Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

32.

Куинлан стовари здраво юмрука си върху челюстта на Еймъри Сейнт Джон.

„Край на първи рунд!“ — помисли си, когато главата му се килна встрани. Имаха само един пистолет — този, който Куинлан притискаше в слепоочието на Еймъри Сейнт Джон.

Когато Томас се качи горе невъоръжен, Сали не беше допускала, че леля й може да стреля по някого.

Кори бързо се хвърли под стълбите.

Те мълчаливо наблюдаваха как Томас слиза по стълбите, ръката му кървеше, а по пръстите му се стичаха струйки кръв, а след него вървеше Амабел с пистолет насочен към тила му.

— Хвърли пистолета си към дневната, господин Куинлан.

Куинлан обаче го плъзна по полирания дъбов паркет точно към мястото, където се криеше Кори.

— Май мерникът ти не е много точен, а? Както и да е. А сега се отдръпни от него. Точно така. Застани до Сали. — А ти, господине, продължавай напред или ще те застрелям. Не искаш да стане така, нали?

— Не — отговори Томас. — Съвсем не искам да стане така.

— Кръвта ти тече по стълбите. Всъщност вече не ме интересува. Съмнявам се, че някога ще се върнем тук. А сега, господин Куинлан, двамата със Сали направете две крачки назад. Добре. Не се опитвай да направиш нещо. Винаги си хвалил агентите на ФБР, но и този тук е точно като теб, господин Куинлан, просто мъж. Виж само тази кръв, а има лека драскотина на рамото си. Е, трябва да призная, че не хленчи. Не мърдайте. — Тя погледна надолу. — Еймъри, сега можеш да се изправиш.

Той не реагира.

— Еймъри!

Тя размаха пистолета и изкрещя на Куинлан:

— Ах, ти, копеле такова, какво си му направил?

— Проснах го на земята, Амабел. Здравата го проснах. Не мисля, че скоро ще се съвземе.

— Би трябвало да те застрелям веднага. Откакто кракът ти стъпи в този град и откакто видя Сали, само неприятности създаваш. Не, Сали, ти мълчи. Бъдещето ми е с него и аз възнамерявам да го осъществя. Знам, че градът ще се провали, но не и аз. Никой няма да успее да ни хване, дори и скъпоценното ви ФБР.

Тя избута Томас на последното стъпало. Може би усети нещо, защото веднага се върна с две стъпала обратно.

— Само посмей да ми направиш нещо, момче, и ще ти хвръкне главата.

— Няма, госпожо — отговори той. — Нищо няма да направя. Мога ли да сляза долу и да накарам Куинлан да превърже ръката ми с кърпа? Не искам да ми изтече всичката кръв и да похабя прекрасния ви килим.

— Отивай, но само се опитай да направиш нещо и си мъртъв.

Томас беше блед, а устните му бяха изопнати от болка. Той стискаше здраво ръката си. Въпреки това кръвта се стичаше между пръстите му.

— Ела тук, Томас — каза Куинлан, като го побутна. — Имаш ли носна кърпа?

— Да, в десния джоб на сакото ми.

Куинлан извади красива синя кърпичка с инициалите ТС в ъгъла и превърза ръката му.

— Това би трябвало да свърши работа. Жалко, че сте убили Спайвър, Амабел. В момента Томас можеше да се възползва от услугите му.

Трябваше да я накарат да прекрачи последните три стъпала.

Изведнъж Сали уплашено изрече:

— От устата му тече кръв. — И тя посочи към Еймъри Сейнт Джон. — И нещо бяло, о, Боже, мисля, че е пяна! От устата му излиза пяна!

— Какво? — Амабел слезе бавно по стълбите, по последните три стъпала, като се стремеше да не изпуска от поглед двамата агенти и Сали, за да провери какво става с Еймъри. — Всички вие, съберете се накуп! Седнете на пода! Веднага!

Всички седнаха.

„Още малко напред — помисли си Куинлан. — Само още малко.“ Видя как Кори зае позиция в сянката, а пистолетът му беше в ръцете й.

Точно тогава Еймъри Сейнт Джон изстена. Той помръдна, после отново падна по гръб. Изстена и отвори очи.

