Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

5.

Никога не му бе минавало през ума, че Сали може да му се опълчи — не и след като я бе видял свита на пода, когато влетя в гостната на леля си. Но тя все пак се бе опитала да го ритне и го бе ударила под ребрата. Бе отвърнала на удара. А сега стоеше тук и изглеждаше така, сякаш е готова да се изплюе върху него. Поради някаква неясна причина това му хареса. Вероятно, защото не му се искаше жертвата му да е глупава или страхлива.

Обичаше преследването да е предизвикателство за него. Как бе успяла да разбере толкова бързо? В това нямаше логика.

— Аз съм Джеймс Куинлан. Повечето хора ме наричат Куинлан. Ти можеш да ми казваш както пожелаеш. Няма ли да седнеш, Сали? Уверявам те, че има достатъчно храна, въпреки че когато свърша с един поднос, Марта просто донася друг. Тя ли готви?

— Не зная. Кой си ти?

— Седни и ще поговорим. Или може би искаш част от вестника? Това е „Орегониан“, много е добър. В него има дълга статия за баща ти.

Тя седна.

— Кой си ти, господин Куинлан?

— Явно нещата са се променили, вчера бях Джеймс.

— Имам чувството, че при теб всичко се променя много бързо.

Той реши, че тя е права, и внезапно си представи засмяната Тереза, когато докато навлизаше в нея, и бе прошепнал, че ако някога има друг мъж, ще разбере какво означава да си наполовина празен.

— Какви други усещания имаш, Сали?

— Че обичаш проблемите. Че взимаш проблема в ръце и започваш да го оформяш, разнищваш и моделираш и правиш всичко, което е необходимо, за да го разрешиш. След това губиш интерес. Започваш да търсиш нов проблем.

Той я наблюдаваше и неусетно изрече:

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

— Господин Куинлан, откъде знаете, че съпругът ми е адвокат? Това не го даваха по телевизията. Нямаше причина. Или ако са го показали, със сигурност не са имали основание да обсъждат неговата професия или каквото и да е свързано с него.

— О, спомни си значи?

— Увъртането не ти отива. Ами ако ти кажа, че имам четиридесет и петкалибров „Колт“ в чантата и ще те застрелям, в случай че веднага не ми кажеш истината?

— Вероятно ще ти повярвам. Задръж си оръжието. Даваха го по телевизията — добрият стар съпруг, който придружаваше майка ти на погребението на баща ти. Просто не си го видяла — слава Богу, че предния ден бе чул как Марта и Телма обсъждат това. Слава Богу, че те не бяха проявили интерес. Вашингтон беше на светлинни години от техния свят. — Ако смяташ, че все още имаш личен живот, просто забрави. Ти си отворена книга.

Беше го видяла, просто бе забравила, напълно забравила. Бе допуснала грешка и не можеше да си позволи да допуска повече. Спомни си как в деня на пристигането си ядеше чудесния сандвич с бекон, седеше до Амабел и гледаше черно-белия телевизор. Слушаше, наблюдаваше и знаеше, че Скот е с майка й. Не бе гледала телевизия нито преди, нито след това. Молеше се да не е отворена книга. Молеше се никой в Коув да не разбере коя е тя.

— Бях забравила. — Тя взе една препечена филийка без масло. Отхапа, започна бавно да дъвче, след това преглътна. — Не трябваше, но забравих.

— Разкажи ми за него.

Тя отхапа отново от филийката.

— Не мога да си позволя да те наема, Джеймс, забрави ли?

— Понякога работя безплатно.

— Не мисля така. Откри ли нещо за възрастната двойка?

— Да, всички, с които говорих, лъжат. Мардж и Харв Дженсън са били тук, най-вероятно в магазина за сладолед. Защо никой не иска да го признае? Какво има да се крие? Просто са си купили сладолед.

Той хвърли поглед към бледата млада жена, която седеше срещу него. Тя отново отхапа от препечената филия. Той повдигна чинията с домашно сладко от ягоди и й я подаде. Тя поклати глава. Никога през живота си не бе разказвал, на когото и да е за работата си. Разбира се, възрастните Мардж и Харв не бяха истинската му задача, но все пак защо, по дяволите, всички го лъжеха?

Освен това защо изобщо бе говорил със Сали за този случай? Тя бе една проклета престъпница, или поне знаеше кой е убил баща й. Ако имаше нещо, в което да е сигурен, то бе именно това. А какъв човек бе тя, той щеше да открие. Бе дошла при него. Поне му спести неудобството да я търси отново.

— Прав си. Няма никакъв смисъл. Сигурен ли си, че хората те лъжат?

— Напълно. Интересно е, не смяташ ли?

