Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

19.

— Не го прави отново, Сали — каза той, като все пак внимаваше да не помръдне.

— Пак ли насочи собствения ти пистолет към теб, Куинлан?

— Да, но всичко е наред. Хайде, скъпа, махни това. Каквото и да правиш, не забравяй, че спусъкът е много чувствителен. Проклятие, мисля, че ще дам да го модифицират малко следващия път, когато отида в Куантико. Всъщност ще ти бъда много благодарен, ако го върнеш обратно в кобура ми, щом се качим в колата. Откакто ми открадна пистолета, кобурът ми стои празен. Имам чувството, че съм полугол.

— Не искам да те застрелям, Джеймс, но трябва да избягам от теб. Ти ме предаде. Знаеш, че не мога да ти имам доверие. Остави ме да си отида, моля те.

— За нищо на света. Знаеш, че можеш да ми вярваш. Вбесявам се, като си помисля, че се съмняваш в това. Чуй ме, Сали. Докато всичко това свърши, ти ще останеш с мен. Или ще се довериш на майка си и на родителите й? О, да, баба ти е истинско съкровище.

— Не, на никого от тях не вярвам. Е, вярвам на Ноел, но тя е много объркана и не знае на какво да вярва — дали съм луда или не. Обзалагам се, че всички са се обадили на доктор Бидермайер, дори Ноел. Но даже и да се е свързала с него, тя не го е направила, за да ме предаде, а за да получи някои отговори. О, Боже, мислиш ли, че той може да я нарани?

Куинлан смяташе, че не би й навредил, освен ако самият той не е в голяма беда.

— Не зная — отвърна Куинлан. — Бидермайер не би се спрял пред нищо, ако се чувства застрашен, а тъй като ние те измъкнахме от клиниката, вероятно се чувства така. Хей, знаеш ли, че за да те спасим, дори хвърлях месо на онези кучета.

Тя вдигна поглед към него в тъмнината.

— Какви кучета?

Дилън поясни:

— Там имаше кучета — пазачи, Сали. Джеймс им хвърляше месо, за да не се хвърлят върху нас. Едно от тях скочи и се опита да захапе Джеймс за глезена, докато те прехвърляше през оградата.

— Е. — Тя осъзна, че не може повече да държи пистолета, насочен към него, защото рамото адски я болеше. — Мамка му!

— За това си мислехме през последните шест часа — каза Дилън. — Хайде, Сали, дай го. Куинлан твърдо е решил да ти помогне, да те защити. Да му позволим да се почувства като закрилник. Никога преди не съм го виждал такъв. Гледката си заслужава.

— Да се омитаме оттук, преди да са дошли и други мотоциклетисти, или още по-лошо, преди някой да е повикал местните ченгета.

Куинлан дори не се замисли върху това, просто я взе на ръце и я пренесе до поршето.

— Не се прави на супермен — горчиво изрече тя. — Това са просто няколко крачки.

— Това е от пистолета — каза той, като се наведе и я целуна леко по ухото. — Тежък е.

Настаниха се в поршето и той протегна ръка за пистолета. Тя го изгледа продължително.

— Наистина ли искаш да ме закриляш?

— Ти открадна парите ми, кредитните ми карти и снимките на племенниците ми. Трябваше да те заловя, за да си ги върна.

— Ти си копеле — каза тя и му подаде пистолета.

— Да, такъв съм — съгласи се той. — Благодаря, Сали. Повече няма да се опитваш да избягаш от мен, нали? — попита и подхвърли пистолета на задната седалка.

— Не зная.

— Няма да рискувам. Ще те закопчая с белезниците за мен, как ти се струва това?

Тя не отговори, беше притиснала глава към рамото му. „Боли я — помисли си той, — а аз я дразня.“

— Сега си почивай. — Погледна към Дилън. — Какво ще кажеш да ни намериш някой хубав мотел?

— Трябва да уточниш. Ти ли плащаш или ФБР?

— По дяволите, сега, когато си върнах кредитните карти, съм богат. Всичко, освен твоята стая, е за моя сметка, Дилън.

* * *

— Утре ще ти купим дрехи, които са ти по мярка.

Тя стоеше и гледаше широката мотелска стая. Имаше кът за сядане, телевизор и двойно легло. Обърна се и го погледна.

— Време да плащам, а?

— Какво искаш да кажеш?

Тя кимна към леглото.

— Доколкото разбирам, трябва да спя с теб на това легло.

— Смятах да ти предложа дивана. Прекалено е къс за мен.

