Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 3 гласа)

Глава V
Тъмната страна

22 август 2017

Цигания. Порутени къщи, сателитни чинии, неплатени сметки. Кючеци. Абе цигания! Циганска сватба, за да бъдем по-точни. Никакъв шанс за Менделсон. Никакъв шанс за Славка. Кои бяха те? Аматьори! Тук музиката варираше от безименни ориенталски ритми до последния хит на някой педеруга с изрусена брада. Но не можеше да се отрече, че беше весело. Анатема! Дума да не става!

Булката — това прелестно създание, ненавършило четиринайсет години, кършеше снага около дружките си, които поклащаха, като ударени от ток, празните си сутиенчета. Младоженецът, настоящ музикант (и събирач на цветни метали между другото), отдавна бе изтикал клавириста от работното му място и сега внасяше свои вариации на класическия евъргрийн „Гъци, гъци“.

Истината беше, че Милан вземаше Валя за своя законна съпруга само за да стихне войната между техните два клана. Слагаше се край на тежки кръвопролития и изпепеляващи клетви до девето коляно. Той я обичаше. Втора братовчедка? Много важно!

Мястото на събитието приближаваше все повече. Звукът от токчетата на Ася чезнеше безследно във феерията от викове и музика. Нито мирисът на кебапчета, нито полуголите чавета успяха да накарат и едно мускулче от каменното й лице да трепне. Засега.

— Къде мога да открия Иван? — попита тя.

Малкото циганче посочи с пръст целта. Единственият, който не се забавляваше. Единственият, който не се усмихваше. Единственият, който стоеше мълчалив. Пушеше. Пиеше. Беше се барнал. Като за сватба. Сватбата на синчето си. С тоя боклук — Валя.

— Какво виждат очите ми! — възкликна ромският бос. — Лисичката! Най-опасната жена на Балканите!

— Не ставай патетичен! Не съм дошла да ти слушам глупостите!

— Аз? Патетичен? Жива да не бях! Как я кара Борис Бакалов?

— Мъртъв е от три години! — отвърна хладно Ася. И нещо я стегна. И чу първия изстрел. И след него втория. И видя безизразното лице на Антон Петров, който надничаше зад вратата на офиса. Безизразното лице на своя съучастник.

— Жокера? Мъртъв! — изненада се ромският лидер. — Интересно. Това ме навежда на мисълта, че няма кой да те покровителства! Нали така?

— Не виждам причина, поради която да не лежиш с отрязани крака в някоя шахта! — отвърна заплашително Лисичката.

Циганинът се разсмя. Демонстративно. Истерично. Нагло.

— Огледай се, скъпа! — извика. — Тук си на моя територия. Няма го вече Бакалчо. Няма го S.T.A.R. Не си в позицията да заплашваш.

— Спести си фойерверките! — Ася запази хладнокръвие. — Нуждая се от помощта ти!

— Целият съм в слух! — продължаваше да се киска.

Ася замълча за няколко секунди.

— Фалшиви документи — заяви тя. — И оръжие.

Иван избухна в смях. Естествено, че нямаше да ги получи. Коя беше тя? Агент от несъществуваща организация на мъртъв бос? С какво право идваше? Ама че наглост! Но пък от друга страна… Беше млада. Физическа здрава. Органите й бяха в отлично състояние. Да, би свършила чудесна работа. И парите не бяха малко.

Ася не успя да извика. Усети тъпа болка в главата. Монотонен шум, който бавно заглъхваше. Светът помръкна. Някой я влачеше. Изгуби съзнание. Край?

 

 

22 август 2017

Ники едва успяваше да фокусира лицето на красивата барманка, която му наливаше вече шесто уиски. Пиеше ги на екс. Без разредител. И не мислеше да спира. Вероятно после щеше да лази до изхода. Вероятно щеше да се завлече до първото такси. Вероятно нямаше да си спомни адреса. Вероятно щеше да повърне долнопробния български алкохол. И най-вероятно щеше да изяде един хубав бой от таксиметровия шофьор. Но човек никога не знае какви изненади може да му поднесе животът… колкото и клиширано да звучи. И когато ти е най-тежко на сърцето, ще се случи нещо напълно случайно, което ще преобърне целия ти свят. Но пък от друга страна, случайности няма.

