Включено в книгата
Оригинално заглавие
Law of possession, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 25 гласа)
Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и начална корекция
Panteley Patnik (2014)
Допълнителна корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Първа глава

— Сам, дали ще натрупа сняг за Коледа?

— Какво? О, да, миличък, сигурно ще натрупа — разсеяно отвърна Сам. Господи, защо Пол още се бавеше? Обтегнатите й нерви вече не издържаха. За сто и първи път се убеждаваше, че е постъпила като пълна глупачка.

Тя погледна за миг часовника, след това се втренчи в тъмния прозорец, зад който танцуваха снежинки. Въздъхна тежко. Чувстваше се изтощена. Пол й беше казал, че ще пристигне около пет часа. Вече минаваше седем.

— Той ще закъснее ли? — По личицето на Роби беше изписана тревога.

— Само мъничко. — Тя направи опит да се усмихне. — Може би влаковете имат закъснение. — А може би Пол не бе успял да намери такси? Или бе тръгнал с колата си и тя се бе повредила някъде по пътя? Сам не се бе сетила да го попита с какво ще пътува. Общественият телефон в пощата не беше подходящ за водене на лични разговори — слушаше я половината село.

Тя приближи към момченцето, което бе коленичило пред прозореца. Разроши с обич тъмната му коса.

— Нали няма да лягам да спя, преди той да дойде? Ти ми обеща, Сам! — напомни той, предусетил отказа й.

— Обещах ти, защото не предполагах, че той ще се забави — поясни тя строго. — Хайде, отиди да облечеш пижамката си!

— Добре — съгласи се неохотно Роби. — Но ако той дойде, нали ще ме повикаш?

— Ще те повикам. А сега отивай да си лягаш!

Момченцето излетя от всекидневната като малко торнадо. Сам му беше казала, че ще ги посети един неин приятел — необичайно и вълнуващо събитие в техния живот. Не ги посещаваха много хора, още по-малко — нейни приятели. Приятелите й живееха в Лондон и им се виждаше сложно да се доберат до това забравено от Бога кътче в Кент. Всички обещаваха, че ще дойдат през лятото.

Тя чу шум от кола и се изпъна като струна. След миг се отпусна съкрушено — колата беше отминала. Дано той не дойде днес, горещо се помоли тя. Поради някаква непонятна причина днес нервите й бяха опънати до крайност. Нека дойде утре, когато тя ще се е успокоила и ще може да се владее… Отново изсвистяха гуми по мокрия път, затръшна се врата на кола. Сам почувства, че й прилошава. Не проумяваше реакцията си. Нали тя някога обичаше Пол и се радваше на всяко негово посещение! Така беше до момента, в който нейната упоритост и неговата непреклонност ги разделиха завинаги. Защо Пол искаше да се срещнат отново? Дали е размислил? Или се надява, че след като я остави да се справя сама както може, тя се е убедила в неговата правота? Да, това беше най-вероятната причина. Но в такъв случай тя не биваше да се съгласява да се видят! Срещата щеше да й припомни колко близки бяха някога, отново щеше да я заболи и да почувства загубата… Но ако той е разбрал, че не може да живее без нея…

Сам побърза да отхвърли тези мисли. Ядоса се на самата себе си. Знаеше, че не може да си отговори на тези въпроси, преди да е разговаряла с Пол. Тя отиде до прозореца и отмести завесите. Надяваше се, че щом види Пол, ще се успокои, а паниката й ще изчезне. Но това, разбира се, не стана. Тя не можеше да се отпусне, преди да узнае причината за неговото идване.

Сам си пое дълбоко въздух и излезе в антрето. Запали лампата на верандата, отвори входната врата и се вцепени от изненада. Не можа да повярва на очите си. Властен мъж, беше първата й мисъл. И арогантен. Около трийсет и пет годишен, със силен загар върху суровото лице и странни светли очи — мъж, когото тя виждаше за пръв път в живота си.

— Къде е Пол? — попита Сам.

— Какво? — озадачено рече той, докато влизаше в антрето. Шумно стовари кожения си куфар на пода.

— Пол — повтори тя. — Къде е Пол Мейсън? — След миг младата жена преодоля объркването си и вбесена, атакува: — Какво правите тук, по дяволите? Как смеете да влизате в този дом, без да са ви поканили?

— О, смея, и още как, госпожо — провлече той и се ухили злорадо.

Като вълк, каза си Сам.

— Вървете си! — нареди му тя строго.

— За нищо на света.

— Не съм сама — заплаши го тя. — Ако извикам…

— Ами викайте си — отвърна той с безразличие и започна да сваля анорака си.

— Не искам да викам… А вие веднага се облечете! Не можете да останете тук!

Без да се съобразява с нея, той свали дрехата и я метна на закачалката. Стоеше пред Сам и чакаше. Тя също чакаше, стиснала здраво устни. В очите й се четеше гняв.

— Вие за кого се мислите?

— Не се мисля, а много добре знам кой съм — отвърна той с учтиво безочие. — Същият въпрос бих могъл да ви задам и аз, при това с по-голямо основание от вас.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи, уважаема госпожо, че искам да знам коя сте вие.

