Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 3 гласа)
Сканиране
wiki_nikolowa (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

Първа част

I

— Мога ли да вляза, Кристиан?

— Разбира се, татко — разнесе се звучният глас на младото момиче.

С отривисто движение на човек, свикнал да командва, Франсоа д’Ервил отвори вратата на стаята, в която се беше настанила болната му от грип дъщеря.

— Как, не си ли на топло в леглото? Знаеш, че си още твърде слаба и бледа — каза той, като спря погледа си върху стройната фигура, изтегната на дивана, която се очертаваше под кожената завивка.

— В леглото? Защо, за бога! — учуди се девойката. — Татко, аз съм здрава; вече нямам температура. Само за да изпълня желанието ти, понеже съм послушна и разумна дъщеря — виждаш, че не си пестя комплиментите, — се отказах да те придружа на испанския празник у твоята приятелка, госпожа генералшата Мюрекур. Ако се съди по програмата, без да говорим за „изненадата“, която е тайна, празненството е много примамливо… Разчитам на теб да ми разкажеш подробно за всичко и специално за „изненадата“, нали се лишавам от нея заради твоите прекалени бащински грижи и страхове…

— Искаш ли и аз да се лиша заедно с теб? — запита той нежно, като погали с целувка къдриците, които засенчваха повдигнатото към него чело. — Ако кажеш, ще остана и ти ще ми сервираш чай; виждам, че Селина вече е приготвила подноса. При теб е така хубаво, че ми изчезна желанието да изляза и да се опитам да забравя многобройните книжа, които запълваха досега неделния ми следобед; прегледах ги сам, защото исках да дам възможност на този младоженец секретаря ми да се порадва свободно на щастието си.

— Това е хубаво, татко, но не забравяй, че дъщеря ти винаги е готова да го замести, доколкото позволяват възможностите й.

— Зная, зная, но не ми се иска да те отделям без особена нужда от твоите занимания и от това кътче.

Възхитеният поглед на Франсоа д’Ервил обгърна стаята, чиято модерна и отличаваща се с рядък вкус обстановка обичаше; тази стая с кремави тапети на фантастични цветя, където лампите със златисти абажури хвърляха слънчеви отблясъци върху светлите мебели и върху шкафовете с подвързани в кожа книги, върху отвореното пиано и дългата ниска маса, където бяха натрупани в безпорядък книги, списания, вестници — единствените развлечения на оздравяващата девойка.

Чудесно подредени свежи цветя пръскаха аромат и създадоха илюзията, че наблизо има някаква невидима градина. От една малка кристална ваза се разнасяше ухание на виолетки, които бяха поставени пред портрета на нейната починала преди пет години майка. Тази смърт бе засилила още повече любовта и разбирателството между бащата и дъщерята, останали сами, след като по-големият брат на Кристиан замина като офицер в Мароко.

Кристиян пренесе върху баща си пламенната любов, която хранеше към майка си — нежно и болнаво създание, изтощено след двете твърде близки раждания.

От своя страна, Франсоа д’Ервил се стараеше да замести, доколкото можеше, отсъстващата, подпомаган в задачата си от майчинските грижи на сестрата на жена си, госпожа Добрей, красивата и духовита съпруга на прочут лекар. Господин Добрей беше професор в медицинския факултет, известен в медицинския свят с откритията си при лекуването на жълтата треска.

В тази среда на приятни и образовани хора Кристиан живееше щастлива и доволна. Сега тя мило се усмихваше на възторженото възклицание на баща си.

— Да, хубаво е при теб, детето ми — подхвана той, — и повтарям: нямам никакво желание да изляза, за да изпълня едно светско задължение.

— А какво ще кажат, като забележат твоето отсъствие, старата ти приятелка генералшата и всички красиви дами, на които трябва да поднесеш почитанията си?

Той повдигна рамене и обгърна с подигравателен поглед русата, отпусната върху възглавницата глава.

— О, почитанията на един стар човек като мен! Имам отлична представа колко струват те.