Тя му хвърли неразбиращ поглед и тръгна към банята, като каза:

— Не те разбирам. Защо не си ми ядосан? Защо не ми се караш? Не съм свикнала да общувам с разумни хора, особено с разумни мъже. Я се погледни, самият многострадален Йов.

— Щях да ти се разсърдя, ако не те бях видял как излиташ от мотоциклета. От тази каскада ми побеля косата.

— Мястото беше хлъзгаво. Нищо не можех да направя.

— Вземи си душ. Ще се почувстваш по-добре.

Пет минути по-късно на съседната врата се почука. Куинлан отвори.

— Тя е под душа. Влез.

Дилън носеше голяма чанта от „Бургер Кинг“ и безалкохолни напитки. Постави ги на масата и се тръшна на дивана.

— Каква бъркотия! Изглежда, че поне засега тя няма да се опита отново да избяга. Не знаех, че имаш такъв чар.

— Ами, навъртай се наоколо и може да схванеш нещо.

— За Бога, какво ще правим, Куинлан? Трябва да се обадим на Брамър. Дори не знаем как върви разследването.

— Току-що ми хрумна нещо. Утре е събота и ние всъщност не сме на работа. Имаме време до понеделник, когато пак ще бъдем добрите момчета, нали?

Дилън се беше облегнал на дивана със затворени очи.

— Брамър ще ни схруска на закуска.

— Ами! Щеше да го направи, ако бяхме изпуснали Сали. Но не сме. Сега всичко ще се нареди.

— Не мога да се начудя на оптимизма ти. — Дилън отвори очи и отново ги затвори, щом чу душа да спира. — В баните има всякакви шампоанчета, балсами и разни други такива неща.

— Накъде биеш?

— Наникъде. Хайде да хапнем нещо. — После с пълна уста рече: — Много съм напрегнат. Благодаря на Бога, че е събота. Само дето спортната зала ще бъде препълнена.

* * *

Беше почти три часът през нощта. В стаята беше тихо и тъмно. Той знаеше, че тя не спи. Това го влудяваше.

— Сали? — обади се накрая. — Какво има?

— Какво има? — Тя започна да се смее. — Чувствителен си като носорог. Питаш ме какво има?

— Добре, де, имаш право, но трябва да поспим. А аз не мога да заспя, докато ти си будна.

— Глупости! Не съм издала нито звук.

— Зная и точно това е странното. Зная, че си изплашена до смърт, но ако си спомняш, обещах ти да те закрилям. Обещах, че ще оправим цялата тази каша. Знаеш, че не мога да го направя без теб.

— Вече ти казах, Джеймс, не си спомням нищо от онази нощ. Абсолютно нищо. Просто образи и звуци, нищо конкретно. Не зная кой е убил баща ми. Може дори да не е бил убит, когато съм била там. От друга страна, може и аз да съм го застреляла. Ненавиждах го. Ноел ми се закле, че не го е убила тя. Има и още нещо, но нямаше време да ми разкаже, ако изобщо е имала такова намерение.

— Знаеш, че си била там, когато баща ти е бил застрелян. Знаеш много добре също, че не си го застреляла ти. Но на този въпрос ще се върнем по-късно.

— Мисля, че майка ми не ми каза истината, защото знае, че аз съм го застреляла. Тя се опитва да ме предпази, а не обратното.

— Не, не си го застреляла ти. Може би не е имала време, защото се появихме ние. Или може би се опитва да предпази някой друг. Ще разкрием цялата истина. Имай ми доверие. Тя каза и на полицията, и на нас, че същата вечер не е била вкъщи, ходила на кино сама.

— На мен ми каза, че е била със Скот. Което означава, че има свидетел, който ще потвърди, че не е убила баща ми.

— Скот? Съпругът ти?

— Недей да остроумничиш! Знаеш, че ми е бил съпруг, но за много кратко време.

— Добре. Ще уредим всичко. А сега трябва да поспим — каза той и добави: — Ти наистина се справи много добре. Когато те забелязах да напускаш мотела с оня мотоциклет, направо онемях от изненада. Наистина много хитро си постъпила, като си зарязала колата и си купила мотор. Бяхме напълно неподготвени за това.

— Да, обаче май няма особено значение, щом ме открихте, нали?

— Не, слава Богу. Ние с Дилън сме от добрите. Освен това сме и адски късметлии. Къде възнамеряваше да отидеш?

— В Бар Харбър. Дядо ми даде триста долара. Само толкова имаше в портфейла си. Когато ги преброих, си помислих, че в това има някаква ирония на съдбата.

— Шегуваш се. Точно триста ли?

— Точно триста.

