Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

3.

Джеймс Райли Куинлан изпита прилив на енергия. Кръвта му се бе разбушувала. Това се дължеше на факта, че тя бе тук. Вече бе сигурен в това, чувстваше, че е тук. Винаги бе изпитвал тези усещания, които бяха нещо повече от интуиция. Те внезапно го завладяваха и той винаги им се подчиняваше, още откакто бе дете. Един или два пъти ги пренебрегна и затъна в големи неприятности. Сега бе прекрачил границата и ако грешеше, щеше да си плати за това. Но той не грешеше. Усещаше присъствието й в това очарователно и спретнато градче.

„Ужасяващо място — помисли си, — толкова перфектно — като холивудски декор, като родния град на Тереза.“ Спомни си, че бе реагирал по същия начин и бе имал същото смътно усещане на отвращение, когато бе отишъл в онова градче в Охайо, за да се ожени за Тереза Рейглан, дъщеря на местния съдия.

Той остави сивия си буик регал на прилежно разграфен паркинг пред „Най-вкусния сладолед на света“. Магазинът имаше два големи прозореца, със светлосин кант по края. Вътре се виждаха малки кръгли маси със старомодни бели столове от ковано желязо. Зад щанда възрастна жена говореше с някакъв мъж, докато загребваше шоколадов сладолед от една картонена кутия пред нея. Фасадата на магазина бе боядисана в снежнобяло. Мястото бе старомодно и малко, също като останалата част от града, но по някаква причина той не го харесваше.

Джеймс излезе от седана и се огледа. Точно до магазина за сладолед имаше голям магазин с богато украсен надпис отпред, който сякаш бе излязъл от викторианската епоха и гласеше: „Пърн Дейвис: вие го искате — аз го продавам“.

От другата страна на магазина за сладолед се намираше магазин за дрехи, който изглеждаше елегантен и скъп и имаше същия специфичен вид като всички останали сгради. Името му бе „Интимни измами“ — това веднага предизвика у Джеймс представата за черни дантели върху бели чаршафи.

Тротоарите изглеждаха чисто нови, а шосето беше идеално асфалтирано. Никъде нямаше дупки, в които да се събират дъждовни локви.

Местата за паркиране бяха отделени с дебели бели линии. Нито една от тях не бе започнала да се изтрива. На път към вътрешността на градчето бе видял нови къщи, очевидно построени съвсем наскоро. В града имаше железария, химическо чистене, фотоателие и „Макдоналдс“ с много дискретна златна арка.

Проспериращ и старомоден малък град, който изглеждаше съвършен.

Джеймс пусна ключовете в джоба на сакото си. Първото, от което се нуждаеше, бе място, където да се настани. На отсрещната страна на улицата забеляза табела, която гласеше: „Мотелът на Телма“. В името и в самата реклама не бе вложено никакво въображение. Той измъкна черната си пътна чанта от задната седалка и отиде до масивната бяла къща в сладникав викториански стил, заобиколена с покрита тераса. Надяваше се да си наеме стая в една от кръглите тавански кули.

Въпреки че бе стара, сградата беше добре поддържана. Външните дъски направо светеха, а бледосивите и жълтите кантове по прозорците и корнизите изглеждаха прясно боядисани. Пантите на масивната дървена врата не скърцаха. Дъските бяха нови, а перилата — здрави и направени от масивен дъб.

Зад старинния тезгях от орехово дърво в предното фоайе той видя усмихната жена около шестдесетте и се представи като Джеймс Куинлан. Обясни й, че търси стая, за предпочитане на тавана. При звука на старчески смях той се обърна и видя на прага на огромната гостна едра възрастна жена, която се люлееше в един стол. В едната си ръка държеше пред себе си нещо, което, изглежда, бе дневник, а в другата имаше автоматична писалка. Тя често навлажняваше писалката — навик, от който на върха на езика й имаше голям черен кръг.

— Госпожо — кимна той към старата дама, — надявам се, че мастилото не е отровно.