— Селина Ана Мартин — представи се тя ледено. — А сега си вървете!

— Познаваме ли се отнякъде?

— Не, разбира се! — почти изкрещя тя.

— В такъв случай вашето име не ми говори нищо, нали така?

Взирайки се в непознатия мъж, който тъй безцеремонно се самопокани в нейната къща, а сега я гледаше нагло и се държеше арогантно, Сам не можа да се сдържи. Грабна анорака и го захвърли гневно в лицето му.

— Вървете си! — процеди през зъби. — Вземете си багажа и се разкарайте от къщата ми!

— Вашата къща ли? — попита той учтиво.

— Да! Моята!

— А откога къщата е станала ваша?

— Това не ви засяга! — кресна тя. — Престанете с тези шегички и се махайте!

— Вие, предполагам, имате копие от документа за покупката?

— Какво? — недоумяващо попита тя, поразена от въпроса.

— Къде е документът за продажбата? — хладно повтори той.

— В банката.

— В коя банка?

— Това не е ваша работа! В банка „Баркли“ в Рай… — каза тя бързо, защото видя как изражението на мъжа стана още по-сурово, почти застрашително. Той открито се подиграваше с предизвикателното й държание.

— Е, поне това е наред.

— Браво! Аз пък не подозирах, че това засяга някого!

— И аз нищо не подозирах, преди да дойда тук. От кого купихте къщата? — любезно попита той, като едва прикриваше раздразнението си.

Защо е всичко това, недоумяваше Сам.

— Не съм я купила от никого! Джули я остави на…

— О — възкликна той с видимо задоволство, — значи от Джули! А къде е сега въпросната Джули?

— Почина — отвърна Сам.

Забеляза как самодоволството постепенно изчезна от лицето на мъжа. И докато той продължаваше изненадано да се взира в нея, Сам най-сетне успя да се посъвземе. Непознатият я бе затрупал с въпроси, извадил я бе от равновесие и за кратко време тя изобщо не можеше да разсъждава. По дяволите, кой беше този огромен мъж с разрошена кестенява коса, изрусена от слънцето на кичури? Защото Сам не можеше да си го представи как посещава за целта фризьорски салон… При тази мисъл тя внезапно изпита неудържимо желание да се изкикоти.

— Кога почина? — тихо попита той.

— Преди три месеца. Беше болна от левкемия.

— Съжалявам — измърмори мъжът. Думите му се сториха на Сам искрени, защото видя как подигравателният му поглед се смекчи. — Кой е Пол? Вашият любовник?

— Не! — отвърна тя, без да се замисли, но миг след това стисна ядно устни. — Дори да е такъв, на вас това не ви влиза в работата! Освен това, все още не сте ми казали защо сте тук!

— Така ли? — подигравателно подхвърли той. — Какъв пропуск от моя страна! — И добави с лукава усмивка: — Аз съм хазяинът, госпожице Селина Ана Мартин!

— Как така хазяинът? Къщата беше собственост на Джули!

— Не, къщата не е била нейна собственост — спокойно заяви той. — Аз я дадох на Джули под наем за пет години. Връщам се след шест, но това не променя факта, че къщата е моя. И така, аз най-после си дойдох у дома.

— У дома? — повтори задавено Сам.

— У дома!

— Но вие не можете… — Тя едва говореше. — Тук живея аз…

— Не, госпожице Мартин. Аз живея тук. — Той върна анорака на закачалката, взе багажа си, подмина Сам и влезе в дневната.

Смутена и объркана, Сам го последва. Застана безпомощно до вратата, впила поглед в широкия му гръб. Той грееше ръцете си на огъня.

— Това не може да е вашата къща! — настоя тя глупаво. — Джули щеше да ми каже…

— Къщата е моя, независимо дали Джули го е казала, или не — заяви той безапелационно. — Доколкото разбирам, всеки момент очакваме да пристигне още един член на вашето възхитително семейство. Пол Мейсън ли казахте?

— Пол ли? — По дяволите, тя съвсем бе забравила за Пол. Изохка отчаяно и се отпусна в креслото. Само това й липсваше, Пол да се появи отнякъде… Господи, нека той да не идва точно сега, помоли се тя отново. — Не, той не е от семейството. Той… Всъщност има ли значение кой е той? — В този миг Пол беше последната й грижа.

— Той сигурно е много интересен човек, или вие сте особено важна за него — продължи мъжът с кадифен глас, — щом е рискувал да тръгне насам в такова време. Но за жена като вас и аз бих го направил, колкото и да съм циничен и безчувствен.

— Няма смисъл да опитвате! — изръмжа тя. — Провалът ви е неизбежен!

— Но аз вече съм тук! — каза мъжът спокойно. В следващия миг се обърна към нея и я погледна така, че тя преглътна мъчително и скочи на крака.

— Вижте какво, господин Незнамкойси…

— Хоу.

