Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Cold Blood, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

IV
Ъгълът

На четвъртия етаж в съдебната сграда на Фини съжителстват строгият закон и уютната домашна атмосфера. Първото се дължи на обстоятелството, че там се намира окръжният затвор, а второто — на така наречената „резиденция на шерифа“ — приятен апартамент, отделен от затвора с малък коридор и стоманени врати.

През януари 1960 г. „резиденцията на шерифа“ се заемаше не от шериф Ърл Робинсън, а от заместник-шерифа и жена му. Уендъл и Жозефина (Джози) Мейър. Мейърови са женени от двадесет години и много си приличат. Те са високи и едри хора, с ъгловати, спокойни, приветливи лица и широки длани. Мисис Мейър е пряма, тактична жена, но е сякаш озарена от някакво мистично спокойствие. Като помощничка на заместник-шерифа, работното й време е дълго. От пет сутрин, когато почва денят с прочитане на нещо от Библията, до десет вечерта, когато си ляга, тя готви и шие за затворниците, кърпи и пере бельото им, грижи се прекрасно за съпруга си и поддържа реда в петстайния си апартамент, с неговите ниски тапицирани столчета за крака, широки кресла и кремави дантелени пердета. Мейърови имат само една дъщеря, омъжена в Канзас Сити, и живеят сами, или както по-правилно се изразява мисис Мейър — „само когато няма никой в женската килия“.

Затворът има шест килии; шестата, определена за жени, е всъщност изолирана стаичка в самата шерифска резиденция, в съседство с кухнята.

— Но — казва Джози Мейър — това не ми пречи. Имам с кого да разговарям, докато си върша работата. Компанията ми е приятна. Повечето от тия жени са само за съжаление. Просто са се сблъскали с лошото в живота. Разбира се, Хикок и Смит бяха друго. Доколкото зная, Пери Смит беше първият мъж, заемал някога женската килия. Шерифът не искаше той да се вижда до процеса с Хикок. Следобеда, когато ги доведоха, направих шест ябълкови пая, опекох малко хляб, но през цялото време следях какво става на площада. Кухненският ми прозорец гледа към площада; по-добър изглед не можете намери. Не умея да пресмятам колко хора има в една тълпа, но бих казала, имаше няколкостотин души, които очакваха да видят убийците на Клътърови. Не познавах никого от това семейство, но от всичко, което съм чувала за тях, трябва да са били чудесни хора. Участта, която ги постигна, трудно може да се прости и зная, че Уендъл се тревожеше как ще реагира тълпата, когато види Хикок и Смит. Страхуваше се да не би някой да се нахвърли върху тях. Затова се разтреперих, когато видях приближаващите коли, репортерите и как всички журналисти тичат и се блъскат. Но вече се беше стъмнило, минаваше шест, ужасен студ — повечето от половината хора се бяха отказали и си бяха отишли. А тези, които останаха, даже не си отвориха устата. Само гледаха, без да мигнат.

По-късно, когато доведоха момчетата горе, видях най-напред Хикок. Беше облечен само с летни тънки панталони и стара памучна риза. Изненадах се, че не е хванал пневмония в тоя студ. Но той изглеждаше наистина болен. Бял като платно. Сигурно е ужасно да те гледа тълпа непознати, да трябва да минеш между тях, когато знаят кой си и какво си извършил. След това доведоха Смит. Бях приготвила вечеря, която да им сервирам в килиите; гореща супа, кафе, сандвичи и пай. Обикновено даваме храна два пъти на ден. В 7:30 закуска, а в 4:30 главното ядене. Но не исках тези хора да си легнат с празен стомах; стори ми се, че и без това се чувстват зле. Когато занесох вечерята на Смит, занесох му я на поднос, той каза, че не е гладен. Беше застанал до прозореца в женската килия с гръб към мен. Този прозорец има същия изглед като кухненския: дървета, площада и покриви на къщи. Казах му:

— Само кусни супата, зеленчукова е и не е от консерви. Сама съм я правила. Както и пая.

След около час отидох да взема подноса, но Смит не беше хапнал нищо. Още беше до прозореца. Сякаш не бе мръдвал. Валеше сняг и спомням си, че казах: това е първият сняг тази година, и каква хубава дълга есен имахме. А сега снегът вече дойде. Тогава го попитах има ли някакво специално ядене, което да предпочита. Ако има, ще се погрижа да му го направя. Той се обърна и подозрително ме изгледа, да не би да го подигравам. И каза нещо за някакъв филм — говореше много тихо, почти шепнеше. Попита ме дали съм гледала филма, забравих името, но и без това не съм го гледала, никога не съм имала слабост към киното. Обясни ми, че този филм разправял за библейските времена и в него имало сцена, в която хвърлят някакъв мъж от един балкон, хвърлят го на тълпа от мъже и жени и те го разкъсват на парчета. И ми каза, че това му дошло наум, когато видял тълпата на площада — за човека, разкъсан на парчета, и че може и него така да разкъсат. Така се уплашил, че стомахът още го болял и затова не можел да яде. Разбира се, той не беше прав и аз му го казах — никой няма да му напакости, няма значение какво е сторил. Хората тук не са такива.

Поговорихме малко. Той беше много стеснителен, но след известно време каза:

— Има едно нещо, което наистина обичам — ориз по испански.

И аз обещах да му сготвя, а той леко се усмихна. Помислих си, че това не е най-лошият момък, когото съм виждала. Вечерта, когато си легнахме, казах същото и на моя мъж. Но Уендъл изпръхтя. Той беше един от първите, които видяха сцената на престъплението. Каза ми, че съжалява, дето не съм била в Клътъровия дом, когато са намерили телата. Тогава щях сама да присъдя точно колко кротък е мистър Смит. Той и неговият приятел Хикок. Каза ми, че могат да ти извадят сърцето, без да им мигне окото. Не можеше да се отрича — бяха убили четирима души. Лежах будна и се питах дали мисълта за четирите гроба безпокои някого от двамата.

 

 

Мина месец, после друг. Сняг валеше почти всеки ден. Той покри жълто-кафявите житни равнини, затрупа улиците на града и те притихнаха.

Горните клони на един натежал от сняг бряст докосваха прозореца на женската килия. На дървото живееха катерички и след като седмици наред ги бе изкушавал с трохи от закуската си, Пери най-после успя да примами една от клона на перваза и оттам през решетките в килията. Беше мъжкар с червеникава козина. Пери го нарече Червенушко и Червенушко се успокои, очевидно доволен да дели затворничеството на своя приятел. Пери го научи няколко трика: да играе с книжна топка, да служи, да скача на рамото му. Всичко това помагаше да минава времето, но пак оставаха много дълги часове. Не му се разрешаваше да чете вестници, а списанията, които мисис Мейър му даваше, го отегчаваха: стари броеве на две женски списания. Но той намираше какво да прави; пилеше ноктите си с шмиргелова линийка, лъскаше ги, докато добият копринено розов блясък; решеше непрестанно косата си — просмукана от брилянтин и одеколон; миеше зъбите си по три-четири пъти на ден; почти толкова често се бръснеше и вземаше душ. В килията му имаше походно легло, маса и стол; имаше и преградка с клозет и душ зад нея. Тя беше спретната като самия него. Гордееше се с комплимента, който му бе направила мисис Мейър.

— Погледнете — беше казала тя, сочейки леглото му. — Вижте това одеяло! Зарове могат да се хвърлят по него.

Но когато беше буден, той прекарваше времето си над масата; хранеше се там, скицираше Червенушко, рисуваше цветя, лицето на Исус и тела на въображаеми жени; на евтини карирани листа водеше бележки във вид на дневник за преживелиците си.

Четвъртък, 7 януари. Дюи дойде. Донесе сто къса цигари. И напечатани на машина копия от показанията ми, да ги подпиша. Аз отказах.

„Показанията“ — общо седемдесет и осем страници, диктувани на стенографа в съда от окръга Фини, съдържаха признанието му, правено пред Алвин Дюи и Кларънс Дунц. Дюи, говорейки за срещата си с Пери Смит в този ден, си спомни, че е бил много изненадан от отказа на Пери да подпише документа.