— Не би я убило дори да беше — отвърна жената на рецепцията, — досега със сигурност си е изградила имунитет. Телма използва езика си като мастилница, за да пише в дневника още откакто се преместиха със съпруга й в Коув през хиляда деветстотин и четиридесета.

Старата дама отново се изсмя, след което извика:

— Аз съм Телма Нетро. Ти нямаш ли съпруга, момче?

— Това е твърде дързък въпрос, госпожо, дори за една възрастна дама.

Тя не му обърна внимание.

— Какво тогава правиш в Коув? Идваш за най-вкусния сладолед на света ли?

— Видях табелата. Със сигурност по-късно ще го опитам.

— Опитай този от праскови. Хелън го направи миналата седмица. Страхотен е. Е, след като не си тук за сладоледа, тогава защо си дошъл?

„Започва се“ — помисли си той.

— Аз съм частен детектив, госпожо. Родителите на клиента ми са изчезнали в този район преди около три години и половина. Полицаите все още нищо не са открили. Синът ме нае, за да разбера какво се е случило с тях.

— Възрастни хора ли?

— Да, обикаляли са Съединените щати с уинебаго. Колата била открита в изоставен паркинг в Спокей. Приличало на опит за шантаж, но така и не открили нищо.

— Защо тогава си дошъл в Коув? Тук никога нищо не се случва — абсолютно нищо. Спомням си, когато разправях на съпруга си Боби — който почина от пневмония точно след като Айзенхауер беше преизбран през хиляда деветстотин петдесет и шеста година — че този малък град никога не е претърпявал разцвет, а просто е продължавал да си съществува по някакъв начин. Знаеш ли какво се случи после? Е, ще ти кажа. Онзи банкер от Портланд купи голяма част от крайбрежната ивица и построи вили. Той построи двулентовата магистрала 101 и направи така, че тя да стига чак до океана. — Телма спря, облиза върха на писалката и въздъхна: — После, през хиляда деветстотин и шестдесета всичко започна да се разпада, хората просто си събираха багажа и напускаха — предполагам, че градът им беше омръзнал. Така че, виждаш ли, няма никакъв смисъл да стоиш тук.

— Използвам Коув като един вид изходна точка. Ще започна търсенето си оттук. Вероятно си спомняте тази стара двойка да е преминавала, госпожо…

— Вече ти казах, че името ми е Телма. На този свят има много госпожи, но аз съм само една и съм Телма Нетро. Преди години доктор Спайвър обяви, че съм по-мъртва от камък, но грешеше. О, Боже, трябваше да видиш изражението на Ралф Кийтън, който ме бе подготвил да ме положи в неговия погребален дом. Изкарах му ангелите, когато седнах и го попитах какво, по дяволите, прави. О, да, това беше велико. Толкова се уплаши, че с крясъци отиде да се скрие при преподобния Хал Ворхийс. Можеш да ме наричаш Телма, момче.

— Може би си спомняш тези двамата, Телма. Името на мъжа е Харв Дженсън, а на съпругата му Мардж. Приятна възрастна двойка, според думите на сина им. Той каза, че направо обожавали сладоледа — защо пък не, помисли си той. Малко да поразбуни духовете. Когато говориш конкретни неща, хората са по-склонни да ти вярват. Освен това всички обичат сладолед. И той трябваше да го опита.

— Харв и Мардж Дженсън — повтори Телма, като се залюля по-силно на стола, а ръцете й с изпъкнали вени и петна по тях стискаха и отпускаха облегалките. — Не мога да кажа, че познавам подобни хора. Казваш, че са пътували с уинебаго? Иди да си вземеш една фунийка от прасковения сладолед на Хелън.

— Скоро ще го направя. Харесва ми табелата на кръстопътя между 101 и 101А. Художникът е успял да докара кафявия цвят така, че наистина да прилича на шоколадов сладолед. Да, карали са уинебаго.