Тя кимна, отхапа от филията и бавно започна да дъвче.

— Да попитам ли Амабел защо всички се преструват, че не ги помнят?

— Не, недей. Тук аз съм частният детектив. Аз ще задавам въпросите. Това не е твоя работа.

Сали сви рамене.

— Твърде рано е за сладолед — рече той, — искаш ли да отидем на разходка до скалите? Изглеждаш бледа. Свежият въздух ще върне руменината по бузите ти.

Тя се замисли. Той я наблюдаваше как дояде сухата си препечена филия, която сигурно беше твърда като камък. Сади се изправи, изтърси трохичките от кафявите си рипсени панталони и каза:

— Трябва да си обуя гуменките. Ще се срещнем пред къщата на Амабел след десет минути.

— Чудесно — отвърна той и наистина го мислеше.

Имаше напредък. Съвсем скоро щеше да спечели доверието й. Тя щеше да му разкаже всичко за съпруга си, за майка си и за мъртвия си баща, който й бе позвънил по телефона. Не, това бе невъзможно.

Сали изглеждаше абсолютно нормална и това също го притесняваше. Когато вчера я видя истерична и уплашена, това бе точно състоянието, в което бе очаквал да я намери. Но тази спокойна и открита усмивка, в която според критичното му око нямаше злоба и коварство, го караше да изпитва усещането, че нещо му убягва.

Когато се срещна с нея пред къщата на леля й, тя му се усмихна. Къде, по дяволите, се криеше коварството й? Петнадесет минути по-късно тя разговаряше така, сякаш в живота й всичко бе наред.

— Амабел ми каза, че Коув не представлявал нищо особено, преди един предприемач от Портланд да купи земята и да построи вили. Всичко вървяло гладко до шестдесетте, след това хората просто забравили за града.

— Някой със сигурност си е спомнил, някой с много пари. Това място прилича на снимка от картичка. — Сети се, че старата Телма Нетро му бе казала същото.

— Да. — Сали подритна едно камъче. — Странно е, нали? Ако градът е западнал, тогава как се е възродил отново? Тук няма фабрика, която да наеме хората, нито каквото и да е производство. Амабел каза, че гимназията е затворена през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година.

— Може би някой от жителите е открил как да проникне в компютърната система на социалното осигуряване.

— Това би свършило работа само за кратко време. Фондът има пари само за около… колко време, петнадесет месеца? Страшничко е. Никой не би искал да разчита на това.

Те стояха на ръба на тесен и издаден нос и гледаха надолу към необузданата бяла пяна, която се разпръскваше, когато вълните се удряха в черните скали.

— Красиво е — рече Сали, като вдиша дълбоко от соления въздух.

— Да, наистина, но ме изнервя. Тази необуздана сила. Тя няма съзнание. Може да те убие толкова лесно.

— Колко романтично, господин Куинлан.

— Не, изобщо. Но съм прав. Тя не различава добрите от лошите. Искаш ли да слезем надолу? Ей там, до онзи самотен кипарис има пътека, която не изглежда особено опасна.

— Ако се приближиш твърде много до тази необуздана сила, Куинлан, не искам да ми припадаш в ръцете.

— Заплаши ме да ме ритнеш и ще забравя за припадъците до края на живота си.

Тя се засмя и тръгна пред него. Скоро изчезна зад един завой. Пътеката бе тясна, камениста, обрасла с ниски храсти и прекалено стръмна. Сали се подхлъзна, извика и се хвана за един корен.

— Внимавай, по дяволите!

— Добре. Не, не го казвай. Не искам да се връщаме назад. И двамата ще бъдем много предпазливи. Още само петнадесет метра.

Пътеката просто прекъсваше. От начина, по който свършваха скалите и храстите, ставаше ясно, че преди години тук сигурно е паднала лавина. Вероятно можеха да се изкачат над скалите, но Куинлан не искаше да поема този риск.

— Достатъчно — каза той, като я хвана за ръката, когато тя направи още една крачка. — Не, Сали, стига. Да седнем тук и да наблюдаваме тази необуздана сила.

Под тях нямаше плаж, а само натрупани една върху друга купчини скали, които образуваха странни и причудливи форми, разнообразни като облаците в небето. Няколко камъка дори приличаха на мост между две купчини, под който течеше вода. Гледката спираше дъха. Джеймс беше прав — беше малко страшничко. Чайките се виеха над главите им и се викаха една друга.

— Днес не е студено.

— Не — отвърна тя, — не като снощи.

— Аз съм в западната таванска стая в мотела на Телма. Прозорците подрънкваха цяла нощ.

Внезапно Сали се изправи и впери поглед в нещо от дясната им страна. Тя поклати глава и прошепна:

— Не, не, не може да бъде.