Девойката подхвърли закачливо:

— Стар човек ли, татко? Ако нямаше да бъде твърде непочтително, щях да те обвиня в прекалено кокетство. Погледни се в огледалото и ще признаеш, че нямаш право да се наричаш „стар човек“. Зная какво е хорското мнение. Ти минаваш за много интересен мъж, а сребърните нишки в косата ти придават повече чар. Ти си запазил младежката си фигура и когато Макс е в Париж и се изправи до теб, вие си приличате като братя.

Той я слушаше, развеселен и трогнат от потока на ентусиазъм, който сгряваше самотното му сърце, след като загуби избраницата на младините си.

* * *

От любов към нея той бе водил, сред бурния водовъртеж на светския живот съществуването на отшелник, посветен изцяло на работата и на отговорностите, които произлизаха от огромното му богатство и тежките финансови операции…

След смъртта на жената, на която бе отдал първата си любов, той се посвети на децата. При дъщеря си особено намираше покой и го сгряваше безграничното й желание да запълни празнотата в още жадното му за нежност сърце.

Веднага след загубата на майка си девойката му беше казала с онази простота и решителност, които толкова обичаше у нея:

— Татко, ако ми позволиш, аз ще заместя, доколкото е възможно, мама. Повери ми грижата за къщата. Сигурна съм, че с помощта на икономката ще мога да се справя…

В повдигнатите към него очи беше прочел толкова смелост и желание, че почувства едно неочаквано успокоение…

Ръката му се беше плъзнала по русите къдри и той отговори:

— Мое бедно дете, ти не знаеш с каква отговорност искаш да се нагърбиш. Но аз зная и не мога да те оставя да поемеш такъв товар!

— Татко, нека поне да се опитам! Със спомена за мама… ще понеса по-леко скръбта, ако бъда много заета. Ще видиш, че и ти няма да бъдеш толкова нещастен, защото ще ме имаш постоянно до себе си.

Тя удържа думата си до такава степен, до каквато той не можеше да помисли, че е възможно… Така те бяха живели един до друг в идеално разбирателство, отстранявайки възможните недоразумения, пораждащи се от разликата в характерите им. Франсоа д’Ервил се бе старал винаги да запази прямия й и открит характер, неспособен на долни сметки и на никакви компромиси.

* * *

Докато говореше с баща си, девойката беше отметнала кожената завивка и станала да му сервира чай. Като него тя беше висока и стройна, с пъргави движения на спортистка.

След като му подаде чашата, Кристиан спря върху баща си своя възторжен поглед. Да, днес повече от всякога изглеждаше невероятно млад! Смутен от внезапно угризение при мисълта, че трябваше да остави сама дъщеря си, той запита повторно:

— Значи настояваш да те оставя и да отида да изпълня излишните си светски задължения?

— Кой знае, татко, дали няма да бъдеш възнаграден за това усилие!

— Добре, детето ми, ще отида у госпожа Мюрекур.

Гледаше я с нескрита нежност. Защото, въпреки суровото си изражение на човек, свикнал да разчита само на себе си, той криеше едно пламенно и жадно за ласки сърце.

Като поглади косите й, пак настоя:

— Наистина ли няма да се отегчаваш, като останеш сама, Кристиан?

— Разбира се, аз не се отегчавам никога. Имам твърде много занимания, погледни.

Тя посочи списанията и книгите, разпръснати върху близката маса.

— Освен тях трябва да прегледам сметките и да пиша на Макс, за да не изпусна утрешната поща!

— Няма ли да те посети някоя приятелка?

— Знаеш, че съм под карантина по заповед на твоя лекар. Не искам да предам заразата на никого. Единствена леля Мадлен има разрешение да идва. Мисля, че ще я намериш у госпожа Мюрекур. Кажи й, че вече съм добре. Побързай, татко, иначе ще изпуснеш „изненадата“, за която те изпращам. Предупреждавам те, че ще искам подробности.

— Добре, подчинявам се на желанията на моето малко момиче и отивам.

Той постави празната си чаша на подноса, поглади косите й и се отправи към вратата, придружен от една последна поръчка:

— Татко, върви и се върни бързо, очаквам те с нетърпение и с разпалено любопитство.