— Подозирам, че не знаем нищо повече от всички останали. Ти какво знаеш, Телма?

— Тъй като само аз имам телевизор, научавам за света повече от всички останали в този град. Знаете ли, че съпругът на изчезналата дъщеря го даваха по телевизията и той я умоляваше да се прибере у дома? Каза, че се тревожи, защото тя не е добре и не знае какво прави в момента. Каза, че тя не е отговорна за това, че е болна, а също и че е загрижен за нея и че иска тя да се върне обратно, за да може той да се погрижи за нея. Знаехте ли това? Това означава нещо, нали?

Сега вече нямаше опасност Сали да припадне. Куинлан почувства, че тя се превръща в камък.

— Къде чу това, Телма? — меко попита той, като се съмняваше някога през живота му отново да му се прияде пилешка пармиджана.

— По Си Ен Ен. От там можете да научите всичко.

— Помниш ли да е казал нещо друго?

— Мисля, че беше само това. Той говори наистина добре. Изглеждаше много искрен. Мъжествен човек, но около него имаше нещо много преувеличено. Доколкото видях, има слаба брадичка. Вие двамата какво мислите за това?

— Нищо — отвърна Сали, а Джеймс беше доволен, че в гласа й не се долови никакъв страх, макар да знаеше, че тя вероятно го изпитва.

Телма, изглежда, не забелязваше, че публиката й е престанала да се храни. Тя се изкикоти и каза:

— Джеймс ми харесва. Не е толкова нежен и излъскан като съпруга на горкото момиче. Не, той не си слага толкова много гел по косата. Обзалагам се, че съпругът на момичето не би използвал това хубаво голямо оръжие, което Джеймс носи под сакото си. Не, той би използвал едно от ония малки, превзети пистолетчета. Прекалено излъскан е за моя вкус. Сега, след като Джеймс е тук, Сали, препоръчвам ти да го използваш. Съпругът ми винаги ми казваше така: „Телма, мъжете обичат да бъдат използвани. Използвай ме.“ Били все още ми липсва. Както знаете, той се разболя от пневмония през хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Уби го за четири дни. Жалко! — въздъхна тя.

— Чувствам се така, сякаш съм глътнал пет скилидки чесън — рече Куинлан, след като успяха да се измъкнат благодарение на Сали, която каза, че я боли коремът.

— Да, но беше великолепно, преди Телма да спомене Скот.

— Той иска да се погрижи за теб.

— О, сигурна съм, че иска!

Искаше му се тя да му разкаже за съпруга си и за това, което й е сторил. В гласа й се долавяше по-скоро горчивина, а не страх. Тя беше уплашена от разговора с човека, който се бе представил за баща й. Младата жена се обърна, за да го погледне. Изглеждаше още по-угрижена и бледа, ако това изобщо бе възможно, сякаш някой бе изсмукал живота от нея.

— Беше мил с мен и съм ти благодарна за това, но сега трябва да си тръгвам. Не мога повече да остана тук. След като е говорил за мен по телевизията, някой трябва да го е видял. Някой ще се обади. Трябва да си тръгвам. И знаеш ли още какво? Телма знае. Просто си играеше с мен.

— Никой няма да се обади, защото никой не го е видял. Ако Скот беше предложил награда, обзалагам се, че Телма веднага щеше да се обади, кикотейки се през цялото време. Да, тя знае, но ще й омръзне да ти се подиграва. Виж, Сали, никой друг не знае коя си. Всичко, което знаят за теб, е, че си племенницата на Амабел. Дори се обзалагам, че ако някой открие нещо, не би казал и една дума. Лоялност — знаеш какво имам предвид, нали?

— Всъщност, не зная.

„Мили Боже — помисли си той, докато вървеше до нея, — какво ли е преживяла?“ Не си спомняше дали в таванската му стая имаше телевизор. Надяваше се, че има. Искаше му се да види как Скот Бренърд се моли на съпругата си да се върне при него.

— Не си тръгвай — каза й той, когато стигнаха до къщата на Амабел. — Знаеш ли, не е толкова трудно да бъдеш лоялен, ако това не ти струва нищо. Няма нужда да си вървиш. Остави нещата сами да се подредят, просто стой далеч от тях. Освен това нямаш никакви пари, нали?

— Имам кредитни карти, но ме е страх да ги използвам.

— Те много лесно могат да се проследят. Радвам се, че не си ги ползвала. Виж, Сали, имам приятели във Вашингтон. Позволи ми да им се обадя и да видим какво наистина става. Искаш ли?

— Какви приятели?

Той й се усмихна.

— Пред теб не мога да увъртам, нали?

— Не и когато ме засяга — каза тя и отвърна на усмивката му. — Това няма значение, Джеймс. Ако искаш да поговориш с разни хора, добре. Просто помни, че нямам никакви пари, с които да ти платя.

— Безплатно. Чувам, че дори някои правителствени агенции работят без пари.

— Да, също така играят волейбол за сметка на нашите данъци.

— Баскетбол. Това беше преди време.

— Твоите приятели за федералните ли работят?

— Да, освен това са добри хора. Ще ти кажа какво се готви, ако, разбира се, те самите знаят нещо.

— Благодаря ти, Джеймс, но знаеш ли, все пак остава човекът, който ми се обади и се престори на баща ми. Той знае къде съм.

— Който и да дойде, ако изобщо дойде, ще трябва да се пребори с мене. Не се притеснявай.

Тя кимна. Искаше й се той да докосне ръката й, да я стисне, да я потупа по бузата или изобщо да направи нещо, което щеше да й помогне да не се чувства толкова застрашена и преследвана. Знаеше обаче, че това е невъзможно, както знаеш и това, че въобще не го познава.

Куинлан поклати глава и осъзна, че в момента той бе нейният защитник. Щеше да я пази от всеки, който дойде тук и иска да я отведе обратно или да я нарани. Докато се връщаше към мотела на Телма, си помисли, че това е някаква смешна ирония на съдбата.

Той бе главният й преследвач.