— Тази реклама ни води много посетители. Бюрократите на щата искаха да я свалим, но един от местните, Гюс Айзнър, познаваше братовчеда на губернатора и оправи работата. Плащаме на щата триста долара годишно, за да я държим там. Всяка година през юли Амабел я пребоядисва — нещо като годишнина, защото точно по това време отворихме за пръв път. Пърн Дейвис й каза, че кафявата боя, която използва за сладоледа, е прекалено тъмна, но ние не му обърнахме внимание. След смъртта на съпруга й той искаше да се ожени за Амабел, но тя не желаеше да има нищо общо с него. Той все още не го е преживял. Доста досадно, нали?

— Предполагам — отвърна Куинлан.

— Кажете на Амабел, че намирате шоколадовия цвят за идеален. Това ще я зарадва.

Амабел, каза си той. Амабел Пърди. Това бе леля й. Едрата сивокоса жена на рецепцията прочисти гърлото си и се усмихна, когато той се обърна към нея.

— Какво каза, Марта? Говори високо. Знаеш, че не мога да те чуя.

„По дяволите — помисли си Джеймс. — Дъртата вероятно чува всичко на разстояние от пет километра в града.“

— И престани да си играеш с тези перли. Късала си ги вече повече пъти, отколкото мога да броя.

Той реши, че перлите на Марта изглеждат доста овехтели.

— Какво искаш, Марта?

— Трябва да регистрирам господин Куинлан, Телма. Освен това трябва да опека шоколадовия кейк, преди да отида на обяд с господин Дрейпър. Най-напред обаче искам да настаня господин Куинлан.

— Добре тогава, направи го, вместо да стоиш там и да кършиш ръце. Внимавай с Ед Дрейпър, Марта. Голям бързак е. Вчера забелязах, че имаш старчески петна. Чух, че те се появяват, ако като млад си правил прекалено много секс. Внимавай какво правиш с Ед Дрейпър. И, о, да, не забравяй да сложиш орехи в кейка.

Джеймс се обърна към Марта — приятна жена, с твърда сива коса, стегнат бюст и очила, които сякаш бяха кацнали на върха на носа й. Тя прибра ръцете си в джобовете, за да скрие петната. Джеймс се засмя и понеже знаеше, че старата дама слуша, каза:

— Тя е цяла напаст, нали?

— Повече от напаст, господин Куинлан — прошепна Марта — много повече. Горкият Ед е на шестдесет и три години. — Тя повиши глас: — Не, Телма, няма да забравя орехите.

— Истинска дама — отбеляза Джеймс и се усмихна на Марта, която изглеждаше така, сякаш никога през живота си не бе правила секс. Тя отново бе започнала да си играе с перлите.

Когато го остави в таванската стая, разкриваща панорамна гледка към океана, той отиде до прозореца и погледна навън, но не към водата, която искреше като син скъпоценен камък под следобедното слънце, а към хората, които се виждаха долу. На отсрещната страна на улицата, точно пред магазина на Пърн Дейвис, видя четирима старци да изваждат столове и да ги подреждат около дъбова каца, която сигурно беше стара колкото дядо му. Единият от тях извади тесте карти. Друг подреди картите, след което се изплю на тротоара. Трети пъхна изкривените си пръсти под тирантите и се облегна назад. Почуди се дали някой от тях не е Пърн Дейвис — този, който е критикувал шоколадовия цвят на Амабел, защото отказала да се омъжи за него. Дали сред тях не бе и преподобният Хал Ворхийс?

Не, един свещеник със сигурност не би стоял тук, за да плюе и играе карти.

Това нямаше значение. Съвсем скоро щеше да разбере кой, кой е. За да не се породят у никого съмнения относно причината, поради която бе тук, той щеше да разговаря и с тези хора за Харв и Мардж Дженсън. Щеше да разпитва всеки срещнат. Никой нямаше да заподозре нищо.

Би заложил следващата си заплата, че тези старци знаят почти всичко, което става в града, включително и за избягалата жена, дъщеря на известен адвокат, който не само бе убит, но и бе замесен в много тъмни афери. Тази жена бе и племенница на Амабел Пърди.

