Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

33.

— Господин Куинлан, чувате ли ме?

— Да — отговори той. — Чувам ви, но не бих искал. Махайте се! Боли ме и искам да съм сам. Преди много години, когато бях бойскаут, ни учеха, че мъжете не бива да се оплакват и да хленчат.

— Сега ще накарам тази болка да изчезне. Много ли е силна?

— Ако трябва да я определя по степен от едно до десет, и давам тринадесет. Махайте се. Оставете ме да стена на спокойствие.

Сестрата се усмихна на Сали:

— Винаги ли е такъв?

— Не зная. За пръв път го виждам ранен.

— Да се надяваме, че ще е и за последен.

— Да — отвърна тя. — Защото ако позволи това да се случи още веднъж, ще го убия.

Сестрата инжектира доза морфин в системата на ръката му.

— Готово — каза, като леко разтриваше ръката над лакътя му. — Много скоро няма да ви боли повече. Веднага щом дойдете на себе си, можете да вземате лекарство против болката, когато си поискате. А, ето го и доктор Уигс.

Хирургът беше висок и слаб като върлина и имаше най-красивите тъмнокафяви очи, които Куинлан някога беше виждал.

— В Портланд ли съм?

— Да, в Университетската болница на Орегон. Аз съм доктор Уигс. Извадих куршума от гърдите ви. Много добре се справяте досега, господин Куинлан. Чувам, че сте много смел мъж. За мен е истинско удоволствие да спася един смел мъж.

— Скоро ще стана още по-смел — отговори той, като леко провлачваше думите. Беше от морфина. Но сега се чувстваше по-добре. Всъщност, ако не беше прикован към леглото с цялата тази апаратура, щеше да му се прииска да танцува, може би даже да посвири на саксофона си. Искаше му се да се обади на госпожа Лили или пък да разкаже някой виц на Марвин Изхвърляча. Трябваше да не забрави да напомни на Пухчо да вземе малко свястно бяло вино за Сали.

— И защо, господин Куинлан? — попита сестрата.

— Защо какво?

— Защо ще станете още по-смел?

Той се намръщи, но щом си спомни, се засмя.

— Ще се женя за Сали — гордо изрече.

Обърна глава и я дари с най-глуповатата усмивка, която беше виждала.

— Ще прекараме медения си месец в бунгалото ми в Делауеър край езерото Луис Лин. Прекрасно място…

И той заспа.

— Добре — каза доктор Уигс. — Нужен му е много сън. Не се тревожете, госпожо Бренърд. Ще се оправи. Той е млад и силен и има рядко срещана воля за живот.

— Сега, моля да ме оставите да го прегледам. Защо не излезете? Господин Шрьодер и госпожица Харпър са в чакалнята. А, там е и някой си господин Марвин Брамър и един мъж, който седи на дивана с компютър на коленете си.

— Господин Брамър е шефът на Джеймс. Той е помощник на заместник-директора на ФБР. Мъжът с компютъра…

— Привлекателният.

— Да, това е Дилън Савидж. Той също е от ФБР.

— Господин Брамър ми се струва доста хитър, а що се отнася до господин Савидж, не зная колко е страхотен, но съм сигурен, че не би могъл да каже къде точно се намира в момента. Чух го да възкликва: „Еврика!“. Само това. Сега излезте, госпожо Бренърд, и ме оставете насаме с пациента ми.

Когато влезе в чакалнята, Сали се хвърли в прегръдките на Марвин Брамър.

— Той е добре — повтаряше тя. — Ще се оправи. Вече се оплаква. Говореше за бойскаутите и това как са ги учили, че не трябва да хленчат и да се оплакват. Ще се оправи. Ние ще се оженим и аз ще се погрижа никога повече да не го раняват.

— Чудесно. — Марвин Брамър силно я прегърна, после се обърна към Дилън, който я погледна разсеяно и леко я целуна по бузата.

— Открих ги, Сали — каза той. — Открих проклетия негодник, който не е твой баща.

Марвин Брамър промърмори:

— Еврика?

— Точно така. Трябва да се свържа с управлението на ФБР в Сиатъл. Те са на летище „Сий Так“. Тъпото копеле, купил два билета за Будапеща през Ню Йорк. Използвал е фалшива кредитна карта и фалшив паспорт.

— Как тогава го пипна? — попита Томас Шрьодер, като се приближи. Ръката му беше превързана. Руменината се беше върнала на бузите му. — Вече дори не изглежда като Еймъри Сейнт Джон.

— Не беше трудно — отвърна Дилън и потупа компютъра си. — Заедно с МАКС и един модем можем всичко. Лелята на Сали е използвала собствения си паспорт. Не е ли тъпо? Предполагам, че се е наложило. Сигурно са се молили номерът да мине. Трябваше да си траят, докато не намерят и на нея фалшив паспорт. Сигурно здравата сте ги изплашили. Нямали са търпение да се измъкнат от страната.

— Значи — каза Сали, докато Дилън се обаждаше на управлението на ФБР в Сиатъл — всичко е към края си. Какво ще стане с градчето, господин Брамър?

— Агенти претърсват гробището. Както казаха и старците, погребвали са убитите с обозначения, затова нямаме проблем да ги идентифицираме.

