Серия
Форест Гъмп (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forrest Gump, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 8 гласа)
Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване
rumensz (2017)
Корекция и форматиране
Еми (2017)

Животът е като кутия шоколадови бонбони — никога не знаеш какво има вътре.

Посвещавам този роман

на Джимбо Мидър и на Джордж Ратклиф,

които винаги се стараеха да бъдат мили с Форест и неговите приятели.

„Голямо удоволствие е да бъдеш луд и то е познато единствено на лудите.“

Драйдън

1.

Правичката да ви кажа, хич не е гот да си идиот. Всички ти се присмиват, нервничат и се държат скапано. Чувал съм, че хората се отнасяли със съчувствие към душевноболните, ама невинаги е така. Не че се оплаквам, даже смятам, че съм имал интересен живот, така да се каже.

Идиот съм по рождение. Коефицентът ми на интилигентност е под 70, сиреч съм си точно в таз категория. По-скоро съм кретен или дори олигофрен, но лично аз предпочитам да ме наричат слабоумен или нещо такова — но не и идиот — щото като си преставите идиот, най-често си мислите за онез монголоиндийци, дето очите им са пъхнати едно в друго, приличат на китайци, текат им лиги и непрекъснато се пипат по пишките.

Вярно, че мисля бавно, но не знаете какво става в главата ми. Например когато си мисля за разни работи, всичко е подред, ама щом се опитам да ги напиша или да ги кажа, получава се нещо като каша. Ей сега ще ви обясня какво имам предвид.

Оня ден си вървя по улицата и видях един човек да си работи из двора. Взел си куп храсти за изсаждане и ми вика: „Форест, искаш ли да изкараш малко пари?“ и аз му викам: „Ъхъ“ и той ми казва да преизвозвам пръст. И значи аз търкалям на майната си и обратно цели идинайсе-дванайсе колички пръст в най-голямата жега, свършвам, а оня бърка в джоба си и ми дава долар. Вижте сеа, знам, че трябваше да изпротестирам срещу ниското заплащане, обаче аз взимам проклетия долар и казвам само „благодаря“ или някаква подобна тъпотия. И си тръгнах, като мачках долара в шепата си, и наистина се чувствах — като идиот.

Е, чат ли сте какво имам предвид?

Ама и аз знам нещичко за идиотите. Комай те са единственото, за което съм се интересувал, но съм изпопрочел доста литература по въпроса — от идиота на Дойстойневски до глупака на крал Лир и идиота Бенджи на Фокнър; чел съм даже и за готиния Бу Редли в „Да убиеш присмехулник“ — е това вече е стабилен идиот. Ама най ми харесва готиният Лени от „За мишките и хората“. Повечето от онез писатели са схванали правилно нещата, щото техните идиоти винаги са по-умни, отколкото ги мислят. Мама му стара, апсолютно съм съгласен с тях. Всеки идиот би се съгласил. Хи-хи!

Когато съм се родил, мама ме кръстила Форест, на генерал Натан Бедфорд Форест, дето се бил в Гражданската война. Мама винаги казва, че сме малко роднини с родата на генерал Форест. Вика, че бил велик човек, само че пресъздал куклуксклан след войната и даже баба ми казва, че те били шайка негодливци. И съм съгласен с нея, щото тука един тип — техният главатар или както там му викат — отвори магазин за пушки в центъра и един път, когато бях май че дванайсетгодишен, минавам оттам и гледам към витрината, щото вътре е провесена голяма примка. Щом ме зърна, оня пъха главата си в примката, като че е обесен, и езикът му се изплези, и то само и само да ме изплаши. Избягах тутакси и се скрих зад колите на паркинга, докато извикват полицаите и те идват да ме отведат у дома при мама. Не знам какво друго е направил дъртият Форест, но със сигурност куклуксклан е кофти идея — всеки идиот ще го потвърди. Тъй или иначе, ето откъде съм получил името си.

Мама е страшно печена. Всички го казват. Баща ми умрял точно когато съм се родил и не ми се мяркат спомени за него. Работел като хамалин на доковете и един ден кранът вдига огромна мрежа с банани от някакъв параход на „Юнайтет Фрут Къмпани“ и нещо се счупва, а бананите падат право върху татко и го сплескват като палачинка. Един път чух едни мъже да си говорят за тоя нещастлив случай. Било адска гадост — половин тон банани и татко сплескан под тях. Не си падам особено по бананите, само по банановия пудинг. Него много го обичам.

