Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

14.

— Не знаех, че можеш да реагираш светкавично — рече Дилън, след като Куинлан бе скочил към леглото, бе ударил мъжа с юмрук в устата и го бе повалил на земята, преди той да успее да издаде дори звук.

— Това ли е Сали Бренърд?

Куинлан хвърли поглед към дребния човек, чийто нос кървеше, а след това и към жената в леглото.

— Тя е — изрече той с толкова гняв в гласа, че Дилън се вторачи в него. — Чакай да затворя вратата и след това ще светнем с фенерчетата. Вземи малкия и го завържи с нещо.

Куинлан освети лицето й. Беше ужасен от това колко беше бледа и отпусната.

— Сали. — Нежно я потупа по лицето.

Тя не отговори.

— Сали — този път я раздруса. Завивките се плъзнаха надолу и той видя, че е гола. Погледна към мъжа, който вече беше завързан. Дали бе възнамерявал да я изнасили?

Тя бе силно упоена. Проклети копелета!

— Погледни, Дилън. Виж само какво са й направили.

Дилън леко прокара пръсти по белезите на ръцете й.

— Този път, изглежда, са й дали силна доза — рече той, като се наведе и повдигна клепачите и. — Мръсни копелета!

— Ще си платят. Провери какви дрехи има в гардероба.

Куинлан забеляза, че косата й е сресана и пригладена назад. Това сигурно бе дело на мъжа, който се бе надвесил над нея. Усети, че трепери. Господи, какво ли ставаше на това място?

— Има нощница, роба и чехли. Нищо повече.

Куинлан бързо й облече нощницата и робата.

— Да се махаме оттук.

Бяха минали през задния вход за спешни случаи и бяха почти излезли от гаража, когато се включиха сирените.

— Медицинската сестра — каза Куинлан. — По дяволите, трябваше да я завържем.

— Имаме време. Ще успеем.

След като Джеймс се умори, Дилън пое Сали. Бяха стигнали до оградата, когато немските овчарки се втурнаха към тях и лаеха по-силно от баскервилски хрътки.

Куинлан хвърли и последното парче месо. Не се спряха, за да видят какво ще направят кучетата с него.

Когато стигнаха до оградата, Куинлан се покатери по нея по-бързо, отколкото някога през живота си се бе катерил по нещо. Застанал отгоре, той легна по корем и се протегна към Дилън.

— Подай ми я.

— Прилича на обезкостено пиле — каза Дилън, като се опитваше да я задържи. На третия опит Джеймс успя да я хване за китките и бавно я изтегли нагоре. Задържа я през кръста, а Дилън се изкачи до него на оградата. Докато Дилън се прехвърли от другата страна, ръцете на Джеймс бяха започнали да изтръпват. Той завъртя Сали и започна да я спуска надолу.

— Побързай, Куинлан. Побързай. Още само пет сантиметра. Готово, хванах я. Слизай тук!

Кучетата бяха започнали да лаят по-силно. Месото ги бе забавило само четиридесет и пет секунди.

Чуха се виковете на няколко мъже.

Те започнаха да стрелят и един куршум проблесна на желязната ограда, толкова близо до главата на Джеймс, че той усети топлината от него. Зад мъжете се чу силен женски писък.

— Да се махаме оттук — рече Куинлан, като повдигна Сали и се затича към олдсмобила.

Не престанаха да стрелят по тях, докато те не завиха и не изчезнаха от погледите им.

— Ако пуснат кучетата по нас, ще си имаме големи неприятности — каза Дилън.

Куинлан се надяваше да не го направят. Не му се искаше да застреля тези красиви кучета.

Той си отдъхна, когато четири минути по-късно затвориха вратите на колата.

— Благодаря за божието покровителство.

— Добре го каза. Хей, това беше забавно. А сега към твоя апартамент ли?

— О, не, отиваме в Делауеър, на един час нагоре по пътя. Ще ти давам указания. Изненадан съм, че са я довели отново на същото място. Трябва да са разбрали, че първото нещо, което ще направя, е да дойда тук. Хващам се на бас, че утре сутринта нямаше да я намерим. Аз няма да проявя същата глупост. В никакъв случай няма да отидем в дома ми.

— Прав си. Когато онзи те е ударил по главата в Коув, трябва да е прегледал джобовете ти. Знаят, че си от ФБР. Затова не са те убили. Това би било прекалено голям риск за тях.

— Да. Отиваме във вилата на родителите ми. Там ще сме на сигурно място. Никой, освен теб не знае за нея.

Дилън поклати глава.

— Какво ще правиш с нея, Куинлан? Положението е твърде необичайно.

Куинлан я държеше в скута си, а главата й бе облегната на рамото му. Беше я завил с черното си сако. В колата бе топло.

— Ще изчакаме, докато излезе от наркозата, и след това ще видим какво знае. После ще изясним случая.

— Това няма да се хареса на Брамър — въздъхна Дилън. — Вероятно ще се опита да ни прехвърли в Аляска за това, че не работим в екип. Но нека не подценяваме героите.