— Хоу — повтори тя с безразличие. — Само да направите нещо не на място и аз… — Какво щеше да направи? Щом къщата беше негова, той знаеше не по-зле от нея колко са изолирани. На фона на трепкащите отблясъци на огъня зад гърба му и мистериозните сенки, които настолната лампа хвърляше върху лицето му, той изглеждаше застрашителен. Очите й се разшириха от ужас. Сам облиза пресъхналите си устни, но веднага съжали за това, защото видя как той проследи движението на езика й. За беда, тя знаеше много добре как въздейства на мъжете. С цинична усмивка, която изглеждаше странно върху красивото й лице, тя продължи да защитава позициите си. — Само да ме докоснете с пръст, или дори да понечите да го сторите, ще съжалявате до края на живота си!

— О, значи словесна война? — Той сякаш се забавляваше. — Бъдете спокойна, госпожице Мартин. Нямам намерение да ви докосна дори с пръст, колкото и да сте прекрасна, освен ако не се наложи да ви изхвърля насила от къщата. Всъщност защо не започнете да си стягате багажа?

— Сам? — извика развълнувано Роби от площадката на стълбището. — Това той ли е? — Господи, тя бе забравила, че детето чака госта.

— Не… Не е той! — Сам хукна към стълбите с надеждата, че ще успее да спре Роби, преди да се втурне в дневната. Напрежението в атмосферата беше осезаемо дори за малко момче като него. Но Сам закъсня. С обичайната си енергичност, ухилен до уши, Роби профуча край нея и впери любопитен поглед във високия мъж пред огъня.

Не го наранявайте, моля ви, обърна се в мислите си към мъжа Сам. За него вие сте мой приятел. Макар че това беше нелепо. Този мъж никога не би могъл да стане неин приятел, Сам беше убедена в това. Той едва ли беше от хората, които имаха много приятели.

— Здравейте! — каза срамежливо Роби. Сам бързо обгърна раменцата му. Впи поглед в очите на мъжа, който току-що бе нахлул в живота им, с безмълвна молба да не продължава разговора пред детето… Дали наистина се смекчи суровото лице, дали се появи топлинка в жестоките и цинични очи с цвят на разтопено злато? Ирисите бяха с тъмен ореол също като на хищник.

— Роби, това е господин Хоу. — Гласът й леко трепереше.

— Ама той не е ли Пол? — объркано попита момченцето.

— Не. Пол навярно изобщо няма да дойде. А за теб е време да си лягаш. Кажи лека нощ на господин Хоу!

— Лека нощ — учтиво рече детето. След това стисна ръката на Сам и помоли: — Ела да ме сложиш да спя!

Тя кимна и стрелна с поглед мъжа пред камината.

— Идвам след малко — рече младата жена и отведе детето да спи.

— Той не ме ли харесва, Сам? — тревожно попита детето.

— Какво? Разбира се, че те харесва, миличък! — утеши го тя. Опитваше се да даде на детето вниманието, което му беше необходимо. — Но господин Хоу е уморен, пътувал е дълго. — Ами да, този човек идваше навярно от самия ад! Сам се насили да се усмихне и да изглежда спокойна. Целуна Роби и му пожела лека нощ.

— Не затваряй вратата — помоли той.

— Няма — обеща тя, както всяка вечер.

Преди да се върне в дневната, тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Беше й неприятно, че трябва отново да се изправи пред онзи мъж и да му се моли.

— Не трябва да глезите момчето — каза той, без да отделя поглед от снежната нощ зад прозореца. — Достатъчно голям е, за да си легне сам.

— Бих се съгласила с вас, ако той растеше при нормални условия — хладно заяви тя. — Но в случая не е така. Роби е само на пет годинки и наскоро загуби майка си…

— Детето не е ли ваше? — изненадано попита мъжът.

— Разбира се, че не е мое! — отвърна тя раздразнено. Събираше сили да помоли непознатия за няколко дни отсрочка и не желаеше да я разсейват. — Той е на Джули и…

— Джули се е омъжила?! Е, значи е превъзмогнала ненавистта си към мъжете — промърмори той саркастично.

— Какво? — попита Сам объркана.

— Когато я видях за последен път, тя ми съобщи с горчивина, че до края на живота си няма да се занимава с други мъже.

— Какво има за чудене — измърмори Сам, — ако вие сте били последният мъж в живота й!

С цинично повдигане на веждата, което накара Сам да изскърца със зъби, той продължи спокойно:

— Та къде е бащата? Него ли очакваме да се появи всеки момент?

Със свити устни и едва въздържайки се да не го наругае, тя процеди през зъби:

— Не знам къде е бащата! Изобщо не ми е известно кой е той. Джули не беше омъжена…

— Господи, каква е била Джули… — пошегува се той. — А изглеждаше толкова невинна…

— Тя наистина беше невинна. — Сам говореше през зъби. — Някакъв мръсник се възползва от нея и после я изостави! А вие, щом казвате, че сте й дали под наем къщата, би трябвало да знаете, че тя не беше от момичетата, които…

— Лягат с всеки срещнат ли? — довърши той.

— Тя не лягаше с всеки срещнат!

— Моите извинения… Навярно е заченала непорочно…

— Вие сте наистина ужасен! Доколкото ми е известно — обяви хладно Сам, — Джули е спала само с един мъж…

— Тогава е знаела кой е бащата!