— Когато отидохме при баба ти и дядо ти, прислужницата ни въведе в дневната. Те гледаха програмата Хоум Шопинг. Трябва да кажа, че бях много изненадан. Господин Франклин Огилви Харисън и съпругата му да гледат такава плебейска програма.

— И аз бих се изненадала.

— Сали, искаш ли да дойдеш тук на голямото легло? Не, не се страхувай. Знам, че ти е студено. Бас държа, че и рамото те боли, нали?

— Малко. Извадих голям късмет.

— За това си права. Хайде, обещавам да не се възползвам от близостта ти. Спомняш ли си колко добре спахме заедно в Коув? Това явно не те притеснява особено, щом беше готова веднага да го разкажеш на мотоциклетистите.

След известно мълчание тя отвърна:

— Да, спомням си. Не зная защо го казах пред съвсем непознати хора. Появи ми се оня ужасен кошмар.

— Не, просто си спомни какво ти се беше случило. Беше кошмар, но действителен. Беше баща ти. Поне най-накрая ми разказа. — Ела тук, Сали. Изтощен съм, а сигурно и ти си на края на силите си.

За негово облекчение и приятна изненада в следващия момент тя вече стоеше до леглото и го гледаше. Беше облечена с една от неговите бели тениски. Той повдигна завивките.

Тя се настани до него и легна по гръб.

Той също лежеше по гръб.

— Дай си ръката.

Тя се подчини. Той стисна дланта й.

— Хайде да поспим.

И учудващо бързо заспаха.

Когато на следващата сутрин Куинлан се събуди, видя, че тя лежи върху него. Тениската й се беше вдигнала до кръста.

„По дяволите“ — помисли си той, като се опитваше да остане неподвижен и си повтаряше, че това е само още едно от нещата, с които агент на ФБР трябваше да се научи да се справя. Това обаче не се включваше в шестседмичния курс на обучение в Куантико. Голяма работа. Той имаше опит. Не беше на шестнадесет години. Пое си дъх.

Да, той щеше да се справи с тази ситуация самоуверено и със самообладание. Почувства топлината на тялото й. Деляха ги само дрехите, а той знаеше, че самообладанието е трудна работа в такъв момент.

— Сали?

— Ъхъ?

Беше се втвърдил като бастуна на чичо си Алекс. Но не биваше да я плаши. Съвсем внимателно се опита да я отмести от себе си. Само че тя не го пускаше. Той нямаше друг избор, освен да легне върху нея. Сега бастунът на чичо Алекс беше между краката й, точно където му беше мястото.

Всъщност какво, по дяволите, означаваше самоуверено? Точно в този момент това май нямаше никакво значение.

— Сали, застанал съм лошо. Пусни ме, моля те.

Ръцете й леко се отпуснаха, но пръстите й останаха сключени около врата му.

Той не беше в състояние да се откъсне от нея. Тя беше нежна и топла и той си помисли, че би било чудесно да останат така. Обожаваше да усеща как ръцете й обвиват шията му. Харесваше му топлият й дъх да гали ухото му.

Помисли си, че би било чудесно, ако остане да лежи така върху нея, докато умре.

Гледаше я. Отвори уста и промълви:

— Сали, ще се омъжиш ли за мен?

Тя рязко отвори очи.

— Какво каза?

— Помолих те да се омъжиш за мен.

— Не знам, Джеймс. Аз вече съм омъжена.

— Бях забравил. Сали, моля те не мърдай. Искаш ли да свалиш ръцете си от врата ми?

— Не особено. Топъл си, а и ми харесва да усещам тежестта ти върху себе си. Чувствам се в безопасност и ми се струва, че всичко би могло да се оправи. Този, който иска да ме хване, трябва да мине през теб. И няма никакъв шанс, ти си толкова стабилен, толкова силен. Моля те, не слизай от мен.

Стабилен и силен ли беше наистина? Възбуди се още повече.

— Сигурна ли си, че не се страхуваш? Не бих искал да те изплаша след всичко, което си преживяла.

Тя се намръщи и още по-силно обви врата му с ръце.

— Странно, но ти никога не си ме плашил, освен в деня, когато баща ми се обади за пръв път и ти влетя с гръм и трясък през вратата на Амабел. Но никога след това, дори и когато ме изненада, докато излизах от банята.

— Беше толкова красива и си помислих, че ще те изпусна.

— Аз? Красива? — изсумтя тя и той беше възхитен. — Аз съм слаба като вейка, но много мило от твоя страна, че го каза.

— Това е самата истина. Гледах те и си мислех: „Тя е прекрасна.“ Наистина много ми харесва малката бенка от лявата страна на корема ти.