— Сипи още едно! — Ники удари празната чаша в бара. — Сипи, че животът е гаден!

Барманката не възрази. Това й влизаше в задълженията. Само в американските филми барманите са висококвалифицирани психолози, които само с едно изречение ще намерят решение на всичките ти проблеми. Тук, на родна земя, беше малко по-различно. Съвсем мъничко.

— Боклук! — мърмореше си Ники. — Курва. Шибана уличница! Дано се разбие скапаният самолет!

Не му беше леко. А и как да бъде? Жената, която обичаше, го напусна заради по-възрастен милионер, който можеше да й бъде баща. Или дядо. Обеща да я заведе в Лас Вегас и глупавата й руса главица даде на късо. Прещракаха й ламаринките, събра си багажа и се изнесе. И сега само голямо количество алкохол можеше да замаже болката от една неизживяна любов. Продадена за пари.

Пред него се появи купичка с фъстъци. Ники вдигна очи към красивата барманка. Всъщност вече не помнеше дали наистина е красива. Или имаше кръвна връзка с Баба Яга?

— Не съм поръчвал такива глупости! Разкарай ги!

Ники замахна с ръка към купичката и фъстъците се разпиляха по целия бар.

— Не ми приличаш на пияч! — заговори приятен женски глас някъде около него. — Пък само алкохолиците го пият чисто.

Барманката се отдалечи. Ники с усилия извъртя глава. Я, тази май наистина ще излезе хубавица. Чернокоса. Предизвикателна.

— Не е хубаво да говориш така на една жена — продължи тя. — Дори и да плануваш първия й куршум в главата!

Чаровницата се усмихна чаровно. Това влизаше в задълженията на чаровниците. Иначе щяха да си бъдат просто жени.

— Ти пък какво знаеш? — изсумтя той. — Някой някога да те е…

— Зарязвал? — прекъсна го тайнствената чаровница. — Не! Че кой би посмял да ме зареже?

Ники изсумтя отново. Не беше сигурен дали му се водеше този разговор. Всъщност въобще не го интересуваше тази с кого е била и кого е зарязала. Искаше просто да си пие долнопробния алкохол и никой да не го занимава с проблемите си… или да го черпи с фъстъци.

— Не ме интересува! — изфъфли Ники. — Ако ще и десет развода да си имала.

Момичето се усмихна иронично. Пи на екс и хвърли десетачка на бара.

— Ще се видим пак! — намигна му тя и си тръгна.

Ники я проследи с поглед. Хубаво дупе!

 

 

22 август 2017

Лявата ръка на Мария бавно се разпадаше пред очите й. Клетка по клетка се разграждаше в нищото, а пепелявата й кожа линееше като старо дърво. Втрещена от ужас, викаше без глас, а в погледа й пируваше лудостта. Скова я хладна самота и цялото сътворение около нея избледня като лице на мъртвец. Сенки изпълзяха от всички ъгли на мрака, смееха се злобно с остри хищни зъби, очаквайки царско пиршество с болната й плът.

Светът, препускащ отвъд металните стени на метрото, окончателно се стопи като сладолед върху горещ котлон. Пътниците я гледаха снизходително. Тя чуваше мислите им. Наркоманка! Лунатичка! Изкукуригала кукумявка! Ужаси се. Сенките запълзяха по краката им. Пълзяха към сърцата им. Обладаха ги. Промениха ги.

— Бягайте! — извика ужасено Мария и скочи от мястото си. — Луди ли сте? Бягайте!

Никой не й обърна внимание. Луди хора на всеки ъгъл. Една в повече — много важно!

Звукът от плесницата едва не я върна обратно на седалката.