— Казах ви, че на мен това не ми е известно! Както и на Роби! — добави тя тихо. Това беше единственият въпрос, по който двете бяха на различно мнение. Сам настояваше, че Роби трябва да знае кой е баща му, Джули упорито отказваше да го назове. Беше споменала само първото му име.

— Всеки плаща за грешките си — промърмори той кисело. Въздъхна и прокара пръсти през разрошената си коса. — Всъщност това не е мой проблем. По-точно, интересува ме само дотолкова, доколкото вие двамата трябва да се изнесете от дома ми.

— Нали не очаквате да си тръгнем още тази нощ?! — възкликна тя. — Дори вие не може да сте толкова безсърдечен!

— Какво искате да кажете? Та вие изобщо не ме познавате! Така че си спестете обвиненията, госпожице.

— Защо? Само вие ли имате право да ме обвинявате? Аз не знаех, че къщата е ваша! Мислех, че е на Джули.

— Е, да, но не е така! Обаче „дори аз“ изимитира я той, — не бих могъл да изхвърля едно дете посред нощ. Но утре, госпожице Мартин, искам и двамата да напуснете дома ми. Само не ми казвайте — изпревари възражението й той, — че сме в навечерието на Коледа! Това го знам.

— Но въпреки това искате да ни изгоните! А може би ще ни кажете къде да отидем? В приюта за бедни? Това напълно отговаря на манталитета ви!

— Не се заяждайте с мен! Нямам вина за това, че вашата приятелка ви е излъгала. Ако съм знаел, че ще използва къщата ми, за да блудства…

— Не ставайте смешен! Тя беше бременна, когато дойде тук.

— Когато я видях, не беше бременна! Или може би току-що е била забременяла, защото носеше съвсем тесни джинси.

— Март — поясни Сам.

— Какво?

— Казах март! — повтори тя гневно. — Тя навярно е забременяла през март. Роби беше напълно износено бебе. Роди се в началото на декември. Още тогава пресметнах кога е забременяла, защото се опитвах да разбера от нея кой е бащата. Но доколкото ми е известно, Джули не се срещаше с никакви мъже през март. Тогава тя живееше при мен и си търсеше жилище. Не е споменавала никакви мъже. — На Сам все още й беше мъчно, че Джули не й се бе доверила. — Както и да е — продължи тя с ядна въздишка, — моите разследвания не доведоха до нищо. Тя роди Роби и ми каза, че къщата е нейна! — Сам вдигна поглед към мъжа и остана изненадана от странното му изражение. — Какво има? — попита тихо.

— Нищо — смънка той и извърна поглед. Отново се втренчи навън през прозореца.

— Не, сигурно има нещо! — настоя тя. — Изглеждате така, сякаш знаете нещо! Когато Джули дойде тук, с нея имаше ли някакъв мъж?

— Не.

— Тогава вие защо…

— Оставете! — изръмжа той свирепо. — Просто не се занимавайте с това!

— Как мога да не се занимавам? Ако вие знаете нещо за бащата на Роби, трябва да ми кажете! — Тъй като мъжът не отговори, тя отиде при него и го дръпна за ръката. Когато той се обърна и я погледна, тя остана без дъх от изненада. Лицето му беше пребледняло като тебешир. Осъзнала истината, тя ахна ужасено. — Не — прошепна. — О, не!

Той се взираше в нея. Отстрани на челюстта му се появи тик. Мъжът разтърси глава, сякаш да се освободи от лош сън.

— Не, не може да бъде! — промълви той.

— Вие двамата… — започна Сам нетърпеливо.

— Да, дявол да ви вземе! — викна той. — Но не…

— Как се казвате? — попита тя с отпаднал глас.

— Девлин.

— Девлин — повтори тя. — „Не казвай на Девлин, че Роби…“

— Какво?

— Така ми каза тя накрая… Аз я увещавах, че Роби има право да знае кой е баща му. „Не казвай на Девлин…“ — Очите й — огромни и зелени, бяха приковани в лицето му. Тъй като все още докосваше ръката му, Сам усети напрежението, сковало тялото му.

Той се взираше в нея с невиждащи очи. Внезапно избухна в горчив смях и обхвана главата си.

— Значи съм станал баща, без да зная… Господи, от такова чудо и ти би заплакал! — възкликна той отчаяно. — За Бога, не ме гледайте така, сякаш съм престъпник! За пръв път чувам всичко това. Нима очаквате, че веднага ще ме обземат някакви родителски чувства? Ще се почувствам горд, ще притисна до гърдите си момчето и ще го нарека мой син?! Аз не желая никакъв син!

— А защо сте направили така, че Джули да забременее от вас? И след това сте я изоставили!

— Не съм я изоставил! Откъде да знам, че е била бременна…

— И очаквате да ви повярвам?

— Хич не ми пука дали ще ми повярвате! — процеди той през зъби и приближи лицето си към нейното. — Как да знам, като съм бил с нея една-единствена нощ?

Вбесена, че той може така нагло да лъже и да петни приятелката й, Сам замахна и го удари по лицето.