— Нямаше значение, защото винаги можех да дам показания в съда за устното признание, което той направи пред Дунц и мен. И, разбира се, Хикок беше подписал показанията си още докато бяхме в Лас Вегас… В тях той обвиняваше Смит, че е извършил и четирите убийства. Но отказът ме заинтригува. Попитах Пери защо е променил решението си. Той каза:

— В моите показания всичко е вярно с изключение на две подробности. Ако ми разрешите да поправя тези точки, ще се подпиша.

Можех да предположа за кои точки става дума. Защото единствената съществена разлика между неговия разказ и този на Хикок беше, че той отричаше да е убил Клътърови сам. До този момент се кълнеше, че Хикок е убил Нанси и майка й. И бях прав! — точно това искаше да направи: да признае, че Хикок е казвал истината и че той, Пери Смит, е убил цялото семейство. Каза, че е излъгал, защото, както той се изрази: „Исках да натопя Дик за това, че е такъв подлец! Че куражът му се изпари.“ И причината, поради която искаше да коригира показанията си, не беше, защото неочаквано е решил да бъде по-великодушен към Хикок. Според него прави го заради родителите на Хикок — каза, че му е жал за Диковата майка. „Тя наистина е мил човек. Може би, като научи, че Дик никога не е дръпвал спуска, ще й поолекне. Наистина без Дик нищо от случилото се нямаше да стане и до голяма степен вината е предимно негова. Но фактът, че аз ги убих, не може да се отрече.“

Не бях уверен, че е така. Поне съмненията ми бяха достатъчно основателни, за да не му разреша да промени показанията си. Както казах, ние не зависехме от официалните признания на Смит, за да докажем своята теза. С или без тях доказателствата ни стигаха, за да ги обесим десет пъти.

Самоувереността на Дюи се бе затвърдила, защото бяха намерени две важни веществени доказателства — радиото и бинокълът, които убийците бяха откраднали от Клътъровия дом и продали в Мексико.

Детективът от КБР Харолд Наи бе отишъл със самолет до Мексико Сити и ги беше открил в някакъв заложен магазин. (Освен това, когато диктуваше показанията си, Смит бе посочил и други неща, които имаха доказателствена стойност.)

— Излязохме на шосето и подкарахме в източна посока — беше казал той, когато описваше какво са правили с Хикок след бягството си от сцената на убийството. — Дик караше като бесен. Мисля, че и двамата бяхме опиянени. Аз бях много възбуден и същевременно чувствах голямо облекчение. Не можехме да спрем смеха си. Внезапно всичко ми се видя много смешно… не знам защо… просто така. Но пушката беше окървавена, дрехите ми бяха напръскани с кръв, кръв имаше дори по косата ми. Затова свихме по един черен път и карахме осем мили, докато навлезем в прерията. Чуваха се койоти. Изпушихме по една цигара и Дик продължи да се шегува за станалото там. Излязох от колата, източих малко вода от радиатора и измих цевта на пушката. После с ножа на Дик, с който убих мистър Клътър, издълбах дупка в земята и зарових в нея гилзите, останалото найлоново въже и лейкопласта. След това карахме, докато стигнем шосе 83. Оттам се отправихме на изток към Канзас Сити и Олат. На разсъмване Дик спря пред онези места за почивка, където има открити огнища. Накладохме огън и изгорихме ръкавиците, които носехме, и моята риза. Дик каза, че много му се ще да имаме един бивол да си опечем; каза, че никога не е бил така гладен. Беше почти пладне, когато пристигнахме в Олат. Дик ме остави в хотела и си отиде вкъщи да обядва със семейството си. Да, взе ножа и пушката.

Детективи от КБР, изпратени в дома на Хикок, намериха ножа в една кутия за рибарски принадлежности и пушката, все така небрежно подпряна до стената в кухнята.

Бащата на Хикок, който отказваше да повярва, че неговото „момче“ може да е взело участие „в такова грозно убийство“, и настояваше, че след първата седмица на ноември пушката не е изнасяна от къщи и следователно престъплението не може да е било извършено с нея. Колкото до гилзите, въжето и лейкопласта, те бяха намерени с помощта на Върджил Пиец — служител при управлението по поддържане на шосетата, който заедно с един пикьор преобърна местността, посочена от Пери Смит, сантиметър по сантиметър, и накрая изровиха търсените вещи. По този начин бяха споени и последните звена от веригата на доказателствата. КБР беше изградило едно непоклатимо обвинение, защото проверката установи, че гилзите са от патрони, детонирани именно от ловджийската пушка на Хикок, а остатъците от въжето и лейкопласта бяха еднакви с материалите, употребени за връзване на жертвите и залепване на устата им.

Понеделник, 11 януари. Имам адвокат. Мистър Флеминг. Стар човек с червена вратовръзки.

Осведомен от обвиняемите, че нямат средства да ангажират адвокат, съдът, в лицето на съдията Х. Тейт, назначи за техни защитници двама местни адвокати: мистър Артър Флеминг и мистър Харисън Смит. Флеминг, седемдесет и една годишен, бивш кмет на Гардън Сити, е нисък човек, който оживява невзрачната си външност с доста ярки вратовръзки. Той се противопостави на назначението.

— Не желая! — каза Флеминг на съдията. — Но ако съдът настоява, тогава, разбира се, нямам избор.

Адвокатът на Хикок, Харисън Смит, четиридесет и пет годишен, висок 1,80, запален играч на голф, прие задачата с учтива примиреност.

— Все някой трябва да се заеми с тази работа. Ще направя каквото мога. Съмнявам се обаче, че това би ме направило много популярен тук.

Петък, 15 януари. Мисис Мейър е пуснала радиото в кухнята и чух някой да казва, че прокурорът ще иска смъртно наказание. Богатите никога не увисват на въжето. Само бедните и хората без влиятелни приятели.

Окръжният прокурор Дюън Уест е амбициозен, представителен млад човек на двадесет и осем години, но изглежда на четиридесет, а понякога дори и на петдесет. В изявленията си пред репортерите той каза:

— Ако делото се разглежда пред жури от съдебни заседатели, ще искам от журито, след като ги признае за виновни, да ги осъди на смърт. Ако подсъдимите се откажат от правото си на дело със съдебни заседатели и се признаят за виновни пред съда, ще искам от съдията да произнесе смъртна присъда. Знаех, че ще ми се наложи да реша този въпрос пред себе си, и решението ми не беше взето бързо и лесно. Смятам, че поради бруталността на престъплението и зверската жестокост към убитите единственият начин, по който обществото може да бъде абсолютно защитено, е обвиняемите да бъдат осъдени на смърт. Това е особено вярно за Канзас, тъй като в щата няма присъда „до живот“ без вероятност за предсрочно освобождаване. Хора, осъдени на „до живот“, в действителност лежат средно по-малко от петнадесет години.

Сряда, 20 януари. Искат да ме проверят с детектор за лъжа във връзка с историята Уокър.

Престъпления от такъв размер като Клътъровия случай интересуват властите навсякъде, особено онези детективи, които разследват подобни, но все още неразкрити престъпления. Защото винаги съществува вероятност разрешението на една загадка да разреши и други. Между многото длъжностни лица, интересуващи се от събитията в Гардън Сити, беше и шерифът на окръга Сарасота, Флорида, към която принадлежи Оспри, рибарско селище, недалеч от Тампа и от сцената на друго четворно убийство, извършено в една усамотена скотовъдна ферма около месец след Клътъровата трагедия. За това престъпление Смит беше прочел в един маямски вестник по Коледа. Жертвите бяха пак четиричленно семейство, млада двойка, мистър и мисис Клифърд Уокър, и двете им деца, момче и момиче — всички застреляни в главата с пушка. Тъй като убийците на Клътърови бяха прекарали нощта на 19 декември, датата на убийствата, в един мотел в Талахаси, шерифът на Оспри, който нямаше никакви други улики, естествено много държеше двамата мъже да бъдат разпитани и подложени на полиграфично изследване. Хикок се съгласи. Смит също, като каза на канзаските власти:

— Тогава обърнах внимание на Дик, казах му: обзалагам се, че човекът, който е свършил тая работа, трябва да е чел някъде какво е станало тук, в Канзас. Някой побъркан.

