Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cove, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

10.

Джеймс наля един пръст бренди в чашата с чая. Усмихна се, когато шерифът протегна ръка.

— Не, това е за Сали. Трябва да се уверя, че все още е там. Все пак тя е цивилен гражданин. Всичко това й дойде прекалено много. Разбираш, нали?

— Да, ще те изчакам тук, Куинлан.

Джеймс се върна само след секунди и завари шерифа да гледа навън през прозореца над мивката. Беше висок и строен. Вероятно беше само с няколко години по-възрастен от самия него. У този човек имаше нещо, което караше хората да му се доверяват. Джеймс му се възхищаваше за това. Дейвид Маунтабенк започваше да му харесва, но нямаше да допусне това да му повлияе.

Куинлан заговори тихо, тъй като не искаше да го стресне:

— Заспала е. Покрих я с една от завивките на Амабел. Все пак нека да говорим по-тихо, става ли?

Шерифът бавно се обърна и му се усмихна.

— Наричай ме Дейвид. Какво, по дяволите, става? Защо си тук?

— В действителност не съм тук заради Мардж и Харв Дейвис. Те просто ми служат за прикритие. Тяхното изчезване все пак остава загадка. Но не са само те. Беше прав. Предишният шериф изпрати всичко на ФБР, включително и докладите за още двама изчезнали души — колоездач и приятелката му. Другите градове, нагоре и надолу по крайбрежието, направиха същото. В момента има една папка с информация за хора, които са изчезнали в този район. Семейство Дженсън очевидно са първите, така че се придържам към тях. Казах на всички, че съм частен детектив, защото не искам да ги плаша. Щяха да се стреснат, ако знаеха, че сред тях се намира агент на ФБР, който прави бог знае какво.

— Прикритието е добро, щом е истинско. Предполагам, че нямаш намерение да ми кажеш какво в действителност става, нали?

— Не мога, поне не сега. Ще се задоволиш ли само с тази информация?

— Предполагам, че ще трябва. Откри ли нещо за семейство Дженсън все пак?

— Да, всички уважавани граждани тук ме лъжат. Можеш ли да проумееш това? Твоите родители или баба ти и дядо ти да те лъжат за нещо толкова безобидно, като двойка възрастни хора в уинебаго, които са дошли в града вероятно само за да си купят сладолед?

— Добре тогава. Значи те си спомнят за Харв и Мардж, но се страхуват да говорят и да се забъркват. Защо веднага не дойде да разговаряш с мен? Да ми кажеш кой си и че работиш под прикритие?

— Исках колкото е възможно по-дълго да запазя всичко в тайна. Така е по-лесно — сви рамене Куинлан, — ако не откриех нищо, това нямаше да навреди, а и кой щеше да разбере? Можеше пък и да открия нещо за изчезналата възрастна двойка.

— Нямаше да ти се наложи да се разкриваш и пред мен, ако не бяха умрели двама души. Ти просто си прекалено добър, прекалено добре обучен — въздъхна Дейвид Маунтабенк, отпи от чая с бренди, който Джеймс му подаде, потрепери леко, след което се усмихна и се потупа по корема. — Това отново ще ми възвърне апетита.

— Да — съгласи се Куинлан.

— Какво правиш със Сали Брандън?

— Така да се каже се закачих за нея още първия ден, когато дойдох тук. Харесвам я. Тя не заслужава цялата тази гадост.

— Повече от гадост. Да видиш как тялото на бедната жена се блъска долу в скалите е достатъчно, за да имаш кошмари до края на живота си. Обаче да видиш доктор Спайвър с наполовина отнесена глава е дори по-лошо. — Дейвид отпи още една глътка от чая си — със сигурност няма да забравя това лекарство. Смяташ ли, че има някакъв шанс тези два смъртни случая да са свързани с изчезналите хора от досиетата на ФБР — с тези Харв и Мардж Дженсън и всички останали?

— Това е прекалено дори и за моя болен мозък, но те кара все пак да се замислиш, нали?

