Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

4.

— Престанете да крещите — извика й той, — какво, по дяволите, става? Какво се случи?

Сали знаеше, че мигът е настъпил. Никога по-рано не го бе виждала. Той не беше стар като всички останали в този град. Мястото му не беше тук. Беше я проследил. Беше дошъл, за да я отведе обратно във Вашингтон и насила да я върне на онова ужасно място. Вероятно работеше за Бидермайер. Тя не можеше да се върне отново там. Наблюдаваше едрия мъж, който сега се бе надвесил над нея и я гледаше странно, сякаш бе наистина загрижен, но тя знаеше, че това е невъзможно. Беше просто лъжа. Той беше тук, за да я нарани.

— Телефонът — каза тя, защото знаеше, че ще умре и нямаше никакво значение какво говори. — Някакъв човек ми се обади и ме уплаши.

Докато обясняваше, бавно се изправи и започна да се отдръпва от него. Джеймс се чудеше дали тя има оръжие. Чудеше се дали ще се обърне и ще изтича да го вземе. Не му се искаше нещата да загрубеят. Хвана я за лявата ръка, а тя изкрещя и започна да се мята и да се опитва да се отскубне от него.

— Няма да ви нараня, за Бога.

— Махайте се! Няма да тръгна с вас, няма. Тръгвайте си.

Тя хлипаше, задъхваше се и упорито се бореше с него. Той се изненада от начина, по който го удари точно под ребрата, където наистина болеше, а след това вдигна крак, за да го ритне.

Той я дръпна към себе си, след това я прегърна и я задържа, докато се поуспокои. Сега тя нямаше никаква възможност да го нарани. Ударът й бе лек, но мястото, на което го бе нанесла, точно под ребрата, бе наистина болезнено.

— Няма да ви нараня — повтори той с тих и спокоен глас. Беше един от най-добрите парламентьори във ФБР, защото можеше да говори нежно и успокояващо, нагло и похотливо, докато получи това, което иска. Внимателно продължи: — Чух ви да викате и си помислих, че някой ви е нападал. Просто се опитвах да бъда герой.

Тя се успокои и престана да се съпротивлява. Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе жуженето на телефона.

— Герой?

— Да, герой. Сега добре ли сте?

Тя кимна.

— И наистина не сте тук, за да ме нараните?

— Не, просто минавах наблизо и чух вика ви.

Тя се отпусна облекчено. Вярваше му. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега?

Той я освободи от прегръдката си и бързо направи крачка назад. Наведе се, вдигна телефона, постави слушалката на мястото й и го върна върху масата.

— Съжалявам — рече тя, обвила ръце около себе си. Беше много бледа. — Кой сте вие? Сигурно сте дошли да се видите с Амабел?

— Не, кой беше на телефона? Някой мръсник ли?

— Баща ми.

Джеймс положи усилие да не се втренчи в нея и да не се засмее на думите й. „Баща й? За Бога, госпожице, той бе погребан преди няколко дни и присъстваха доста хора. Ако ФБР не го разследваше, дори президентът щеше да е там.“ Той взе решение.

— По думите ви съдя, че той не е особено приятен човек, така ли е?

— Не, не е. Но това няма значение. Той е мъртъв.

Куинлан обстойно бе прегледал досието й. Всичко, което искаше от нея, бе да му разкаже това, което знаеше. Беше я открил, тя бе в ръцете му, но очевидно се намираше на ръба. Той не желаеше да си има работа с невротици. Тя му трябваше в пълно съзнание. Той внимателно изрече:

— Нали знаете, че това е невъзможно?

— Да, зная, но все пак бе неговият глас. — Тя потриваше раменете си с ръце и гледаше телефона в очакване. Дали смяташе, че мъртвият й баща може отново да се обади? Изглеждаше ужасена, но най-силно впечатление правеше невероятното й объркване.

— Какво ви каза той — мъжът, чийто глас звучеше като на баща ви?

— Това беше баща ми. Бих познала този глас веднага. — Продължаваше да се разтрива все по-силно. — Каза ми, че идва, че скоро ще бъде при мен и ще се погрижи за всичко.

— За кое всичко?

— За мен. Ще дойде тук, за да се погрижи за мен.

— Имате ли малко бренди?

Сали повдигна глава.