Резултатите от изследването за голямо разочарование на шерифа от Оспри и на Алвин Дюи, който не вярва в изключителни съвпадения, бяха отрицателни. Убиецът на семейство Уокър остана неизвестен.

Неделя, 31 януари. Бащата на Дик дойде да го навести. Казах „здравейте“, когато го видях да минава (край вратата на килията), но той продължи да върви. Може да не ме е чул. Разбирам от мисис М. (Мейър), че мисис Х. (Хикок) не дошла, защото се чувствала много зле. Снегът вали като бесен. Снощи сънувах, че съм с татко в Аляска, и се събудих в локва студена урина!!!

Мистър Хикок прекара три часа при сина си. След това вървя из снега до гарата на Гардън Сити — изтощен от неуморен труд стар човек, отслабнал от рак, който щеше да му отнеме живота след няколко месеца. На гарата, докато чакаше влака за дома си, той поговори с един репортер: „Видях Дик, ъхъ. Имахме дълъг разговор. И мога да ви уверя, че не е тъй, както разправят хората и както пишат вестниците. Тези момчета не са влезли в къщата с намерение да вършат насилия. Моето момче не е имало такава мисъл. Той може да има някои лоши страни, но чак толкова не е лош. Смити е лошият. Дик ми каза, че дори не видял, когато Смити нападнал мъжа (мистър Клътър) и му прерязал гърлото. Той изтичал там само след като ги чул да се боричкат. Дик носел със себе си пушката и ето как ми описа случилото се: «Смити ми взе пушката и просто пръсна мозъка на човека.» И после каза: «Татко, трябваше да грабна обратно пушката и да застрелям Смити. Да го убия, преди той да убие останалите от семейството. Ако бях го направил, сега положението ми щеше да бъде по-добро.» И аз мисля, че той е прав. Но както е сега, както хората са настроени, той няма никаква вероятност да се отърве. Ще ги обесят и двамата. А — добави старецът с премрежени от умора и поражение очи — да обесят момчето ти, да знаеш, че наистина ще го обесят… нищо по-лошо не може да сполети един човек.“

Бащата и сестрата на Пери Смит нито дойдоха да го видят, нито му писаха. Предполагаше се, че Текс Джон Смит промива някъде злато в Аляска и властите въпреки всички усилия не можаха да го открият. Сестрата обясни на детективите, че се страхува от брат си и настоятелно помоли да не му съобщават сегашния й адрес. (Когато казаха това на Смит, той леко се усмихна: „Колко жалко, че тя не беше в къщата през онази нощ. Каква мила сцена щеше да бъде!“)

Като се изключат катеричката, Мейърови и редките консултации с адвоката му, мистър Флеминг, Пери беше много самотен. Липсваше му Дик. „Много мисля за Дик“, писа той един ден в импровизирания си дневник. След арестуването не им бе разрешено да влизат в контакт, а след свободата най-много искаше да поговори с Дик, да бъде пак с него! Дик не беше „твърдата скала“, както някога го беше смятал; „прагматичен“, „мъжествен“, „истинско безочливо момче“; беше доказал, че е „доста слаб и повърхностен“, „подъл страхливец“. Въпреки това от всички хора на света той беше човекът, когото Пери чувстваше най-близък в момента — защото те двамата бяха поне от една порода, братя от Каиново потекло. Отделен от него, Пери се чувстваше „съвсем сам. Като прокажен. С когото само един луд ще иска да има вземане-даване“.

Но по това време, една сутрин към средата на февруари, Пери получи писмо. Пощенското клеймо беше от Рединг, Масачузетс, а съдържанието следното:

Драги Пери, със съжаление научих за бедата, в която си изпаднал, реших да ти пиша и да ти кажа, че те помня и бих искал да ти помогна с всичко, което мога. В случай че не си спомняш името ми, Дон Къливън, прибавям и снимка, правена по време на запознанството ни. Когато неотдавна прочетох за теб във вестника, аз се сепнах и почнах да мисля за ония дни, когато те познавах. Макар че никога не сме били близки, интимни приятели, теб помня много по-добре от повечето момчета, които срещнах в армията. Трябва да е било есента на 1951 г., когато ти беше изпратен в 761-ва сапьорска рота във Форт Люис, Вашингтон. Ти беше нисък (аз не съм много по-висок), набит, мургав, с гъста черна коса и една почти постоянна усмивка на лицето. И понеже беше живял в Аляска, доста момчета те наричаха „ескимоса“… Един от първите ми спомени за теб е прегледът на шкафчетата в помещението ни. Доколкото си спомням, всички шкафчета бяха подредени, дори и твоето, само че вътре то цялото беше облепено с картини на полуголи момичета. Всички бяхме сигурни, че ще имаш неприятности. Но дежурният офицер прегледа набързо и когато свърши и той не ти каза нищо, всички разбрахме, че имаш нерв. Спомням си, че беше доста добър играч на билярд и си представям съвсем ясно как играеше в билярдната на ротата. Беше един от най-добрите шофьори на камион в поделението. Помниш ли армейските полеви задачи, с които излизахме? При едно пътуване през зимата, си спомням, всеки един от нас беше прикрепен към определен камион до приключване на задачата. В нашето поделение военните камиони нямаха отопление и в кабините ставаше много студено. Помня, че ти изряза дупка в дъските на твоя камион, за да може топлината от мотора да прониква в кабината. Причината, поради която помня това тъй добре, е впечатлението, което ти ми направи, защото „увреждането“ на военно имущество беше престъпление, което строго се наказваше. Разбира се, аз бях съвсем новак в армията и вероятно се страхувах да не прескоча правилата, но помня, че ти се усмихна на това (и беше на топло), а аз се тревожех (и мръзнех). Сега се сещам, че ти си купи мотоциклет и смътно си спомням, имаше някакви неприятности с него — преследва те полицията или катастрофира? Каквото и да беше, тогава за пръв път разбрах, че си доста необуздан. Може би някои от спомените ми не са точни; това беше преди повече от осем години и ние бяхме заедно около осем месеца. Но си спомням, че с теб се разбирах много добре и ти ми беше симпатичен. Винаги изглеждаше весел и наперен, беше добър войник и не си спомням да си се оплаквал от нещо. Разбира се, явно беше, че си много своенравен, но в това отношение малко зная за теб. Сега наистина си загазил. Опитвам се да си представя как изглеждаш сега. За какво мислиш. Когато за пръв път прочетох за теб, бях потресен. Наистина! После оставих вестника и се залових да правя нещо друго. Но мисълта ми се върна към теб. Не се задоволявах просто да те забравя. Аз съм или се мъча да бъда доста религиозен. (Католик.) Но не съм бил такъв винаги. Просто се носех по течението, без да мисля за единственото важно нещо. Никога не се замислях за смъртта и вероятността за вечен живот. Живеех твърде бурно: кола, колеж, момичета и тъй нататък. Но малкият ми брат умря от левкемия, когато беше само на седемнадесет години. Той знаеше, че умира, и после се питах какво е мислил тогава. А сега се питам ти какво мислиш. Не знаех какво да кажа на моя брат в последните седмици, преди да умре. Но сега зная какво да кажа на теб. И затова ти пиша: защото бог те е създал, както създал и мене и те обича, както обича и мен. Ние малко знаем за божията воля, но това, което те е сполетяло, можеше да сполети и мен. Твой приятел:

Дон Къливън

Името не означаваше нищо, но Пери веднага го позна на снимката — млад войник с късо подстригана коса и кръгли, твърде сериозни очи. Той препрочете писмото много пъти и макар че намери религиозните намеци съвсем неубедителни („Мъчил съм се да вярвам, но не вярвам, не мога и няма смисъл да се преструвам, че вярвам.“), то го развълнува. Ето един нормален и почтен човек му протягаше ръка, човек, който някога го бе познавал и харесвал; и който сега се подписваше „приятел“. С благодарност той отговори веднага:

„Драги Дон, дявол да го вземе, да, помня Дон Къливън…“

 

 

Килията на Хикок нямаше прозорец. Тя гледаше към един широк коридор с врати на други килии. Но Дик не беше изолиран, имаше хора, с които да разговаря; голям оборот от пияници, фалшификатори, побойници и мексикански скитници. С непринуденото си бъбрене, с мръсните си вицове и смели шеги той беше популярен между затворниците. (Но между тях имаше един, който не можеше да го търпи — някакъв старец, който му съскаше: „Убиец! Убиец!“, и веднъж го заля с кофа помия.) Общо взето, Хикок външно изглеждаше необикновено спокоен млад човек. Когато не разговаряше или не спеше, той лежеше на леглото си, пушеше или дъвчеше дъвка, четеше спортни списания и евтини криминални романи. Често просто лежеше, загледан в голата електрическа крушка, и си подсвиркваше стари любими песни. („Трябва да си била красиво бебе“, „Поемай към Бъфало“) Крушката светеше денонощно и той мразеше монотонния й надзор; пречеше на съня му и, по-точно, излагаше на опасност успеха на тайните му замисли — бягство. Всъщност Дик не беше нито толкова спокоен, колкото изглеждаше, нито толкова примирен; имаше намерение да направи всичко възможно, за да избегне „пътуването до Голямата люлка“. Убеден, че процесът, където и да се гледаше в границите на щата Канзас, ще доведе до тази церемония, той бе решил да разбие затвора, да грабне някаква кола и да вдигне прах. Но първо трябваше да се снабди с оръжие. Няколко седмици си правни „ножче“ — инструмент, много подобен на ледокоп — който ще се намести със смъртоносна елегантност между плешките на заместник-шерифа Мейър. Оръжието се състоеше от дръжка, парче твърда тел, които бяха част от четка за клозет. Беше я задигнал, разглобил и скрил под дюшека си. Късно нощем, когато единствените звуци бяха хъркания, кашлици и тъжното пищене на влаковете, които тътнеха през тъмния град към Санта Фе, той пилеше жицата о циментовия под на килията. И докато работеше, си измисляше план за бягство.

Веднъж, първата година след като бе завършил гимназия, Хикок пропътува на автостоп Канзас и Колорадо.

— То беше, когато търсех работа. Пътувах с един камион. Шофьорът и аз малко се спречкахме, почти без причина, но той се нахвърли отгоре ми, удари ме по лицето и ме изрита навън. Просто ме остави на пътя. Високо горе в планините Роки. Валеше лапавица и аз вървях мили наред. От носа ми течеше кръв като от петнадесет заклани прасета. По едно време дойдох до няколко дървени хижи върху горист хълм. Летни хижи, всички заключени и необитавани по това време на годината. Разбих вратата на една и влязох. Вътре имаше дърва за горене, консерви и дори малко уиски. Останах там повече от седмица и това е едно от най-хубавите ми преживявания. Въпреки че носът много ме болеше и очите ми бяха жълто-зелени от удара. А когато снегът спря, показа се слънцето. Никога не сте виждали такова небе. Като в Мексико. Ако, разбира се, в Мексико имаше студен климат. Претърсих и другите хижи, намерих малко пушена шунка, едно радио и една пушка. Беше чудесно. Цял ден бях на открито с оръжие и лицето ми на слънце. Чувствах се добре — като Тарзан. Всяка вечер ядях фасул и пържена шунка, увивах се с одеяло до огъня и заспивах, докато слушах радио. Никой не дойде наблизо. Обзалагам се, че бих могъл да стоя там до пролетта.

Ако бягството успееше, това бе пътят, който Дик беше избрал — да тръгне към Колорадските планини, да намери там хижата, в която да може да се укрива до пролетта. (Разбира се, сам. Бъдещето на Пери не го засягаше.) Перспективата за едно толкова идилично временно прекарване го вдъхновяваше и той така изпили телта, че я направи гъвкава и остра като кинжал.

 

 

Четвъртък, 10 март. Шерифът претърси всички килии и намери „ножче“ под дюшека на Д. Питам се какво е имал наум (усмихвам се).

Наистина Пери не мислеше, че работата е за смях, защото Дик, размахвайки опасно оръжие, би изиграл решителна роля и за плановете, които Пери сам подготвяше. С минаването на седмиците той опозна живота на площада пред съда, неговите обитатели и навиците им. Котките например: двата мършави сиви котарака, които винаги привечер се появяваха и обикаляха площада, спирайки се да оглеждат паркираните наоколо коли — държането им озадачаваше Пери, но мисис Мейър му обясни, че котките се навъртат за мъртви птички, притиснати между решетките на радиаторите. Оттогава насетне бе болезнено за него да наблюдава котараците. „Защото по-голямата част от живота си съм правил каквото те правят. Същото!“

Един човек също правеше особено впечатление на Пери — стегнат, изправен мъж, с коса като сребристосиво кепе, пълно лице и ясно очертана долна челюст. Когато беше сам, имаше вид на свадлив — ъглите на устата му бяха извити надолу, очите сведени, сякаш унесен в невесели мисли. Беше олицетворение на неумолима строгост. И все пак не беше съвсем така, защото понякога затворникът го виждаше да се спира и разговаря с познати, да се шегува и да се смее с тях. Тогава изглеждаше безгрижен, весел, общителен. „От онези хора, които виждат човешката страна на въпроса“ — важно обстоятелство, защото човекът беше Роулънд Х. Тейт, съдия от 32-ра юридическа секция, който щеше да бъде председател на съда в процеса „Щат Канзас срещу Смит и Хикок“. Тейт, както скоро научи Пери, беше старо и уважавано име в Западен Канзас. Съдията беше богат, развъждаше коне, притежаваше много земя и казваха, че жена му е много красива. Имаше двама сина, но по-малкият беше починал, трагедия, която много се отрази върху родителите и ги принуди да осиновят едно доведено в съда изоставено, бездомно момченце. „Струва ми се, че има добро сърце — каза веднъж Пери на мисис Мейър. — Може би ще бъде по-снизходителен към нас.“

Всъщност Пери не разчиташе на това; той вярваше в думите, които бе писал на Дон Къливън, с когото сега кореспондираше редовно; неговото престъпление беше „непростимо“ и той беше убеден, че ще „изкачи онези тринадесет стъпала“. Но все пак имаше известни надежди, защото и той беше замислил бягство. Зависеше от двама млади хора, които бе забелязал, че го гледат. Единият беше червенокос, другият с тъмна коса. Понякога, застанали на площада под прозореца на килията, те му се усмихваха и му правеха знак — или така поне той си въобразяваше. Никога не разменяха думи и след като постояваха около минута, те си отиваха. Но затворникът беше убеден, че младежите, вероятно водени от желание за приключения, имат намерение да му помогнат да избяга. С тази цел той нарисува карта на площада, посочвайки местата, където най-удобно би се паркирала „кола за бягството“. Под картата написа: „Имам нужда от трионче №5. Нищо друго. Но съзнавате ли какви ще бъдат последствията, ако ви хванат? (Кимнете, ако знаете.) То може да означава дълго лежане в затвора. А може и да ви убият. И всичко това за някого, когото не познавате. По-добре помислете още веднъж! Сериозно! Освен това откъде да знам дали мога да ви се доверя? Отде да знам, че не е номер да ме изкарате вън и да ме застреляте? Ами Хикок? Всички приготовления трябва да включват и него.“

