Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

28.

Тя спря пред магазина за сладолед. Амабел не беше там, но завари Шери Ворхийс.

— Сали, радвам се да те видя. Със сладкия господин Куинлан ли си тук?

— Ами да. Мога ли да опитам банановия сладолед с орехи?

— Ммм, много е вкусен. За една седмица продадохме повече сладолед с този вкус, отколкото който и да било друг от съществуването на магазина досега. Вече имаме толкова много редовни клиенти, които идват от околностите в радиус от сто километра, че май ще се наложи да наемем някои от онези мързеливи старци там, дето играят карти около бъчвата.

От задната стая, отделена от магазина с красиво перде на цветни мотиви, се появи Велма Айзнър. Тя изпъшка:

— Ами да, Шери, мога да си представя как тези стари глупаци продават сладолед. Ще ометат всичко, ще се оригнат, а после ще ни гледат жално.

Тя се обърна към Сали и се усмихна.

— Вече сме обсъждали дали да не включим и мъжете. Естествено, те ще започнат да мърморят, че това е женска работа. Затова решихме да ги държим настрана и ние да бъдем тези, които печелят парите.

— Сигурно си права — каза Сали и взе фунийката сладолед. Опита го и усети божествения му вкус. Въздъхна: — Прекрасен е.

Шери отговори:

— Много път извървяхме, откакто държахме сладоледа на склад, нали, Велма?

Велма само се усмихна мълчаливо. Сали й плати и каза:

— Ходих в къщата на Амабел, но нямаше никого.

От задната стая се появи и Хелън.

— Здравей, Сали. Амабел отиде в Портланд.

— Да напазарува и да си набави някои неща за рисуването — добави Велма. — Каза, че ще се върне след няколко дни. Вероятно в петък.

— Аха.

Тя близна от сладоледа и затвори очи.

— Да изядеш това сигурно е по-лошо и от три яйца на ден.

— Е, в случай, че ядеш само по една фунийка на седмица, какво значение има това? — отговори Хелън и се обърна към Велма. — Миналият вторник видях Шери да изяжда три фунийки.

— Не е вярно!

— Видях те. Всичките бяха полети с шоколад.

— Не е вярно!

Трите жени започнаха да се заяждат една с друга. Явно го правеха от години. Познаваха слабите си места и се дразнеха. Сали се беше заела със сладоледа с вкус на банан и орехи. Велма ги наддума и преди Шери и Хелън да успеят да й отговорят, се обърна към Сали:

— Не, няма да позволим на мъжете да застанат зад тезгяха. Те ще изядат всичко.

Тя се засмя:

— Аз съм по-лоша и от мъжете. Мога да изям всичко само за една сутрин. — Потупа се по корема. — Вече не се чувствам толкова слаба.

— Остани тук, Сали, и за нула време ще станеш закръглена и пухкава като нас — увери я Шери Ворхийс.

— Любувах се на града ви — каза Сали. — Толкова е красив, направо съвършен. С всички тези цветя, всяко пролетно цвете, готово да цъфне, е засадено и прилежно отгледано. Тревата е окосена, надгробните плочи са добре поддържани. Чудя се дали не сте пропуснали нещо, което може да направи града ви още по-съвършен?

— Опитваме се да мислим за всичко — отговори Хелън. — Веднъж седмично правим градско събрание.

— Какво, за Бога, си правила на гробището? — попита Велма, докато бършеше ръцете си в престилката, която имаше същите красиви сини флорални мотиви като пердето.

— Ами просто се разхождах, след като разбрах, че Амабел не е вкъщи. Забелязах нещо странно.

— И какво е то? — попита Хелън.

За миг Сали се запита дали не трябваше да си замълчи. Но не, за Бога, преди малко тези жени се бяха шегували за сладоледа. Те знаеха кой кога е починал. Щяха да й кажат. И защо не? Нямаше нищо страшно.

