Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Rose for Ecclesiastes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

II

Когато краткото ни занятие по граматика с Бети свърши и затварях вратата след нея, чух гласове в залата. Вентилационният люк на каютата ми беше открехнат, аз останах под него и се заслушах.

Мелодичният дискант на Мортън:

— Кой би могъл да предположи? Наскоро той ми каза „привет“.

— Пуфф! — като че ли слонските дробове на Еймъри се спукаха. — Или се е объркал, или сте му препречили пътя, и той е искал да се отместите.

— Напълно възможно е да не ме е познал. Като че ли изобщо не спи, нали се е заел с този нов език и сега си играе с него. Миналата седмица имах нощни вахти. И когато всяка нощ отивах в 3:00 ч. и минавах край вратата му, чувах, че магнетофонът му работи. А когато в 5:00 се връщах, той все още не беше заспал.

— Тоя тип наистина се скъсва от бачкане. Сигурно се тъпче с допинг, за да не заспива. През последните дни очите му са се изцъклили. Макар че това може и да е нормално за един поет.

Изглежда Бети се беше присъединила към тях, защото се намеси в разговора:

— Каквото и да си мислите за него, на мен ми беше необходима цяла година, за да изуча този език, а той го усвои за три седмици. А аз все пак съм лингвист, а не поет.

Изглежда Мортън се беше опил от меда на кравешкото й очарование. Това беше единственото логично обяснение, което ми хрумна, когато той неочаквано спря атаката срещу мен и я подкрепи.

— В университета съм минал курс по съвременна поезия. Изучавахме шестима автори: Йейтс, Паунд, Елиът, Крейн, Стивънс и Галинджър. През последния ден от семестъра на професора му се дощя да повитийства и ни каза: „Тези шест имена са поетите на века и никакви прегради, било то от страна на критиката или на Ада, не ще могат да възтържествуват над тях.“

— Що се отнася до мен — продължи Мортън, — смятах, че неговите „Лули на Кришна“ и „Мадригалите“ са велики книги. Когато научих, че ще участвам в експедицията заедно с него, бях много щастлив.

— Но откакто сме задно сме си обменили не повече от двайсетина думи, струва ми се — завърши той.

Тук Бети отново се намеси с гласа на Адвоката, за да ме защити:

— А нима не ви идва на ум, че сред хората той се чувства ужасно? Та нали е бил едно рано развило се дете и може би никога не е имал приятели в училище? Той е един чувствителен и ярко изразен интроверт.

— Чувствителен? Срамежлив? — Еймъри се изсмя, та чак се задави. — Той? Който е надменен като Луцифер? Той е в състояние да докара до инсулт дори и машина! Вие натискате копчето „Здравей“ или „Денят е чудесен“ и той веднага вирва нос. Прави го съвсем рефлекторно.

Чух още няколко подобни комплимента по мой адрес, след което те се разотидоха.

Бъди благословен, младежо Мортън. И пъпчивото ти лице също, познавачо, отгледан в някой университет. Никога не съм слушал лекции за моята поезия, но думите на професора ме зарадваха. Преградите на Ада! Какво пък! Може би някой е чул молитвите на татенцето и аз в края на краищата съм станал мисионер.

Само че…

… Само че мисионерът има нужда от нещо в което да подрежда хората. А аз имам своя лична естетическа система и смятам, че от нея произтича етиката, в качеството на вторичен продукт. Дори и някога да съм проповядвал нещо, то е било само в стиховете ми. Аз не бих искал да проповядвам на такова нищожество като теб. Ако смяташ, че съм лентяй, то знай, че аз съм и сноб, и на моите Небеса няма стая за теб, тук е частно владение, където Суифт, Шоу и Петроний Арбитър идват да обядват.

Ех, какъв пир настава тогава! Ние разчленяваме Трималхион[1] и Еймъри.

А теб дояждаме със супата, драги Мортън!

* * *

Обърнах се и отидох до масата. Искаше ми се да напиша нещо. Еклисиаст може да почака до довечера. Исках да напиша стихотворение, стихотворение за 117-я Танц на Локар, за розата, следваща светлината и намерена от вятъра, болна, подобно на розата на Блейк[2], умираща…

Открих молив и започнах…

Свърших доволен. Стихотворението не беше шедьовър — поне не беше по-добро, отколкото трябваше да бъде — Свещеният Марсиански не беше силната ми страна. После предпазливо се опитах да го преведа на английски с непълна рима. Може би ще го включа в следващата си книга. Нарекох това стихотворение „Бракса“.

