Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

20.

— Апартаментът ти ми харесва.

Застанал зад нея, той се ухили.

— В сравнение с мотелската стая — отбеляза той.

Тя се обърна с лице към него. Вече не носеше възтесните джинси, якето му, което й стигаше до коленете, и блузата, която едва скриваше гърдите й.

На път за Вашингтон се бяха отбили в „Мейси“ на Монтгомъри Плаца. Дилън ги остави и се отправи към магазина за компютърен софтуер. Джеймс и Сали прекараха чудесно, като спореха за всяко нещо — от цвета на нощницата й до модела на обувките й. Най-накрая тя си тръгна, облечена с тъмнокафяви кадифени панталони, които много й отиваха, бежов вълнен пуловер върху кафяво поло и семпли кафяви кожени боти.

Той носеше в ръка якето си. Чудеше се дали химическото почистване ще може да премахне петната от масло, оставени от катастрофата с мотоциклета.

— Чувала съм, че самотните мъже обикновено живеят сред купища боклук — нали знаеш, празни кутии от пица, разхвърляни навсякъде, включително и в банята, изсъхнали цветя и отвратителни мебели, които са снели от тавана на майка си.

— Аз обичам да живея, заобиколен от красиви неща — каза той и осъзна, че това е вярно. Не харесваше мебелите на старо, обичаше цветя и картини на импресионисти. Имаше късмет, че госпожа Мългрейви му беше съседка. Тя се грижеше за дома му, когато той отсъстваше. Поливаше и безценните му африкански теменужки.

— Много добре се справяш с цветята.

— Тайната е, че им свиря на саксофон. Повечето от тях предпочитат блусове.

— Не мисля, че блусовете ми харесват — заяви тя, като продължаваше да го гледа вторачено.

— Слушала ли си някога Декстър Гордън? Джон Колтрейн? Албумът на Гордън „Сини ноти“ направо прониква в сърцето ти.

— Чувала съм за Гато Барбиери.

— И той е страхотен. От него и от Фил Уудс научих много. Все още има някаква надежда за теб, Сали. Довечера ще се наслушаш. Трябва да дадеш шанс на тази музика.

— Какво е хобито ти, Джеймс?

Той се смути.

— Ами в петък и събота вечер свиря на саксофон в клуб „Бонъми“. С изключение на дните, когато не съм в града, като снощи например.

— Ще свириш ли довечера?

— Да, всъщност не, няма. Ти си тук.

— С удоволствие ще те послушам. Защо да не отидем?

— Наистина ли искаш да отидем? — усмихна се той.

— Наистина.

— Добре. Мисля, че едва ли някой ще те познае, но въпреки това нека ти вземем една перука и големи тъмни очила. — Знаеше, че утре той, Сали и Дилън отново ще нагазят в тази каша. Нямаше търпение да се срещне със Скот Бренърд и с доктор Бидермайер. Все още не беше казал на Сали. Искаше поне един ден тя да се откъсне от всичко и всички. Искаше да я види усмихната.

— Джеймс, мислиш ли, че бих могла да се обадя на няколко мои приятелки?

— Кои са те?

— Жени, които работят в правителството. Отпреди шест месеца не съм говорила с тях. Всъщност точно преди да напусна Вашингтон на път за Коув се обадих на една от тях. Казва се Джил Хюс. Помолих я за заем. Тя се съгласи и поиска да се срещнем. Но в гласа й имаше нещо особено и аз не отидох. Бих искала да се обадя на Моника Фрийман. Тя беше най-добрата ми приятелка. Доскоро беше извън града. Искам да видя как ще се държи, какво ще ми каже. Може би съм станала параноичка, но много ми се иска да разбера кой е на моя страна.

В гласа й не долови никакво съжаление. Въпреки това стомахът му се сви.

— Добре — съгласи се той. — Нека се обадим на Моника и да видим дали са се добрали и до нея.

Тя се обади на Моника Фрийман, важна шефка в Министерството на жилищното строителство и градското развитие. Притесни се, защото се налагаше да се обади на „Услуги“ за номера. Преди да се омъжи за Скот, го знаеше като собствения си.

Телефонът иззвъня два пъти, три пъти, после се чу женски глас „Ало“.

— Моника? Сали се обажда.

Джеймс се беше навел и записваше нещо. Последва дълга пауза.

— Сали? Сали Бренърд?