— Абе ти луда ли си? — риторичният въпрос се изплъзна от устата на Вера. — К’во си се развикала?

Мария едва разпозна лицето, което не бе виждала от цяла вечност. Леко изменено. Леко странно.

— Вера? — изхлипа тя. — Ама… ти…

— Каква Вера ма, Мимо? — изсумтя събеседничката й. — Ти съвсем си мръднала.

Мария не успя да отговори. Тя се втренчи в изчадието, изпълзяло от мрачните дълбини на отвъдния свят. Стискаше черен меч в уродливата си люспеста ръка. Около косматото му туловище искреше синкав пламък, криещ в себе си цялата зла същност на тъмната страна. Предсмъртен вопъл се разнесе из въздуха, вещаещ свършека на последните песъчинки, ронещи се от часовника на живота.

Мария грабна пистолета.

— Назад! — викаше тя. — Назад! Върви си, Астарот!

Демонът направи крачка към нея! Дебнеше, чакайки удобен момент, за да нанесе своя смъртоносен удар.

— Мимо! — Вера я разтърси. — Осъзнай се, шматко такава!

— Ще стрелям, Астарот! — продължаваше да вика тя. — Върви при господаря си и не се връщай.

Далечният потомък на Ану игнорира заплахата. Направи още една крачка напред. Стисна здраво меча си и го вдигна, предвкусвайки фаталния край. Мария стреля. Няколко пъти. Астарот се стъписа. За секунда. Изсумтя. И замахна към нея. Мечът посече гниещата й плът. Мария изпищя. Силно. Болезнено. Предсмъртно. Подкоси крака. Падна. Светът се завъртя и изгуби последните си очертания. Настана мрак. И беше студено.

 

 

— Ехо? — тихичко извика Мария.

— Тук съм! — отвърна мракът.

Цял хор от звуци я заля. Плясък на крила. И някой цопна в езерото. Куршуми. Плач. Стресна се. Огледа се. Не виждаше никого. Нямаше нищо.

— Къде си? — попита тя.

— Тук! — зовеше мракът. — Ела! Чакам те!

Нямаше нищо. Тя стоеше сама в тъмния безкрай. Гъста мъгла беше заляла всичко наоколо. Червено небе. Студени звезди. И болка.

— Не те виждам!

— Бързо! — подкани я мракът. — Насам!

Мария се затича. Бягаше. Бягаше. Бягаше. И се спря. В мъглата нещо придоби очертания. Човешки очертания. Крачеше към нея. Бавно. Тежко. Мария гледаше и мълчеше. В ушите й ехтеше всяка стъпка, с която силуетът стопяваше дистанцията между тях. Ехтеше. Отекваше. И пак ехтеше. Докато не се спря на няколко крачки от нея. Няколко крачки, но напълно достатъчни, за да разпознае някой, когото обичаше. Който й липсваше.

— Татко!? — Дъхът й секна.

— Погледни се! — укори я Жокера. — В какво си се превърнала? Развалина!

— Аз… — заплака тя. — Пречупиха ме! Не успях!

— Стига си циврила! Искам веднага да разкараш бесовете от ума си!

— Не мога! По-силно е от мен. Знам, че полудявам. Знам, че си отивам. Но всичко е толкова истинско. Толкова реално. Сякаш мога да го докосна, да го почувствам. Да усетя енергията, от която е изтъкано. Често то е приятелски настроено към мен, но понякога виждам тъмната му страна. И ме е страх. Как да се преборя с тези страхове?

— Всички се страхуваме от непознатото. Но намираме сили да се борим с него в нещата, които обичаме. Те ни вдъхновяват да продължим да вървим по своя път. Да не спираме. Да вярваме, че когато стигнем края му, ще сме победили всички страхове.

— Аз изгубих всичко, което обичам! Всичко ми бе отнето! Не мога да се боря. Нямам сили вече.