— Ами, в края на гробището има около тридесетина гроба. Всички тези хора са починали през осемдесетте и всички са мъже. Върху надгробните плочи нямаше нищо индивидуално, само имена и дати. Останалите плочи имат нещо лично. Имаше една, на която пишеше само „Били“. Просто си помислих, че е странно. А може би на всички им е омръзнало да бъдат някои. Толкова много мъже са починали, а нито една жена. Сигурно сте били изненадани от това.

Шери Ворхийс въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Беше ужасно — каза тя. — Хал беше страшно потиснат, че загубихме толкова хора от паството в онези години. Да, права си, Сали, наистина починаха само мъже. Всеки по различна причина, но ние все още го изживяваме.

Хелън Кийтън бързо добави:

— Не забравяй, че доста от починалите бяха хора от околностите. Близките им смятаха, че гробището ни е много романтично, в близост до скалите. Позволихме им да погребат починалите тук.

— Тук ли е погребана онази нещастна жена, която намерихме при скалите?

— Не — отговори Велма Айзнър. — Съпругът й беше много груб младеж. Развика се, че ние сме били виновни. Казах му да ни види и да помисли малко. Сякаш имахме нещо общо със смъртта на съпругата му. Замина си с гръм и трясък.

— Даже не си купи и сладолед — допълни Хелън. — Онази седмица имахме ванилов с пресни боровинки. Оттогава не се е връщал.

— Не е било много любезно от негова страна — съгласи се Сали. — Сега трябва да тръгвам. Благодаря за сладоледа. — На вратата се обърна: — Не видях гроба на доктор Спайвър.

— Той не е там — отвърна Велма. — Пожела да го кремираме, а праха му да изпратим в Охайо. Каза, че за нищо на света няма да позволи на Ралф Кийтън да го положи в мир.

Хелън Кийтън се засмя.

— Ралф беше много сърдит, казвам ви.

— Не, Хелън — поправи я Шери. — Ралф беше бесен. Сърдита можем да наречем теб, когато Ралф забрави да си хвърли гащетата в коша за пране.

Жените избухнаха в смях, а заедно с тях и Сали. Тя пресече улицата и влезе в хотела на Телма.

* * *

Шери Ворхийс пусна края на пердето от прозореца на магазина за сладолед и каза на останалите две жени:

— В града има трима агенти на ФБР и шерифът.

— Тези дози би трябвало да ги обезвредят — каза Велма.

— О, да — отговори Хелън, като гребна с пръст от сладоледа и го облиза. — Безопасни като бълхи в миньорско одеяло.

* * *

Най-после Куинлан затвори телефона.

— Отне ми малко време, докато прочета всички онези имена и дати. Дилън вече ги проучва. Да намери данни за всички онези хора за него е фасулска работа. Много скоро ще ни се обади.

Сали промълви:

— Казах на жените от магазина за сладолед, че не съм видяла гроба на доктор Спайвър. Те ми отговориха, че е бил кремиран, а прахът му е изпратен в Охайо.

— Интересно — отбеляза Куинлан и отново вдигна слушалката. — Дилън? Пак е Куинлан. Би ли проверил дали доктор Спайвър е бил кремиран, а прахът му изпратен в Охайо? Не е толкова важно, колкото другите имена, просто ни интересува, мен и Сали. Предполага се, че той няма живи роднини. Тогава защо ще го кремират, без да го погребат в градското гробище? Недей да говориш така. Не е учтиво. Бас държа, че Сали те е чула. Да, чула те е и клати неодобрително глава заради езика, който държиш.

Той се усмихваше широко, докато слушаше.

— Нещо друго? Не? Добре тогава, обади ни се, когато научиш нещо. Ще останем тук за вечеря. — След това, все още усмихнат, остави слушалката. Обърна се към Сали: — Обичам да слушам как Дилън псува. Не го прави много добре, все повтаря едни и съши думи. Опитах се да обогатя речника му, но той просто не възприема. — И той й даде няколко примера, като ги онагледяваше с различни пози. — Ето тази, която Брамър най-често използва, когато е ядосан на някого от агентите.

Тя се търкулна на леглото от смях. После започна да хълца. Дали се смееше?

