Кенет Кларк
Цивилизацията (1)

(Едно лично гледище)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Civilisation. A personal View, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
analda (2017)

Предговор

Тази книга е съставена от текстовете на серия телевизионни предавания, излъчени през пролетта на 1969 г. Да се пише за телевизията е нещо съвсем различно от писането на книга, и то по отношение не само на стила и начина на изложение, но и на целия подход към темата. Когато вечер хората се настанят пред телевизора, те искат да бъдат забавлявани. Ако се отегчат, просто го изключват. Забавлява ги както онова, което виждат, така и онова, което чуват. Вниманието им трябва да бъде задържано от грижливо подбрана поредица от образи и често пъти редуването на картините направлява хода на мислите. Изборът на илюстративния материал пък се определя от едни или други външни условия. Някои обекти са недостъпни, някои сгради не се поддават на заснемане, някои места са твърде шумни за звукозапис. Авторът трябва да държи сметка за всички тези особености още от самото начало и да изменя или насочва линията на мисълта си в зависимост от тях. Но още по-важно е, че, за да бъде представен за по-малко от час, всеки сюжет трябва да се опрости. Само няколко забележителни сгради или творби на изкуството могат да бъдат използувани за онагледяване на изложението, само неколцина големи творци могат да бъдат посочени, а онова, което се казва за тях, трябва обикновено да се каже без уговорки. Обобщенията са неизбежни и за да не отегчават, понякога се налага да бъдат малко по-смели. В това няма нищо ново. Та нали по този начин разговаряме подир вечеря в домашна обстановка; телевизията трябва да запази характера на говоримото слово, ритъма на обикновената реч и дори нещо от онзи непринуден, непридирчив език, който не позволява на разговора да звучи надуто.

Като прелиствам сега тези текстове и ги сравнявам мислено със самите телевизионни предавания, аз разочарован си давам сметка колко много са загубили те. Най-силното въздействие на почти всяко едно от тях е зависело от фактори, които не могат да бъдат изразени с думи. Ето пример от само една програма, „Измамни надежди“: звуците на „Марсилезата“ и хорът на затворниците от „Фиделио“, както и чудната снимка на „Гражданите от Кале“ на Роден — те всички изразяват онова, което исках да кажа за цялата тема с такава сила и яркост, каквито напечатаната страница никога не би могла да постигне. Аз не мога да направя разлика между мисъл и чувство, и съм убеден, че съчетанието на слово и музика, багри и движение може да обогати човешкия опит тъй, както това не могат да сторят само думите. По тази причина аз много ценя телевизията и бях готов в продължение на две години да се откажа да пиша, за да видя какво може да се направи чрез нея. Благодарение на опитни и находчиви режисьори и на един чудесен екип от оператори някои моменти във филма, струва ми се, бяха наистина вълнуващи и въздействуващи. В една книга те се губят.

Но тогава защо се съгласих да се издаде книгата? Отчасти от слабост — аз просто не обичам да казвам „не“, а в този случай щеше да ми се наложи да го казвам и пиша стотици пъти. Отчасти и от суета — малцина могат да устоят на възможността да изразят публично възгледите си. В хода на предаванията аз забелязах, че изговарям на висок глас сума неща, които иначе никога не бих казал. Също както Молиеровият буржоа-благородник бе открил с удоволствие, че говори в проза, така и аз разбрах с учудване, че си имам своя гледна точка. А освен това би могло да се допусне, че съм се ръководил и от малко по-достойни подбуди — именно от чувството на признателност. Преглеждайки текстовете, аз си дадох ясна сметка, че те са израз на признателност за целия онзи живителен опит, с който съм се обогатил през последните петдесет години. Не знам защо публично изказаната благодарност се счита за нещо похвално, но тя, предполагам, е извинима.

Естествено, отначало аз възнамерявах да попълня и окръгля доста сбитите телевизионни текстове и да им придам по-завършена литературна форма. Скоро обаче открих, че за да обясня подробно всичко загатнато и да обоснова всяко обобщение, ще трябва да работя цяла година и ще лиша книгата от онази лекота и устремност, които може би ще й се припишат като достойнство. Оставаше ми само едно — да приема ограниченията, наложени ми от литературния жанр, като променя или пропусна онези пасажи, които се биха оказали неразбираеми без съпровождащия ги филм. Едно изложение, чийто ход се определя почти изцяло от визуален материал, не може да претендира нито за логика, нито за пълнота; в телевизионните предавания това доведе до редица пропуски, за които се срамувам. Дори в най-беглия обзор на цивилизацията би трябвало да се каже нещо повече за правото и философията, отколкото съм казал аз. Не можах да измисля никакъв способ как да ги направя интересни за окото. Този недостатък е особено сериозен в раздела за Германия. Аз говоря много за баварското „рококо“ и почти не споменавам за Кант и Хегел. Гьоте, който би трябвало да бъде един от главните герои на телевизионната серия, се появява съвсем за малко, а немските романтици изобщо отсъствуват. Някои други пропуски се дължат просто на ограниченото време, с което разполагах. Отначало бях замислил едно предаване, посветено на класическата традиция от Паладио до края на 17 век. То би ми позволило да включа Корней и Расин, Мансар и Пусен, и би могло да стане едно от най-хубавите в цялата серия. В телевизията обаче е прието една поредица да се състои от тринадесет предавания, така че този епизод трябваше да отпадне. По тази причина барокът е твърде широко застъпен за сметка на класицизма.