— Да не сте посмели да я очерняте по този начин! — кресна тя. — С Джули се познавахме от деца. Тя никога не би направила такова нещо!

— В такъв случай, вие изобщо не сте знаели каква е тя! — кресна той в отговор. — Защото тя наистина го направи! Или ще ме обвините, че съм я изнасилил? — добави с овладян глас. Очите му блестяха студено като парченца стъкло. Стиснатите челюсти издаваха гнева, който всеки миг можеше да избухне.

— Не — промълви тя, уплашена от онова, до което можеше да доведе този разговор. — Но Джули просто не беше такава — повтори упорито.

За пръв път срещаше човек, пред който се чувстваше толкова неуверена, уязвима и гневна. Взирайки се в неговото студено и арогантно лице, Сам се учудваше на собствената си смелост. Червената следа от плесницата й върху бузата му постепенно избледняваше. Всичко в този мъж говореше за сила. Въпреки явната умора и шока, от всяка негова клетка бликаше властна енергия. Дали бе казал истината? Не, дори само мисълта за това бе предателство към Джули, укори се Сам. Междувременно той се отдръпна от нея и тя си отдъхна. Не би се учудила, ако непознатият посегнеше да я удари.

— Тя беше пияна — каза той едва чуто. — Аз също бях пиян… — добави с горчив смях.

— Това извинение ли е? — попита Сам удивено.

— Не, не е извинение — каза той ядосано. — И не решава въпроса какво трябва да направя по-нататък.

— Вие ли? Защо трябва да правите нещо?

— Защото в живота ми няма място за деца! — Той й говореше бавно и отсечено, като на бавноразвиваща се.

— Но аз не съм ви молила да намерите в живота си място за Роби! Дори да съм казала подобно нещо… Е, вече сме наясно! В живота ви няма място за дете, следователно вие нямате дете! Проблемът е решен.

— По дяволите, не исках да кажа това! Мога да мина и без вашия сарказъм и натяквания.

— Предполагам, че е така — отвърна тя. — Но искам да ви кажа, че…

— Не, госпожице Мартин. Аз ще ви кажа! — прекъсна я той остро. — Аз съм уморен и гладен. Пътувал съм три дни. Не желая да си разменяме гневни реплики с вас, преди да съм обмислил нещата. Ще ги обсъдим утре сутрин.

Тя отвори уста, за да му каже, че той изобщо няма какво да обсъжда, но се овладя навреме. Нямаше смисъл да започва нов безсмислен спор.

— Ще направя кафе — предложи тя без ентусиазъм.

— Ще направя кафе! — изимитира я той и Сам отново обидено сви устни. Той въздъхна и се опита да бъде учтив. — Извинявайте… Кафето ще ми дойде добре. И някакъв сандвич, ако ви се намира… Не си спомням откога не съм ял.

— Да. На мен също ми е трудно, както и на вас.

— Мога да предположа…

— Сготвила съм яхния за…

— За Пол — довърши той изречението.

— Да, за Пол.

— Но вместо него дойдох аз — премръзнал, гладен, изморен. От пръв поглед не ви се понравих… Жалко за яхнията!

— А вие какво очаквахте? Влязохте без разрешение в къщата, изплашихте ме до смърт… Всъщност това вече няма значение!

Тя беше уморена. Въздъхна и се отправи към кухнята. Може би той ще си тръгне, размишляваше тя, вперила невиждащ поглед в бялата стена пред себе си. Ще си тръгне така внезапно, както се появи… Чувстваше се напълно изтощена и обезсилена. Но възможно ли бе той да си отиде? Къщата беше негова… О, Джули, с какво ме остави да се справям, почти проплака Сам от отчаяние… Нима чувствителната Джули наистина се бе любила с такъв безсърдечен и цинично настроен към живота мъж? Мъж, когото бе видяла за пръв път? Джули не беше такава, Сам беше сигурна в това. Приятелката й не излизаше с мъже, беше скромна и срамежлива.

Сам реши, че е прекалено уморена, за да се опитва да разгадае нещата. Сложи яхнията на печката. Приготви две чинии и отряза няколко дебели филии хляб. Опитваше се да не мисли за тревожещото я присъствие на Девлин Хоу в къщата. Той заема твърде много място, помисли си тя разсеяно. С пристигането си този мъж сякаш изпълни дневната, а Сам започна да се чувства непохватна и глупава.

— Да ви помогна ли? — Тихият въпрос иззад гърба й я накара да подскочи. Не беше усетила кога той бе влязъл в кухнята.

— Какво? — Тя бързо се извърна към него и тъмнокестенявите й коси се люшнаха пред лицето й.

— Попитах дали…

— Чух какво ме попитахте — измънка тя раздразнено. Присъствието му в кухнята беше твърде неочаквано и осезаемо.

— Ами тогава да…

— Благодаря, ще се справя сама — побърза да откаже тя. — Защо не седнете?

— Ще седна. Но яхнията май е загоряла.

Сам изруга наум и се спусна към печката.

Махни се оттук, помоли го тя мислено. Седни на стола и ме остави на мира, защото ако не го направиш, ще изсипя яхнията върху главата ти!