В аления свят, откъдето вятър извира,

където ледената вечер на Времето

смразява млякото в гърдите на Живота,

две луни разкъсват небесния поток —

това са котката и кучето

от уличката на обърканите сънища.

Премерили сили, те вечно дращят с лапи

и тревожат моя полет…

Последно цвете, склонило пламнала главица.

Отместих стихотворението и потърсих фенобарбитал: неочаквано бях почувствал умора.

* * *

Когато на следващия ден показах стихотворението на М’Квайе, тя го прочете много бавно няколко пъти.

— Очарователно — каза тя. — Но вие използвате три думи от вашия език. Мисля, че „котка“ и „куче“ са две неголеми животни с наследствена ненавист едно към друго. Но какво е това „цвете“?

— О — отвърнах аз. — Не успях да открия във вашия речник думата „цвете“, още повече, че аз имах предвид едно земно цвете — розата.

— Как изглежда тя?

— Обикновено листенцата й са яркочервени. Точно това имах предвид като написах „пламнала главица“. Исках също да намекна за треската и рижите коси, и за огъня на живота. Розата има бодливо стебло, зелени листа и ясно доловим приятен аромат.

— Бих искала някога да я видя.

— Мисля, че би могло да се уреди. Ще се погрижа за това.

— Направете го, моля ви. Вие… — тя използва като обръщение дума, която означаваше или „пророк“, или религиозен поет, подобно на Исай или Локар, — и вашето стихотворение сте вдъхновени свише. Ще разкажа за това на Бракса.

Отклоних похвалата, но бях твърде поласкан.

Точно тогава реших, че трябва да се възползвам от удобния момент, за да измоля разрешение да донеса камерата и апарата за микрофилмиране. Обясних, че искам да изкопирам всички текстове, защото не мога толкова бързо да ги препиша.

Неочаквано за мен получих съгласието й, и това доста ме учуди. Нещо повече, последвалото предложение съвсем ме обърка:

— Може би бихте искали да се настаните и да живеете тук, докато завършите заниманията си. Тогава бихте могли да работите и денем, и нощем — когато ви е удобно, разбира се, освен в случаите, когато в Храма се провежда служба.

Аз се поклоних.

— За мен ще бъде чест.

— Чудесно. Донесете апаратурата си и аз ще ви покажа вашата стая.

— Мога ли да направя това днес по обяд?

— Разбира се.

— В такъв случай аз трябва да се приготвя. Ще се видим на обяд.

— Довиждане.

* * *

Очаквах известни затруднения от страна на Еймъри, но не твърде сериозни. Всички, които пристигнаха с кораба, страстно жадуваха да разгледат марсианците, да поговорят с тях, да ги пободат със спринцовки, да ги поразпитат за климата, за болестите, за химията на почвите, политиката и гъбите (нашият ботаник е щур по тях, иначе за всичко останало си е момче на място), но само четирима или петима бяха имали възможността да ги видят. Екипажът прекарваше голяма част от времето си в разкопки на мъртви градове и акрополи. Играехме си на откриване на нови цивилизации по съвсем строги правила и туземците бяха точно толкова изолирани от нас, колкото японците през XIX век. Реших, че няма кой да се противопостави особено на моята експедиция и излязох прав.

Нещо повече, у мен дори се затвърди впечатлението, че всички бяха направо щастливи, научавайки за заминаването ми.

Отбих се в хидропонната градина да поговоря с нашия „Повелител на Гъбите“.

— Привет, Кен. Поникнаха ли някакви отровни гъби в тези пясъци?

Той кихна. Той винаги киха. Възможно е да е алергичен към растенията.

— Здравей, Галинджър. Не, все още не ми върви с отровните, но следващия път като отидеш там, потърси ми хангар. Отгледах няколко кактуса.

— Впечатляващо — отбелязах аз. Ако не броях Бети, Док Кен беше единственият ми приятел тук.

