Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

31.

— Е, по дяволите! — каза Куинлан. — Съжалявам, приятели, но старците са се справили много добре. Ножът ми го няма. Държах го завързан за глезена си. Проклятие!

Томас отговори:

— Проклятие е точната дума. Кори, какво правиш? Защо се мяташ като риба на въдица? Защо надаваш такива странни звуци?

Тя дишаше тежко.

— Ще видиш. Не съм и очаквала, че Куинлан ще си намери ножа. Почакай само малко, почти съм готова.

— Готова с какво? — попита Куинлан, като напрегнато се взираше в мрака.

— Бях гимнастичка. Имах честта да бъда най-гъвкавият агент, преминал през програмата в Куантико. Само след минута ще освободя ръцете си. Господи, сега е по-трудно от времето, когато бях по-млада и по-слаба. — Спря задъхана и напрегната. — Готово. Успях! — смееше се тя.

— Какво, Кори? За Бога, какво направи?

— Сега ръцете ми са завързани пред тялото ми, Томас. Да благодарим на Бога, че са оставили достатъчно място между мен и стената. Въжето около кръста ми беше по-високо от това около китките ми. Сега ще се обърна и ще развържа въжето около кръста си. Когато се освободя, ще развържа и краката си, а после и вас, момчета.

— Кори — каза Куинлан, — ако ни измъкнеш оттук, ние двамата с Томас ще те препоръчаме за специален агент, който да ръководи управлението в Портланд. Нали, Томас?

— Ако ни измъкне оттук, ще я помоля да се омъжи за мен и да стане върховният главнокомандващ в семейството.

— Томас, ти си сексист! Аз няма да се омъжа за сексист.

— Кори, как се справяш?

— Става. Възелът около кръста ми не е толкова стегнат.

— Добре. Само побързай.

Колко ли време им оставаше, преди старците да дойдат? Къде беше Сали? Куинлан не беше се молил много в живота си, но сега се молеше горещо. Дали Амабел я беше взела?

— Развързах го! Сега да се погрижа и за краката си.

— Ужас! Чувам нещо — каза Томас. — Побързай, Кори, побързай!

* * *

— Не я удряй, Еймъри!

Амабел хвана ръката му и я отдръпна. Юмрукът му се стовари върху леглото само на сантиметър от Сали. Той дишаше тежко. Завъртя се с вдигнат юмрук.

— Не трябваше да правиш това, Ейми, не трябваше.

Сали се надигна и му изкрещя:

— Не смей да я удряш, гаден кретен!

Но той го направи, юмрукът му попадна в челюстта на Амабел, като запрати тялото й към стената. Тя се свлече на пода.

Сали мълчеше и се молеше леля й да не е мъртва.

— Как можа? — Погледна към мъжа, който вероятно беше луд. — Та вие сте любовници. Тя ме е издала, че съм тук, за да дойдеш и да ме прибереш. А ти я удари така, както удряше и Ноел.

— Всъщност — каза той, като разтриваше кокалчетата на ръцете си — за пръв път се наложи да я ударя. Отсега нататък няма да ми противоречи. Чудя се дали ще й останат синини.

* * *

Никаква светлина не влезе през вратата, която се отвори със скърцане — отначало леко, после по-широко, докато и тримата видяха звездите и изгрялата луна.

— Хей, вие там, будни ли сте? — попита старчески глас. — Още е рано, но вие сигурно сте будни.

— Да, будни сме — отговори Томас. — Да не би да сте се надявали, че сте ни убили?

— Не, нямахме достатъчно от лекарството на доктора, за да ви приспим завинаги. Макар че така би било по-лесно. Сега изобщо няма да ни е забавно.

Куинлан се зарадва, когато чу Кори да хленчи:

— О, моля ви, не се чувствам добре. Моля ви, заведете ме до тоалетната. Моля ви. — Тя стенеше тихо, но убедително.

— Мамка му! — каза старецът. — Ти ли си, младо девойче?

— Да — отговори Кори и се закашля. — Моля ви, побързайте.

— Добре, по дяволите. Не очаквах, че на някого ще му прилошее. Досега не се е случвало.

Кори беше свита на пода до задната стена на бараката, точно пред стареца. Той отвори още по-широко вратата и влезе. Куинлан разпозна Пърн Дейвис, старият мошеник, който държеше бакалията. Видя, че Кори е сложила ръце зад гърба си, за да изглежда, че са вързани.

— Моля ви, побързайте — прошепна тя.

Куинлан погледна към Томас и му кимна.

Точно когато Пърн Дейвис минаваше покрай Куинлан, той замахна с крака и удари стареца по бедрата, като го запрати право в скута на Кори.