Той отново му прилагаше тактиката, помисли си Дейвид без злоба. Беше сдържан, любезен и нямаше да каже нищо излишно. Невъзможно бе да го накараш да загуби самообладание. Шерифът се чудеше каква в действителност е работата му тук. Е, Куинлан щеше да му разкаже, когато му дойдеше времето.

— Зная, че няма да ми кажеш защо всъщност си тук, но си имам достатъчно грижи и няма да ти се бъркам. Върши си работата и ако можеш да ми помогнеш с нещо, ще ти бъда благодарен. Разбира се, ако ти се нуждаеш от помощ — насреща съм.

— Благодаря ти, Дейвид. Коув е доста интересно градче, не смяташ ли?

— Вече да. Трябваше да го видиш преди три-четири години. Бе толкова запуснато, колкото не можеш да си представиш — тук живееха само старци. Всички младежи се преселиха в града. А след това градчето внезапно започна да просперира. Каквото и да са направили, направили са го добре и е било превъзходно планирано.

— Може би е починал роднина на някой от жителите и му е завещал много пари, които той е дал на града. Както и да е, в момента мястото е великолепно. Доказва, че хората могат да се измъкнат от блатото, ако си го поставят за цел. Заслужават уважение за това.

Дейвид постави празната си чаша в умивалника.

— Е, трябва да се връщам в къщата на Спайвър. Не разполагам с абсолютно нищо, Куинлан.

— Ако открия нещо, ще ти се обадя.

— Добре. Току-що осъзнах, че тези два смъртни случая трябва да са се отразили доста зле на гражданите. Изведнъж се появявам аз и едва ли не обвинявам един от тях, че е държал жената като заложница, преди да я убие. Хей, дори си мислех, че тези четирима възрастни мъже вече са знаели, че докторът е бил мъртъв, когато си предложил да отидеш да го доведеш, и че по някакъв начин са замесени в това. Просто лудост. Те са добри хора. Искам да изясня случая възможно най-скоро.

— Както ти казах, ще те уведомя, ако открия нещо.

Дейвид не знаеше дали не се заблуждава, но му се стори искрен. Е, вероятно щеше да го направи. Бе обучаван от най-добрите сред най-добрите. Маунтабенк имаше братовчед на име Том Нийбър, който в началото на осемдесетте бе успял да издържи в Куантико само четири седмици от общо шестнадесет. Смяташе, че братовчед му е имал необходимите данни, но просто не му е провървяло. На прага на кухнята той се обърна:

— Смешно е, но не можем да го избегнем. Не са очаквали Сали да се появи тук. Който и да е убил Лаура Стратър, вече я е държал като заложница. Ако Сали не бе чула жената да пищи, можеш да се обзаложиш, че никой друг нямаше да я чуе. Ако двамата със Сали не се бяхте озовали при скалите, тялото й никога нямаше да бъде открито и нямаше да има престъпление. Нищо, само още един доклад за изчезнал човек.

— С доктор Спайвър нещата стоят по друг начин. Убиецът не се е интересувал от това, дали той ще бъде открит.

— Не забравяй, че може да е самоубийство.

— Зная, но някак не се връзва, не смяташ ли?

— Не знам, но продължавай да душиш наоколо, Дейвид. Чудно ми е, че никой не е чул абсолютно нищо. Изглежда невероятно, нали? Хората просто са прекалено различни, за да бъдат на едно мнение. Това намирисва на голям заговор.

— Да, но все още смятам, че старците просто се боят. Ще се навъртам наоколо, Куинлан. Грижи се за Сали. В нея има нещо, което те кара да я закриляш.

— В момента може би, но по принцип смятам, че ако се опиташ да го направиш, тя ще ти смачка фасона.

— Вероятно би го направила преди известно време, но не и сега. Има нещо, което не е наред, но предполагам, че няма да ми кажеш какво е то.

— Пак ще си говорим, Дейвид. Успех с аутопсията.

— О, да, налага се да позвъня на жена си да не ме чака за вечеря.

— Женен ли си?

— Първото, което видя, беше венчалната ми халка, Куинлан. Дори ти споменах за едно от децата си. Имам три малки момиченца. Щом вляза вкъщи, две от тях се покатерват по краката ми, а третото довлича стол, за да скочи в прегръдките ми. Непрекъснато се надпреварват коя първа ще обвие ръце около врата ми.