Искаше му се Еймъри Сейнт Джон да бе жив поне докато ФБР го хванеше, че продава оръжие на терористични страни.

Той се извърна от прозореца и се намръщи. Осъзна, че изобщо не му пукаше за Харв и Мардж Дженсън, преди да бъде излъган от Телма Нетро, която била обявена за мъртва от д-р Спайвър, но бе станала от масата и бе изплашила Ралф Кийтън.

Разследването на съдбата на семейство Дженсън бе просто прикритие, което един от помощниците му намери съвсем случайно. Той му бе казал, че историята е правдоподобна, защото двойката наистина бе изчезнала мистериозно на един участък от магистралата, който включваше и Коув.

Но защо бе излъгала старата дама? Сега вече той бе заинтригуван. Много жалко, че нямаше време. Обожаваше загадките. Бе най-добрият от най-добрите, или поне така му бе казала Тереза в леглото, преди да избяга с един пощенски обирджия, който той лично бе преследвал и арестувал само за да може след това тя да го защитава и оправдае по технически причини.

Джеймс окачи панталоните и ризите си и прибра бельото си в най-горното чекмедже на красивия старинен гардероб. Влезе в банята, за да остави там тоалетните си принадлежности, и бе приятно изненадан. Помещението бе голямо, облицовано в розов мрамор. Ваната бе широка и отделена със завеса, така че, ако имаше желание, той спокойно можеше да си вземе душ.

Телма Нетро очевидно бе епикурейка. Чудеше се как, по дяволите, старицата успяваше да изкара толкова пари от мотела, че да модернизира по този начин баните. В момента той бе единственият гост.

В Коув имаше само един ресторант — претенциозно малко кафене, наречено „Хинтерландс“. По прозорците му бяха наредени саксии с красиви червени и бели лалета. За разлика от другите сгради, които бяха разположени по протежение на главната улица, „Хинтерландс“ бе много очарователна с калдъръмената си алея и островърхия си покрив.

Там сервираха моруна и костур. Нищо друго. Само моруна и костур — пържени, готвени, печени и варени. Той не обичаше риба. Опита ястията, които предлагаше малкият бар за салати, и разбра, че ще му се наложи да преживява с деликатесите, предлагани в капанчетата по локалното платно. Сервитьорката бе възрастна жена, облечена като швейцарска госпожица.

— О, тази седмица имаме риба. Зик не може да готви повече от едно ядене. Казва, че това го обърква. Елате следващия понеделник и ще имаме нещо друго. Искате ли малко картофено пюре със салатите?

Той кимна на Марта и Ед Дрейпър, които очевидно се наслаждаваха на пържената си моруна, зелевата салата и картофеното пюре. Марта го дари с ослепителна усмивка. Той се почуди дали го е познала. Не носеше очилата си. Лявата й ръка си играеше с перлите.

Следобед, когато се приближи към четиримата мъже, които играеха карти, Джеймс видя поне половин дузина коли, паркирани пред магазина „Най-вкусния сладолед на света“. Популярно място. Дали е бил открит, когато Харв и Мардж са минали оттук? Да, разбира се. По това време бе излязъл късметът и на старата Телма. Куинлан реши, че може да опознае местните, преди да проследи Сюзън Сейнт Джон Бренърд.

Все още не бе напълно сигурен какво щеше да прави с нея, когато я откриеше. „Истината“ — помисли си той. Всичко, което желаеше от нея, бе истината. И щеше да я получи. Обикновено успяваше. След това вероятно щеше да се заеме с другата мистерия — ако имаше такава.

Десет минути по-късно влезе в магазина за сладолед с мисълта, че четиримата старци не са по-добри лъжци от Телма Нетро. За разлика от нея те не казаха и една дума, а само тъжно поклатиха глави, като се спогледаха. Единият от тях се изплю, след като повтори името на Харв. Това беше Пърн Дейвис. Мъжът, който се бе облегнал на стола, заяви, че винаги е искал да има уинебаго. Името му бе Гюс Айзнър. Третият рече, че Гюс би могъл да поправи всичко, което е на колела, и то да продължи да се движи. Този човек отбягваше да поглежда Куинлан в очите. Джеймс не запомни имената на другите двама.