Пери пазеше този документ на масата си, завит и готов да бъде пуснат от прозореца следващия път, когато младежите дойдат. Но те вече не се появиха, той не ги видя. Накрая почна да се чуди дали не са били мираж. (Мисълта, че може би не е нормален, може би е луд, го беше тревожила дори „когато бях малък и моите сестри ми се подиграваха, защото обичах лунната светлина. Обичах да се крия в сянката и да наблюдавам луната.“) Призраци или не, Пери престани да мисли за младите хора. Друг начин за бягство, самоубийството, ги измести от размишленията му и въпреки мерките на пазача (огледало, колан, вратовръзка, връзките на обувките бяха иззети) той беше измислил начин как да го извърши. В неговата килия също имаше вечно горяща електрическа крушка, но за разлика от Хикок имаше метла и като прихващаше крушката с краищата на метлата, можеше да я отвърти. Една нощ сънува, че е отвъртял крушката, счупил я и със счупеното стъкло е прерязал вените на китките и на глезените си. „Усетих, че дъхът и светлината ме напускат — каза той, когато по-късно описваше съня си. — Стените на килията паднаха, небето се разтвори и аз видях голямата жълта птица.“ През целия му живот — като зле гледано дете, като разпуснат младеж, като затворник — огромната жълта птица с глава на папагал се беше възвисявала в сънищата на Пери. Ангел отмъстител, който унищожаваше враговете му или, както сега, го спасяваше от смъртна опасност: „Тя ме вдигна, понесе ме нагоре… нагоре, сякаш бях лек като мишка. Виждах площада долу, хората тичаха, шерифът стреляше по нас, всички бяха побеснели от яд, че съм свободен, че летя, че съм по-щастлив от тях.“

 

 

Процесът беше насрочен за 22 март 1960 г. В седмицата преди тази дата адвокатите от защитата често се консултираха с обвиняемите. Разискваха дали ще бъде целесъобразно да настояват делото да се гледа в друг град, но както по-възрастният адвокат — мистър Флеминг, посъветва клиента си: „Няма значение къде в Канзас ще се гледа делото. Настроението в целия щат е еднакво и за нас вероятно е най-добре да останем в Гардън Сити. Това е набожен град. Единадесет хиляди жители и двадесет и две черкви. Повечето от проповедниците са противници на смъртното наказание, казват, че не е нравствено, не е християнско; дори пастор Коуън, свещеникът на Клътърови и много близък техен приятел, е държал проповед против смъртното наказание, имайки предвид този случай. Не забравяйте, че всичко, за което можем да се надяваме, е да спасим живота ви. Мисля, че вероятността тук е същата, както и във всеки друг град.“

Скоро след изготвянето на обвинителния акт срещу Хикок и Смит адвокатите им се явиха пред съдията Тейт да направят предложение и да настояват за основно психиатрично изследване на обвиняемите. По-точно, от съда бе поискано да разреши на щатската болница в Ларнъд, Канзас — психиатрическа болница с максимум предпазни удобства, — да приеме затворниците за изследвания с цел да се удостовери дали единият от тях или и двамата са „душевноболни или психопати, неспособни да разберат положението си и да съдействат на защитата“.

Ларнъд е на сто мили източно от Гардън Сити. Адвокатът на Хикок, Харисън Смит, уведоми съда, че е ходил там предния ден и се е съвещавал с няколко лекари. „Тук, в нашата болница, няма квалифицирани психиатри. Фактически Ларнъд е единственото място в радиус от двеста двадесет и пет мили, където се намират такива специалисти — лекари, способни да извършат основна психиатрична експертиза. За това е необходимо време. От четири до осем седмици. Но хората, с които разговарях по въпроса, казаха, че са съгласни да почнат работа веднага; и естествено понеже е щатска болница, това няма да струва на окръга ни стотинка.“

На този план се противопостави извънредният заместник-прокурор Логън Грийн. Той беше сигурен, че „временна лудост“ ще бъде тезата, която противниците му ще се опитат да поддържат в предстоящия процес — страхуваше се, че крайният резултат от това предложение ще е, както той предсказа в един частен разговор, появата на „глутница лечители на болни глави“, симпатизиращи на обвиняемите. („Тези хора винаги плачат за убийците. Никога не помислят за жертвите.“) Нисък, свадлив, родом от Кентъки, Грийн най-напред изтъкна, че канзаският закон по отношение на въпроса за вменяемостта се придържа към стария британски закон на Мънотън, който гласи: ако обвиняемият разбира естеството на своето деяние и съзнава, че е престъпно, то в такъв случай той е умствено компетентен и е отговорен за действията си. „Освен това — заяви Грийн — в канзаските закони никъде не е казано, че медицинската експертиза трябва да бъде извършена от лекари със специална квалификация: просто обикновени лекари — неспециалисти. Тони с всичко, което изисква законът. Всяка година в окръга се освидетелстват хора, за да бъдат изпратени на лечение в съответно болнично заведение. Никога не викаме специалисти от Ларнъд или от някакви други психиатрични институти. Нашите местни лекари се занимават с това. Не е голяма работа да се разбере дали един човек е луд или психопат. Съвсем не е необходимо и е губене на време да пращаме обвиняемите в Ларнъд.“

Адвокатът Смит възрази, че сегашното положение е много по-сериозно от една обикновена консултация на вменяемост в хода на предварителното следствие. Сега два живота са поставени на карта. Каквото и да е престъплението им, тези хора имат право на изследване от опитни специалисти. „Психиатрията — обърна се той направо към съдията — се е развила много през последните двадесет години. Федералните съдилища вървят в крак с тази наука, когато се касае за лица, обвинени в криминални престъпления. Струва ми се, че имаме прекрасна възможност да приложим новите концепции в тази област.“

Но това беше възможност, която съдията предпочиташе да отхвърли, защото, както отбеляза веднъж един юрист: „Тейт е това, което бихте назовали юрист, придържащ се към закона, никога не прави експерименти и спазва строго текста.“ Но същият човек бе добавил: „Ако съм невинен, той е първият, който бих искал да ме съди, а ако съм виновен — последният.“ Съдията Тейт не отхвърли изцяло искането на защитата. Той постъпи точно според закона — назначи комисия от трима лекари от Гардън Сити и им нареди да се произнесат за вменяемостта на затворниците. (В определеното време тримата медици се срещнаха с обвиняемите и след като разговаряха с тях около час и ги поразпитаха, произнесоха се, че и двамата са напълно нормални. Когато съобщиха диагнозата на Пери Смит, той каза:

— Как могат да знаят? Те искаха просто да бъдат забавлявани. Да чуят всички мрачни подробности от собствената отвратителна уста на убиеца. О, как блестяха очите им!

Адвокатът на Хикок също бе ядосан; замина пак за щатската болница в Ларнъд, където потърси безплатната помощ на психиатър, готов да отиде в Гардън Сити и да интервюира обвиняемите. Лекарят, който се съгласи, д-р У. Мичел Джонс, беше изключително компетентен. Нямаше още тридесет години, но беше голям специалист по криминална психология, беше учил и работил в Европа и в Щатите. Съгласи се да прегледа Хикок и Смит и ако след този преглед има основание, да свидетелства в тяхна полза.

На 14 март сутринта защитата пак застана пред съдията Тейт, сега да моли за отлагане на процеса, който беше насрочен след осем дни. Бяха изтъкнати две причини: първата, че „най-важният свидетел“ — бащата на Хикок, в момента е много болен и не може да се яви. Втората беше от по-деликатно естество. През изминалата седмица по витрините на града, в банките, в ресторантите и на гарата се беше появила обява с едро написани букви:

„Търг в стопанството на Х. У. Клътър — 21 март 1960 г. Наддаването ще стане в Клътъровата ферма.“

— Естествено — обърна се Харисън Смит към съдията, разбирам, че е невъзможно да се докаже злонамереност. Но тази продажба на имуществото на жертвите ще се състои след седмица, с други думи, точно един ден преди да започне процесът. Дали това е злонамерено по отношение на обвиняемите, не мога да твърдя, но тези обяви заедно със съобщенията във вестниците и по радиото са едно постоянно напомняне на всеки тукашен гражданин за престъплението, а от тези хора сто и петдесет са посочени като евентуални съдебни заседатели.

Но това не направи впечатление на съдията Тейт. Той отхвърли молбата без коментари.