— Бренди? — Тя му се усмихна, след което се засмя — тих и дрезгав звук, но все пак беше смях: — Откакто дойдох вчера, леля ми непрекъснато ми налива в чая. Разбира се, че имам, но ви обещавам, че дори и без него, няма да извадя метлата си от килера и да отлетя с нея.

— Това ми стига. Името ми е Джеймс Куинлан.

Той протегна ръка и тя погледна към нея — силна, с малки черни косъмчета, дълги пръсти, изрязани и изпилени нокти. Ръцете му не бяха като на човек на изкуството, не като на Амабел, но изглеждаха способни. Не приличаха и на ръцете на Скот. Въпреки това все още не искаше да се здрависа с Джеймс Куинлан, не искаше той да вижда колко занемарени са нейните ръце. Но нямаше избор.

Ръкува се с него и незабавно се отдръпна.

— Казвам се Сали Сейнт Джон. Тук съм на гости при леля си Амабел Пърди.

Сейнт Джон. Явно използваше моминското си име.

— Да, срещнах я в магазина за сладолед. Мислех си, че по-скоро живее в каравана и нощно време седи до огъня, предрича бъдещето и танцува.

Тя отново се засмя.

— И аз си помислих същото, когато пристигнах. Не съм я виждала от седемгодишна. Очаквах да извади карти „Таро“, но съм много доволна, че не го направи.

— Защо? Може би добре се справя с тях. Несигурността би могла да те побърка.

Сали обаче поклати глава:

— Предпочитам я. Не искам да зная какво ще ми се случи. Положително няма да е добро.

Не, той нямаше да й каже кой е, нямаше да й каже, че е абсолютно права и че това, което я очаква, е отвратително. Чудеше се дали е убила баща си, или е избягала в този град на края на света просто за да защити майка си. Другите в бюрото смятаха, че е било просто лош късмет за Еймъри Сейнт Джон, че най-накрая е попаднал на неподходящите хора. Но той не бе повярвал и именно това бе причината да е тук.

— Знаеш ли, наистина бих искал малко бренди.

— Кой сте вие?

— Аз съм частен детектив от Лос Анжелис. Един мъж ме нае, за да открия родителите му, които са изчезнали в този район преди около три години — спокойно отговори той.

Сали обмисляше думите му и Джеймс усети, че се опитва да прецени дали не я лъже. Прикритието му бе отлично, защото беше истинско, но дори това нямаше значение. Беше добър лъжец. Знаеше, че гласът му й въздейства.

Тя бе твърде слаба и все още много бледа от ужаса, който бе изживяла от телефонното обаждане. Баща й? Щял да дойде да се погрижи за нея? Това беше лудост. Той умееше да се справя с разумни хора. Не знаеше какво щеше да прави, ако тя превъртеше.

— Добре — най-накрая рече Сали, — елате с мен в кухнята.

Той я последва в помещение, което сякаш бе пренесено от четиридесетте години — по кафявия линолеум на пода имаше петна, които сигурно бяха по-стари от него. Беше чист, но скъсан около мивката. Всички уреди бяха стари колкото пода и също толкова чисти. Докато сядаше на масата, тя каза:

— Не се облягайте. Единият крак е нестабилен. Виждате ли, леля Амабел е сложила списания под него, за да е по-устойчив.

Той се зачуди откога масата е в това състояние. Можеше лесно да се поправи. Наблюдаваше Сюзън Сейнт Джон Бренърд, която започна да му налива бренди във водна чаша, след което спря и се намръщи. Разбра, че тя не знае колко да му налее.

— Така е добре — спокойно рече той, — благодаря — изчака я, докато и тя си налее малко, и след това повдигна чашата си за наздравица. — Имам нужда от това. Изплашихте ме. Приятно ми е да се запознаем, Сюзън Сейнт Джон.

— И на мен, господин Куинлан. Моля, наричайте ме Сали.

— Добре, Сали. След всичките ни писъци и викове, защо просто не ми казваш Джеймс?

— Не те познавам, въпреки че ти се разкрещях.

— Как само се нахвърли върху мен и ме удари. Къде си усвоила това?

— Едно момиче в интерната ме научи. Каза ми, че брат й бил най-ужасното момче в гимназията и не желаел слабачка за сестра, така че я научил на всички средства за самоотбрана.