— Пипнах те! — каза младата жена. Когато старецът започна да се съпротивлява, тя го нокаутира.

— Браво, Кори! — каза Томас. — Сигурна ли си, че не искаш да се омъжиш за мен? Дори и ако обещая да се променя?

— Попитай ме отново, ако се измъкнем живи оттук — отвърна тя. — Хайде, момчета, сега ще ви развържа. Дръжте стареца под око.

Отне й около три минути, докато развърже Куинлан. След още три минути всички бяха свободни. Станаха и се раздвижиха.

— Смятам да го завържа здраво — каза Кори. — Виж, Куинлан, в него е един от нашите пистолети.

— Слава Богу! — Той надникна през вратата на бараката. — Почти се зазорява. Не виждам жива душа. Предполагам, че са го пратили тук, за да провери дали сме живи. Защо, не мога да кажа. Все пак не могат да си позволят да ни оставят живи… Виж ти! Старецът ни е донесъл сандвичи. Как е смятал, че ще ги ядем с вързани ръце?

— Готова съм — каза Кори и застана зад двамата мъже. — А сега, какво, Куинлан?

— Томас, залости вратата, след това ще отидем в къщата на Спайвър. Да се надяваме, че телефонът му все още не е изключен. Ще се обадим за подкрепление. После ще потърсим Сали.

* * *

— Той е луд, Амабел, луд!

Амабел разтъркваше челюстта си. Изглеждаше озадачена.

— Никога преди не ме е удрял, никога — каза тя. — Винаги ме е галил и обичал. Никога не ме е удрял. Смятах, че Ноел го предизвиква да я удря, сякаш изпитва някакво перверзно удоволствие.

— Напротив, ужасяваше се от това. Той я унижаваше, Амабел, а тя търпеше само защото я заплашил, че ще ме убие, ако го напусне, ако не понася тормоза му. Не те е удрял, защото не сте прекарвали достатъчно дълго време заедно. Освен това може би се е страхувал, че ако го направи, ти ще го застреляш или просто ще го зарежеш. А Ноел не можеше. Трябвало е да остане, за да ме защитава. Сега, след като има теб, ще те пребива от бой, когато си поиска.

— Ще му заявя, че ако само още веднъж ме удари, ще го напусна.

— Можеш да опиташ, но се обзалагам, че ще намери начин да те задържи, както направи и със сестра ти.

— Грешиш. Сигурна съм, че грешиш. Ние сме любовници от двадесет години, Сали. Двадесет години. Познавам го. Той ме обича. Тази вечер ме удари само защото беше уплашен. Разстроен е и е разтревожен, че няма да успеем да избягаме, а ти го предизвикваше. Да, ти го ядоса. Ти си виновна.

— Ти си луда, Амабел. Събуди се. Той е побъркан.

— Тихо, Сали, той идва.

— Амабел, развържи ме, побързай! Можем да избягаме.

— Какво пък е това сега? Двете ми момичета заговорничат против мен?

— Не, скъпи — отговори Амабел, като стана и тръгна към него. Прегърна го и го целуна по устата. — Съвсем не. Бедничката Сали смята, че само защото си ме ударил един-единствен път, ще го направиш отново. Но аз зная, че няма, нали?

— Разбира се, че не. Извинявай, Ейми. Бях толкова напрегнат, а ти започна да ми противоречиш. Моля те, прости ми. Никога няма да се повтори.

— Лъже! — извика Сали. — Трябва да си много глупава, за да му повярваш, Амабел. Да, хайде, подобие на човешко същество, ела тук и пак ме удари. Аз съм завързана, така че можеш да ме удряш колкото си искаш. Хайде, дяволско изчадие, ела и ме удари.

Той позеленя от яд.

— Млъквай, Сали!

— Погледни го, Амабел. Иска да ме убие. Не може да се контролира. Той е луд.

Еймъри се обърна към Амабел:

— Аз ще се погрижа за нея. Знам какво да направя. Кълна се, че няма да я убивам.

— Какво ще правиш?

— Имай ми доверие, Ейми. През последните двадесет години ми се доверяваше. Направи го и сега.

— Мислиш ли, че няма да ме убие, Амабел? Той е долен лъжец. Искаш ли да станеш съучастник в убийство?

Думите заседнаха в гърлото й. Господи, та Амабел вече беше съучастница в убийството на шестдесет човека. Сали млъкна.

Еймъри Сейнт Джон се изсмя:

— Виждам, че разбираш, Сали. Ейми ми принадлежи. Ние си приличаме. А сега, Ейми, развържи й краката. Ще я изведа оттук.