Дейвид му се усмихна накриво, махна му и излезе.

* * *

Всички говореха за доктор Спайвър и за това как двама пришълци го бяха открили в люлеещия се стол, а кръвта капела от върховете на пръстите му и половината му глава била отнесена. Всички бяха съгласни, че се е самоубил — но защо? Телма Нетро каза, че сигурно е страдал от рак. Нейният дядо бил болен от рак и щял да се самоубие, ако преди това не бил умрял.

Според Ралф Кийтън причината е, че е бил почти сляп. Всички знаеха, че е доволен, защото когато върнеха тялото, Ралф щеше да го погребе. „Да — беше казал Ралф. — Спайвър не можеше да понесе това, че вече не е пълноценен лекар.“

Пърн Дейвис реши, че сигурно е бил отчаян, защото някаква жена го била отхвърлила. Всички знаеха, че Амабел бе отблъснала Пърн Дейвис преди няколко години, и той все още се чувстваше обиден.

— Просто се е уморил от живота — рече Хелън Кийтън, докато пълнеше на Шери Ворхийс фунийка с шоколадов сладолед с орехи. Много възрастни хора се уморяваха от живота. Но Спайвър бе направил нещо по въпроса, вместо да се мотае наоколо и да хленчи още десет години, преди дяволът най-накрая да го отнесе със себе си.

Може би, бе отбелязал Хънкър Долсън, Спайвър е имал нещо общо със смъртта на бедната жена. В такъв случай е имал основание да се самоубие, нали? Чувството за вина би могло да принуди един истински мъж като него да се застреля.

В града нямаше адвокати, но шерифът намери завещанието на Спайвър. Той притежаваше около двадесет и две хиляди долара в банка в Саут Бенд. Бе завещал всичко на така наречения „градски фонд“, оглавяван от преподобния Хал Ворхийс.

Шериф Дейвид Маунтабенк бе изненадан, когато научи за фонда. Никога по-рано не бе чувал за подобно нещо. Доколко този фонд би могъл да бъде мотив за хората в града? Разбира се, той все още не знаеше дали някой не е пъхнал тридесет и осемкалибровия пистолет в устата на Спайвър, след което е дръпнал спусъка и го е поставил в ръката му.

Това или беше предумишлено убийство, или той сам бе налапал пистолета. Същата вечер в осем часа Понсър се обади на Маунтабенк. Бе приключил с аутопсията и не можеше да даде категоричен отговор. Дейвид го притисна и в крайна сметка той заяви, че било самоубийство.

Спайвър не бил болен от никаква неизлечима болест, или поне Понсър не бе открил подобно нещо.

* * *

— Смятам, че двете с тебе трябва да отидем в Мексико и да се излежаваме на плажа — каза Амабел на Сали същата вечер.

Сали се усмихна. Все още стоеше с халата на леля си, защото просто не можеше да се стопли. Джеймс не желаеше да я оставя сама, но след това очевидно се бе сетил за нещо, което го бе принудило да се върне в мотела на Телма. Искаше й се да го попита за причината, но не го направи.

— Не мога да замина за Мексико, Амабел. Нямам паспорт.

— Тогава в Аляска. Ще се радваме на снега. Аз ще рисувам, а ти ще правиш… какво, Сали? С какво се занимаваше, преди да убият баща ти?

На Сали й стана още по-студено. Тя се загърна по-плътно с халата и се приближи до парното.

— Бях главен помощник на сенатор Бейнбридж.

— Той не се ли пенсионира?

— Да, миналата година. От тогава не съм правила нищо.

— Защо?

Сали пребледня и се хвана за ръба на кухненската маса.

— Всичко е наред, скъпа, няма нужда да ми казваш. Това наистина няма значение. Господи, какъв ден беше само. Спайвър ще ми липсва. Винаги е живял тук. На всички ще ни липсва.

— Не, Амабел, не на всички.

— Значи не мислиш, че е било самоубийство, така ли?

— Не — Сали дълбоко си пое дъх, — смятам, че този град е обзет от някаква лудост.