Той осъзна, че гледа към ръцете й. Бяха слаби и бледи като самата нея.

— Никога по-рано не съм опитвала. Е, на няколко пъти ми се искаше, но нямах тази възможност. Те бяха прекалено много.

За какво, по дяволите, говореше тя?

— Подейства. Сигурно ще ме наболява през следващите няколко дни. Щастлив съм, че не ме уцели в слабините.

Той отпиваше от брендито си и я наблюдаваше. Какво трябваше да прави? Когато започна да я преследва, всичко му изглеждаше толкова лесно и ясно, но докато седеше срещу нея и я виждаше от плът и кръв, а не просто като ключ към убийството на Еймъри Сейнт Джон, нещата вече не му бяха толкова ясни. Мразеше неясните ситуации.

— Разкажи ми за баща си.

Тя само поклати глава.

— Чуй ме, Сали. Той е мъртъв. Проклетият ти баща е мъртъв. Не е възможно да ти се е обаждал той. Това означава, че е било или запис на гласа му, или някой, който го имитира много добре.

— Да. — Тя все още се взираше в чашата си.

— Очевидно някой знае, че си тук. Някой, който иска да те изплаши.

В този момент тя погледна към него и го дари с прекрасна и очарователна усмивка. Той също й се усмихна.

— Този човек се справи изключително добре, уплашена съм до смърт. Съжалявам, че те нападнах.

— Аз също бих се нахвърлил върху някого, който нахлува по този начин в къщата.

— Не зная дали разговорът не беше извънградски. Ако е така, значи имам известно време, за да реша какво да правя. — Тя млъкна и се скова. Не се помръдна, но той имаше усещането, че се е отдръпнала от него. — Ти знаеш коя съм, нали? Преди малко не го осъзнах, но ти знаеш.

— Да, зная.

— Откъде?

— Видях твоя снимка по телевизията, а също и кадри, на които си заедно с майка ти и баща ти.

— Амабел ме уверява, че никой в Коув няма да разбере коя съм. Каза ми, че освен нея и старата Телма Нетро, другите нямат телевизори.

— Не се притеснявай, няма да започна да го разгласявам. Всъщност обещавам да го запазя за себе си. Срещнах леля ти в магазина за сладолед. Шери Ворхийс спомена, че си й на гости. Амабел не каза и една дума за това коя си. — „Да лъжеш е цяло изкуство“ — помисли си той, докато я наблюдаваше как преценява думите му. Номерът беше винаги да се придържаш възможно най-близо до истината. Някои от жителите на този град можеха да се поучат от това.

Тя се намръщи и стисна чашата. Кракът й потропваше по линолеума.

— Кой те преследва?

Тя отново му се усмихна, но този път усмивката й бе подигравателна и изпълнена с толкова страх, че той сякаш можеше да го помирише. Докато си играеше със салфетката, Сали каза:

— Назови някое име и то ще бъде просто едно от дългия списък.

Тя стоеше точно срещу един от тези хора. Проклета работа, той мразеше това. Мислеше си, че ще бъде лесно. Кога щеше да се научи, че хората никога не са такива, каквито изглеждат? Усмивката й бе прелестна. Тя внезапно заговори:

— Първата нощ, която прекарах тук, се случи нещо много странно. Беше преди две вечери. Събудих се от виковете на човек. Зная, че беше човек. Качих се в хола на горния етаж, за да се уверя, че нищо не се е случило с Амабел, но когато отново чух вика, разбрах, че идва отвън. Леля ми каза, че си въобразявам. Наистина, имах ужасен кошмар, всъщност спомен, който често ми се явява насън, но виковете ме събудиха. Зная това. Сигурна съм. Въпреки всичко се върнах в леглото, но по-късно чух Амабел да излиза от къщата. Ти си частен детектив. Какво мислиш за това?

— Искаш да ми станеш клиент ли? Ще ти струва доста пари.

— Баща ми беше богат, но аз нямам нито цент.

— Ами съпругът ти? Той е адвокат на едрите риби, нали?

Тя подскочи като ужилена.

— Мисля, че е време да си тръгваш, господин Куинлан. Вероятно работата ти е да задаваш въпроси, тъй като си частен детектив, но премина границата. Моите проблеми не те засягат. Забрави какво си видял по телевизията. Много малка част от него е истината. Моля те да си вървиш.