Поведението им ги издаваше. Каквото и да се бе случило с Харв и Мардж Дженсън, всички, които бе срещнал досега, знаеха за тях. В момента той възнамеряваше да опита от най-вкусния сладолед на света.

Същата възрастна жена, която бе забелязал при пристигането си, сега загребваше нещо, което приличаше на сладолед от праскови, за семейство туристи, които вероятно бяха видели табелата на пътя и бяха свили на запад.

Децата им подскачаха и крещяха. Момчето искаше сладолед „Коув“, а момичето френски ванилов.

— Само шест вида ли имате? — попита жената.

— Да, само шест. Разнообразяваме ги в зависимост от сезона. Не правим серийно производство.

В този момент момчето захленчи, че иска боровинков сладолед. Шоколадовият изглеждал прекалено тъмен. Жената зад щанда просто му се усмихна и каза:

— Не може. Или си избери някой от тези, които имаме, или млъкни.

Майката зяпна срещу нея.

— Не можете да се държите така със сина ни, защото той е…

Възрастната дама се усмихна, намести бялото си дантелено боне и рече:

— Защото той е какво, госпожо?

— Защото той е едно ужасно дете — отвърна съпругът и се обърна към сина си. — Какво искаш, Мики? Виждаш и шестте вида. Избери си един или няма да получиш никакъв.

— Искам френски ванилов — каза момиченцето, — той може да яде червеи.

— Стига, Джули — каза майката, след което си близна от фунийката, която жената й подаде. — О, Господи, чудесен е. Свежи праскови, Рик. Съвсем пресни. Великолепен е.

Продавачката отново се усмихна. Момчето си избра фунийка с три топки шоколадов сладолед. Джеймс гледаше как семейството най-накрая си тръгва.

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал от този с праскови, госпожо.

— Нов сте в града. — Тя загреба с лъжицата от голямото каче сладолед. — Просто минавате ли?

— Не. — Той пое фунийката. — Ще остана тук известно време. Опитвам се да открия Мардж и Харв Дженсън.

— Никога не съм чувала за тях.

Джеймс си близна от сладоледа. Устата му сякаш се изпълни със сладки праскови. Тази жена умееше да лъже.

— Дамата беше права. Великолепен е.

— Благодаря ви. Тези Мардж и Харв…

Джеймс повтори историята, която бе разказал на Телма, Марта и възрастните мъже. Когато приключи, той протегна ръка и се представи:

— Името ми е Джеймс Куинлан. Аз съм частен детектив от Лос Анжелис.

— Аз съм Шери Ворхийс. Съпругът ми е местният свещеник, преподобният Харолд Ворхийс. Обикновено работя тук по четири часа на ден.

— За мен е удоволствие, госпожо. Мога ли да ви почерпя един сладолед?

— О, не, аз пия чай с лед — отговори тя и отпи от голяма пластмасова водна чаша. Чаят беше много светъл.

— Знаете ли и аз бих искал малко, ако нямате нищо против — рече Куинлан.

Шери Ворхийс примигна срещу него.

— Съжалявам, сър, но не смятам, че желаете от моя чай с лед, а друг нямаме.

— Тогава само сладолед. Никога ли не сте чували за тези Мардж и Харв? Не си ли спомняте да са минавали оттук преди около три години? С уинебаго?

Шери реши, че той е мъжествен като англичанина, който бе играл в два от филмите за Джеймс Бонд, но Куинлан беше американец, при това по-едър и доста по-висок. Харесваше й трапчинката на брадичката му. Чудеше се как мъжете успяват да избръснат тези малки вдлъбнатини. Този приятен човек сега желаеше да научи нещо за изчезналата възрастна двойка. Стоеше пред нея и ближеше сладоледа си от праскови.