— Да сложа ли масата? — попита той.

— Щом желаете, моля. — Тя говореше строго официално. — Приборите са в чекмеджето до умивалника.

С треперещи ръце Сам сипа яхнията и отнесе чиниите на масата. В средата постави панерчето с хляба. Сложи кафето да се вари и седна срещу Девлин Хоу. Гърлото й беше свито. Той не изглеждаше по-добре от нея. Преглътна с усилие две-три хапки и зарови ядно с лъжицата в чинията.

— Господи, каква каша сме забъркали! — неочаквано избухна мъжът и хвърли лъжицата. — Една-единствена ужасна и фатална нощ! — Той блъсна стола, заряза яденето и отиде в дневната.

Впила пръсти в масата, Сам се взираше с невиждащ поглед в изстиващата яхния. Внезапните промени в настроението на този мъж бяха наистина непоносими. Тя не можеше да приеме факта, че той е баща на Роби. Не, това беше невъзможно! Сам бързо скочи от стола и наля кафето в две чаши. Поднесе го на малката масичка в дневната.

— Не зная дали го пиете със захар — промълви тя. — Сложила съм две лъжички.

Той изобщо не я чу. Стоеше до прозореца с ръце в джобовете на панталоните. Мъж със стройни крака, силни бедра и широки рамене, помисли си тя несъзнателно. Мускулите на врата и гърба му бяха напрегнати. Усетила неговата сила и объркването му, Сам неволно изпита съжаление към него. Девлин Хоу бе изминал дълъг и уморителен път с надеждата, че ще си почине и ще се наспи в дома си, но какво бе открил? В къщата му се разпорежда непозната жена, а той е баща на детето, което живее при нея… Сам се укори, както винаги, за своя ужасен навик да търси гледната точка на противниковата страна. Да, тя можеше да изпитва съжаление към Девлин Хоу, но никога нямаше да му прости онова, което бе сторил на Джули!

— Когато тя пристигна, аз вече бях пил доста. Беше последната нощ преди заминаването ми — започна той тихо, сякаш говореше на себе си. — Отворих й вратата с бутилка уиски в ръка. Исках да се напия… Сега няма да пояснявам по какви причини. И изведнъж отнякъде се появи Джули. Тя се преструваше на смела. Очите й гледаха прекалено радостно, говореше прекалено високо. Пристигнала един ден по-рано, можела ли да остане? Разбира се, няма нищо страшно, казах аз. Дали иска от моето питие, може да й се отрази добре? Две самотни и объркани души, ние изпихме бутилката до дъно. Не разбрах какво точно я тревожеше — майка й или някакъв мъж… Май спомена нещо за майка си… — Сам кимна. Всъщност Джули и майка й постоянно се караха. Крехката Джули не можа да понесе убийствените скандали. — Честно казано, не си спомням много добре… Всичко ми е замъглено. За момента сигурно ни се е видяло добра идея да се прегърнем. Когато се събудих на другата сутрин и я видях до мен в леглото, не можех да си спомня как е попаднала там. Гримът се беше размазал по лицето й, косите й бяха разбъркани… Тя изглеждаше нещастна, изоставена и уязвима.

— И вие се почувствахте като най-гадния мръсник на всички времена. — Сам изобщо не предполагаше, че ще изрече такова нещо. Но това беше самата истина. Тя си представи сцената и нещата придобиха още по-отчайващ вид. Девлин Хоу я гледаше учудено, но от това на Сам не й олекна.

— За човек, който ме е възненавидял от първия миг, вие проявявате прекалено голямо разбиране.

— Пролича си от думите ви — отвърна тя. Гласът й беше нежен, зелените й очи бяха вперени в него. — Разказахте всичко без заобикалки, гневно и искрено. Вие явно сте човек, който е свикнал да се бори безкомпромисно с живота. Не ме учудва, че не се радвате на мисълта как сте наранили някого, който е бил толкова беззащитен. — Това беше самата истина. От мига, в който Сам видя Девлин Хоу, тя беше убедена, че той не би изоставил бременната Джули. Беше предизвикателно честен, от типа мъже, които отрязват направо: „Или всичко, или нищо. Щом не става, да върви по дяволите!“ Това не го оправдаваше. Но Сам го разбираше. — Освен това — продължи тя — аз познавах Джули. Един неин лек укор, една тъжна усмивка — и се чувствате най-презряното същество… Двамата сте били пияни и сте нямали задръжки, тя може би се е нуждаела от утеха, а вие…

— Да… Джули с нейните огромни тъжни очи като на изпъдено кученце… Това, разбира се, не ме оправдава… А тя дори ми се извини. — Той говореше с болка, почти шепнешком. — Вината била изцяло нейна. Почувствах се като провинил се ученик… Тя се изми, облече се, отново ми се извини и ми помогна да натоваря багажа си в колата. Написах й адреса си, да ми се обади, ако има някакъв проблем… Не бяхме взели никакви предпазни мерки. Човек като е пиян… Пожелах й да живее щастливо в къщата и да внимава да не прелъсти някой местен фермер. Тя каза да не съм се безпокоял, защото била приключила с мъжете. Повече нито я чух, нито я видях.