— Да. Как си, Моника?

— Сали, къде си? Какво става?

Джеймс плъзна листа под ръката й. Сали прочете написаното, кимна леко, после каза:

— В беда съм, Моника. Можеш ли да ми помогнеш? Да ми заемеш малко пари?

Отново последва дълга пауза.

— Сали, чуй ме. Кажи ми къде си.

— Не, Моника, не мога да го направя.

— Нека се обадя на Скот. Той ще дойде да те прибере. Къде си, Сали?

— Преди никога не си го наричала Скот, Моника. Ти не го харесваше, спомняш ли си? Наричаше го „смотаняк“. Искаше да ме предпазиш от него. Казваше ми, че ме манипулира и се опитва да ме откъсне от всичките ми приятели. Не си ли спомняш, че когато се обаждаше след сватбата ни със Скот, първото нещо, което питаше, беше дали Скот е излязъл, за да можем спокойно да си поговорим? Ти не го харесваше, Моника. Веднъж ми каза, че трябва да го ритна в слабините.

Настъпи пълна тишина, след това другата жена изрече:

— Грешала съм по отношение на него. Той много се тревожи за тебе, Сали. Дойде при мен с надеждата, че ти ще се обадиш и аз ще му помогна. Скот е добър човек, Сали. Нека да му се обадя вместо теб. Тримата да се срещнем с теб някъде, ние…

Сали внимателно натисна копчето за изключване. За нейна изненада Джеймс се смееше:

— Хей, може би току-що открихме любовницата на съпруга ти. Дали не си въобразявам? Ти какво мислиш? А може би като истински расов мъж е свалил и Джил, и Моника? Би ли могъл да го направи, как мислиш?

Тя си мислеше, че може би в ада би се чувствала по-добре, отколкото се чувстваше сега, но той беше успял да придаде известна нелепост на случилото се, сякаш участваше в комедиен сериал.

— Не зная. Определено е променила отношението си, също като Джил. И двете? Съмнявам се, Джеймс. Той винаги е толкова зает. Мисля, че сделките му действаха по-възбуждащо от самия секс.

— Какви сделки?

— Той работеше в адвокатската кантора на баща ми. Преди да се оженим, дори не подозирах за това. Звучи странно, но е така. Явно не е искал да разбера, докато не се оженим. Беше в отдел „Международни финанси“ и работеше главно с нефтения картел. Понякога ми обясняваше как тази или онази сделка ще впечатли всички, как е надхитрил този или онзи шейх и е докарал половин милион. Ето такива сделки.

— От колко време сте женени?

— От осем месеца. Не е ли странно? — Тя примигна и започна да си играе с листата на един филодендрон. — Не включвам шестте месеца в санаториума.

— Това не е много време за един брак, Сали. Дори моят провал продължи две години.

— Веднага след сватбата разбрах, че баща ми е причина за брака ни. Мога да се обзаложа, че той ме е предложил на Скот като част от някаква сделка между тях двамата. Тя пое дълбоко дъх. — Мисля, че баща ми ме вкара в клиниката, за да ми отмъсти за всичките онези години, през които защитавах Ноел. Обзалагам се, че част от отмъщението му е било да накара Скот да се ожени за мен. Хванал го е натясно и той е направил каквото му е поискал. Всичко е било отмъщение. Когато казах на Скот, че искам развод, той ми отговори, че съм се побъркала. Казах му, че ако толкова много държи на фамилията Сейнт Джон, може да се ожени за баща ми. Два дни по-късно вече бях в клиниката — или поне си мисля, че са били два дни. Все още ми се губят някои моменти.

— Но той е имал любовница. Може би е Моника или Джил. Може би някоя, която изобщо не познаваме. Кога разбра за връзката му?

— Около три месеца след като се оженихме. Отначало мислех, че си въобразявам, но когато намерих няколко любовни бележки и две квитанции от мотел, вече нямаше съмнение. Като разбрах за изневярата на Скот и за намесата на баща ми, реших да се махна.

— Но баща ти не е искал да се махнеш.

— Не.

— Очевидно той е знаел всичко за брака ти. Вероятно Скот веднага му е казал, че искаш развод, и баща ти е предприел незабавни действия. Кой знае? А може и да е било идея на Скот. Искаш ли да се обадиш на някой друг?