Мама получи малка пенсия от началството на „Юнайтет Фрут“ и дава няколко стаи от къщата назаем, тъй че се оправяме. Когато бях малък, все ме държеше вътре, за да не ме дразнят децата. През летните следобеди, когато става адски горещо, ме прибираше в салона, пускаше щорите, че да стане тъмно и прохладно, и ми носеше кана с лимонада. После сядаше до мен и ми говореше… ама не за нещо спецялно, а както се говори на куче или на котка, но аз свикнах и ми харесва, щото гласът й ме кара да се чувствам добре и в безопасност.

Отначало, докато бях по-малък, мама ме пускаше да излизам и да си играя с децата, ама после разбра, че ме раздразняват и ми правят лоши работи; един ден едно момче ме удари по гърба с пръчка и ми направи дълбока рана, докато другите ме гонеха. След това мама ми поръча повече да не играя с онез момчета. Започнах опити за съближаване с момичетата, ама нищо не излезе, щото те всички бягаха от мене.

Мама мислеше, че ще е добре за мен, ако посвещавам обикновено училище, щото може да стана като всички други, но като го посвещавах извесно време, идват и й казват, че не ми е мястото при всички други. Все пак ме оставиха да свърша първи клас. Понякога просто си седях на чина, докато учителката си говори, и не знам какво ми става в главата, но започвам да зяпам през прозореца птичките, катеричките и всички гадинки, дето се катерят по стария дъб, и учителката идваше да ми се скара. Друг път ме взема едно такова необикновено чуство и започвам да крещя и да вдигам джангър, а учителката ме караше да изляза и да седна на една пейка в коридора. А пък другите деца изобщо не играят с мене, само ме пъдят или ме раздразняват, за да почна да крещя и да ми се смеят. Всички са лоши, само не Джени Къран, която поне не бяга от мен и понякога ми дава да вървя до нея, когато се прибираме след училище.

На следващата година ме сложиха в друго училище и право да ви кажа, то беше доста шантаво. Като че в него бяха събрали всички откачени, които са успели да намерят; някои бяха колкото мен на години и по-малки, други — направо старци на по седемнайсет, осемнайсет. Имаше всякакви видове слабоумни — от ония с гърчовете и деца, дето даже не могат сами да ядат или да ходят до тоалетната. Сигурно бях най-умният от всички.

Имаше едно голямо, дебело момче, трябва да е било на около четиринайсет, и то беше болно от нещо, дето го караше да се тресе като че е на лектрическия стол. Госпожица Маргарет, нашта учителка, ме караше да ходя в тоалетната с него, щом му се ходеше, та да не направи нещо откачено, ама момчето все пак си го правеше, така че се заключвам в една от кабинките и си седя там, докато свърши, и го извеждам обратно в класната стая.

Останах в онова училище пет-шест години. Не беше чак толкова кофти. Позволяваха ни да рисуваме с пръсти и да правим малки предмети, но повечето време просто ни преподаваха как да си връзваме обувките, как да ядем, без да ни текат лигите, а освен това да не побесняваме и да не вдигаме джангър. Естествено нямахме учебници, щото най-вече ни обясняваха как да разчитаме надписите по улиците и каква е разликата между тоалетните с надпис „мъже“ и „жени“. Ама и това беше предостатъчно, щото откачени като нас едва ли биха разбрали нещо повече. Освен това мисля, че главната цел бе да ни държат по-далеч от нормалните. По дяволите, та кой би искал банда олигофрени да се разхождат на свобода? Даже и аз го разбирах.

Щом станах на тринайсет, почнаха да ми се случват необикновени неща. Първо на първо, почнах да раста. За шест месеца пораснах с девет сантиметра и мама не правеше нищо друго, освен да ми продължава панталоните. Също и наедрях. На шестнайсет бях два метра и тежах сто и десет кила. Знам го, щото ме премериха. Казаха, че просто не могат да повярват на очите си.