— О, Господи! — извика Сали. — В очите му има кръв. Джеймс, толкова силно ли го удари?

Именно през тези безценни няколко секунди, когато вниманието на Амабел беше изцяло насочено към Еймъри, Кори изскочи и стовари юмрук в лицето на Амабел.

Пистолетът излетя от ръката й.

Кори каза:

— Извини ме, Сали. — След това отново удари Амабел. Тя се свлече на пода.

Еймъри Сейнт Джон отново изстена.

— Кори! — каза Томас. — Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен. Като бивш пушач, вече ставам и бивш сексист. Ще стана феминист.

Сали се засмя с облекчение. Куинлан каза на Томас да седи на пода. Стана и стисна ръцете на Кори, после прегърна Сали.

— Сега да изчакаме да пристигне подкреплението.

— Мирише ми на дим — каза Томас, като душеше въздуха. — Господи, Куинлан, изпод вратата излиза дим.

— Това е кухнята. — Сали се втурна натам.

— Не, Сали, не отваряй! Пламъците ще нахлуят и тук.

Еймъри Сейнт Джон отново простена и се извърна на една страна.

— Господи, още пламъци — каза Кори. — Някой ни е подпалил. Боже, старците са подпалили къщата!

— Аз ще нося Сейнт Джон. Кори, хвани Амабел. Сали, можеш ли да помогнеш на Томас? За Бога, да се махаме оттук.

— Който и да е запалил огъня, сигурно ни очаква — каза Сали. — Знаеш го, Джеймс.

— Предпочитам да рискувам да ме застрелят, отколкото да изгоря жив — отвърна той. — Всички ли сте съгласни?

— Да тръгваме — каза Кори, като пъхна пистолета в колана си и повлече Амабел.

Куинлан отвори с ритник вратата на къщата. Слънцето току-що изгряваше, а зората оцветяваше небето в розово. Въздухът беше свеж и чист, а шумът, който се долавяше от океана — тих и ритмичен. Беше прекрасна утрин.

Пред къщата стояха поне тридесет човека, всички въоръжени.

Преподобният Хал Ворхийс извика:

— Хвърлете оръжието си, господин Куинлан, или ще застреляме жените.

„Е, поне не ни застреляха още щом излязохме от къщата“ — помисли си агентът. Твърденията, че предпочитат да ги застрелят пред това да изгорят, бяха пълни глупости. Никой не искаше да умира. Поне сега имаха малко време, всъщност се надяваше да е така.

Куинлан кимна към Кори. Тя хвърли пистолета към преподобния Хал Ворхийс. Той падна до краката му.

— Сега оставете оня побъркан мъж на земята и Амабел до него. Не ни интересува какво ще стане с тях. Той е олицетворение на злото. Освен това е и мръсен предател. Накара Амабел да се отвърне от нас. Хайде, сега вие четиримата елате с нас.

— На църква ли отиваме, отче?

— Млъквай, Куинлан! — сряза го Хънкър Долсън.

— След около пет минути тук ще пристигне хеликоптер, Хал — каза Куинлан, като пусна Сейнт Джон в лехата с нарциси на Амабел. — Ние се обадихме на управлението на ФБР в Портланд от къщата на Спайвър. И помощниците на шерифа ще пристигнат всеки момент.

Всъщност помощниците му отдавна трябваше да са пристигнали. Къде, по дяволите, се бавеха?

— Ние се погрижихме за помощниците му — отговори Гюс Айзнър. — Хайде! Да не губим повече време. Излъга ни за хеликоптера. Освен това няма никакво значение. Докато федералните пристигнат, вас отдавна няма да ви има.

— Това няма да ви се размине — каза Сали. — Никога. Не разбирате ли с кого си имате работа?

— Погледни ни, Сали — каза Шери Ворхийс. — Само погледни всички тези мили старци. Не бихме могли да убием и комар, нали? Кой ще се занимава с нас? А и защо, тук няма нищо нередно. Ще поканя всички да опитат най-вкусния сладолед.

— Това вече премина всякакви граници — изрече Сали, като пристъпи напред.

Отец Хал Ворхийс веднага насочи пистолета си към нея.