— Майчице, чак толкова много ли си видял?

— О, да. Един мъж забелязва всичко, стига да има мотивация. Защо не зарежеш Скот Бренърд и да се омъжиш за мен?

— Не че той би имал нещо против — каза тя след известно време. — Всъщност самият той вече ме е зарязал, въпреки прочувствените изявления, които направи по телевизията. — Тя прокарваше ръце по раменете и гърба му. Кожата му беше топла и гладка. — Малко след сватбата ни вече бях разбрала, че бракът ни е грешка. Аз бях толкова ангажирана, почти не се прибирах вкъщи. На мен ми харесваше, а в началото и на него. После ми каза, че е смятал, че ще се откажа от всичко това. Явно е очаквал от мен да си стоя вкъщи, да му поднасям вечерята, може би да му разтривам гърба, докато той ми разказва как е минал денят му, и да се събличам, ако му се прииска секс. Това е очаквал. Нямам представа защо е останал с такова впечатление.

Опитах се да поговоря с него за това, но той само клатеше глава и повтаряше, че съм лоша съпруга, че съм неблагоразумна. Каза, че съм го излъгала. А това не беше вярно. Когато след сватбата започна да прави сцени, бях шокирана. Докато бяхме гаджета, нещата си бяха същите, но той никога не спомена и дума за това. Веднъж дори ми каза колко се гордее с мен. Когато най-накрая му заявих, че зная, че си има любовница, и че искам да се разделим, той ми отговори, че си въобразявам. Заяви, че се държа глупаво. След няколко дни ми каза, че изпускам нещата от контрол, че съм параноичка, но той не би се развел с мен само защото съм полудявала. Нямало да ми причини това. Не можех да разбера за какво говори, но четири дни по-късно всичко ми се изясни. Той си имаше любовница, Джеймс, залагам живота си на това. Не знам какво е правил, след като ме затвориха в клиниката на Бидермайер. Надявах се, че никога няма да ми се наложи да го видя отново. Така и стана. Посещаваше ме единствено баща ми. Но Скот трябва да е бил в течение на нещата. В края на краищата той беше и все още е мой съпруг. И ми говореше, че съм луда.

„Интересно“ — помисли си Куинлан, но каза:

— Да. Вътре е бил. Коя е била любовницата му?

— Не зная. Вероятно някоя, свързана с работата му, от „ТрансКон“. Скот е важна клечка.

— Съжалявам. — Той я целуна по ухото. — Но ще се наложи да се срещнеш отново с него, поне още веднъж. Добрата вест е, че аз съм твоят герой, освен това съм служебно лице и ти няма от какво да се тревожиш. — После внимателно изрече: — Сали, може би Скот е убил баща ти. Може би майка ти защитава него.

— Не, Скот е червей. Той е един стиснат, малодушен жалък червей. Не би посмял да убие баща ми.

— Добре. — „Стига съм й причинявал болка“ — помисли си. Всичко щеше да се нареди, просто трябваше да се нареди.

Той се наведе и този път я целуна по устата. Устните й се разтвориха и на него му се прииска да проникне дълбоко, точно както му се искаше да проникне дълбоко в тялото й, но осъзна, че точно сега нейният свят й се изплъзваше от контрол. Не желаеше допълнително да я обърква. Господи, беше й предложил да се омъжи за него!

— Вероятно би било добре — каза тя и го целуна.

— Кое би било добре?

— Да се оженим. Ти си толкова нормален, толкова голям и нормален. В семейството ти не е имало проблеми, нали?

— Не. Имам две по-големи сестри и един по-голям брат. Аз съм най-малкият. Всички ме глезеха. В семейството ми всичко беше наред. Аз обичах да спортувам, страстта ми беше футболът. Харесваш ли футбола?

— Да. В училище имах една учителка от Сан Франциско. Беше луда по футбола и ни научи да играем. Бяхме много добри. Единственият проблем беше, че нямаше друг женски футболен отбор, с който да играем. А аз не харесвам баскетбола и бейзбола.

— Ще го преживея. Може даже да играем тъч футбол.

Той я целуна по врата. Потрепери, когато усети как тя се притиска към него. Побърза да каже:

— Голямата ми издънка беше, че на двадесет и шест години се ожених за Тереза Рейглан. Беше от Охайо и ми се струваше идеална за мен. Тя е адвокат, като съпруга ти и скъпия ти татко. Взе, че се влюби в някакъв от морската флота, който продавал държавни тайни. Аз бях този, който го залови. Тя го защитаваше в съда. Отърва го, после ме напусна и се омъжи за него.