Сам вече разбираше защо Джули не бе пожелала да й каже името на бащата на Роби. Тя бе решила да понесе сама цялата отговорност за постъпката си. „Не казвай на Девлин…“ Сам не го бе открила досега, защото не знаеше кой е той. Но Джули е знаела, че той ще се върне един ден и ще я намери в къщата с детето… А дали пък… Не, Джули предполагаше, че Сам ще се омъжи за Пол, напомни си тя. Джули не знаеше, че той категорично отказа да приеме Роби. Ако Сам се бе омъжила за него, тя щеше да обяви къщата за продан. Тогава щеше да узнае, че тя не е била на Джули… Но това не стана, защото тя не се омъжи за Пол. Господи, Джули, каква бъркотия си оставила, каза си Сам. Пое си дълбоко въздух и отново впери поглед в Девлин Хоу.

— Извинявайте — каза тя. — Замислих се и…

— Ясно ми е за какво си мислехте…

— Но това, че не сте могли да се контролирате, не ви извинява…

— Не — прекъсна я той рязко. — Сега какво ще правим?

— Няма да правим нищо. Джули не е искала вие да узнаете за детето.

— Но тя е знаела, че ще се върна. Какво е предполагала, че ще си помисля аз, като намеря момченцето в къщата?

— Навярно е мислела, че ние вече няма да сме тук.

— Нали казахте, че ви е оставила къщата! — Той губеше търпение.

— Да, но… О, и аз не знам! — Сам беше изтощена. — Ако знаех предварително кой сте вие, нямаше да ви кажа…

— Но вече ми го казахте! Сега какво ще правим?

— Откъде да знам?

— Добре тогава! Кажете, какво искате да направя? — каза той настъпателно.

— Аз ли? — слисано попита тя. — Искам да се разкарате и никога повече да не се появявате тук! Но вие, разбира се, няма да го направите!

— Не.

— В такъв случай трябва да потърся друг начин за уреждане на нещата. О, не — добави тя бързо, отгатнала по изражението му, че той е готов да й предложи пари и подкрепа. — Не! Вие казахте, че в живота ви няма място за деца. Джули ме направи законна настойничка на Роби. Щом намерим къде да живеем, всичко ще бъде наред.

— Така ли? — заяде се той. — И за колко време ще бъде наред? На колко години сте? Двайсет и четири или двайсет и пет? — Тя кимна и той продължи безжалостно: — Роби току-що е тръгнал на училище…

— Не, Роби ще тръгне на училище догодина…

— Това са подробности — прекъсна я нетърпеливо мъжът. — Пред вас има тринайсет години, преди да настъпи моментът, когато Роби би могъл да стане самостоятелен. Дотогава ще се грижите за него — ще си стоите вкъщи, ще изоставите кариерата си и едва ще свързвате двата края.

— Това не е задължително — каза тя упорито. — Ако не съм искала тази отговорност, нямаше да я приема.

— След като Джули ви е помолила? С болката в онези огромни тъжни очи? О, намерих слабото ви място, нали! Вие имате ли семейство? Какво казват родителите ви по този въпрос?

Сам реши да излъже, но неблагоразумно погледна Девлин Хоу и се принуди да каже истината. Котешките му очи се взираха в душата й и виждаха там истината.

— Почти същото, което казвате и вие — измънка тя. — Но мислите ли, че бих могла да спя спокойно, ако изоставя Роби?

— А родителите на Джули? Те не биха ли го взели?

— Я не се занасяйте! Баща й почина, а майка й изобщо не желае да види детето. Тя настояваше Джули да абортира… Както и да е, наскоро майка й се омъжи повторно. Никога не се е интересувала от внука си. Дори не знам адреса й.

— А как се издържате? Не може да се каже, че селцето процъфтява, освен ако през последните години не е настъпила някаква драматична промяна. Доколкото си спомням, наоколо има няколко разпръснати къщи и още толкова мърляви овце.

— И сега не е по-различно. Но аз все пак се справям. — Това беше абсолютна лъжа, но Сам не желаеше да му каже истината. — Дадох моя апартамент в Лондон под наем на една американка за шест месеца. Като платя ипотеката, ще ми останат малко пари. Водя счетоводството на един фермер тук и преписвам на машина ръкописите на един писател. Щом Роби се съвземе достатъчно след смъртта на майка си, ще се върнем в Лондон. Там ще мога да работя, докато той е на училище. Все още сме тук, защото смятам, че ще му се отрази зле да попадне на съвсем ново място толкова скоро след…

— Ясно… А вие имате ли приятел? Смятате ли да се омъжите?

— Това, господин Хоу, изобщо не е ваша работа! — Тя нервно скочи и се зае да почиства кухнята.

— Още едно слабо място ли открих? — попита той внимателно.

Сам блъсна чиниите и се обърна към него.

— Мога да приема — заяви тя ледено, — че имате право да се интересувате от благополучието на Роби, макар току-що да научихте, че той е ваш син. Но нямате никакво право да си пъхате носа в моя личен живот! Дали имам приятел и дали ще се омъжа е мой личен проблем. Не ваш!