— Това е масово убийство, и то извършено от група възрастни граждани. — Той поклати глава. — Мислех, че вече нищо не може да ме изненада, но това е самото зло. Злото може да се появи навсякъде. Никой от старците не е казал и дума. Лоялни са един към друг, въпреки че няма кой знае какво значение. Марта Критлан ще опере пешкира, въпреки че мога да се обзаложа, че никак не й се иска. Само си представете, тази миловидна на пръв поглед старица е била мозъкът и двигателят им.

— Тя е страхотна готвачка — въздъхна Кори Харпър. — Ястията, които ни поднесе на последната вечеря там, бяха много вкусни.

— Да — каза Томас Шрьодер. — И можеше наистина да ни е последна.

— Ще ви мине — рече Марвин Брамър. — А, да, един от агентите е намерил дневника на старата Телма Нетро, който тя е водила от преместването си в Коув.

— О, да! Тя винаги го носеше със себе си — отбеляза Сали. — Знаете ли, че тя има черно петно на езика си, защото ближе върха на писалката, преди да започне да пише?

— Доколкото познавам хората си, сигурно ще проверят и това. Старата Телма много подробно е описала как е започнало всичко. Това може да се окаже най-доброто доказателство и най-подробното описание на събитията. Искам да кажа, че тя е написала всичко, като се започне от 1940 година, когато двамата със съпруга й са пристигнали в Коув.

— Сега вече всичко това е проблем на прокурора. Обзалагам се, че ще ги накара да съжаляват за всяка секунда. Не можете да си представите какво ще направят медиите от тази история. Всъщност може би можете. Истинска лудост. Добрата вест е, че поне шерифът е излязъл от кома. Тримата му помощници също се оправят. Били са упоени и вързани в същата барака, където сте били и вие, момчета.

— Ами Еймъри Сейнт Джон и леля ми Амабел? — попита Сали. — Господин Брамър, какво ще стане с тях, когато ги заловите?

— Той ще отиде в затвора. А леля ти, Сали, не знам дали ще я присъединят към другите старци, или ще добавят обвинения в отвличане и конспирация. Ще почакаме и ще разберем.

— Още веднъж Еврика!

Всички се обърнаха към Дилън. Той вдигна поглед и се усмихна малко глуповато.

— Всъщност просто исках да знаете, че разводът на Сали ще приключи след шест месеца. Да кажем, в средата на октомври. Резервирал съм датата четиринадесети в презвитерианската църква на Елм Стрийт. Всичко е уредено.

— Ще се омъжиш ли за мен, Кори? — попита Томас Шрьодер.

Тя го изгледа критично.

— Трябва да ми докажеш, че вече не си сексист. Това ще отнеме поне една година даже и ако много се стараеш. И не забравяй, условието е да получа повишение в управлението в Портланд.

— Ако се отметне, винаги можеш да го простреляш в другата ръка — каза Брамър. — Що се отнася до повишението, госпожице Харпър, ще помисля върху това.

Сали се усмихна. Сега всички те й бяха приятели за цял живот. После се върна в стаята на Джеймс.

Той щеше да живее. За всичко останало нямаше да мисли сега, освен ако не се наложеше.

„Сега бъдещето ми е в твои ръце“ — си беше казала тя в хеликоптера на път за Портланд, когато Джеймс лежеше на носилката до нея бял като платно, а от тялото му стърчаха тръбички. Бъдещето й зависеше от Джеймс. Погледна красивото му лице. Нямаше търпение той да се оправи, за да отидат в клуб „Бонъми“ и той да посвири на саксофона.

* * *

На следващата сутрин Куинлан разлисти вестник „Орегониан“, който сестрата му беше донесла. Заглавието гласеше:

ЕЙМЪРИ СЕЙНТ ДЖОН УБИТ ПРИ ОПИТ ЗА БЯГСТВО

Беше си го заслужил, помисли си Куинлан.

— Бедният нещастник — каза той на глас и продължи да чете. Очевидно Еймъри Сейнт Джон се е опитал да избяга, но не е успял. Беше зарязал Амабел, метнал се в камионче за багаж, съборил шофьора и отпрашил. Агентите на ФБР са го последвали. Имал е глупостта да стреля по тях, отказал да спре и да хвърли оръжие.

Беше мъртъв. Това копеле най-после беше мъртво. Няма да се наложи Сали да се явява на процеса и да се изправя срещу него.

Ами Амабел?

Явно редакторите на „Орегониан“ са се чудили кое заглавие да сложат на първа страница — за убийствата в Коув или за Еймъри Сейнт Джон. Коув е била новината на предишния ден и той предположи, че затова са избрали Еймъри.

Прочете, че Амабел Пърди не се е признала за виновна както по отношение на Еймъри Сейт Джон, така и за Коув, като заявила, че не е имала представа какво е ставало и в двата случая. Твърдяла, че е художничка. Помагала е да се продава сладоледът. Това било всичко.

„Само почакай, докато медиите разберат за дневника на Телма“ — помисли си Куинлан. Това щеше да я забие в земята. Както и всички онези старци. Беше адски уморен, гърдите го боляха и той инжектира малка доза морфин в ръката си.

Знаеше, че скоро ще заспи като бебе, без да мисли за цялата тази гадост. Искаше му се да може да види Сали.

Когато тя се появи до леглото му, той си помисли, че сънува.

— Приличаш на ангел.

Той чу смях и усети устните й върху своите, толкова топли и меки.

— Прекрасно — каза той. — Искам още.

— Заспивай, момченце — отговори тя. — Когато се събудиш, аз отново ще бъда тук.

— Всяка сутрин ли?

— Да. Винаги.