— Чуйте ме — продължи младата жена. — Всички знаят, че Джеймс и другите агенти са тук. Освен това ще разровят всеки един гроб от гробището и ще намерят всички онези мистериозно изчезнали хора от последните три години. Всичко свърши. Моля ви да бъдете разумни. Откажете се.

— Млъквай, Сали — каза Хънкър Долсън. — Всички вие, престанете с тези глупости. Да вървим.

— Да, разбира се, Хънкър — отговори Куинлан. Имаха още време. Колко още, нямаше представа, но дори минута повече означаваше надежда.

Те вървяха пред тълпата като затворници, осъдени на смърт. Той осъзнаваше абсурдността на положението дори докато усещаше как страхът се пробужда дълбоко в него. Обърна се към пастора:

— Какво ще проповядваш тази неделя, Хал? Възмездието на злото? Висотата на духа при масовите убийства? Не, сетих се! Отплатата за опита да се възстанови справедливостта заради хора, брутално убити заради парите, които са носели със себе си.

Някой го удари по рамото и Куинлан залитна.

— Достатъчно! — каза Гюс Айзнър. — Млъкни. Разстройваш дамите.

— Аз не съм разстроена — обади се Кори. — Искам да ти изтръгна всичките зъби и да те слушам как пищиш.

— Аз нямам зъби — каза Хънкър. — Това не е подходящо наказание за групата ни.

Какво можеше да отговори на това? Куинлан погледна към Кори и й намигна. Тя изглеждаше страшно ядосана. Томас вървеше сам, но Кори му помагаше. Ръката му вече не кървеше толкова силно, но кръвозагубата и шокът си казваха думата.

Сали крачеше до Куинлан и изглеждаше бледа и замислена. Той й прошепна:

— Дръж се, Сали. Ще измислим нещо. Мога да катурна поне десетина от тези старци без проблем. Ще успееш ли да натупаш бабите?

Това я накара да се усмихне.

— Да, мога да се справя с тях. Но искам да се върна и да хвана Еймъри Сейнт Джон. Оставиха него и Амабел просто така, Джеймс, и двамата. Ще се измъкнат. Леля ми всъщност май не се оказа лелята, която се надявах да бъде.

„Меко казано“ — помисли си Куинлан. Още един удар за нея, още един човек, на когото беше вярвала и който я беше предал. Слава на Бога, че поне майка й остана на нейна страна. Помисли си, че може би Ноел Сейнт Джон ще започне да му харесва. Ако имаха бъдеще.

Куинлан каза:

— Може би подкреплението ни ще пристигне, преди Сейнт Джон и леля ти да дойдат в съзнание. Но даже и да избягат, рано или късно ще ги хванем.

За изненада на Куинлан ги отведоха пред широките, боядисани в бяло стълби на хотела на Телма. Той очакваше да ги отведат в къщата на семейство Ворхийс.

— Проклет да съм! — каза Куинлан, когато го побутнаха с дулото на пушка, за да го накарат да побърза към просторната приемна. Там беше Телма Нетро, седнала на стола си, който в очите на околните приличаше на трон. Тя им се усмихваше. Беше си сложила изкуствените зъби и червилото с прасковен цвят. Каза:

— Исках и аз да участвам във веселието, но вече не мога да ходя както преди.

На един от диваните седеше Пърн Дейвис и изглеждаше пребледнял и сбръчкан. Кори явно добре го беше цапардосала.

— Защо сме тук? — попита Куинлан, като се обърна към преподобния Хал Ворхийс.

— Тук сте, защото аз поисках така. Защото наредих на хората си да ви доведат тук. Защото, господин Куинлан, сега ще ви кажа какво ще правим с вас.

Всички обърнаха поглед към Марта, която се показа зад стола на Телма Нетро. Нямаше и следа от предишната й благост и доброта. Беше свалила перлите. Гласът й беше силен и ясен, глас на командир, а не глас на готвачка, хвалеща прекрасното си ястие. За Бога, какво ставаше тук?

— Марта? — учуди се Сали. — О, не, само не ти, Марта!

— Не се учудвайте.

— Не разбирам — каза Сали. — Ти си чудесна готвачка, Марта. Ходиш с бедничкия Ед. Загрижена си за Телма. Ти си добра, по дяволите. Какво става?