А после се получи нещо, дето всецяло промени живота ми. Един ден си вървя по улицата, прибирам се от кретенското училище, и някаква кола спира до мен. Типът вътре ме вика и ме пита как се казвам. Казах му, а оня се интересува в кое даскало ходя и как така не ме е виждал досега. Светвам го, че посвещавам училището за кретени, а той пита дали някога съм играл футбол. Разклатих глава. Май че трябваше да му кажа, че съм гледал как децата го играят, но никога не ми позволяват да се съединя към тях. Но както вече споменах, не ме бива по дългите разговори, затуй просто разклатих глава. Това беше около две седмици след започването на училището.

След няколко дни идват и ме изписват от даскалото за кретени. Идват мама, също оня тип от колата и двама други души, дето мязат на убийци — дойде ми наум, че са ги повикали от страх да не направя нещо откачено. Извадиха всички неща от чина ми, слагат ги в кафяв книжовен плик и казват да се сбогувам с госпожица Маргарет, и ето че изнивиделица тя отпочва да плаче и яко ме стиска в прегръдките си. После казах „довиждане“ на всички други олигофрени, и те удрят с юмруци по чиновете, и лигите все се точат от устите им. После напуснах даскалото.

Мама седна отпред в колата до оня човек, а мене ме натикаха на задната седалка между двамата горили, точно както правят полицаите в старите филми, като карат престъпника в участъка. Само че ние не отидохме в участъка, а в новата гимназия. Когато пристигнахме, тутакси ме отведоха в кабината на директора и мама и оня човек влязоха с мене, а двамата охранители останаха в коридора. Директорът беше старчок с избеляла коса, с леке на връзката и провиснали панталони и изглеждаше като да е извършил онова училище за кретени. Всички седнахме и той почва да ми обяснява разни неща и да ми раздава въпроси, и аз само разклащах глава, ама чатнах, че искат да ме правят футболист. Дори идиот би се сетил тутакси.

Излезе, че оня тип от колата бил футболен терньор и се казвал Фелърс. Този първи ден не влязох в никакъв час или нещо подобно, а терньорът Фелърс ме заведе в облекалнята и един от охранителите ме снабди с футболен костюм, с всичките му там подплънки и други шмекерии и адски готин пластмасов шлем с прозорче отпред, та да не ми смачкат фасона. Единствената беля беше, че не можаха да ми намерят толкова големи патъци, дето да ми станат, така че си ходя с маратонките, докато ми поръчат обуща.

Терньорът Фелърс и охранителите ме навлякоха във футболния костюм и после ме накараха да го смъкна и после пак да се набутам в него и така десет-двайсет пъти, та да успея да го направя сам. Голям зор видях с оня ми ти ластичен колан, щото не виждах защо да го нося. Опитаха се да ми обяснят и един от охранителите вика на другия, че съм бил „тъпак“ или нещо подробно, и сигурно си мисли, че няма да го разбера, ама аз веднага загрях, щото обръщам специално внимание на тия думи. Не че съм се обидил. Мама му стара, викали са ми много по-лоши работи. И все пак ми стана доста кофти.

След малко разни момчета започнаха да влизат в облекалнята и си изваждат футболните костюми и ги навличат. После излязохме отвън, терньорът Фелърс ни събра на едно място, изтъпанчи ме пред всички и ме представи. Говореше някакви тъпотии, дето не ги слушах, и бях изпоплашен до умиране, щото никой досега не ме беше представлявал пред разни непознати. Само че после някои от онез момчета идват и ми стискат ръката и ми викат, че се радват, дето съм с тях, и други работи. След туй терньорът Фелърс изду свирката, от което направо се панирах, и всички заподскачаха като щурави за сгрявка.

Онова, дето се случи после, е дълга история, ама така или иначе станах футболист. Терньорът Фелърс и един от охранителите се опитваха да ми светнат правилата, щото хабер си нямах от тях. Например имаше един номер, дето се предполагаше да се пречвам на другите играчи и ония ми ти хора се мъчеха да ми го светнат, ама като опитахме няколко пъти, май започна да им писва, щото не можех да запомня какво трябва да правя.