 

 

В началото на годината съседът на мистър Клътър, Хидео Ашида, продаде на търг земеделските си машини и съоръжения и се премести в Небраска. Продажбата, която се считаше за успешна, събра не повече от сто купувача. Търгът в Клътъровото стопанство привлече над пет хиляди души. Холкъмци бяха очаквали необикновен приток на хора — дамският кръжок към холкъмската църква превърна един от Клътъровите хамбари в павилиони за закуски. Там складираха двеста домашни баници, сто двадесет и пет кюфтета и тридесет килограма шунка — но никой не беше подготвен за такъв наплив. Това беше търгът с най-много участници в историята на Западен Канзас. Към Холкъм се отправиха коли от половината окръзи в щата, а също и от Оклахома, Колорадо, Тексас и Небраска. Наредиха се една до друга по алеята към „Ривър Вали“.

За пръв път след разкриването на убийствата се разрешаваше на външни лица да посетят Клътъровото стопанство и любопитството обясняваше присъствието на може би една трета от огромната тълпа. И, разбира се, времето също помогна да дойдат, защото до средата на март дълбокият зимен сняг се беше вече разтопил и под него, съвсем размразена, се показа земята — декар след декар, с кал до глезените. А фермерът няма много работа, преди тя да поизсъхне.

— Земята е мокра и неприятна — каза мисис Бил Рамзи, жена на фермер. — Нищо не може да се работи. Решихме, че можем да дойдем с колата на търга.

Денят беше наистина прекрасен. Пролет. Калта беше изобилна, но слънцето, тъй дълго скривано от сняг и облаци, изглеждаше съвсем свежо, а дърветата — овощната градина на мистър Клътър от круши и ябълки, брястовете, засенчващи алеята, бяха оцветили клоните си с нова девствена зеленина. Чудесната поляна около Клътъровата къща се беше раззеленила наново и любопитни жени, желаещи да хвърлят поглед по-отблизо в необитавания дом, газеха по нея и надничаха през прозорците, сякаш се надяваха и се страхуваха да съзрат в мрака, зад снежните цветни пердета зловещи призраци.

Аукционерът хвалеше стоките си с викове — трактори, камиони, колички, бурета с гвоздеи, ковашки чукове, неупотребяван дървен материал, гюмове за мляко, желязо за щамповане, коне, подкови — изобщо всичко, необходимо за работа в една ферма — от въже и хамути до дезинфекционни средства и алуминиеви корита. Възможността да се купи тази стока на сносна цена беше привлякла повечето хора. Ръцете на наддаващите се издигаха плахо, загрубели от работа ръце, които не се решаваха да се разделят с трудно спечелени пари; но нищо не остана непродадено. Намери се дори един, който искаше да получи връзка ръждясали ключове, а някакъв млад каубой с бледожълти ботуши купи камионетката „Койот“ на Кениън Клътър — разнебитената кола, с която убитото момче беше гонило койотите в лунни нощи.

Помощниците, хората, които изнасяха по-дребните предмети на подиума до аукционера, бяха Пол Хелм, Вик Ирсик и Алфред Стоклайн — всички стари и все още верни служещи на покойния Хърбърт У. Клътър. Да помагат в продажбата на неговото имущество, беше и тяхната последна услуга, защото днес беше и последният им ден във фермата „Ривър Вали“. Стопанството беше дадено под наем на един фермер от Оклахома и отсега нататък непознати хора щяха да живеят и да работят тук. И докато разпродажбата напредваше и земните притежания на мистър Клътър намаляваха и изчезваха, Пол Хелм, спомняйки си погребението на убитото семейство, каза:

— Това прилича на второ погребение.

Последен продадоха добитъка от преграденото в двора място — предимно коне, включително и Нансиния кон, големия дебел Бейб, който беше много стар. Беше късно следобед, учебните занятия бяха свършили и няколко съученички на Нанси се намираха между тълпата, когато наддаването за коня почна. И Сюзън Кидуел беше там. Сю, която беше приютила друг любимец на Нанси — една котка, съжаляваше, че не може да осигури дом и на Бейб, защото обичаше стария кон и знаеше колко много го беше обичала Нанси. Двете момичета често бяха яздили заедно върху широкия гръб на Бейб, бяха пресичали бавно житните ниви през горещите летни вечери и бяха отивали към реката, а после във водата. Конят газеше срещу течението, докато тримата ставаха „хладни като риби“, както се изрази веднъж Сю. Но тя нямаше къде да държи кон.

— Чувам 50… 65… 70 — наддаването вървеше мудно, никой, изглежда, не искаше Бейб и човекът, който го купи, един фермер от Менонит, каза, че може да го използва за оран. Плати за него седемдесет и пет долара. Когато го изведе от оградата, Сю Кидуел изтича напред, вдигна ръка, като че искаше да махне за довиждане, но вместо това я притисна до устата си.

 

 

В навечерието на процеса вестник „Телеграм“ напечата уводна статия, в която се казваше:

„Може би някои мислят, че с откриването на този сензационен криминален процес очите на целия народ ще бъдат обърнати към Гардън Сити. Но не е така. Дори само на сто мили на запад оттук, в Колорадо, малко са хората, които знаят за случая повече подробности от това, че са били избити няколко души от едно семейство. Тъжен показател за отношението на обществото към престъпността в нашата страна. От убийството на четиримата Клътърови през есента досега бяха извършени няколко други подобни масови убийства в различни части на страната. Само три-четири дни преди този процес във вестниците се появиха съобщения за най-малко три нови масови убийства. В заключение това престъпление и този процес са просто един от многото подобни случаи, за които хората са чели и забравили…“

Макар очите на нацията да не бяха обърнати към тях, главните участници в процеса от секретаря протоколчик до съдията в сутринта на първото съдебно заседание даваха с държанието си да се разбере, че съзнават изключителната сериозност на своята роля. И четиримата адвокати бяха с нови костюми; новите обувки върху големите крака на прокурора скърцаха при всяка негова крачка. Хикок също беше спретнато облечен в дрехи, донесени от родителите му: хубави сини панталони от вълнен плат, бяла риза, тъмносиня връзка. Само Пери Смит, който не притежаваше нито сако, нито връзка, изглеждаше съвсем неподходящо облечен. Със спортна отворена риза (взета назаем от мистър Мейър) и сини дочени панталони с навити маншети, той изглеждаше самотен и неподходящ за обстановката като чайка сред житна нива.

Залата, непретенциозно помещение на третия етаж в съдебната сграда на окръга Фини, има сивкави стени и мебелировка от тъмно лакирано дърво. Във вторник сутринта, на 22 март, скамейките бяха заети само от мъже, живущи във Фини — всичките призовани като евентуални съдебни заседатели. Но като че ли малко от тях проявяваха подобно желание. (Един кандидат за съдебен заседател при разговор с друг каза: „Не ме бива за тая работа. Не чувам добре.“ Неговият приятел след кратко размишление отговори лукаво: „Всъщност и аз недочувам.“) Общо взето, предполагаше се, че изборът на съдебни заседатели ще отнеме няколко дни. Но в действителност процедурата свърши за четири часа; нещо повече, съдебните заседатели, включително и двама резервни членове, бяха избрани от първите четиридесет и четири кандидата. Седем бяха отхвърлени по предявени от защитата искания за отвод и трима бяха освободени по настояване на прокурора; двадесет други отпаднаха или защото бяха против смъртното наказание, или защото (както признаха) имат вече твърдо установено мнение за вината на обвиняемите и няма да бъдат безпристрастни. От избраните накрая четиринадесет души шест бяха фермери, един аптекар, управител на разсадник, чиновник в летище, сондьор на кладенци, двама търговски пътници, един машинист и отговорникът на спортната площадка „Рей“. Всички бяха семейни (някои от тях имаха по пет или повече деца) и ревностни привърженици на някои от местните църкви.

По време на клетвения разпит четиримата казаха пред съда, че познават лично, но не отблизо мистър Клътър; при по-подробен разпит всеки от тях увери съда, че това обстоятелство няма да му попречи да вземе безпристрастно решение. Когато запитаха чиновника от летището, човек на средна възраст на име Н. Л. Дънан, за мнението му за смъртното наказание, той каза:

— Общо взето, аз съм против. Но в този случай не съм! — За някои от присъствуващите тази декларация прозвуча като ясно подчертана предубеденост. Въпреки това Дънан беше приет за съдебен заседател.