Тя не можеше да се изправи, защото краката й бяха изтръпнали. Амабел застана на колене и започна да масажира глезените и прасците й.

— Така по-добре ли е, Сали?

— Защо просто не ме уби в началото? Защо трябваше да разиграваш този театър пред Амабел?

— Млъквай, кучко!

— Заклеваш ли се, че няма да й направиш нищо лошо, Еймъри?

— Вече ти казах — отговори той с такова нетърпение в гласа, че Сали се зачуди как леля й не го долавя, не разбира, че той е готов да си отмъсти. — Няма да я убивам.

Когато успя да се изправи и да направи няколко крачки, Еймъри я хвана за ръката и я повлече навън от спалнята.

— Остани тук, Ейми — извика той. — Веднага се връщам и после можем да тръгваме.

Сали каза:

— Докато чакаш, Амабел, обади се на Ноел. Разкажи й как си му позволила да ме убие. Да, разкажи й, Амабел.

Той я издърпа и я удари с лакът в ребрата. Тя се приведе, задъхана от болка. Той я блъсна назад.

— Затваряй си устата, Сали, иначе ще продължа да те удрям. Това ли искаш?

— Това, което искам — отговори тя, когато най-после успя да се съвземе, — е ти да умреш. Много бавно и много мъчително.

— Не и преди теб, скъпа моя — изсмя се той.

— Те ще те хванат. Няма да успееш да избягаш от ФБР.

Той продължи да се смее, развеселен от думите й. Тя не можеше да разбере защо. След това той се отправи към лампата в началото на стълбите и спря. Отново се изсмя.

— Погледни ме, Сали. Погледни ме.

Тя го погледна. Лицето на мъжа, който стоеше там, не беше на Еймъри Сейнт Джон.

* * *

Телефонът все още работеше. Томас се обади в управлението в Портланд. Когато остави слушалката, каза:

— Насам тръгва хеликоптер. След тридесет минути ще са тук.

— Ами Дейвид? — попита Кори.

— Господи! — каза Куинлан. — Да се обадим на жена му.

Джейн, съпругата на Дейвид, беше очарователна. Спомни си как се беше грижила за него, когато едва не разбиха черепа му. Той се помоли от сърце Дейвид да е жив.

Когато тя вдигна телефона, Куинлан каза:

— Здравей, обажда се Куинлан. Моля те, кажи ми, че Дейвид е там. Какво? О, не! Господи, съжалявам. Кажи на лекарите, че е бил упоен. Затова се е блъснал. Не, не, всичко тук е под контрол. Не, ще се обадя в управлението и ще извикам тримата му заместници тук. Да, пак ще се чуем. Сали? Не зная. Сега ще я потърсим.

Той затвори телефона.

— Дейвид е в кома. Откарали са го в Портланд. Казва, че се е блъснал в един дъб. Съпругата му първа го е открила. Лекарите й казали, че ако не са го транспортирали толкова бързо до болницата, вероятно е щял да почине.

— Истински кошмар! — въздъхна Кори. — Цял проклет град от убийци. Искам да ги пипнем, Куинлан.

— Искам да ги видя как загубват социалните си осигуровки — каза Томас. — Без проверки.

— Не е смешно — отбеляза Кори, но се засмя.

— Това е по шекспировски. Нали знаеш, трагикомедия.

— Не — възрази Куинлан, — това е зло. Не е започнало като зло, но те са го превърнали в такова, нали така? А сега да отидем да намерим бъдещата ми съпруга.

* * *

Това уж беше Еймъри Сейнт Джон, а в същото време не приличаше на него. Тя примигна.

— Доктор Бидермайер е променил лицето ти, точно както е направил с мъжа, когото уби.

— Да, не исках, ако случайно срещна някой стар приятел, той да ме познае. Минах под ножа точно когато те върнахме обратно от Коув. — Той се потупа по врата. — Годинките си бяха казали думата, но той се погрижи и за това. Би ли излязла с мен, Сали, момиче на моята възраст?

Тя не каза нищо. Страхуваше се, че ако я удари още веднъж, ще загуби съзнание, а не можеше да допусне това да се случи. Краката й бяха свободни. Схващането почти беше преминало. Сега вече със сигурност можеше да избяга. Трябваше да се измъкне. Трябваше да намери Куинлан и останалите. Ами ако бяха мъртви? Не, не смееше дори да го допусне. Те не бяха мъртви. Все още имаше време.

Тя вдигна поглед към него. Мразеше го повече, отколкото смяташе, че е възможно едно човешко същество да мрази друго. Искаше да го смачка. Искаше той да страда, да осъзнае, че е загубил, да разбере, че не е толкова умен.