— Стига, Сали. Трябва да забравиш. Страхотно е да те слуша човек как се смееш. Продължавай в същия дух. Сега, след като задоволих нечестивите ти инстинкти, да отидем да опитаме от гозбите на Марта.

Беше истински пир, по-богат дори и от този, който се прави в Деня на благодарността. Така каза Кори Харпър. Марта внесе огромен поднос с печено месо и артистично подредени около него моркови, картофи и лук. Имаше и огромна салата „Цезар“, плодова пита, чеснов хляб, а за десерт хрупкави ябълкови резенчета. От едната страна имаше и пармиджана с патладжан. Телма не беше успяла да издържи. Беше изяла патладжана си още в четири и половина.

Марта се появяваше точно навреме, за да долее чашите им с прекрасно „Каберне Совиньон“. Тя се навърташе основно около мъжете, като ги окуражаваше да си хапват, докато най-накрая Куинлан остави вилицата си, облегна се на стола и изпъшка.

— Марта, ако продължаваш, Господ ще ме порази заради лакомия. Само погледни Дейвид, копчетата на ризата му всеки момент ще изхвръкнат. Даже Томас, който е толкова мършав, бързо ще се охрани при теб. И тъй като съм възпитан, няма да коментирам до каква степен жените си натъпкаха търбухчетата.

Сали го замери с хапка чеснов хляб и се обърна към сияещата Марта:

— Ябълкови резенчета ли каза, Марта?

— О. да, Сали, с много френски ванилов сладолед от най-страхотния сладолед в света.

Те изпиха кафето си с „Амарето“ — почерпка от Телма, която се хранеше в стаята си, защото Куинлан я беше предупредил да се съобразява какво говори, или поне така твърдяла, каза Марта.

Когато Марта се върна в кухнята, Сали разказа за гробището на Томас Шрьодер, Кори Харпър и на Дейвид Маунтабенк, когото лесно успяха да убедят да се върне за вечеря и за още един разговор.

Куинлан каза:

— Обадих се на Дилън. И като знам колко бързо действа, предполагам, че още довечера ще ми позвъни. Ако има нещо странно, ще събудя всички.

— Не знам дали изобщо някой ще успее да ме събуди — изрече Дейвид, докато отпиваше от кафето си. — Забрави за кафето като стимулант. Това е най-доброто „Амарето“, което някога съм опитвал. Вече съм готов да си облека пижамата. Надявам се, че моите момичета няма да се нахвърлят върху мен, когато се прибера. С малко повече късмет Джейн вече ще ги е сложила в леглата.

Сали нищо не каза. Тя мразеше „Амарето“. Отпи само глътка, после дискретно изля кафето си в чашата на Куинлан, докато Кори Харпър разказваше някаква история за неин колега от подготвителното училище в Куантико, който по грешка арестувал група висши офицери след банков обир в Хоугън Али, изкуствения американски град, изграден в Куантико за целите на обучението. Най-старшият офицер сметнал, че упражнението е страхотно, докато един от стажантите не сложил белезниците на ръцете му и го прибрал.

Куинлан обеща, че ще се обади, ако Дилън открие нещо спешно. Но не можеше да си представи как ще се събуди.

— Мисля, че си пийнала — каза той на Сали, докато я подкрепяше с една ръка, а с другата отключваше вратата на стаята.

— Пийнала?

— Мисля, че госпожа Лили много щеше да се зарадва, ако можеше да те види сега.

— Като я видя следващия път, ще й кажа, че дори и пийнала, съм свалила панталоните ти за рекордно кратко време.

И тя избухна в смях. Хвърли се в прегръдките му, а той я хвана през кръста и се хвърли по гръб на леглото. Започна да я целува, а в топлия му дъх се усещаше тръпчивият вкус на „Амарето“.

— Ако ми дадеш нещо в замяна, няма да кажа на Марта какво направи. Нали знаеш, за това, че изля питието си в чашата ми. Я кажи сега какво говореше за панталоните ми?

Тя се опита да изглежда сърдита. Той едва не припадна от смях. Тя го погали и той изстена.