Обвиняемите наблюдаваха безучастно процедурата на клетвения разпит. Предния ден д-р Джонс, психиатърът, който се беше съгласил да ги прегледа безплатно, разговаря поотделно с всеки един от тях близо два часа. Накрая им предложи да му напишат някои данни за живота си и сега, докато си избираха съдебни заседатели, съчиняването на тези автобиографии занимаваше обвиняемите. Бяха седнали един срещу друг в двата края на адвокатската маса. Хикок пишеше с писалка, а Смит с молив. Смит написа:

Името ми е Пери Едуард Смит. Роден съм на 27 октомври 1928 година в Хънтингтън, окръг Елко, Невада, който е разположен недалеч от богатите пристанища, тъй да се каже. Спомням си, че в 1929 нашето семейство е предприело едно рисковано преместване в Джупо, Аляска. Семейството ми се състоеше от брат ми Текс младши (по-късно той промени името си на Джеймс поради нелепостта на името Текс и защото, мисля, че мразеше баща ни и детството си — дело на майка ми), сестра ми Фърн (тя също промени името си на Джой), сестра ми Барбара и аз… В Джупо баща ми правеше контрабанда със спиртни напитки. Предполагам, че по това време майка ми се запозна с алкохола. Тя и баща ми започнаха често да се карат. Спомням си, че майка ми си беше „поканила“ гости — някакви моряци, докато баща ми отсъстваше. Когато се върна, последва бой и баща ми след груба борба изхвърли моряците, но продължи да налага майка ми. Страшно се изплаших, всъщност всички ние, децата, бяхме ужасени. Плачехме. Страх ме беше, защото мислех, че баща ми ще удари и мен, и защото биеше майка ми. Не разбирах всъщност защо я бие, но чувствах, че тя трябва да е извършила нещо ужасно… Следното, което смътно си спомням, е, че живеехме във Форт Браг, Калифорния. Бяха подарили на брат ми детска пушка. Той стреля по едно колибри и след като го уби, съжаляваше. Поисках да ми даде да стрелям и аз, той ме отблъсна и каза, че съм още много малък. Толкова ме ядоса, че се разплаках. След като спрях да плача, пак ме хвана яд и вечерта, когато пушката беше зад стола на брат ми, аз я грабнах, насочих я към ухото на брат ми и изревах: БАМ! Баща ми (или майка ми) ме наби и ме накара да се извиня. После брат ми стреля по един голям бял кон, който мина покрай нас, язден от наш съсед на път за града. Съседът хвана брат ми и мен, както се криехме в храстите, и ни заведе при татко. Ядохме хубав бой и на брата ми скриха пушката. Аз бях много доволен, че му я взеха!… Това е всичко, което помня от времето, когато живеехме във Форт Браг. (О, ние, децата, скачахме с отворен чадър от купа сено на земята.) Следващият ми спомен е няколко години по-късно, когато живеехме в Калифорния или Невада. Спомням си една много отвратителна случка с майка ми и един негър. През лятото ние, децата, спяхме на верандата. Едно от леглата беше точно под прозореца на стаята на родителите ми. И всички ясно видяхме през полуспуснатите пердета какво става вътре. Татко беше наел един негър (Сам) да върши едно друго във фермата, докато той работеше някъде надолу по шосето. Идваше си късно вечер със своята камионетка модел „А“. Не си спомням развоя на събитията, но предполагам, че татко е знаел или е подозирал какво става. То завърши с раздяла между мама и татко и мама ни заведе в Сан Франциско. Тя избяга с татковата камионетка и с всички сувенири, които той бе донесъл от Аляска. Мисля, че беше в 1935 (?)… Във Фриско непрекъснато имах неприятности. Бях почнал да скитам с една тайфа; всички в нея бяха по-големи от мен. Майка ми беше вечно пияна, никога не беше в състояние да печели и да се грижи за нас. Скитах свободен и див като койот. Не знаех какво е ред и дисциплина. Нямаше кой да ме научи кое е редно и кое не е. Излизах и се прибирах, когато си исках — до първата ми среща с Неприятността. Много, много пъти влизах и излизах от изправителни домове — за бягство от къщи, за кражби. Спомням си едно такова място, където бях изпратен. Имах слаби бъбреци и си намокрях леглото всяка вечер. Това беше много унизително за мен, но не можех да се контролирам. Надзирателката ме биеше жестоко и ме наричаше с разни имена, и ми се подиграваше пред всички момчета. Идваше в най-различни часове през нощта да види дали съм намокрил леглото. Отвиваше ме и жестоко ме биеше с един голям черен кожен колан. Хващаше ме за косата, измъкваше ме от леглото и ме влачеше до банята; Хвърляше ме във ваната и пущаше студената вода, казваше ми да се измия и да изпера чаршафите. Всяка нощ беше кошмар. По-късно тя реши, че ще е много смешно, ако намаже половия ми орган с някакво мазило. Това беше почти непоносимо. Пареше ужасно. По-късно я уволниха. Но то никак не промени чувствата ми към нея и какво ли не съм искал да й направя на нея и на всички, които са ми се подигравали.

После, понеже д-р Джонс му беше казал, че трябва да има данните същия следобед, Смит мина направо към юношеските си години, когато той и баща му живеели заедно и скитали из целия запад и из Далечния Запад, търсили злато, били трапери, вършили каквато работа намерят:

Обичах баща си, но имаше моменти, когато тази любов и привързаност, която имах към него, пресъхваше от сърцето ми като ненужна вода. Всеки път, когато не се опитваше да разбере моите затруднения. Да ми даде малко внимание, право на мнение и на отговорност. Трябваше да избягам от него. Когато бях на шестнадесет години, постъпих в търговската флота. В 1948 отидох войник. Офицерът, който приемаше новобранци, ми помогна, повиши оценката от проверочния ми изпит. Оттогава нататък почнах да разбирам значението на образованието. Това само увеличи омразата и горчивината, които питаех към хората. Почнах да се забърквам в побоища. Хвърлих един японски полицай от моста във водата. Бях съден от военен съд за изпотрошаване на едно японско кафене. Втори път бях съден от военен съд в Киото, Япония, за кражба на японско такси. Бях във войската почти четири години. Докато служих в Япония и Корея, имах много буйни пристъпи на ярост. В Корея прекарах петнадесет месеца, бях преместен и изпратен обратно в Щатите, където ми уредиха специално посрещане като първия ветеран от Корея, завърнал се на територията на Аляска. Писаха във вестниците, сложиха снимката ми, платиха ми пътя за самолета до Аляска и всички гарнитури… Завърших военната си служба във Форт Люис, Вашингтон.

Моливът на Смит пишеше почти неразбираемо, докато той бързаше към последните събития в живота си: злополуката с мотоциклета, която то осакати, кражбата във Филипсбърг, Канзас, която го доведе до първата му присъда:

… бях осъден на пет до десет години за кражба чрез взлом и бягство от затвора. Чувствах, че постъпиха много несправедливо с мен. Станах извънредно озлобен, докато бях в затвора. Когато излязох, трябваше да отида в Аляска при баща си. Не отидох. Известно време работих в Невада и Айдахо, после отидох в Лас Вегас и оттам в Канзас. Тук попаднах в положението, в което съм сега. Нямам време за повече.

Той се подписа и прибави под името си:

Бих искал пак да поговоря с вас. Има много неща, които не съм казал и които могат да ви заинтересуват. Винаги се чувствам много развълнуван, когато съм между хора с определена цел и с чувство за дълг. Това почувствах, докато разговаряхте с мен.