Куинлан промълви:

— Знаех си, че трябва да има водач, някой, който да умее да обединява останалите. Не е ли така, Марта?

— Точно така, господин Куинлан.

— Защо просто не ги остави да те изберат за кмет? — попита Сали. — Защо трябваше да убивате невинни хора?

— Няма да взема под внимание думите ти, Сали — отвърна Марта. — О, бедният господин Шрьодер. Кори, помогни му да седне на стола. Жалко, че доктор Спайвър бе обзет от угризения. На него се падна да убие онази жена, която беше подслушала едно от събранията ни. Хванахме я да се обажда в полицията. Жалка кучка! Тя беше по-различна. Не знаехме какво да правим с нея. Не беше като туристите, които идваха в града заради сладоледа. Никога не бихме я избрали. Беше прекалено млада, имаше деца. От друга страна, не знаехме какво да я правим. Не можехме просто да я пуснем да си върви.

Онази нощ ти чу писъците й, Сали. Амабел ни каза на следващия ден и ние й сложихме охрана. Но след две нощи тя пак успя да се освободи и тогава Амабел се принуди да извика Хал Ворхийс заради тебе, Сали. Нямахме друг избор. Тъй като Спайвър беше виновен за това, че е успяла да се освободи, ние решихме, че тя трябва да умре. Просто нямаше друг начин. Съжаляваме за това, но бяхме принудени да го направим и именно Спайвър трябваше да я убие. Но той не събра кураж. Искаше да извика шерифа. — Тя вдигна рамене. — Беше в името на справедливостта. Да, ние винаги сме се стремили да бъдем справедливи. Хелън Кийтън изтегли сламката. Тя трябваше да постави пистолета в устата му и да дръпне спусъка. И ако не бяха шерифът и онази съдебна лекарка от Портланд, това щеше да мине за нещастен случай. Да, жалко наистина. Ужасно несправедливо.

Куинлан си мислеше, че е удивително как всеки обича да говори и да се хвали, че е по-умен от всички останали. Даже и една старица.

— Да — съгласи се той, — наистина е жалко.

Марта си играеше с очилата си, тъй като не носеше перлите, но гласът й беше все така спокоен и уверен.

— Ти не оценяваш това, което сме направили, господин Куинлан. Превърнахме едно призрачно градче в образцово селище. Всичко е толкова чисто и красиво. Нищо не оставяме на случайността. Имаме дори градинарска служба за тези, които не обичат да се грижат за цветята. Всяка седмица идват бояджии. Разбира се, всяка служба си има отговорник. Ние сме една интелигентна, лоялна, работлива група възрастни граждани. Всеки един от нас си има определена отговорност, определено задължение.

— Кой избира жертвите? — попита Кори.

Тя стоеше до Томас, сложила ръка на рамото му. Той все още беше в съзнание, но лицето му беше бледо като на смъртник. Тя го беше наметнала с ръчно изплетен шал. Сигурно някоя старица беше изработила тези меки пастелни шарки.

Куинлан се вгледа в шала. След това погледна към Марта. Беше готов да се обзаложи, че не друг, а именно тя е изплела този шал. Марта беше жестока и хладнокръвна убийца.

Марта тихо се засмя.

— Кой? Ами всички ние, госпожице Харпър. Четиримата мъже, които играят карти. Да, те оглеждат всеки, който се отбие в магазина за сладолед.

Зек в кафенето следи всеки турист от прозореца си в кухнята. Ако е прекалено зает, Нелда наблюдава, когато туристите изваждат портфейлите си, за да плащат.

Шери и Дела държат магазина за сувенири в малката сграда до скалите. Те проверяват туристите там. Както можеш да си представиш, трябва много бързо да вземаме решения — тя въздъхна. — Понякога сме правили грешки за съжаление. Една двойка изглеждаше много богата, даже караше мерцедес, но имаха само триста долара. Единственото, което можехме да направим, бе да изпратим Гюс в Портланд, за да продаде колата. Оказа се, че е наета. Едва не се издънихме. Доколкото си спомням, Ралф отказа да ги приготви за погребение, нали така, Ралф? Да, точно така. Каза, че не заслужават, и всички се съгласихме. Не бяха постъпили честно спрямо нас. Излъгаха ни.