— Как можа да го кажеш! Живея тук от тридесет години. Аз не съм луда. Никой от приятелите ми не е луд. Всички те са сърдечни, земни хора, които се грижат един за друг и за града. Освен това, ако си права, лудостта започна едва след твоето пристигане. Как би обяснила това, Сали?

— Така каза и шерифът. Амабел, вярваш ли наистина, че Лаура Стратър, жената, която открихме, е била докарана в града от непознат човек и е била държана някъде, преди да бъде убита?

— Това, което смятам, е, че непрекъснато мислиш за случилото се и това никак не е полезно за теб. Просто не разсъждавай толкова. Скоро всичко ще си дойде на мястото.

В три през нощта Сали се събуди. Духаше силен вятър, но не валеше. Тя чу леко потрепване по прозореца. Каза си, че поне не са женски писъци.

„Сигурно е някой клон на дървото — помисли си, като се обърна на другата страна и дръпна одеялото чак до носа си. — Просто клон на дърво.“

Чук.

Тя изсумтя и стана от леглото.

Чук.

Не се сети, че пред прозореца й нямаше толкова високо дърво. Дръпна завесата и съзря призрачнобялото лице на баща си, което се усмихваше срещу нея.

Амабел я намери свита на пода, а прозорецът бе отворен и пердетата се вееха. Тя пищеше, докато не остана без глас.

Куинлан взе решение:

— Ще я отведа обратно в мотела на Телма. Тя ще остане с мен. Ако пак се случи нещо, аз ще се оправям.

Сали му се бе обадила преди половин час и го бе помолила да дойде и да накара баща й да я остави на мира. Той чуваше зад нея приглушения глас на Амабел, която й казваше, че не е в състояние да разговаря по телефона, с когото и да е, особено с този мъж, когото дори не познаваше, и че трябва да затвори, че е превъзбудена и че не е имало никого и това е плод на въображението й. Просто била преживяла прекалено много стресови ситуации.

Без да обръща внимание на Куинлан, Амабел продължаваше да повтаря същите думи:

— Скъпа, помисли. Бил е вятърът. Сънувала си, също като предишните пъти. Обзалагам се, че дори не си била будна, когато си дръпнала завесите.

— Не спях — каза Сали, — вятърът ме събуди. Докато лежах, чух потропването.

— Скъпа…

— Това няма значение — намеси се Куинлан. Не искаше Сали да си помисли, че е луда и че си е въобразила всичко. Все пак тя беше прекарала в онзи санаториум шест месеца. Била е параноичка, или поне така пишеше в досието й. Освен това била депресирана и имала склонност към самоубийство. Притесняваха се, че е възможно да се нарани. Лекарят й не бил съгласен да я изпише. Съпругът й бе одобрил решението му. Те искаха да си я върнат обратно. Джеймс се чудеше какви са законните основания да се изпрати човек в клиника, ако това е против волята му.

Защо родителите на Сали не бяха направили нищо по въпроса? Дали и те вярваха, че е луда? Но все пак тя имаше права. Той реши да провери как са заобиколили законите.

— Амабел, би ли опаковала нещата на Сали, моля те? Иска ми се всички да поспим малко тази нощ.

Амабел бе стиснала устни.

— Тя е омъжена жена. Не би трябвало да идва с теб.

Сали започна да се смее — ниско, дрезгаво и зловещо.

Леля й бе толкова объркана, че не каза нищо повече. Качи се на горния етаж, за да опакова багажа на племенницата си. Половин час по-късно, в четири и тридесет, Куинлан въведе Сали в таванската си стая.

— Благодаря ти, Джеймс — каза тя, — толкова съм уморена. Благодаря ти, че дойде за мен.

Бе дошъл за нея, точно така. Бе полетял като стрела, за да стигне при нея. Проклета работа, защо нищо не вървеше както го бе предвидил и планирал? Това бе един пъзел и всичко, с което разполагаше, бяха просто отделни парчета, които сякаш никога нямаше да се напаснат. Той я настани в леглото и без да се замисля, леко я целуна по устата.

Тя не отвърна на целувката му, а само го погледна.