* * *

Тя се събуди и видя непознат мъж, който я наблюдаваше. Трябваше й известно време да осъзнае, че той е от плът и кръв, а не е образ, създаден от въображението й. Устните й бяха напукани и едва изрече:

— Ако ви е изпратил доктор Бидермайер, това не ме интересува.

Тя се изплю върху него. Дилън отстъпи назад и се избърса.

— Аз съм герой, а не престъпник. Не ме е изпратил Бидермайер.

Сали се опита да проумее думите му и да намери някакъв смисъл в тях. Мозъкът й сякаш все още спеше, сякаш беше скован като ръка или крак, които не са били раздвижвани прекалено дълго.

— Ти герой ли си?

— Да, истински, жив герой.

— Значи Джеймс трябва да е наоколо.

— Искаш да кажеш Куинлан ли?

— Да, той също е герой. Той е първият герой, който съм срещала. Съжалявам, че се изплюх върху теб, но те помислих за един от онези ужасни мъже.

— Няма проблеми. Лежи си спокойно, а аз ще доведа Куинлан.

Какво ли смяташе, че може да направи тя? Да скочи и да избяга оттук, където и да се намираше това „тук“?

— Добро утро, Сали. Не плюй върху мен, става ли?

Тя го наблюдаваше. Бе толкова жадна, че й бе трудно да произнесе дори една дума. Мислите й най-накрая бяха започнали да се подреждат в главата й и това, което успя да направи, бе да протегне ръце и да го придърпа към себе си. Заровила глава във врата му, тя промълви:

— Знаех, че ще дойдеш. Просто го знаех. Толкова съм жадна, Джеймс. Може ли да ми дадеш малко вода?

— Добре ли си? Наистина ли?

— Добре съм, радвам се, че не си мъртъв. Някой те беше ударил и аз бях наведена над теб. — Тя се отдръпна и леко докосна шева над лявото му ухо.

— Добре съм, не се тревожи.

— Не знаех кой ти е причинил това. После някой ме удари по главата. Когато се събудих, Бидермайер бе надвесен над мен. Бях отново на онова място.

— Зная, но сега си с мен и никой няма да разбере. — Той се провикна: — Дилън, ще донесеш ли вода за дамата?

— Това е от опиатите, които ми дава. От тях гърлото ми пресъхва като пустиня.

Тя усети как той се напряга.

— Ето, ще ти държа чашата.

Тя изпи водата, след което се облегна назад и въздъхна.

— Ще се оправя за около десет минути, или поне това са най-добрите ми прогнози. Джеймс, кой е мъжът, върху когото се изплюх?

— Той е добър мой приятел и се казва Дилън Савидж. С него те измъкнахме от санаториума снощи. Дилън, ела и се запознай със Сали.

— Госпожо.

— Той ми каза, че е герой, също като теб.

— Сигурно е така. Можеш да му имаш доверие, Сали.

Тя леко кимна и затвори очи.

— Не си ли готова да хапнеш нещо?

— Не, все още не. Няма да си тръгнеш, нали?

— Никога.

Можеше да се закълне, че на устните й трепна лека усмивка. Той се наведе и я целуна по затворените устни.

— Радвам се, че отново си с мен. Когато се събудих в къщата на Дейвид Маунтабенк, а главата ми пулсираше, той ми каза, че си изчезнала. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен. Повече няма да те изпусна от погледа си, Сали.

— Приятно ми е да го чуя — каза тя. В следващия момент бе заспала. Не беше в безсъзнание, спеше истински дълбок сън.

Куинлан се изправи и я погледна. Придърпа нагоре лекото одеяло. Приглади косата й на възглавницата. Сети се за дребния мъж, когото бе открил в стаята й. Знаеше, че ако отново го срещне, ще го убие. Бидермайер също. Нямаше търпение да го залови.

— Какво е усещането да си най-важният човек в цялата вселена, Куинлан?

Джеймс продължаваше да оправя одеялото с бавни и спокойни движения. Най-накрая отговори:

— Плаши ме до смърт. Искаш ли да знаеш и нещо друго? Никак не е лошо. Каква услуга ще искаш от мене?

* * *

Привечер тримата седяха на верандата пред вилата на Куинлан и наблюдаваха езерото Луислим. Времето бе необичайно меко за месец март. Вилата бе със западно изложение. Слънцето бе ниско над хоризонта и във водата проблясваха златисти и розови оттенъци. Куинлан се обърна към Сали:

— Езерото е тясно и не доставя голямо удоволствие на собствениците на яхти, освен ако не са тийнейджъри, които искат да се надпреварват. От тук се виждат поне четири извивки. Те са толкова много, че…

— Толкова много извивки, че какво? — попита Дилън, като вдигна очи от гладкото парче клен, което дълбаеше.

— Хей, да не сме комедиен състав — рече Куинлан, като се усмихна на Сали. — Стига, езерото има толкова много извивки, че сякаш се влива само в себе си.