Той скочи и постави ръка върху рамото й.

— Какво има, по дяволите?

Тя посочи.

— О, Господи — рече той, — стой тук, Сали. Просто стой тук, аз ще проверя.

— Върви по дяволите, Куинлан. Не, Куинлан не ми харесва. Ще те наричам Джеймс. Няма да остана тук.

Той само се обърна към нея и поклати глава. Отмести я и внимателно се запровира между скалите, докато не се озова на пет крачки от тялото на жена, което вълните тласкаха напред-назад. Във водата нямаше кръв.

— О, не — каза той.

Сали стоеше до него и гледаше към жената.

— Знаех си, бях права, но никой не искаше да ме чуе.

— Трябва да я извадим, докато все още е останало нещо от нея. — Той седна, свали чорапите и маратонките си и нави нагоре джинсите си. — Остани тук, Сали. Говоря сериозно. Не искам да се притеснявам за това, дали няма да паднеш във водата и да бъдеш повлечена навътре.

Той най-накрая успя да достигне тялото. Уви останките от него в сакото си. Стомахът му се преобръщаше. Даде знак на Сали да започне да се изкачва по пътеката. Не си позволяваше да мисли за това, че тялото, което носеше, някога е било живо, смеещо се същество. Господи, това го караше да се чувства зле.

— Ще я отведем при доктор Спайвър — извика Сали през рамо, — той ще се погрижи за нея.

„Да — каза си той, — обзалагам се, че ще го направи.“ Всеки възрастен човек в това малко градче вероятно щеше да каже, че е била убита случайно от някой ловец на бекаси.

Гостната на доктор Спайвър миришеше на мухъл. Джеймс искаше да отвори прозорците и да проветри, но реши, че на стареца сигурно така му харесва. Той седна и се обади на Сам Норд, криминален детектив в полицейското управление в Портланд. Сам отсъстваше и Джеймс остави телефонния номер на доктор Спайвър.

— Предайте му, че е спешно — каза той на партньора на Сам, Мартин Еймик — наистина е спешно.

Затвори и се вгледа в Сали Сейнт Джон Бренърд, която крачеше напред-назад по новия, дебел виненочервен килим.

— Какво имаше предвид, когато каза, че си знаела?

— Какво? О, снощи я чух да пищи. При последния й вик разбрах, че някой я е убил. Бе прекъснат така рязко, сякаш някой просто я бе ударил, това е. Амабел мислеше, че е вятърът, защото духаше много силно, но аз знаех, че е женски писък, точно като първата нощ, когато бях тук. Вече ти споменах за това. Мислиш ли, че е била същата жена?

— Не зная.

— Амабел се обади на преподобния Ворхийс и той дойде с още трима мъже, с които отидоха да огледат наоколо. Когато се върнаха, заявиха, че не са открили нищо. Казаха, че е бил вятърът. Преподобният Ворхийс ме потупа снизходително, сякаш съм малко дете или идиот.

— Или още по-лошо — истерична жена.

— Точно така. Някой я е убил, Джеймс. Не може да е било нещастен случай. Чух я да пищи преди три нощи, когато пристигнах, а след това и снощи. Снощи те са я убили.

— Какво имаш предвид с това „те“?

Тя сви рамене, изглеждаше леко объркана.

— Не зная. Просто така ми се струва.

Телефонът иззвъня и Джеймс вдигна слушалката. Беше Сам Норд. Сали чу края на разговора.

— Да, жена на средна възраст, предполагам. Приливът я е носил и я е блъскал в скалите часове наред. Не зная колко дълго. Какво смяташ да правиш, Сам? — Той се заслуша, след това продължи: — Малко градче на име Коув, на около час и нещо югозападно от теб. Знаеш ли го? Добре. В момента местният лекар я преглежда, но тук нямат техническа база и не са подготвени за подобни случаи. Да? Добре. Готово. Казва се доктор Спайвър. Живее на края на Мейн Стрийт. Знаеш номера. Точно така. Благодаря, Сам — рече той и затвори. — Сам ще се обади на областния шериф. Каза, че ще изпратят някого да се погрижи за това.

— Скоро, надявам се — каза доктор Спайвър, който тъкмо влизаше в малката гостна и бършеше ръцете си.

„Твърде неприлично“ — помисли си Сали, като наблюдаваше ръцете му със старчески петна по тях и знаеше какво са докосвали. На външната врата се почука и лекарят извика:

— Влизай!

Беше преподобният Хал Ворхийс. По петите му вървяха четиримата възрастни мъже, които прекарваха по-голямата част от времето си в игра на карти.