— Заспивай. — Нежно отмести косата от лицето й. След това дръпна шнурчето на нощната лампа. — Ще се справим с всичко. Не се тревожи.

Това беше обещание и то дяволски го изплаши.

— Той ми каза по телефона, че идва за мен. Скоро, каза той, много скоро. Не ме излъга, нали? Той е тук, Джеймс.

— Някой е тук. Ще се заемем с това утре сутринта. Заспивай. Обещавам ти, че няма да те оставя сама, никога повече.

 

 

Обикновено тя беше сама. В началото някои от пациентите се опитваха да разговарят с нея, но тя им обръщаше гръб. Това всъщност нямаше особено значение, защото през по-голямата част от времето съзнанието й беше замъглено и тя бе дистанцирана от всичко, сякаш се бе изгубила в дълбока пещера. Или пък се носеше из небесните простори. Тук действителността не съществуваше, не ставаше в шест сутринта, за да тича от Ексетър Стрийт до Конкорд Авеню, разстоянието, между които бе над три километра. След това не се прибираше вкъщи, за да влезе под душа, и докато си мие косата, да мисли за всичко, което трябваше да свърши през деня.

Сенатор Бейнбридж посещаваше Белия дом поне два пъти седмично. Тя често го придружаваше и водеше бележки по темите, които трябваше да бъдат обсъждани. Работата беше лесна за нея, защото тя пишеше по-голямата част от тях и знаеше за становищата му по проектите повече от самия него. Имаше много задължения. Занимаваше се с пресата, с целия екип и със самия Бейнбридж, когато имало някоя гореща новина. Трябваше да определят най-добрата позиция, която да заеме сенаторът.

Грижеше се за изявленията му пред пресата, създаваше фондове за набиране на средства, организираше приеми в посолствата и политически събирания. Имаше толкова много задачи и независимо че вечер си лягаше изтощена, обичаше работата си.

Отначало Скот й казваше колко много се гордее с нея. Изглеждаше развълнуван от това, че е канен на всички приеми и се среща с толкова важни личности. Но това беше в началото.

Сега не правеше нищо. Миеха косата й два пъти седмично. Тя рядко обръщаше внимание на това, освен ако някой не оставеше водата да потече по врата й. Краката й не й се подчиняваха, въпреки че всеки ден я водеха на дълги разходки, точно като кученце. Веднъж й се прииска да се затича, просто да тича и да чувства вятъра в лицето си, но те не й позволиха. След този случай започнаха да й дават още повече опиати, за да няма повече подобни желания.

Той я посещаваше два пъти седмично, а понякога и по-често. Сестрите му се възхищаваха и скришом си говореха колко е всеотдаен. Той поседяваше няколко минути с нея в общото помещение, след което я хващаше за ръка и я отвеждаше в нейната стая. Там нямаше нищо, което да се използва при евентуален опит за самоубийство — нищо остро, никакви колани.

Веднъж Сали чу, че той я е обзавел за нея по указанията на доктор Бидермайер. Вътре имаше легло, облицовано с изкуствен фурнир, за да не може да се нацепи и тя да използва някое парченце, за да прониже сърцето си. Не че подобно нещо би й хрумнало, но той говореше за това и се смееше, докато държеше лицето й и й казваше, че ще се грижи за нея още много дълго време.

След това събличаше дрехите й и я караше да ляга по гръб на леглото. Разхождаше се около него и я наблюдаваше, разказваше й как е преминал денят му, говореше за работата си и за жената, с която спи в момента. След това си разкопчаваше панталоните, показваше й се и й казваше каква късметлийка е, че е имала възможността да го види, и че щял да й позволи да го докосне, но все още й нямал доверие.

Докосваше я навсякъде и се пипаше. Точно преди да свърши, я удряше поне веднъж.

Един път, когато главата му бе отметната назад в оргазъм, тя успя да зърне двама души зад прозорчето на вратата, които ги наблюдаваха и разговаряха. Тя безуспешно се бе опитала да го отблъсне. Не й бяха останали никакви сили. Той свърши и се наведе надолу, но видя омразата в очите й и я удари в лицето. Това бе единственият случай, в който я бе удрял по лицето.