— Права си — обади се Ралф Кийтън. — Просто ги увих в евтин саван, проклети лъжци. Хелън искаше да напишем на гроба „Измамников“, но щеше да е прекалено очевидно, затова го променихме на Смит — толкова безлично, сякаш никога не са съществували.

— Това е изумително! — Сали огледа лицата им. — Наистина изумително. Вие сте се побъркали. Чудя се как ли ще постъпят с вас. Дали ще ви съдят като масови убийци, или просто ще ви затворят в някоя лудница?

— Чувам шума на хеликоптер — каза отец Хал Ворхийс.

— Трябва да побързаме, Марта.

— Ще ни застреляте ли? — попита Кори, като се отдръпна от Томас. — И си мислите, че ще ви се размине, ако ни избиете?

— Разбира се — отвърна Пърн Дейвис, като стана от дивана и вече не изглеждаше толкова блед. Извади пистолет и тръгна към тях. — Нямаме какво да губим. Абсолютно нищо. Не е ли така, Марта?

— Точно така, Пърн.

— Вие сте глупаци! — изкрещя Сали.

Точно в този момент, когато всички бяха насочили вниманието си към нея, Куинлан грабна пистолета от Пърн Дейвис, скочи и събори Марта към земята. Ръката му беше около врата й, пистолетът му опираше в тила й.

В стаята настъпи тишина. Телма Нетро бавно се извърна на стола си.

— Пусни я, Куинлан. В противен случай, ще я убием заедно с вас. Съгласна си, нали, Марта?

Куинлан нямаше избор и го знаеше. Налагаше се да действа бързо и решително. Трябваше да ги накара да му повярват, да ги изплаши до смърт. Необходимо бе да направи нещо изненадващо. Трябваше да върне тези старци към действителността, да ги извади от налудничавия им свят, който си бяха създали и в който живееха. Трябваше да им покаже, че вече не владеят положението.

Вдигна пистолета и простреля Пърн Дейвис в гърдите. Старецът се строполи до старинното пиано. Чуха се писъци, проклятия и ужасени викове.

Куинлан извиси глас:

— Преди да ме убиете, мога да поваля поне още трима от вас. Искате ли да се обзаложите, че следващите няма да сте вие? Хайде, стари глупаци, елате и пробвайте.

Пистолетът беше двуцевен. Някой от тях щеше скоро да се досети, че му е останал само един куршум.

— Кори, бързо вземи пистолета ми.

Тя мигновено се подчини. Отец Хал Ворхийс вдигна пистолета си. Куинлан го улучи в дясната ръка. Кори му хвърли зиг-зауера.

— Някой друг? — попита Куинлан. — Този пистолет е полуавтоматичен. Може да повали всички ви. Още някой? Ще направи още по-голяма каша от скапаното пистолетче на Пърн. Ще пръсне старите ви вътрешности из цялата стая. Обзалагам се, че никой от вас не е ликвидирал жертвата си с полуавтоматик. Не е много приятна гледка. Само вижте Пърн. Да, вижте го. Следващите може и да сте вие.

Настъпи тишина. Гробна тишина. Чу как някой повръща. Изумително. Бяха убили шестдесет човека, а един от тях повръщаше само защото беше видял стария Пърн Дейвис.

Телма Нетро каза:

— Добре ли си, Марта?

— О, да — отговори тя. Усмихна се и ритна Куинлан в слабините. Той почувства пронизваща болка, главата му се замая, усети, че му се повдига. Вдигна пистолета и я удари по слепоочието. После процеди през зъби:

— Сали, донеси ми пистолета на Гюс. Стой далеч от ръцете им. Останалите, хвърлете оръжието си. Сложете старите си кокали на пода. Ще стоим тук тихо и кротко, докато пристигнат хората ми.

Телма Нетро попита:

— Уби ли я, господин Куинлан?

— Не зная — отвърна той. Болката продължаваше да пълзи в слабините му.

— Марта ми беше като дъщеря. Не си ли спомняш? Веднъж ти казах. — Тя вдигна пистолет от скута си и го простреля.

В същия миг входната врата се отвори с трясък. Сали, която тичаше към Куинлан, чу някой да вика:

— Никой да не мърда! ФБР!