Докато наблюдаваше как една стърготина пада на дървения под, Дилън каза:

— Понякога не знаеш дали отиваш, или се връщаш.

— Вие сте много добри приятели — намеси Сали. — Добре се познавате, нали?

— Да, но няма да се женим. Куинлан хърка като прасе.

Тя се усмихна. Дилън си помисли, че усмивката й е искрена, а не пресилена. Явно осъзнаваше, че тук е на сигурно място.

— Искаш ли още чай с лед, Сали?

— Не, харесва ми да си смуча ледените блокчета. Имам си достатъчно от тях.

Куинлан вдигна крака върху дървения парапет на предната веранда. Беше с износени черни обувки, стари, избелели сини джинси, които му стояха много добре — изненада се, че такива мисли можеха изобщо да й минават през главата — и бяла риза, с навити до лактите ръкави.

Носеше също и кобур, в който имаше пистолет. Не й бе минавало през ума, че всички частни детективи непрекъснато носят оръжията си. Чувстваше се удобно с него, сякаш бе част от облеклото му. Той бе висок, стабилен и изглеждаше твърд като стомана. Тя си спомни как бе придърпала лицето му надолу към своето, когато се бе събудила от опиатите. Как той й бе позволил да го направи. Как я бе целунал, когато си помисли, че отново е заспала. Никога по-рано не бе срещала мъж като него — мъж, на когото можеше да има доверие и който се интересуваше от това какво става с нея.

— Главата ти проясни ли се? — попита Дилън.

Тя се обърна към него и видя, че той внимателно заглажда парчето дърво.

— Защо правиш това?

— Какво? О, така дървото се затопля и започва да блести.

— Какво дялкаш?

— Теб, ако нямаш нищо против.

Тя примигна, глътна едно кубче лед и се разкашля. Джеймс внимателно я потупа по гърба. Когато се успокои, тя каза:

— Защо изобщо искаш да ме увековечаваш? Аз не съм нищо особено…

— По дяволите, Сали, млъкни!

— Защо, Джеймс? Някой иска да ме отстрани, но това не ме прави важна личност. Просто това, което зная, представлява интерес за някого.

— Мисля, че е време да стигнем и до този въпрос — обади се Дилън.

Той остави парчето дърво и се обърна към Сали:

— Ако искаш да ти помогнем, трябва да ни разкажеш всичко.

Тя отмести погледа си от Дилън към Джеймс. След това се намръщи и се вгледа в ръцете си. Внимателно постави чашата си на масата от палмово дърво до себе си. Погледна отново Джеймс, като кимна към кобура му.

— Тъкмо си мислех, че никога не ми е минавало през ума, че частните детективи носят оръжието си през цялото време. Но ти го правиш, нали? Освен това то ти стои съвсем естествено, сякаш си роден с него. Ти не си частен детектив, Джеймс, нали?

— Не.

— Кой си ти?

Той остана неподвижен, след което я погледна право в очите и отговори:

— Името ми наистина е Джеймс Куинлан. Това, което скрих от теб, е, че съм специален агент Джеймс Куинлан от ФБР. С Дилън работим заедно от пет години. В действителност не сме партньори, тъй като ФБР не работи по този начин, но разрешаваме заедно много от случаите. Дойдох в Коув, за да те открия.

— Работиш за ФБР? — самото изричане на думите я накара да настръхне, да се вцепени и да й стане студено.

— Да, не ти казах това веднага, защото знаех, че ще те изплаша. Исках да спечеля доверието ти и след това да те доведа обратно във Вашингтон и да разчистя тази каша.

— Със сигурност успя да спечелиш доверието ми, господин Куинлан.

Той потрепери, когато я чу да използва фамилията му. Видя, че Дилън се готви да каже нещо, и вдигна ръка.

— Не, остави ме да довърша. Виж, Сали, просто си вършех работата. Когато те опознах, нещата се усложниха. След това в града бяха извършени две убийства, баща ти ти звънеше по телефона и се появи на прозореца на спалнята ти. Реших да не ти казвам истината, защото не знаех какво да правя. Предполагах, че си в опасност, и не исках да избягаш. Знаех, че мога да те защитя…

— В това се провали, не мислиш ли?

— Да.

По дяволите, тя беше ядосана и това ясно се долавяше в гласа й. Искаше му се да може да промени нещата, но не можеше. Трябваше просто да се опита да я накара да разбере. Ако не успееше да се справи с нея, какво ли щеше да се случи?

Тя бавно се изправи на крака. Носеше сини джинси, които й стояха като втора кожа. Дилън бе сгрешил в преценката си и бе купил момичешки панталони „Къмарт“. Дори блузата й беше тясна.

Изражението на лицето й беше отчуждено и студено, сякаш вече не се намираше на верандата между двамата мъже. Дълго време се взира във водите на езерото и най-накрая заговори:

— Благодаря ви, че снощи ме измъкнахте от онова място.