— Превърни се в този страх! — ехтяха думите на Борис Бакалов. — Стани част от него. Приеми го в себе си. Накарай всички да се страхуват от теб, както досега си се страхувала ти. Знаеш какво да направиш! Имаш сметки за уреждане!

— А кой ще ме опази от самата мен?

— Тя вече го прави! — бяха последните думи на Жокера.

Като падащи есенни листа, лист по лист това място отшумя и Мария отвори очи. Лежеше на пода в метрото, а Нора й биеше звучни шамари.

— Ще ти дам аз една Вера на теб! — усмихна се тя. — И един Астарот.

Мария се надигна. Все още стискаше пистолета в ръка. Пистолет, който бавно се превръщаше в мобилен телефон. Нямаше и следа от адското изчадие. Нямаше и следа от злобните сенки. Усмихна се. Злобно. Нямаше ги и нямаше да ги има никога повече. Бяха част от нея.

maria.png

 

 

23 август 2017

Алармата неуморимо пищеше. Вероятно щеше да млъкне след няколко дни, но Ники нямаше чак такова търпение. Надигна се бавно от леглото и псувайки, протегна ръка, за да спре досадната мелодия. И пак изпсува. На майка.

Равновесието обаче бе изчезнало някъде. Може би е останало в бара или е нямало пари за такси, за да се прибере. И сега обикаляше прашните улици на София.

Ники се завлече с усилие до банята. Последва неуспешен опит да се освежи. Уличница! Влезе под душа и приветства радостно първия хладен допир на водата. Час по-късно той все още беше под душа, но ободрен и настроен за нови предизвикателства. И мъничко ядосан. „Мъничко“, което бързо премина в яростно желание за мъст.

Къде бяха проклетите ключове? Винаги! Всеки божи ден! Защо все се губеха? Кой ги криеше от него? Беше ли същият, който постоянно му заплиташе кабела на зарядното? Или слушалките?

Споменът на скорошното му уволнение го върна обратно в реалността. Успокои се. И остави ключовете да се намерят сами. Притрябвали са му.

Тръшна вратата след себе си и краката му затанцуваха устремени по прашния тротоар. Първи ден без работа. Първи ден без емоционална обвързаност. Кучка!

Лъскавият черен автомобил спря само на метър от Ники. Той изгледа с интерес как затъмненият прозорец на шофьорското място се спусна плавно надолу. Отвътре му се усмихна едно познато лице.

— Качвай се! — подкани го тя.

Ники не дочака втора покана. Това, което правеше, му се стори странно, налудничаво, но какво по-лошо можеше да стане? Отдавна мечтаеше за нещо диво. Нещо неочаквано. Спонтанно. Емоционално. Което да разтърси из основи целия му живот и когато стигне неговия край, той никога повече да не бъде същият. Разбира се, често бе посрещал с удоволствие такива подаръци от съдбата, но те никога не оправдаваха очакванията му. Всички подли удари, които му стоварваше животът, идваха именно след неуспешните му опити за нещо диво и спонтанно. Както се случваше в повечето холивудски филми. Или прекаляваше с киното, или светът не бе онова място, в което той искаше да живее. Споменът от последното разочарование все още пареше в гърдите му. Спомен за предателство и несбъднати мечти. Но той никога не склони глава. Никога! Винаги намираше сили да се изправи и да продължи. Вярваше сляпо, че колелото се върти за всички. Вярваше, че един ден ще изплува от мътните и черни води. Ще докосне блясъка на слънчевите лъчи. Ще вдиша от непорочния въздух на истинското щастие.

— Как сте тази сутрин, господин Разбито сърце? — усмихна се тя и свали тъмните си очила.

Ники я изгледа още по-обстойно. Да, така и предположи. Дамата с фъстъците.

— Ако си решила да ограбим банка, да избягаме в Калифорния и да правим секс под звездите — в играта съм.

— Мисля, че имаш сериозен проблем с филмите! — иронично подхвърли тя. — Аз съм Бояна!

— Ники.

— Май попрекали снощи с алкохола, а?