— Звучи невероятно, Джеймс. Какво стана с нея?

— Сега са в Анандейл, Вирджиния. Има две деца, мъжът й е лобист, печели много пари и май си живеят чудесно. Виждам ги от време на време. Не, недей да драматизираш нещата и да си мислиш, че ми е разбила сърцето. Известно време бях шокиран и ядосан, докато Дилън не ми отвори очите за абсурдността на цялата ситуация.

— Добрият хваща лошия. Жената на добрия защитава лошия и успява да го отърве, а после се омъжва за него. Голяма бъркотия. Беше прав. Цялата тази история прилича на евтина мелодрама или на сапунена опера. Джеймс, ти си чудесен. Въпреки цялата тази каша ти можеш да се смееш и да ме разсмиваш и не си ми ядосан, че те заплаших с пистолет и откраднах колата ти. Трябваше да зарежа онази кола, Джеймс. След това си купих мотора. Исках да се измъкна. Мисля, че ако можеше да забравиш кой си и да дойдеш с мен в Бар Харбър, всичко би било много по-добре. Преди обичах живота, Джеймс, но всъщност в момента това не е важно.

— Важно е. Искаш ли да знаеш още нещо? Нещо, което ще докаже колко съм велик?

— Какво е то?

— Не се ядосах дори когато за втори път насочи пистолет към мен.

— Е, това вече урежда нещата, нали? — Тя се раздвижи под него и той си помисли, че няма да успее да се въздържи. Беше се притиснал към нея, а сърцето му биеше силно и бързо.

Не беше възнамерявал нещата да отидат толкова далеч, поне не и докато тя не се раздвижи под него, сега краката й бяха разтворени, а неговите бяха между нейните.

Той я целуна, после прошепна:

— Ти си красива и сигурно усещаш колко много те желая. Но не можем да допуснем това да се случи. Нямам презервативи. Последното нещо, което ти трябва сега, е да забременееш.

Той чу Дилън да се движи в съседната стая.

— Освен това Дилън е буден и е станал. Вече е почти седем часът. Трябва да се връщаме вкъщи.

Тя извърна лице. Очите й бяха затворени. Той си помисли, че може би я боли главата или рамото. Без да се колебае, той се отдръпна назад и измъкна тениската през главата й. Тя примигна и инстинктивно се опита да се прикрие.

„Не, не е готова за това“ — помисли си той.

— Успокой се. Искам да видя как е рамото ти. Не мърдай.

Застана на колене между краката й, наведе се над нея, ръцете му леко и нежно докоснаха лявото й рамо. Тя трепна.

— Ето, готово, не мърдай, нека да опипам още малко.

Тя приличаше на италианското знаме. Някои от цветовете се преливаха един в друг, като преобладаваше зеленият.

Той се наведе и я целуна по рамото.

Усети как ръцете й се впиха в неговите.

— Съжалявам, че се нарани.

Той отново я целуна, този път по лявата гърда. Сложи глава върху гърдата й и се вслуша в ритъма на сърцето й. „Защо пък не?“ — помисли си. Вдигна глава и й се усмихна.

— Жена, подложена на такъв стрес като теб, трябва да се освободи от напрежението. Това е най-доброто лекарство. — Отново я целуна и внимателно се премести до нея. Плъзна ръка по тялото й, нежно галеше корема й, а после пръстите му слязоха надолу. Не преставаше да я гали дори докато я целуваше, защото знаеше, че е изплашена и нервна, но въпреки това не престана. Пръстите му проникваха все по-дълбоко, той променяше ритъма, а дишането му се ускори, когато усети как тя се отпуска, как възбудата от това, което правеше с нея, постепенно вземаше надмощие над смущението.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Всичко е наред, скъпа. Имаш нужда от това. Бог ми е свидетел, аз също.

Той отново започна да я целува и да й нашепва възбуждащи думи. Когато беше готова, той пое стоновете й в устата си, като я притискаше силно към себе си и желаеше до полуда да проникне в нея. Болеше го, беше твърд като камък и се притискаше силно в бедрото й. Но не можеше.

Дилън тихо почука на междинната врата.

— Куинлан, Сали, будни ли сте?

Той взря в най-сините очи, които беше виждал. Тя го гледаше така, сякаш не можеше да повярва на това, което току-що се беше случило.

— Добре ли си?

Тя просто го гледаше.

— Хей, Куинлан, стана ли? Хайде, приятели, доста път ни чака.

— Това е собственикът на поршето — каза Куинлан. — Трябва да се съобразяваме с него. — Целуна върха на носа й и направи усилие да стане.