После опитаха онуй нещо, дето му викат „отбрана“ — изтъпанчиха три момчета пред мене, а аз трябва да се шмугна измежду тях и да гепя момчето с топката. Сеа, първата част не ми беше затруднена, щото чисто и просто им натисках главите на ония тримата, но терньорът не си падаше по начина, както се справях с момчето с топката, и накрая ме накара петнайсет-двайсет пъти да се хвърлям срещу едно дърво и да го друсам — сигурно за да чатна как става тая работа. После сметна, че съм научил туй-онуй от дървото, и пак ме изтъпанчи пред ония четиримата, и после адски побесня, задето не съм се хвърлил зверски върху момчето с топката, след като се оправих с другите. Хабер си нямате колко ме обругаха тоя следобед, но щом свършваме тернировката, отидох при Фелърс и му казвам, че не съм се хвърлял на момчето с топката, щото съм се плашил да не го контузя. А Фелърс вика, че на оня нямало да му стане нищо и че костюмът бил предпазителен. Правичката да си кажа, не ме беше толкова шубе да не го контузя, ами се панирах при мисълта, че ако не съм точен с всички, оня с топката и другите ще ме подгонят и ще ми разкатаят фамбилията.

А бе, бая време ми отне, докато вдяна какво точно се иска от мене.

Между това се оказва, че трябва да посвещавам часовете. В кретенското даскало не даваха толкова важност на учението, но тук бяха много по-сериозни на тая тема. Бяха ми измислили специална програма и имах три часа, където само си седиш и си правиш каквото ти дойде на акъла, а после още три, през които една мадама ме изучаваше как да чета. Бяхме си само двамката с нея. Беше адски печена и красива и доста пъти ми идваше да я опитам тук-там. Казваше се госпожица Хендерсън.

Единственият час, дето се кефех, беше обядът, ама това май не може да се нарече „час“. Когато посвещавах даскалото за кретени, мама ми даваше затам самбвич, сладкиш и някакъв плод — само не банан. А в това училище си имаха закусвалня, където излагаха девет-десет манджи и адски ми беше трудно да се реша какво най ми се иска. Сигурно някой ме е отбелязал, щото след около седмица терньорът Фелърс идва при мен и ми вика да си ям всичко, дето ми харесва, и то безплатно. Жестоко, а?

Направо ще се шашнете, като ви кажа кой беше в моя клас! Кой друг освен Джени Къран! Един ден идва в коридора и казва, че ме помни от първото отделение. Сега беше поотраснала, имаше готина черна коса и дълги крака, красиво лице и разни други работи, дето не се смея да ги кажа.

Играта ни нещо не се харесваше на терньора Фелърс. Все беше недоволен и викаше по момчетата. Викаше ми и на мене. Опита се да измисли чалъм да се пречкам на хората, дето искат да гепят нашето момче с топката, ама не му се отвори парашутът, освен когато подаваха точно в средата на линията. Фелърс не беше задоволен и от прихващането ми и, правичката да ви кажа, сума ти време тернирах с онова ми ти дърво. Но чисто и просто не можех да се хвърля върху момчето с топката, както им се искаше. Нещо извътре не ми го позволява.

Един ден се случи една работа, дето пак промени живота ми. В закусвалнята бях свикнал да си взимам кльопачката и да си сядам при Джени Къран. Вярно, че мълча като пън, ама тя е единственото лице в училището, дето познавам горе-долу, и ми е адски гот да си седя при нея. През повечето време Джени не ми отделя нула внимание и си говори с други хора. Поначало се опитах да седя при някои футболисти, но те се държаха така, като че ли съм невидим, нали разбирате. Джени Къран поне се държеше като че ли съм там. По едно време се впечатлявам, че и един друг тип често е там, и той започва да пуска майтапи по мой адрес. Вика: „Как е тъпакът?“ и други обиди, нали. Тая работа продължава седмица-две и аз си трая, ама ми писва и викам — даже сега не мога да повярвам, че съм го казал — ама му викам: „Не съм ти никакъв тъпак“, а оня само ме изфиксира и взе да се хили. А Джени Къран му прави бележка да млъкне и оня взима кутия мляко и го изсипва в скута ми, а аз рипвам и бягам навън, щото ме е шубе.