В телевизионната поредица музиката играе голяма роля (според някои прекадено голяма); на поезията е отделено по-малко място, а не съм доволен и от начина, по който разглеждам Англия от епохата на Елизабета I. Да покажем Шекспир просто като големия песимист, като връхната фигура в един половинвековен период на необходимо съмнение, е очевидно нелепо. Но да скърпиш края на епизода с няколко баналности за „Сън в лятна нощ“ или „Ромео и Жулиета“ би било още по-лошо.

Някои от най-досадните пропуски бяха продиктувани от самото заглавие, избрано от мен. Ако говорех за историята на изкуството, не би ми било възможно да пропусна Испания. Но запитаме ли се какво е направила Испания, за да обогати човешкия дух и да тласне човечеството няколко крачки по-нагоре, отговорът не е толкова ясен. „Дон Кихот“, големите светци, йезуитите в Южна Америка? Вън от тях обаче тя си е останала просто Испания, а тъй като исках всеки отделен епизод да разкрива нови фази в развитието на европейския дух, аз не можех да се отклоня от замисъла си и да говоря за една отделна страна.

Това ме кара да кажа нещо за заглавието на телевизионната поредица, което съм поставил и на книгата. То се появи случайно. Хората от ББС искаха да пуснат серия цветни филми за изобразителното изкуство и решиха, че аз мога да им помогна със съвет. Но когато Дейвид Атънбъроу, оглавяващ по онова време втората програма на ББС, се обърна към мен, той спомена думата „цивилизация“ и единствено тази дума ме убеди да се заема със задачата. Нямах ясна представа за значението й, но бях уверен, че тя е за предпочитане пред варварството, и си мислех, че тъкмо сега е моментът да се каже това. За съвсем кратко време, докато около мен се носеше веселата глъчка на обеда, устроен, за да ме убеждават, аз намислих по какъв начин може да се развие темата и от този си първоначален план впоследствие се отклоних много малко. Той обхващаше само Западна Европа. Очевидно не можех да включа древните цивилизации на Египет, Сирия, Гърция и Рим, защото иначе трябваше да се направят поне още десет нови предавания; същото се отнасяше за Китай, Персия, Индия и света на исляма. Бога ми, и без това се бях наел с доста много работа! Освен това имам чувството, че човек не бива да се залавя да преценява една култура, без да знае езика й; толкова много от характера на дадена култура е свързано със самата употреба на думите й, а за съжаление аз не знам нито един източен език. Трябваше ли тогава да се откажа от заглавието „Цивилизация“? Не ми се искаше, защото тази дума бе отприщила мисълта ми и си остана нещо като стимул. А и не допусках, че някой би бил толкова ограничен да си помисли, че съм забравил за големите цивилизации на предхристиянската епоха и на Изтока. Признавам обаче, че заглавието ме тревожеше. През 18 век щеше да е лесно: „Размишления върху естеството на цивилизацията с оглед на менящите се фази на цивилизования живот в Западна Европа от ранното Средновековие до наши дни“. За съжаление такова заглавие днес не върви.

„Бих искал да благодаря“ — тук вече обикновено човек спира да чете; но моят дълг към режисьорите ми и към главната ми консултантка се различава от онази благодарност, която един автор дължи на библиотекари, фотографи, секретари и на другите лица, на които е обичайно да се благодари. Обсъжданията, които предхождаха планирането на всяко предаване, далеч надхвърляха избора на места за външни снимки и другите проблеми, свързани с продукцията. Те бяха източник на идеи и както често става, когато група хора работят в тясно сътрудничество, след това не можехме да си спомним кому бе хрумнала една или друга сполучлива идея. Самите възражения от технически характер, които се повдигаха, пришпорваха въображението ни. Тогава видях колко истина има в познатите думи: „Колко често някоя трудна рима ме е навеждала на хубава мисъл“. Никой не е имал по-великодушни, повече изпълнени с доверие работодатели, а накрая те ми осигуриха и редактор за настоящата книга, Питър Кембъл, чийто жив ум и неуморима енергия го правят мечтан сътрудник за всеки ленив автор.

К. К.