— Какво, по дяволите, става, докторе? Извинете ме, госпожо, но чух, че сте открили тяло долу при скалите.

— Вярно е, Гюс — рече доктор Спайвър. — Всички ли познавате господин Куинлан и Сали, племенницата на Амабел?

— Да, докторе — отвърна Пърн Дейвис, мъжът, който искаше да се ожени за Амабел. — Какво има? Разкажи ни по-бързо. Не искам дамите да го чуят и да се разстроят.

— Сали и господин Куинлан са открили женско тяло.

— Коя е тя? Познаваш ли я? — попита Хал Ворхийс.

— Не, мисля, че не е местна. По дрехите й също не можах да открия нищо. Вие открихте ли нещо, господин Куинлан?

— Не, областният шериф скоро ще изпрати някой полицай, а също и съдебен лекар.

— Добре — отвърна лекарят. — Вижте, може да е умряла от всичко. Аз лично смятам, че е нещастен случай, но кой знае? Не мога да направя изследвания, а и нямам инструментите и оборудването, за да направя аутопсия. Както казах, твърдя, че е нещастен случай.

— Не — обади се Сали, — не е нещастен случай. Някой я е убил. Чух я да пищи.

— Стига, Сали — каза той, като протегна към нея тази ръка, която допреди малко бършеше, — нали не мислиш, че вятърът, който си чула, е бил в действителност женски писък?

— Напротив.

— Не открихме абсолютно нищо — каза Ворхийс, — а оглеждахме почти два часа.

— Просто не сте търсили на правилното място — възрази тя.

— Искаш ли нещо успокоително?

Погледна възрастния лекар, който бе практикувал професията си много повече години, отколкото бе живяла майка й. Бе го срещнала предишния ден. Той беше мил, но в него имаше нещо смущаващо. Тя знаеше, че не я иска тук, че мястото й не е тук, но докато беше с Амабел, той щеше да продължи да бъде мил. Като се замислеше, всички местни, които бе срещнала, се държаха любезно, но все пак чувстваше, че не е желана. Това вероятно се дължеше на факта, че е дъщеря на убит човек — така трябва да беше. Чудеше се дали щяха да я предадат сега, след като с Джеймс бяха открила тялото на жената — същата онази жена, която бе чула да пищи.

— Нещо, което да ме успокои? — бавно повтори Сали. — Нещо, което да ме успокои. — Засмя се тихо и зловещо и това накара Куинлан да повдигне глава.

— По-добре да ти донеса нещо — рече доктор Спайвър, обърна се рязко и се удари в една маса. Красивата лампа от Тифани падна на пода, но не се счупи.

Джеймс разбра, че лекарят не я бе видял. Проклетият старец ослепяваше. Той много спокойно каза:

— Не, докторе. Ние със Сали си тръгваме. Детективът от портландската полиция ще каже на шерифа да дойде тук. Бихте ли им предали, че ще бъдем в къщата на Амабел?

— Да, разбира се — отвърна Спайвър, без да поглежда към тях. Бе коленичил и опипваше ценната лампа, за да се увери, че не е счупена.

Когато си тръгваха, той все още беше на пода. Останалите мъже се бяха смълчани.

— Амабел ми каза, че той е сляп като прилеп — рече Сали, когато излязоха навън под яркото следобедно слънце. Изведнъж тя се спря.

— Какво става?

— Забравих. Не мога да допусна полицията да разбере, че съм тук. Ще се обадят във Вашингтон, ще изпратят някой да ме прибере и ще ме накарат да се върна обратно на онова място или ще ме убият, или ще…

— Не, няма. Вече помислих за това. Не се притеснявай. Името ти е Сюзън Брандън. Няма да имат причина да се усъмнят. Просто ще им разкажеш каквото знаеш и ще те оставят на мира.

— Имам една черна перука, която носех тук. Ще си я сложа.

— Няма да е зле.

— Откъде знаеш, че просто ще искат да изслушат историята ми? Не си по-наясно от мен с това, което става тук. О, Разбирам. Смяташ, че няма да ми повярват, че съм чула женски писъци през двете нощи.

— Дори да не ти повярват, това не е от голямо значение, защото все пак в ръцете им лежи една мъртва жена, нали? Чула си женски писъци. Сега тя е мъртва. Смятам, че не съществуват прекалено много други варианти, за да си извадят вероятните изводи. Стегни се Сали, не ме изоставяй точно сега. Ще бъдеш Сюзън Брандън, става ли?

Тя кимна, но през целия си живот той не бе виждал такъв страх, изписан върху нечие лице. Радваше се, че тя има перука. Никой не можеше да забрави физиономията й, а само Господ знаеше колко пъти напоследък е била показвана по телевизията.