Спомняше си как веднъж я бе обърнал по корем, бе я дръпнал към себе си и бе казал, че може би някой ден ще й позволи да му се наслади, ще й позволи да го почувства дълбоко вътре в себе си и ще я заболи, защото той беше голям, нали така? Но тя все още не го заслужавала. Нищо, имаха още много време пред себе си, години, през които можеха да правят много неща. И той й разказа за това, как най-накрая позволявал на любовниците си да го получат и какво правели те, за да го задоволят.

Тя не му бе отговорила и заради това той я наби с колана си по задника. Би я дълго време. Тя си спомняше, че викаше, че се молеше, че се опитваше да се измъкне, но той здраво я държеше.

* * *

В пет часа сутринта Куинлан внезапно се събуди от нейния писък — висок, пронизителен, изпълнен с толкова болка и безпомощност, че той не можа да го понесе. Веднага се озова до нея, прегърна я и се опита да я успокои, като й говореше, за да я извади от ужасния кошмар.

— Господи, толкова ме болеше, а той продължаваше да ме удря. Държеше ме така, че не можех да избягам. Крещях, но никой не се интересуваше, никой не дойде, но зная, че ни гледаха от прозореца и това им харесваше. О, Господи, не, нека това да свърши!

Значи това беше кошмар от времето, когато е била в санаториума. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Той галеше косата й и не спираше да говори. Тя се разхълца. Отпусна се назад и избърса носа си с ръка. Затвори очи и започна да трепери.

— Не. Сали, престани. Аз съм тук, всичко е наред. Облегни се на мен, точно така. Дишай дълбоко. Добре, така е добре. — Той я погали по гърба и усети, че тя вече не трепери толкова силно. Господи, какво ли беше сънувала? Някой спомен, изопачен от това, че не беше в съзнание, можеше да бъде ужасно противен.

— Какво ти направи той? — внимателно попита Джеймс, опрял устни до слепоочието й. — Можеш да ми разкажеш. Ще го забравиш по-бързо, ако говориш за това.

Заровила лице в гърдите му, тя прошепна:

— Той идваше поне два пъти в седмицата и всеки път ми събличаше дрехите, гледаше ме, докосваше ме и ми разказваше какво е правил през деня и за жените, с които е бил. През прозорчето на вратата ни наблюдаваха хора, все едни и същи хора, сякаш си бяха купили билети за целия сезон. Беше ужасяващо, но през по-голямата част от времето просто лежах, защото не бях в състояние да реагирам. Но веднъж започна да ме бие и болката ме върна в съзнание. Опитах се да избягам от него, но той продължаваше да ме налага с колана си. Беше доволен, че започнах да кървя. Каза ми, че някой ден може би ще имам честта да ме притежава. Каза ми, че не трябвало да се притеснявам, защото не бил болен от СПИН — но аз и без това нямало да се разтревожа, защото така или иначе съм била откачена. Каза ми: „Няма да си спомняш нищо, нали, Сали, защото си луда.“

Сали се отпусна безсилно, а дишането й стана равномерно. Беше прав. Това, че му беше разказала всичко, я бе успокоило.

Възможно ли бе тя да си въобразява всичко това? Той дълго време не можа да пророни нито дума. Най-накрая каза:

— Съпругът ти ли ти причини всичко това, Сали?

Тя беше заспала и дишаше равномерно, облегната на гърдите му. В този момент той осъзна, че е само по гащи. Положи я в леглото и се опита да се отдръпне от нея. За негово удоволствие и учудване тя го прегърна.

— Не, моля те, не — промърмори тя.

Той се отпусна до нея, легна по гръб и притисна главата й към рамото си. Докато гледаше нагоре към тъмния таван, си помисли, че това не влизаше в плановете му. Тя дишаше дълбоко, кракът й бе върху корема му, а дланта й лежеше върху гърдите му. Ако ръката или бедрото й се намираха малко по-ниско, той щеше да си има големи неприятности.

Вече беше доста загазил. Целуна я по челото, притисна я до себе си и затвори очи. Добре поне, че копелето не я бе изнасилило. Но все пак я беше бил.