Тая пък какво иска? Ще му държи сметка? Ще му чете морал? Ако няма да ограбват банка, да не му губи времето!

— Попрекалих! Малко!

— Оставила те е заради по-богат и по-възрастен, а?

Какво ставаше тук? Откъде се появи пък тази?

— Жените сме кучки! — продължи Бояна. — Често не знаем какво искаме. Водим се повече по емоционалния порив, отколкото по логическия. Не се терзай за глупости! Щом не си пораждал вече емоция у нея, тя е била пътник — при всички положения.

— Ако имах нужда от терапия, щях да отида на психолог! — прекъсна я Ники. — Благодаря, но ще сляза тук.

— Няма да слизаш нито тук, нито където и да е било, докато аз не кажа.

Леко, едва забележимо чувство на паника се долови в погледа му. Опита се да хване волана и да наруши траекторията на движение, но пистолетът, който се опря в челото му, го накара бързо да се кротне.

— Стой си мирно и кротко на задника и отговаряй на въпросите ми… моля! — нареди снизходително красавицата. — Или искаш да изпробваш колко много ми пука?

Е, това определено е нещо диво и разтърсващо. Като крайъгълен камък в живота му.

— Какво искаш?

— Какво си работил?

— Охрана!

— Къде?

— V.I.P. Protection.

— Кого охранявахте?

— Някакви мутри, не знам!

— Име?

— Не знам!

— ИМЕ?

— Единият беше сводник. Лъчо.

— Адрес?

— Вчера ме уволниха от фирмата. Не работя вече там. Не искам проблеми.

— Ще си имаш проблеми, и то много сериозни, ако не ме закараш веднага до мястото, където мога да открия този… Лъчо!

Проблем! Да, голям проблем! Знаеше, че и в двата случая ще загази много. От едната страна имаше красива жена с пистолет… опрян в челото му. От другата страна бе мафията.

— Ако ти кажа, ще ме очистят! — Емоцията вземаше връх. Разтрепери се.

— Ако не ми кажеш, аз ще те очистя! — Бояна повиши тон. — Още тук и сега! Решавай!

По дяволите! По дяволите! По дяволите!

— Завий на дясно! — отвърна Ники.

— Правилно решение! — усмихна се тя и свали пистолета от челото му. — Ще имаш време да напуснеш страната, преди някой да е разбрал за срещата ни. Ето ти един филмов сюжет. Заживяваш във Франция. След четири години някой от хората на Лъчо те открива и те разстрелва като куче. Ти в крайна сметка оживяваш. Връщаш се в България и ги очистваш един по един. Оставяш жива само дъщерята на главния злодей във филма. Жениш се за нея. Наследяваш цялото му състояние и в последния кадър си пиеш коктейла на брега на някой от Балеарските острови. След надписите обаче има още една сцена. В нея съм аз и ти казвам: „Планирам голям банков обир! Участваш ли?“. Край. Очаквайте продължение.

— Защо трябва да ме разстрелват като куче? Завий наляво!

— Ама ти си бил много сдухан! Нищо чудно, че са те зарязали.

— Просто не ми харесва идеята някой да стреля по мен! Спри тук!

Бояна наби спирачки. Смъкна леко прозореца и огледа сградата. Огромна. Лъскава. Възрастен портиер. От входа излизат малка групичка пияни проститутки. Запомни адреса. И тръгна.

 

 

23 август 2017

Ася отказа да умре. Отново. За пореден път. Отказа да се предаде на мъртвешкия зов и тихите стъпки, които я преследваха все по-настървено. Отказа да се сбогува от този свят, без да е постигнала своята малка пирова победа. А пред нея лъкатушеше дългият и стръмен път към върха. Връх, осеян с предателства, лъжи и десетки трупове.