— Не, остана ми само Рита. Не бих могла да го понеса, ако и тя започне да ме убеждава да се обадя на Скот.

— Добре, стига толкова работа за днес?

— Това работа ли беше?

— Естествено. Просто подредихме още едно парченце от пъзела.

— Джеймс, кой ни нападна в Коув и ме върна при доктор Бидермайер?

— Самият Бидермайер или негов човек. Вероятно не е бил Скот. Може би е бил мъжът, който се представя за баща ти. Сега обаче, когато си имаш мен, не трябва да се отчайваш от факта колко много лоши хора има по света.

— И сякаш всички са се събрали около мен. Освен Ноел.

Искаше му се да я накара да си припомни всичко от деня, когато е срещнала Скот Бренърд, до този момент, но се въздържа. Трябваше да я остави да си почине, да я накара да се засмее. Можеха да се любят пред камината. Много му се искаше да я люби. Спомни си как я галеше и колко мека беше кожата й. Опита се да насочи вниманието си към африканските теменужки.

* * *

Същата вечер тя прибра косата си в стегнат кок, който закрепи с шнола на тила си. Сложи си големи слънчеви очила.

— Никой няма да те познае — каза Куинлан, който застана зад нея и внимателно постави ръце върху раменете й. — Въпреки това ще ти вземем и перука. Знаеш ли какво? Баща ти беше убит преди около три седмици, нали? Цялата история беше подробно изнесена по телевизията и в пресата. За теб, изчезналата дъщеря, също се говори много. Защо да рискуваме някой да те познае? А пък и да ти кажа честно, харесваш ми с тези слънчеви очила. Изглеждаш много загадъчна. Наистина ли си същата онази жена, която се съгласи да се омъжи за мен? Същата жена, която видях да лежи върху мен, когато се събудих тази сутрин?

— Аз съм същата тази жена, Джеймс, наистина, а другото — мислех, че се шегуваш. Наистина ли го мислиш?

— Ами, просто исках да те вкарам в леглото си.

Тя му се закани.

— Да, Сали, наистина го мисля.

* * *

Клуб „Бонъми“ се намираше в стара тухлена сграда на Хътън Стрийт, разположена в средата на това, което наричаме „граничен“ квартал. Хората, които посещаваха клуба, отиваха с такси, защото в противен случай рискуваха да останат без кола.

До момента, в който подаде ръка на Сали, за да слезе от таксито, Джеймс не беше се замислял за опасностите, които крие този район.

Уличните лампи бяха изпочупени. По тротоарите имаше много боклук. Пред самия клуб обаче беше чисто, тъй като госпожа Лили не обичаше боклука — истинския, белия, какъвто и да е боклук.

— Както вече ти казах, момче — му беше заявила тя, когато го наемаше преди около четири години. — Харесваш ми. Нямаш обици, татуировки, развалени зъби и огромен корем. Само трябва да внимаваш с момичетата, защото те са похотливи и щом те зърнат, ще започнат да си фантазират за захарни близалки. — И тя се засмя на собствената си шега, а в същото време Джеймс, който беше опитен агент и беше чувал какви ли не цинизми и ругатни, стоеше вцепенен от смущение. Тя изви ухото му с двата си пръста с дълъг яркорозов маникюр и продължи да се смее. — Ще се справиш отлично, момче.

И наистина стана така. Отначало клиентите, повечето от които местни чернокожи, го гледаха така, сякаш е избягал от зоологическата градина, но Лили го представи и пусна няколко неприлични шеги за уменията му със сакса и в секса.

Тя беше една от най-добрите му приятелки. През януари дори го беше повишила.

— Госпожа Лили ще ти хареса — каза Куинлан на Сали, докато отваряше тежката дъбова врата на клуба. — Аз съм белият й талисман.

Посрещна ги смръщеният Марвин Изхвърляча, но лицето му засия, щом разбра, че новодошлият е Куинлан.

— Здрасти, Куинлан! — провикна се той. — Кое е гаджето с теб?

— Гаджето е Сали. Можеш да й викаш Сали, Марвин.

— Здравей, Марвин.

В отговор Марвин само кимна.

— Госпожа Лили е отзад и играе покер с кмета и няколко от неговите мекерета. Не, Джеймс, няма наркотици. Знаеш, че госпожа Лили по-скоро би застреляла някого, отколкото да му позволи да смърка. Ще излезе, щом дойде редът ти да свириш. Що се отнася до теб, Гадже, просто стой в полезрението ми, когато Джеймс се качи, за да излее сърцето си на сцената. Става ли? — После се обърна към агента: — Тя е много сладко гадженце, Куинлан. Ще се грижа за нея.