— Добре. Ще бъда в Коув още една седмица. Можеш да попиташ леля си, дали си спомня възрастна двойка — Харв и Мардж Дженсън. Пътували са с ново червено уинебаго и вероятно са се отбили в града, за да си купят сладолед. Както ти казах, причината да съм тук е синът им, който ме нае да ги открия. Минали са повече от три години от изчезването им.

Макар вече лично да бе попитал Амабел, той искаше и Сали да го направи. Интересно му бе дали и тя ще си помисли, че леля й лъже.

— Ще я попитам. Довиждане, господин Куинлан.

Тя го последва до предната врата, която, слава Богу, все още се държеше на пантите си.

— Ще се срещнем отново, Сали. — Той й махна леко и тръгна по добре поддържаната алея.

Температурата бе паднала. Задаваше се буря. Джеймс имаше да свърши доста работа, преди тя да се разрази. Закрачи по-бързо. Явно съпругът й беше забранена тема. Дали се страхуваше от него?

Наистина бе допуснал грешка, а това не му беше присъщо. Обикновено бе много внимателен и предпазлив, особено с хора като нея — крехки и стигнали почти на ръба.

Сега, след като се бе срещнал със Сюзън Сейнт Джон слабата млада жена, ужасена от мъртвия си баща, който я бе потърсил по телефона — вече нищо не изглеждаше просто и ясно.

Чудеше се колко време ще й трябва, за да осъзнае, че той я лъже. Възможно бе Сали никога да не разбере това. Почти всичко, което знаеше за нея, бе събрано в досието й във ФБР. Ако тя откриеше, че той знае повече, отколкото бе публично разгласено, дали щеше да избяга? Надяваше се да не го направи. В момента той проявяваше любопитство към човешките викове, които е чула посред нощ. Може би леля й е права, че е било сън — беше на ново място и имаше всички основания да се чувства неспокойна. Бе споменала и това, че е сънувала кошмар.

Той разгледа красивите къщички от двете страни на улицата. Почти навсякъде бяха засадени цветя и малки храсти, които от западната страна бяха защитени от океанските ветрове с високи дървени оградки. Знаеше, че бурният вятър може да изкорени почти всяка растителност. Хората се стараеха.

Градът все още не му харесваше, но вече не му приличаше на холивудски декор. В действителност изобщо не изглеждаше като родното място на Тереза в Охайо. Бе гостоприемно и това го караше да се чувства добре. Имаше усещането, че всички, които живеят тук, знаят, че градът им е приятен, подреден и старомоден. Хората бяха решили какво искат и го бяха постигнали. Правеше му впечатление, че мястото притежава очарование и живинка, макар че откакто бе пристигнал, не бе видял нито едно дете или поне млад човек.

* * *

Бурята се разрази късно през нощта. Вятърът виеше, а прозорците дрънчаха. Сали трепереше под купчината одеяла и слушаше как дъждът плющи по дървения покрив. Молеше се по него да няма дупки, макар че Амабел й бе казала:

— О, не се тревожи, скъпа. Покривът е ремонтиран миналата година.

Колко време можеше да остане тук с леля си? Сега, когато бе на сигурно място, когато беше скрита, можеше спокойно да мисли за бъдещето, или поне за повече от един ден напред. Мислеше си за следващата седмица, за следващия месец.

Какво щеше да прави? Телефонното обаждане я бе върнало в настоящето и в миналото. Това безспорно не бе гласът на баща й. Както бе казал Джеймс Куинлан — запис на някой имитатор.

Внезапно се чу писък — дълъг и провлачен, започващ ниско и завършващ с кресчендо. Идваше отвън. Тя се затича към спалнята на леля си, без да чувства студения дървен под. Просто тичаше, докато не стигна и не почука леко по вратата. Амабел отвори веднага, сякаш бе стояла на прага в очакване тя да се появи. Това обаче със сигурност не бе възможно. Сали хвана Амабел за ръцете и я раздруса.

— Чу ли писъка, Амабел? Моля те, чу го, нали?

— О, скъпа, това беше вятърът. Чух го и знаех, че ще се уплашиш. Тъкмо идвах към теб. Отново ли сънува кошмар?

— Не беше вятърът, Амабел. Беше жена.