— Да си кажа честно, слязох тук, за да те помоля за една услуга.

— Каква?

— Искам една роза.

— Какво?

— Роза. Нали знаеш, една прелестна червена „Американска красавица“ — с шипове и приятен аромат…

— Съмнявам се, че ще поникне в тукашната почва. Апчхи…

— Не, ти не ме разбра. Не искам цял храст, нужен ми е само един цвят.

— Ще трябва да използвам кувьоз. — Той се почеса по плешивото теме. — Ще ми отнеме най-малко три месеца, дори да използвам ускорители на растежа.

— Ще направиш ли това?

— Сигурно, ако можеш да чакаш.

— Мога. Нали остават повече от три месеца до отлитането ни от Марс. — Погледнах басейните, пълни с тиня, подложките с кълнове. — Днес се местя в Тирелиан, но ще те навестявам. Ще дойда, когато розата разцъфне.

— Местиш се, така ли? Но нали Мур твърди, че те допускат малцина до себе си.

— Предполагам, че успях да попадна сред тези „малцина“.

— Изглежда, че способът ти… Аз и досега не разбирам как научи езика им. И на мен ми се е налагало да се мъча с немски и френски, когато защитавах докторска степен. Но миналата седмица, по време на един обяд, чух Бети да демонстрира езика на марсианците. Приличаше на множество гласове от отвъдното. Бети твърди, че да разговаряш на този език е все едно да решаваш кръстословица в „Таймс“ и едновременно с това да се опитваш да подражаваш на гласовете на птиците.

Засмях се и взех цигарата, която ми предлагаше Кен.

— Наистина е сложен език — признах аз. — Но… представи си, че изведнъж си открил нов клас гъби — нали те ще ти се присънват всяка нощ.

Очите му заблестяха.

— О, това би било забележително! Знаеш ли, аз все още се надявам да ги намеря.

— Може и да успееш.

Изпращайки ме до вратата, той се засмя.

— Още тази нощ ще се заема с отглеждането на твоята роза. А ти гледай да не се претовариш там долу.

— Бъди спокоен. Благодаря.

Както вече ви казах, той беше луд по гъбите, но иначе е много свястно момче.

* * *

Квартирата ми в крепостта Тирелиан, намираща се в непосредствена близост до Храма, беше значително по-удобна от тясната каюта на космическия кораб. Бях щастлив от това, че марсианската култура бе дорасла до разбирането, че матракът не е разкош.

Освен това бях приятно сюрпризиран от факта, че леглото съответстваше на размерите ми.

Така че аз разопаковах вещите си и си позволих да изхабя две касети за Храма, преди да започна да преснимам книгите.

Обръщах страниците без да се опитвам да ги разчета и щраках, щраках, докато не ми се доповръща от това. Тогава се заех да превеждам един трактат по история.

„Ло. През 37-та година от процеса на Силена неочаквано започнаха дъждове, които сложиха началото на празника, тъй като това беше рядко и удивително явление. Но това, което падаше от небето не бе живителното семе на Малан, а кръвта на Вселената, потекла от артерията й. Настъпиха последните ни дни. Начена се заключителният Танц.

Дъждовете донесоха чума, която не убива и последният път, предсказан от Локар, се започна под барабанните удари на дъждовните струи…“

Запитах се, какво ли е имал предвид този дяволски Тамур, тъй като той е бил историк и вероятно е отразявал действителни събития. Нали това не е бил техният Апокалипсис…

Или може би е бил?…

„И защо не? — размишлявах аз. — Шепата жители на Тирелиан са били остатъци от нещо, което някога е било забележителна култура. Те са имали войни, но без цялостно изтребление; имали са наука, но не са разполагали с високоразвити технологии. Чума — чума, която не убива?… Възможно ли е това? Възможно ли е чумата да не е смъртоносна?“

Четях нататък, но повече и думичка не се споменаваше за същността на чумата. Прелистих доста страници напред, ала без успех.

Ех, М’Квайе! М’Квайе! Защо, когато най-много ми се иска да ви запитам нещо, вас ви няма?!

Ако тръгна да я диря, това няма ли да е faux pas[3]? Реших, че ще бъде. Бях ограничен да се подвизавам в стаите, които ми бяха показали. Макар да не бяха ми го заявили директно, то се подразбираше. Налагаше се да почакам с разпитите.