— Мой е дотолкова, доколкото засяга Роби — каза той спокойно. — Представете си, че срещнете някой, който се съгласи да го приеме за свое дете. Ами аз може да не харесам този човек, да реша, че е неподходящ…

— Нека се разберем! — Тя едва се сдържаше да не избухне. — Случайното стечение на обстоятелствата, поради което вие сте биологичен баща на Роби, не ви налага отговорности нито към него, нито към мен! Не вие, а аз съм негова законна настойничка. Вашето име дори не е вписано в акта му за раждане. — Тя замълча уплашено, защото видя как лицето на мъжа побеля. — Извинете — прошепна. — Това беше удар под кръста… Но аз няма да позволя да се месите в живота ми! Нямам нищо против да виждате Роби от време на време, за да се уверите, че е добре. Но нищо повече! Трябва да разберете, че няма да се съглася с каквато и да било намеса в личния ми живот!

— А вие трябва да разберете, че аз не мога да си отида просто така. Каквото и да е моето прегрешение, вече знам за детето. — Той въздъхна мъчително. — Господи, така няма да стигнем доникъде… Въртим се като в омагьосан кръг… Изморен съм. Ще си потърся стая в Рай.

— Можете да вземете колата ми.

— Защо? Ще си поръчам такси по телефона.

— Тук няма телефон.

— Как така? Когато тръгнах, имаше телефон!

— Джули го махна. Искаше да бъде съвсем изолирана.

— Но това е дяволски безотговорно! Тя е живеела с детето! Не й ли е минавало през ум, че ако се случи нещо с него… — Той въздъхна отчаяно. — Може би не е могла да си позволи разходите за телефона.

— Разбира се, че можеше да си го позволи! Тя беше много добра грънчарка! Печелеше добре.

— А как е вземала поръчки от клиентите?

— Джули работеше за един магазин за сувенири в Рай. Щом вземеха от нея едната доставка, поръчваха следващата. В градината има специален навес и грънчарска пещ. — Сам разбираше, че това не обяснява нещата. Тя също се чувстваше изморена и не можеше да разсъждава трезво. — Аз не поставих телефон, защото… Ами защото не възнамерявам да остана дълго тук. Знаете ли, ще ви постеля да спите на канапето! — възкликна тя нетърпеливо. Така можеха да продължат да разговарят до сутринта. Без повече обяснения, тя отиде да донесе завивки от втория етаж.

Сам не знаеше дали този мъж е женен, нито какво работи. Беше й ясно единствено, че той непрекъснато се заяжда с нея и я изнервя.

Тя донесе завивките и започна да оправя леглото. Усещаше как той я следи с поглед. Притесни се и движенията й станаха нервни. Най-после приключи и се изправи с вирната брадичка. Той се бе облегнал на стената със скръстени ръце и поглед, вперен в нея. Изглеждаше замислен.

— Женен ли сте? — попита тя. — Това би могло да усложни…

— Не съм.

— Може би имате годеница?

— Не, госпожице Мартин, дори не съм сгоден… Имам, да кажем, само необвързващи отношения… Какъв късмет, нали? — добави саркастично.

— Така е.

— И вие сте в същото положение.

— Да.

— И кой е той? — Мъжът я гледаше право в очите. — Някой, който не желае Роби?

Тя не отговори. Зае се да почиства от пуловера си невидимите перушинки от пренасянето на възглавниците.

— Ако желаете още нещо, можете да го намерите сам. Познавате къщата. Сега ще ви оставя да си починете. — Тя понечи да мине покрай него, но той я хвана здраво за ръката.

— В очите ви има мънички кафяви шарки — промълви. Тя се опита да извърне поглед, но той хвана брадичката й и повдигна лицето й. — Селина — произнесе нежно името й.

— Сам — поправи го тя. — Всички ме наричат Сам.

— Сам — повтори той. — Какво мъжко име за такава нежна дама!

— Пуснете ме, моля! — прошепна тя. Напрежението бе сковало тялото й. Не й харесваше хищният блясък в очите на мъжа, нито допира на грубите му ръце, които сякаш изгаряха кожата й. Тя внезапно почувства страх, не само от него, но и от объркването, което той предизвикваше в нея.

— И той ли ти каза така? — попита той хладно. — „Моля те, пусни ме!“ Какъв глупак, да остави такава невероятна жена да му се изплъзне!

Тя отново се вгледа уплашено в очите му и се изчерви. По тялото й се разля ужасяваща топлина.

— Имаш кожа като мляко, сигурно са ти го казвали! Очите ти са като смарагди, а косите ти са с цвят на разтопена мед, или не, по-скоро на блестящ кестен… Виждаш ли, ти превръщаш един мъж със закоравяла душа в поет! А си мислиш, че светът ще свърши, защото онзи не е дошъл… — Той я отблъсна от себе си. И добави с презрение, в което се долавяше задоволство: — Лека нощ, Сам! Ще продължим нашия разговор утре.

С лек поклон, Девлин Хоу й отвори вратата.