Ася се затича напред. Не гледаше встрани. Страхуваше се. А около нея мрачни сенки я сочеха с пръст: „Убийца! Боклук! Предател!“. Не спираше да бяга. Сърцето й щеше да се пръсне. А някъде напред, където пътят свършваше, тя видя неясен силует. Ускори своя бяг. Спъваше се. Падаше. Всяко следващо изправяне бе по-трудно от предишното. Краката й се покриха с кръв. Лактите се изподраскаха. Очите плачеха.

Успя! Достигна върха. Голи камъни пустееха наоколо. Вятърът играеше в заплетената й коса. Докара и дъжд. Мрачен и студен. И достигнала със сетни сили своята Голгота, коленете й удариха мократа земя. Забоде пръсти в голите камъни. Дишаше тежко. Трепереше.

Пред нея стоеше някой. Но не смееше да вдигне глава.

— Стани! — Познатият глас сякаш премина като парещо острие през сърцето й. Но не стана. Продължаваше да гледа надолу.

— Ти си мъртъв! — прошепна тя. — Мъртъв!

Антон застана над нея. Тя виждаше само краката му.

— Засрами се! Откога Лисичката започна да проси помощ от хората?

— ТИ СИ МЪРТЪВ!!! — изкрещя тя с всички сили, които бяха й останали. Вдигна глава. Погледна партньора си. Той не каза нищо. Подаде й ръка. Ася изсумтя. Плесна му ръката и сама се изправи.

— Това не се случва! — продължи тя. — Целият филм е в главата ми.

Антон се усмихна. Иронично.

— Случва се! И ако не се вземеш в ръце, ще останеш доста дълго тук.

Ася мълчеше.

— Защо не ми каза истината за Борис? Нали бяхме екип?

Мълчеше.

— Мога да ходя след теб да ти оправям бъркотиите, а когато стане въпрос за доверие — кучетата ме яли.

Мълчеше.

— И трябваше да ме очистиш заради твоите грешки? Браво!

Аплодисменти.

— Не биваше Вера да стига до мен. Сам си си виновен.

— Знаеш, че заедно щяхме да решим този проблем.

— Върви си! — отвърна след кратка пауза Ася. — Изчезвай.

— Искам да се стегнеш и да оправиш кашите, които си забъркала!

— Изчезвай! — повтори тя.

— Защото съвсем скоро можеш да ми правиш компания под земята.

— ИЗЧЕЗНИ ОТ ПОГЛЕДА МИ! — избухна Лисичката.

Някъде в далечината долитаха непознати ориенталски ритми. Мирисът на влага и засъхнала кръв по лицето й леко я потиснаха. Но това чувство бързо отлетя, заменено от неясна тревога.

Ася отвори очи.

Лежеше здраво завързана в непознато, мръсно мазе. Дебел циганин й се хилеше насреща и палаво се заиграваше с остър касапски нож. В краката му се търкаляше празна бутилка от евтина водка, а по блясъка в очите му само можеше да се гадае къде е изчезнало съдържанието. Свиня!

— Спящата красавица се събуди от стогодишния си сън — изля се от устата му и тежкият аромат на долнопробен алкохол изпълни цялото мазе.

— Я чупка! — дрезгавият й глас с болка напусна гърлото й.

Надзирателят се усмихна широко. Стана. Спря се пред нея. Тя чак сега усети натрапчивия аромат на пот, която си проправи път през алкохол, кръв и влага. Отврат!

— Шефът разреши да се позабавляваме малко, преди да…

— Преди какво? — прекъсна го тя. — Преди какво бе? Няма да има нито „преди“, нито „след“!

— Е-е, за теб веселбата ще приключи много скоро. Знаеш ли колко хора чакат за здраво сърце, бъбреци…

— Я чупка! — извика Лисичката. — Предай на тоя шибаняк Иван, че днес няма да може да целуне майка си за лека нощ.

— А какво ще кажеш аз да съм Иван, а ти да си майка му? Да видим как става тая работа с целуването за лека нощ!

Ася не отговори. Нямаше смисъл. Как да му обясни, че тя сега си тръгва, а донор ще бъде той. Няма да го разбере. Определено.