Затова дълго и високо ругах на много езици, с което несъмнено оскверних слуха на Малан тук, в Храма.

Той не намери за нужно да ме накаже със смърт, така че аз сметнах работния си ден за приключил и си легнах.

Изглежда бях спал известно време, когато в стаята ми влезе Бракса с миниатюрна лампа в ръка. Тя ме събуди като ме дръпна за ръкава на пижамата.

Аз я поздравих. Сега като се връщам в спомените си мисля, че не казах нищо повече.

— Здравей.

— Аз дойдох — каза тя — да чуя стихотворението.

— Какво стихотворение?

— Твоето.

— А-а!

Аз се прозях, седнах и въобще направих всичко онова, което обикновено хората правят, когато ги будят посред нощ за да кажат стихотворение.

— Много любезно от твоя страна, но не ти ли се струва, че сега не е най-удобното време за това?

— Не се безпокой, на мен ми е удобно — отвърна тя.

Все някой ден ще се наканя да напиша в „Семантичен вестник“ статия със заглавие „Тонът на гласа: недостатъчно средство за изразяване на ирония“.

Но тъй като вече се бях разсънил, взех дрехите си да се облека.

— Какво е това животно? — попита тя, посочвайки копринения дракон на ревера на пижамата ми.

— Митично — отвърнах аз. — Виж, вече е късно. Аз съм уморен. На сутринта имам много работа. А и М’Квайе може неправилно да възприеме присъствието ти тук.

— Неправилно ли?

— По дяволите, ти чудесно разбираш, какво имам предвид. — За първи път имах възможност да използвам марсианска ругатня, но и тя не подейства.

— Не, не разбирам — каза тя.

Изглеждаше наплашена като кученце, което са наказали, а то не разбира какво е направило.

Аз омекнах. Червеният й плащ така прекрасно хармонираше с косите и треперещите й устни…

— Слушай, не исках да те огорча. В моя свят има множество обичаи, отнасящи се до хора от различен пол, които се намират в една и съща спалня, а не са сключили брак… Сега мисля, че разбираш какво имам предвид?

— Не.

Очите й бяха като истински нефрит.

— Е, става дума за… Ами за секса, ето за какво.

В нефритените фенерчета избухна светлина.

— О, ти имаш предвид правенето на деца?

— Да, точно това!

Тя се разсмя. За първи път чух смях в Тирелиан. Той звучеше така, сякаш някой цигулар с бързо и кратко движение беше дръпнал лъка по тънките струни. Не беше приятно за слушане, още повече че тя се смя доста дълго.

Когато спря, тя се приближи още повече към мен.

— Сега си спомних — каза ми тя. — Ние също сме имали такива обичаи. Преди половин процес, когато бях още дете. Но… — изглежда пак се канеше да се посмее. — Сега няма нужда от тях…

Мислите в главата ми захвърчаха, като че ли в нея имаше магнетофон, работещ с утроена скорост.

Половин процес! Половин процес! Половин процес! Процес! Не! Да!

Половината от процеса беше приблизително 243 години!

Време напълно достатъчно, за да се научат 2224 Танца на Локар!

Време достатъчно да остарееш, ако си човек.

Човек от Земята, имам предвид.

Отново я погледнах, пребледнял като шахматна царица от слонова кост.

Тя беше човек, можех душата си да заложа — жив, нормален, здрав. Бях готов да заложа и живота си — тя беше жена, тъй като тялото ми…

Но тя беше на две и половина столетия, което правеше М’Квайе баба на Матусаил.

Сега още повече ме поласкаха постоянните им комплименти за моето лингвистично и поетично майсторство. Тези висши същества!

Но какво ли имаше предвид, казвайки: „Сега няма нужда от тях“? Защо почти изпадна в истерия? Какви бяха онези странни погледи, с които понякога ме даряваше М’Квайе?

Внезапно разбрах, че се бях доближил не само до тази прелестна девойка, но и към нещо много важно.

— Я ми кажи — постарах се гласът ми да звучи колкото се може по небрежно, — това има ли някакво отношение към „чумата, която не убива“, за която е писал Тамур?