Ден-два след това оня ме изближава в коридора и вика, че ще ме „спипа“. Цял ден ужасяващо се страхувах, а следобеда отивам към гимнастиковия салон, и ето ти го и него, с банда приятелчета. Опитах се да ги изобиколя, но оня се изближава и взе да ме блъска. И ми вика разни лоши работи — „кретен“ и други такива — а после ме удря в корема. Не ме заболя кой знае колко, но заревах и хукнах да бягам, и го чух точно зад мен, другите също тичаха по дирята ми. Бягах колкото ми държат краката към салона, през тернировъчното игрище и изневиделица скивам Фелърс как си седи на пейката и ме съблюдава. Момчетата, дето ме гонят, спират и се изпаряват, а терньорът ме визира със странен поглед, после ми нарежда да си сложа екипа. След малко идва в облекалнята, дава ми листче, на което е изчертал три игрови комбинации, и ми вика да ги запомня всевъзможно по-добре.

На следобедната тернировка ни разделя на два отбора, неидейно куотърбекът подава топката на мен и от мен се очаква да хукна от дясната страна на линията към вратата. Всички се втурват да ме гонят, а аз хуквам още по-бързо — паднах едва когато върху гърба ми се накатериха шест-седем души. Фелърс е адски щастлив — подскача като луд, крещи и тупа всички по гърба. И преди е правил изтезание, за да провери колко бързо тичаме, ама аз май бягам по-бързо, щом ме гонят. Требва да си идиот, за да не бягаш, като те гонят.

Тъй или иначе след тоя случай много се разчух и момчетата от отбора се държаха по-свястно с мене. Когато излязох на игрището за първия ни мач, направо се бях гипсирал от шубе, ама момчетата ми подават топката, два-три пъти преминавам головата линия и после всички ще се скъсат от любезност. Тая гимназия сто на сто започна да променя живота ми. Даже стигнах дотам да ми харесва да бягам с футбола, само дето ме караха да тичам по страничната линия, щото все още не можех да се блъскам с другите в средата. Един от охранителите коментира, че съм бил най-едрият гимназист — четвъртозащитник в целия свят. Все ми се струва, че това май не беше комплимент.

Иначе госпожица Хендърсън ме научи да чета много по-добре. Дава ми „Том Сойер“ и още две книги, дето не им помня имената, и аз ги занасям вкъщи и ги прочитам всецяло, но после тя ми дава тест и аз здравата се сплесквам. Все пак онез книги ме изкефиха.

След известно време пак започвам да сядам при Джени в закусвалнята и дълго никой не ме закача. Един ден през пролетта си вървя към къщи след даскало и ето ми го насреща оня тип, дето ми изля мляко в скута и ме изпоплаши. Държи една тояга и почва да ми крещи „олигофрен“ и „глупак“.

Хората по улицата само ни зяпат и внезапно виждам Джени Къран и съм готов да вдигна джангър, ама после, бог знае защо, се усмирявам. Онова копеле ме мушва с тоягата право в корема, а пък аз си викам: „майната му!“, гепвам го за рамото, а с другата ръка го цапардосвам по китарата и това е кажи-речи краят на историята, само че вечерта родителите на момчето телефонирват на мама. Заканват се, че ако пак пипна синчето им, щели да се обадят на полицията „да ме прибере“. Опитах се да се обясня с мама и тя рече, че ме разбира, но си личеше колко е тревожна. Казва ми, че след като съм толкова пораснал, трябва да се завладея, за да не утрепя някого. Разклатих глава и й обещах да не трепя никой друг. Тази нощ, докато си спях в леглото, я чух да плаче в нейната стая.

Само че онова, дето фраснах момчето по китарата, промени всецяло играта ми. На другия ден поисках от терньора позволение да атакувам в центъра и той вика „добре“, и аз преминавам четирима-петима противници, след което ония се сещат да ме погнат. Същата година ме включиха в сборния отбор на всички щати. Направо не ми се вярваше. Майка ми подари два чифта чорапи и нова риза за рождения ми ден. Отгоре на всичко горката спестявала и ми купи костюм, дето го облякох за издаването на наградата. Това беше първият ми костюм. Мама ми сложи вратозавръзката и потеглих на път.