Минутка по-късно тя отвори вратата на мазето. Зад нея оставаше труп с отхапано ухо, срязани въжета и една счупена бутилка. Списъкът с враговете растеше. Хората, които я желаеха мъртва, се множаха като паразити. Като тумор в мозъка. А времето да се възстанови балансът в този свят бе дошло.

Ася тръшна вратата след себе си. В ръка стискаше острия касапски нож.

 

 

23 август 2017

Не беше лесно да се откажеш от нещата, в които откриваш смисъла на своето съществуване. Още повече, когато ставаше дума за толкова силен порив като любовта. За непоправимата романтичка Ирен това чувство й даваше сила да не скланя глава и да продължи да вярва в принца на белия кон.

Но сега бе трудно. Бе невъзможно да се отдаде цялата на своята най-голяма страст и да почувства опиянението от най-силната магия, която човечеството някога е познавало. Трябваше да получи своето опрощение за тежките грехове, лежащи на плещите й. Вярваше, че със смирение и покаяние някой ден ще се върне към живота на нормалните, обикновени хора. Вярваше, че е в състояние да загърби тъмното си минало, но цената, която сега плащаше, бе прекалено висока.

Казват, че няма бивши ченгета, нито бивши проститутки. Но имаше ли бивши ловци на глави? Можеше ли да забрави онова, в което я бе превърнало S.T.A.R.? А искаше ли?

Ирен стоеше пред невзрачния жилищен комплекс и вече знаеше отговорите на всичките тези въпроси. Повечето хора биха видели една смирена монахиня; сексуалните маниаци ще видят божия служителка, с която биха задоволили и най-долните си желания. И много малко хора ще познаят в нея едно изстрадало момиче, което би дало всичко, за да бъде някоя друга.

Таксито тръгна. Тя вдигна глава и с поглед обходи очуканите тераси. Какво търсеше тук? Опрощение? Нов шанс? Колко силно бе носталгичното чувство, което гореше в душата й! Как копнееше всичко това да приключи час по-скоро!

Ирен бутна входната врата. Влезе. Не посмя да се качи в тъмния асансьор, превърнал се в произведение на уличното изкуство. Вместо това тръгна по окъртените стълби, все още не знаейки дали постъпва правилно.

Апартамент 303 я посрещна със силна музика и викове. „Последен шанс, Ирен! — помисли си тя. — Влизаш или се връщаш обратно в манастира!“ Беше отключено. Натресе се на няколко неадекватни млади момичета. Смееха се! Лежаха на пода! Обслужваха по-възрастни господа.

— Я, какво си имаме тук!? — долетя от далечния край на стаята.

Ирен вече разбра защо беше дошла. Всички съмнения и терзания от последните години се изпариха, сякаш ги е нямало никога.

Кървавата баня сложи край на смирението и молитвите към Бог. Двата пистолета, които държеше нашата романтичка, не спираха да раздават правосъдие. След като полицията не бе в състояние да си върши адекватно работата, в действие влизаха редица непозволени средства.

Музиката продължаваше да гърми, когато стрелбата свърши. Ирен се прекръсти. „Горете в Ада!“ — прошепна тя. Приближи се към единствената жива, на която все още й беше трудно да осъзнае какво се случва.

— Силвия Тенева — бяха думите на килърката. — Баща ви се безпокои за вас. Тръгвате с мен!

Две премрежени очи се взряха в нея. Тъй укорително и стреснато, че Ирен изпусна оръжията си. Вцепени се. Срещу нея стоеше някой, когото тя познаваше. Вцепенението премина в тих ужас.

— Вера… — прошепна тя.

Вера се усмихна. Стана. Приближи се. Монахинята не успя да помръдне. Не успя да отрони и звук. Усети треперещата ръка на мъртвата си колежка по лицето й. Усети студения й дъх в ухото си. Чу дрезгавия й шепот: „Помощ!“, преминаващ в сподавено ехо.

Ирен се събуди. Трепереше.