— Господи! — Започна да я целува, езикът му проникна в устата й, а тя обожаваше това усещане, вкуса му. Ръцете му обхванаха ханша й, силни ръце, които я опипваха и я притискаха към него. Беше станал твърд като решетките на прозореца й в санаториума на Бидермайер. Защо, за Бога, си беше спомнила точна това?

Тя потрепери от студ. Не, това беше само един ужасяващ спомен, който принадлежеше на миналото. Вече не можеше да й въздейства. Целуна го отново. Устните му бяха отпуснати. Вече не го усещаше толкова твърд до корема си. Не прокарваше длани по бедрата й.

Тя се подпря на лакти и го погледна, като очакваше да й намигне или да я обърне по гръб.

— Джеймс?

Той само й се усмихна вяло.

— Уморен съм, Сали — промълви с тих и отпаднал глас. — А ти?

— Само малко — отговори тя, наведе се и пак го целуна. Изведнъж той затвори очи, а главата му клюмна.

— Джеймс? Джеймс!

Нещо не беше наред. Явно не се шегуваше. Нещо съвсем не беше наред. Тя притисна пръсти към шията му, за да напипа пулса му. Долови бавен и равномерен пулс. Сложи длан на гърдите му. Сърцето му биеше равномерно. Тя повдигна клепачите му и още веднъж извика името му. Удари го през лицето.

Никаква реакция.

Спеше дълбоко. В проклетото кафе е имало приспивателно. За щастие тя беше отпила една-единствена глътка и затова все още беше бодра. Нямаше друго обяснение. Успя да се измъкне от прегръдката на Куинлан. Чувстваше се съвсем безсилна. И това само от една глътка „Амарето“.

Трябваше да извика помощ. Трябваше да стигне до Томас Шрьодер и Кори Харпър. Те също бяха отседнали в хотела. Стаята им беше на същия етаж. О, Боже, но те също пиха кафе. Както и Дейвид, а той беше с кола. Трябваше да провери дали Томас и Кори спят. Трябваше да отиде в стаите им и да провери. Можеше да се справи.

Падна от леглото и се претърколи. За момент остана по гръб, като се взираше в красивия корниз, който опасваше тавана. Във всеки ъгъл дори имаше по едно голо викторианско херувимче, което държеше арфа и цветя.

Трябваше да направи усилие да стане. Изправи се на ръце и колене. В коя стая беше Кори Харпър? Беше й казала, но сега не можеше да си спомни. Е, няма значение, щеше да ги намери и двамата. Сигурно стаите им бяха следващите поред в коридора. Успя да се протегне и да натисне дръжката на вратата.

Коридорът беше осветен съвсем слабо. Ами ако човекът, сложил приспивателно в кафето, чакаше някъде наблизо, за да види дали лекарството не е подействало на някого и да го убие? Тя тръсна глава и успя да се изправи на крака. Направи усилие да премести краката си, стъпка по стъпка, това беше всичко, което трябваше да направи, да мести краката си един след друг. Успя да намери Томас и Кори. Най-накрая пред нея се появи врата — номер 114. Почука.

Тишина.

Опита се да извика, но от гърлото й се изтръгна само жалък шепот.

— Томас? Кори?

Отново почука. Натисна дръжката. За нейна изненада вратата се отвори. Отвори се прекалено бързо и тя залитна към стаята, а коленете й се подгънаха. Падна на една страна.

— Томас? Кори? — извика тя.

Успя да се изправи на ръце и колене. В стаята светеше само една лампа — на нощната масичка до леглото. Томас Шрьодер лежеше по гръб с широко разперени ръце и крака. Спеше дълбоко. Или може би бе мъртъв. Опита се да извика. Искаше да извика, но от устата й се изтръгна само тих стон.

Зад себе си чу стъпки. Направи усилие да се обърне. Джеймс? Дали вече се беше оправил? Но тя не изрече името му. Боеше се, че това не е той. Джеймс беше изпил цяла чаша от онова кафе. Не можеше да е той. Страхуваше се да си помисли кой би могъл да бъде.

На прага стоеше мъж с ръце в джобовете.

— Здравей, Сали.