— Не, не, ела с мен, позволи ми да те отведа обратно в леглото. Боса си. Ще се разболееш. Хайде, скъпа, идвам с теб, за да си легнеш.

Чу се още един писък, но този път кратък и висок, който внезапно бе заглушен. Женски писък, точно като първия път. Амабел пусна ръката й.

— Сега вярваш ли ми?

— Предполагам, че трябва да се обадя на някой от мъжете, за да дойде и да провери. Обаче всички са толкова стари, че ако излязат навън в това време, вероятно ще хванат пневмония. Може да е бил вятърът. Коя жена ще крещи отвън? Да, само проклетият вятър е. Невъзможно е, Сали. Нека просто да го забравим.

— Не, не мога. Това е жена, Амабел, и някой й причинява болка. Не мога просто да се върна в леглото и да забравя.

— Защо?

Сали мълчаливо я наблюдаваше.

— Искаш да кажеш, че когато баща ти е наранявал майка ти, ти си се опитвала да я защитаваш?

— Да.

Амабел въздъхна.

— Съжалявам, скъпа. Този път си чула вятъра, а не баща ти, който бие майка ти.

— Може ли да взема дъждобрана ти?

Амабел въздъхна, прегърна я и каза:

— Добре. Ще се обадя на преподобния Ворхийс. Той е силен. Ще провери тази работа.

Когато преподобният Хал Ворхийс пристигна в къщата на Амабел, той водеше със себе си още трима мъже.

— Сюзън, това е Гюс Айзнър, може да поправи всичко, което има колела и мотор.

— Господин Айзнър — каза Сали, — два пъти чух някаква жена да крещи. Писъците бяха ужасни. Някой я нараняваше.

Гюс Айзнър изглеждаше така, сякаш щеше да се изплюе, ако в ъгъла имаше плювалник.

— Вятърът, госпожице — рече той, като кимаше с глава, — било е просто вятърът. Слушал съм го през целия си живот, цели седемдесет и четири години. Понякога издава звуци, от които зъбите ми започват да тракат. Просто вятърът.

— Въпреки това ще огледаме наоколо — обади се Хал Ворхийс. — Това е Пърн Дейвис, собственик на големия магазин, и Хънкър Долсън, ветеран от Втората световна война и нашият експерт по цветята. — Сали кимна и преподобният я потупа по рамото, кимна към Амабел и последва другите мъже навън. — Вие, дами, останете вътре на сигурно място. Не пускайте никого, освен нас.

— Малките жени — каза Сали. — Чувствам се така, сякаш трябваше да съм боса, бременна и да правя кафе в кухнята.

— Те са възрастни, скъпа, просто са възрастни. Мъжете от тяхното поколение се държат със снизхождение към съпругите си. Жената на Гюс, Велма, не би разпознала банков документ дори да я удари по главата. Но знаеш ли, нещата все пак са балансирани. Старият Гюс не вижда в тъмното. Без Велма след залез-слънце би бил безпомощен. Не обръщай внимание какво говорят, искат да помогнат, и това е по-важно, нали така?

Тъкмо отвори уста да отговори, когато се чу трети писък — бърз и силен, който бе прекъснат внезапно. Идваше отдалеч и бе приглушен.

Дълбоко в себе си Сали знаеше, че няма да има повече викове. Никога повече. Също така знаеше, че това не бе проклетият вятър.

Тя погледна към леля си, която нагласяваше над канапето малка модернистична картина, изобразяваща безразборни кръгове в охра, оранжево и пурпур. Беше мрачна, обезпокоителна и жестока.

— Вятърът — бавно произнесе Сали, — да, нищо, освен вятъра — искаше й се да попита Амабел, какво можеше да постигне Гюс, търсейки жертвата навън в мрака, след като не вижда в тъмното.

* * *

Следващата сутрин бе ясна и студена, а мартенското небе бе синьо като през август. Сали отиде до мотела на Телма. Марта й каза, че господин Куинлан закусва.

Джеймс се бе усамотил сред огромните викториански мебели в преддверието. На масата, покрита с ленена покривка, бе сервирана закуска, която сякаш бе за трима крале, а не просто за един мъж.

Тя се запъти към него, изчака го, докато вдигне поглед от вестника си, и каза:

— Кой си ти?