— Скот си призна пред ФБР всичко, което сте правили. Той им сътрудничи, като се надява да спаси жалката си кожа.

— Не ми пука какво прави това копеле. Сега млъквай и да те измъкваме оттук.

Той я повлече надолу по стълбите. Сякаш се досещаше, че ще се опита да предприеме нещо, затова я сграбчи за косата.

Какво да прави?

Пред вратата се чу шум. Той дръпна косата й. Тя дори не забеляза. Чу го как тихо проклина. Усети как изважда пистолет.

— Да се надяваме, че това е някой от старците.

Но не беше. Вратата бавно се отвори. Ако бяха горе, никой нямаше да чуе нищо. Тя втренчи поглед във вратата като хипнотизирана.

Видя лицето на Куинлан. Без да се замисли, тя вдигна ръце, хвана Еймъри за косата и се наведе. Той полетя над главата й и се претърколи по стълбите. Падна по гръб, като дишаше тежко. В същия миг Куинлан застана до него с насочен към слепоочието му пистолет.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Това е Еймъри Сейнт Джон — каза Сали. — Доктор Бидермайер е променил лицето му, както направи и с другия мъж.

Куинлан притисна още по-силно пистолета си в слепоочието на Сейнт Джон.

— Сали, добре ли си?

— Нищо ми няма. Леля ми е горе. Той ме водеше някъде, сигурно да ме убие. Каза на леля ми, че няма да го направи, но аз знам, че е долен лъжец. Джеймс, той я удари, а тя е готова да му прости. Какво й става?

— Ще я доведа — обади се Томас. — Не се тревожи, Сали. Няма да я нараня.

Сали се изправи на крака. Болеше я навсякъде, но се чувстваше много добре.

— Джеймс! — каза тя. — Толкова се радвам да те видя. Теб също, Кори. Амабел каза, че тримата сте били в бараката зад къщата на Спайвър.

— Да — отговори Куинлан, — но ние сме специални агенти. Измъкнахме се. Всъщност Кори е героят. Знаеш ли, Сали, забелязах бял косъм. Нека Кори да развърже ръцете ти.

Когато кръвта в китките й се раздвижи, тя се приближи и застана до човека, когото толкова години беше смятала за свой баща и когото беше мразила. Той също я беше мразил. Еймъри лежеше на пода в краката й.

Тя застана на колене. Усмихна се.

— Сега е мой ред да ти кажа какво мисля за теб. Ти си жалък. Ти си едно нищожество. Повече никога няма да си играеш с хората. Мразя те. Нещо повече, презирам те. — Тя вдигна юмрука си и го стовари върху носа му. — Господи, от толкова дълго време мечтаех да направя това. — Разтърка ръката си.

Той трепереше от яд. Носът му започна да кърви. Успокои се едва когато усети как пистолетът се притиска по-силно в слепоочието му.

— Искаш ли да знаеш още нещо? Ноел изпадна в екстаз, когато разбра, че те няма. Ненавижда те и сега се освободи от теб. И аз се освободих. Съвсем скоро ще отидеш в клетката, където ти е мястото.

И тя впи поглед в него, в кръвта, която струеше от носа му, в яростта в очите му.

— Проклето копеле. — Стана и го ритна.

— Млъквай, побъркана кучко. Хей, ти си ченге. Не й позволявай да ме бие.

— Ще й позволя даже да те простреля в топките, ако поиска — отвърна Куинлан. — Сали? Искаш ли да го застреляш?

— Не, не още. Не точно в този момент. Знаеш ли какво, старче? Ноел изглежда изключително красива. Обзалагам се, че съвсем скоро отново ще започне да излиза. Ще има всеки мъж, когото си поиска.

— Няма да посмее. Знае, че ще я убия само ако погледне към друг мъж. Даже ще ги убия и двамата.

— Вече няма да можеш да убиеш никого — възрази Сали, а очите й светеха, в гласа й се долавяше радост. — Остатъкът от жалкия си живот ще прекараш в затвора. Тя го потупа по бузата. — Ти си просто един старец. Помисли си само колко бързо ще се съсухриш и сбръчкаш в затвора.

— Няма да отида в затвора. Господи, ще ми паднеш в ръцете. Цели шест месеца си играх с теб. Трябваше да те удуша.

— Само опитай, старче — отвърна тя с усмивка и го ритна в слабините.

Той изстена и се сви.

— Браво, Сали! — каза Куинлан. — Сигурна ли си, че не искаш да го застреляш?

От горния етаж се чу изстрел.