— Много хора идват в Коув заради сладоледа — каза тя, като все още му се усмихваше, — прекалено много, за да си спомням отделни личности. А преди три години… е, на моята възраст не мога дори да се сетя какво съм готвила на Хал за вечеря миналия вторник.

— Добре, помислете за това, госпожо Ворхийс. Отседнал съм в мотела на Телма…

Той се обърна, когато се чу звънчето на входната врата. Влезе жена на средна възраст. За разлика от Марта тя бе облечена като циганка — с червен шал на главата и с дебели вълнени чорапи на краката. Носеше тъмночервено вълнено сако и дълга пола, която, изглежда, беше от естествена материя. Очите й бяха тъмни и много красиви. Сигурно беше най-младата жителка на този град.

— Здравей, Шели — рече тя, — идвам да те отменя.

— Благодаря, Амабел. О, това е Джеймс Куинлан. Господин Куинлан, това е Амабел Пърди. Той е истински частен детектив от Лос Анжелис, Амабел. Тук е, за да открие какво се е случило с двама възрастни хора, които може да са минали през Коув, за да си купят сладолед. Как им бяха имената? О, да, Харв и Мардж.

Амабел се обърна към него и повдигна тъмните си цигански вежди. Стоеше неподвижно и спокойно го наблюдаваше. Значи това беше лелята. Какъв късмет, че бе тук, а не у дома, където той се надяваше да открие Сали Бренърд. Амабел Пърди — човек на изкуството, старо хипи, бивша учителка. Знаеше, че е вдовица и е била омъжена за друг човек на изкуството, когото срещнала в Сохо преди много години. Творчеството му никога не бе предизвиквало особен интерес. Бе починал преди около седемнадесет години. Освен всичко друго сега Джеймс бе научил и това, че е отблъснала Пърн Дейвис. Направи му впечатление, че госпожа Пърди изобщо не прилича на племенницата си.

— Не си спомням възрастни хора на име Харв и Мардж — каза Амабел. — Сега отивам отзад, за да се преоблека, Шели. Позвъни ми, чу ли?

Тя бе най-добрата лъжкиня досега. Джеймс потисна проклетото си любопитство. Това нямаше значение. Интересуваше го единствено Сали Бренърд.

— Как е малката ти племенница, Амабел?

На Амабел й се искаше Шели да не бе пила толкова много чай с лед. Той развързваше езика й. Тя спокойно отвърна:

— Добре. Просто беше много изтощена от пътуването си.

— Да, разбира се. — Шели Ворхийс продължаваше да отпива от голямата пластмасова водна чаша и да се усмихва на Джеймс. Името на английския актьор бе Тимъти Далтън. Красив мъж. Джеймс Куинлан й харесваше дори повече. — Тук няма много забавления. Не зная дали ще изтраете до края на седмицата.

— Кой знае? — отвърна Джеймс, хвърли салфетката в белия кош за боклук и излезе от магазина за сладолед.

Следващата му цел бе къщата на Амабел Пърди — малката бяла сграда на ъгъла на Мейн Стрийт и Конрой Стрийт. Време беше да отиде там.

Докато чукаше по бялата врата с кант по края, той долови отвътре някакъв шум. Сякаш нещо от мебелировката се бе строшило. Почука по-силно. Чу се ужасен женски писък.

Куинлан завъртя дръжката и разбра, че вратата е заключена. О, по дяволите. Опря рамо в нея и я блъсна. Вратата се отвори с гръм и трясък.

Видя Сюзън Сейнт Джон Бренърд на колене на пода, а до нея лежеше телефонът. Чуваше жуженето, идващо от слушалката. Сали бе захапала юмрука си. Вероятно се бе уплашила, когато бе изкрещяла, или пък се страхуваше, че някой би могъл да я чуе. Е, той я бе чул и бе тук.

Като видя как мъжът влетя в малката гостна на Амабел, тя се сви до стената така, сякаш той щеше да я застреля, извади юмрука си от устата и отново изкрещя.