— Да — отвърна тя, — децата, родени след този дъжд, не могат да имат свои собствени деца, и…

— И какво? — аз се наведох напред, а паметта ми заработи на „запис“ като магнетофон.

— … и мъжете не изпитват желание да ги правят.

Отпуснах се безсилно на таблата на леглото. Расова стерилност, мъжка импотентност, последвали необичайно климатично явление. Дали някой скитащ радиоактивен облак, изхвърлен бог знае откъде, не е попаднал в разредената им атмосфера? Още преди Скиапарели да е зърнал онези митични като моя дракон канали, още преди тези канали да са предизвикали някои верни изводи, построени върху съвсем неверни предположения, още тогава Бракса е живяла и танцувала тук — прокълната докато е била в утробата на майка си, още по времето, когато слепият Милтън е описвал един друг рай — също загубен.

Намерих цигара. Добре че се бях сетил да взема и пепелник. На Марс никога не бяха отглеждали тютюн. Нямаше и алкохол. Аскетите, които бях срещал в Индия бяха просто дионисиевци в сравнение с марсианците.

— Каква е тази огнена тръбичка?

— Цигара. Искаш ли да опиташ?

— Да, моля.

Тя се настани до мен и аз запалих още една цигара и за нея.

— Това дразни носа.

— Да. Поеми леко с дробовете си, задръж малко и го издишай.

Минаха няколко секунди.

— Охо — каза тя.

Помълча и после попита.

— Свещена ли е?

— Не, това е просто никотин — жалък ерзац на божествеността.

Още една пауза.

— Моля те, не искай да преведа „ерзац“.

— Няма. Имам подобно усещане когато танцувам.

— Само след миг ще мине.

— Сега ми прочети твоето стихотворение.

Хрумна ми една идея.

— Почакай. Мога да направя нещо по-добро.

Станах и се порових в моите бележници, после приседнах до нея.

— Това са първите три глави от Книгата на Еклисиаст — обясних й аз. — Те много приличат на вашите свещени книги.

Бях прочел първите единадесет стиха, когато тя възкликна:

— Моля те, не чети повече това! Прочети ми от твоите стихове!

Спрях и захвърлих бележника на масата. Тя трепереше, но не като в деня, когато танцуваше като вятъра, а се тресеше от неизплакани сълзи. Държеше неумело цигарата — като молив. Несръчно я прегърнах през раменете.

— Толкова е печално — каза тя.

Навих разума си като сияйна лента на серпантина и го завързах с налудничавите възелчета, които толкова обичах. С голяма любов импровизирах превода на стихотворението за испанската танцьорка[4] от немски на марсиански. Надявах се, че то ще достави удоволствие на Бракса и се оказах прав.

— Охо — отново възкликна тя. — Това ти ли си го написал?

— Не, един по-талантлив от мен.

— Не ти вярвам. Ти си го написал.

— Написал го е човек на име Рилке.

— Но ти го пренесе в моя език. Запали още една клечка, за да видя как е танцувала тя.

Изпълних желанието й.

— „Огньовете на вечността“ — Бракса замислено впери поглед в запалената кибритена клечка — и тя ги угася с „малкото си здраво краче“. Бих искала да мога да танцувам така.

— Ти си по-добра от която и да е циганка — усмихнах се аз и угасих клечката.

— Не, не съм по-добра. Аз не мога да танцувам тъй.

Цигарата й угасна и аз взех угарката, за да я изхвърля.

— Искаш ли да танцувам за теб?

— Не, иди да спиш.

Тя се усмихна и преди да разбера какво се кани да прави, развърза алената връзка на рамото си.

Тъканта, която я обвиваше, падна шумолейки на пода.

Преглътнах с известно усилие.

— Не се тревожи — каза тя.

И когато полъхът от свляклата се дреха угаси лампата, аз я целунах.

Бележки

[1] Трималхион — герой в романа „Сатирикон“ на римския писател Гай Петроний Арбитър. — Б.пр.

[2] Уилям Блейк (1757–1827) — английски поет. Става дума за стихотворението „Болната роза“. — Б.пр.

[3] faux pas (прен.) — „грешен ход“. — Б.пр.

[4] Стихотворението на Р. М. Рилке „Испанска танцьорка“. — Б.ред.