— Ще ти бъда задължен, Марвин. Тя е готина, а много лоши хора я преследват. Ако я държиш под око, ще мога спокойно да си свиря.

— Госпожа Лили сигурно ще се опита да я нахрани, Куинлан. Изглежда така, сякаш от месец не е слагала хапка в устата си. Гладна ли си, Гадже?

— Още не, но благодаря все пак, Марвин.

— Гадже с добри обноски. Това е като мехлем за мъжкото сърце, Куинлан.

Сали се усмихна и помаха леко на Марвин.

— Той ще те наглежда, не се притеснявай.

— Всъщност изобщо не се притеснявам. Не мога да повярвам, че току-що му каза всичко.

— А, Марвин не ми повярва. Помисли си, че се притеснявам да не би някой да се опита да те свали.

Сали огледа задименото помещение.

— Заведението е много стилно, Джеймс.

— С всяка година става все по-добро. Смятам, че се дължи на стареещото дърво. Барът е над стогодишен. Той е гордостта на Лили. Спечелила го е на покер от някакъв тип в Бостън. Нарича го господин Наздраве.

— Много стилно наистина.

Той й се ухили:

— Тази вечер е само за развлечения, нали? Изглеждаш великолепно, знаеш ли? Харесва ми тази сексапилна блузка.

— Нали много си падаше по лъскавите черни дрехи? — Но беше доволна. Той бе настоял да й я купи от „Марсис“. Усмихна се. Чувстваше се добре. Повтори си, че тази вечер е само за развлечения. Не помнеше от колко време не се е забавлявала.

Кошмарите можеха да почакат до утре. А когато се върнат вкъщи, Джеймс може би ще я целуне и ще я люби. Все още усещаше топлината на пръстите му по тялото си.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Бих пийнала малко бяло вино с удоволствие. Толкова отдавна не съм пила.

Той повдигна вежда.

— Не знам дали Пухчо — барманът, някога е чувал за подобно нещо. Седни, а аз ще отида да видя какво може да ни предложи Пухчо.

Барманът Пухчо! Това беше свят, за който дори не бе подозирала, че съществува.

Вдигна глава и видя, че Джеймс й прави някакви знаци, докато един огромен чернокож мъж с гола глава, лъскава като топка за билярд, й се усмихваше широко и размахваше прашна бутилка вино. Тя отвърна на поздрава и направи знак на одобрение.

Защо ли го наричаха Пухчо?

В клуба имаше само неколцина бели, четирима мъже и две жени. Но явно никой не се интересуваше от цвета на кожата на останалите.

На малката дървена сцена една азиатка с черна права коса, дълга до кръста, свиреше на флейта. Песента беше мелодична и нежна.

Наоколо се чуваше само монотонен говор. Джеймс постави чаша бяло вино пред нея.

— Пухчо каза, че взел това вино преди няколко години от някакъв мъж, който искал да пие уиски, но бил разорен. В замяна Пухчо взел тази бутилка.

Тя отпи от виното. Беше ужасно и ако беше на мястото на бармана, не би го взела дори и само срещу чаша долнокачествено уиски.

— Чудесно е — извика на Пухчо.

Джеймс седна до нея с чаша бира в ръка.

— И перуката не е лоша. Може би е прекалено червена за моя вкус, прекалено къдрава, но за тази вечер ще свърши работа.

— Но е възбуждаща — отбеляза.

— Като се приберем вкъщи, ще измисля нещо много неприлично.

Щом наближи девет часът, той я целуна по устата, но като усети вкуса на виното, се намръщи.

— Това е оцет.

— Но чудесен оцет. Не казвай нищо на господин Пухчо.

Джеймс се засмя, грабна саксофона си и тръгна към сцената.

Тя не можеше да откъсне поглед от него. Той прегърна флейтистката, после придърпа една табуретка към микрофона. Извади саксофона от калъфа, леко го полира с меко парче плат, провери платика. После започна да свири.

Нямаше представа какво е очаквала, но музиката можеше да разчувства и самия дявол.

— Значи ти си малкото бяло девойче, по което е лапнал Куинлан, а?