Хикок не пишеше задълбочено като другаря си. Той често спираше да слуша разпита на предложените съдебни заседатели или да гледа лицата около себе си. Най-често, и то с явно неудоволствие, наблюдаваше мускулестото лице на окръжния прокурор Дюън Уест, който беше негов връстник — двадесет и осем годишен. Но автобиографията, написана с обработен почерк, който напомняше косо падащ дъжд, беше готова, преди още съдът да прекрати работата си за деня:

Ще се опитам да ви разкажа всичко, което мога, за себе си, макар по-голямата част от детството ми да е мъгляв спомен — до десетия ми рожден ден. Ученическите ми години преминаха по съвсем същия начин както на повечето момчета от тая възраст. Имах своя дял от побоища, момичета и други неща, които вървят с едно подрастващо момче. Животът ми вкъщи също беше нормален, но както ви казах и преди, почти никога не ми разрешаваха да изляза от нашия двор и да посещавам другарите си. Баща ми винаги е бил много строг към нас (брат му и той) в това отношение. Трябваше и доста да му помагам из къщи… Мога да си спомня само едно спречкване между майка ми и баща ми, което беше от значение, но за какво беше, не зная… Татко веднъж ми купи велосипед и мисля, че бях най-щастливото момче в града. Беше дамско колело, но той го преправи на мъжко, боядиса го и то стана като ново. Когато бях малък, имах много играчки, много за финансовите възможности на родителите ми. Винаги сме били това, което се казва полубедни. Никога не сме мизерствали, но няколко пъти почти стигнахме до това състояние. Баща ми беше много работлив човек и полагаше всички усилия да ни изхрани. Майка ми също е много работна. Къщата й винаги беше спретната и винаги имахме достатъчно чисти дрехи. Помня, че баща ми носеше от онези старомодни каскети и ме караше и аз да нося такъв, а аз не ги харесвах… В гимназията се проявявах наистина добре, първите една-две години имах високи бележки. Но по-късно почнах малко да изоставам. Имах приятелка. Беше мило момиче и никога не се опитах да я докосна, само я целувах. Беше истинско, чисто ухажване… Докато бях ученик, вземах участие във всички видове спорт и получих девет грамоти. Баскетбол, футбол, надбягване, бейзбол… Най-хубавата ми година беше последната. Нямах постоянна приятелка, просто ходех, с която намеря. Тогава за пръв път имах сношение с момиче. Разбира се, на другарите си разправях, че съм имал много момичета… Получих предложение от два колежа да участвам в техни отбори, но не отидох. След завършване на гимназията постъпих на работа в железопътната компания „Санта Фе“ и останах там до зимата на следващата година, когато ме уволниха. През пролетта си намерих работа в „Роърк Мотър Къмпъни“. Работих там около четири месеца и катастрофирах с кола на компанията. Лежах няколко дни в болница с тежки наранявания в главата. Докато бях в такова състояние, не можех да си намеря друга работа, затова почти цялата зима бях без работа. Междувременно се запознах с едно момиче, в което се влюбих. Баща й беше баптистки проповедник и ме ненавиждаше. През юли се оженихме. Баща й беснееше, докато разбра, че е бременна. Но въпреки това той никога не промени отношението си към мен и то ми влияеше винаги зле. След женитбата си работих в една сервизна станция близо до Канзас Сити. Работех от 8 вечерта до 8 сутринта. Понякога жена ми стоеше до мен по цяла нощ, страхуваше се, че няма да издържа на безсънието и идваше да ми помага. Тогава ми предложиха работа в „Пери Понтиак“. Приех с радост. Беше много хубава работа, макар че не печелех много — седемдесет и пет долара седмично. Разбирах се добре с другите работници и шефът ме харесваше. Там работих пет години… През това време почнах да върша най-долните неща, които съм вършил в живота си…

Тук Хикок разкри педофилистичните си наклонности и след като описа няколко характерни преживявания, продължи:

Зная, че е нередно, но в момента никога не мисля редно ли е, или не е. Същото е и с краденето. Изглежда да е някакъв импулс. Не ви казах едно нещо във връзка с Клътъровата история. Преди да отида в къщата им, знаех, че там има момиче. Мисля, че главната причина за отиването ми там беше не да ги ограбя, а да изнасиля момичето. Защото много мислех за това. То е една от причините, поради които не исках да се откажа, когато веднъж почнахме. Дори след като видях, че няма каса. Докато бях там, завъртях се около момичето, но Пери не ми даде никаква възможност. Надявам се, че само вие ще знаете за това, защото не съм го казвал дори и на адвоката си. Има и други неща, които трябва да ви кажа, но се страхувам да не се научат родителите ми. Защото повече се срамувам от тях (нещата, които съм вършил), отколкото от обесването… Боледувал съм. Мисля, че причината е автомобилната катастрофа. Пристъпи на загубване на съзнание, а понякога кръвоизливи от носа и от лявото ухо. Такъв кръвоизлив получих у едни хора, които живеят на юг от фермата на родителите ми и се наричат Крист. Не много отдавна от главата ми излезе парченце стъкло. Показа се в ъгъла на окото и татко ми помогна да го извадя… Смятам, че е необходимо да ви кажа причините за моя развод и за отиването ми в затвора. То почна в началото на 1957 г. Жена ми и аз живеехме в апартамент в Канзас Сити. Бях напуснал работата си в автомобилната компания и си отворих собствен гараж. Наех помещението от жена, която имаше снаха на име Маргарет. Запознах се нея, когато работех в гаража един ден, и отидохме да изпием чаша кафе. Съпругът й служеше във флотата. Накратко, почнах да излизам с нея. Жена ми подаде молба за развод. Аз почнах да мисля, че никога не съм обичал жена си, защото, ако я обичах, нямаше да направя всички неща, които направих. Затова й дадох развод. Почнах да пия и бях пиян почти цял месец. Зарязах работата си, харчех повече, отколкото печелех, фалшифицирах чекове и накрая станах крадец. За последното бях изпратен в затвора… Моят адвокат ми каза, че трябва да бъда откровен с вас, тъй като вие можете да ми помогнете. А както знаете, аз имам нужда от помощ.

 

 

Следващия ден съдията даде официален ход на делото и за пръв път в съдебната зала бяха допуснати обикновени зрители. Залата беше много малка и можеше да побере само ограничен процент от онези, които искаха да влязат. Най-добрите места бяха запазени за двадесет души от пресата и за такива специални хора като родителите на Хикок и Доналд Къливън (който по желание на адвоката на Пери Смит дойде от Масачузетс да даде характеристика за своя бивш другар от армията). Пусна се слух, че двете дъщери на Клътърови ще присъстват, но те не бяха там и не дойдоха на нито едно от заседанията на съда. Семейството беше представено от по-младия брат на мистър Клътър, Артър, който беше изминал сто мили с кола, за да бъде на процеса. Той каза пред журналистите:

— Искам просто да ги поразгледам (Хикок и Смит). Искам само да видя какви животни са. Чувствам, че бих могъл да ги разкъсам на парчета.

Той седна точно зад подсъдимите и почна да ги фиксира с изключително вторачен поглед, сякаш имаше намерение да ги рисува по-късно по памет. По едно време, като че принуден от волята на Артър Клътър, Пери Смит се обърна и го погледна. Позна лице, много подобно на лицето на човека, когото беше убил: същите кротки очи, тесни устни, волева брадичка. Пери дъвчеше дъвка, но спря да дъвче и сведе очи, измина минута… после челюстите му започнаха пак да се движат. С изключение на този момент Смит и Хикок седяха в съдебната зала и привидно се държаха безразлично и спокойно; дъвчеха дъвка и с уморено нетърпение тропаха с крак, когато обвинението извика първия си свидетел.

Нанси Юълт. А след Нанси Сюзън Кидуел. Момичето описа какво са видели при влизането си в Клътъровата къща в неделя на 15 ноември; тихите стаи, празна чантичка на кухненския под, слънчева светлина в една спалня и тяхната приятелка, потънала в собствената си кръв. Защитата се отказа от въпроси, тактика, която приложи и към следващите свидетели (бащата на Нанси Юълт, Кларънс, шериф Ърл Робинсън и окръжният следовател д-р Роберт Фентън). Всеки един от тях прибави нещо към казаното преди него за събитията през онази слънчева ноемврийска утрин; откриването на четирите жертви, описания на вида им, а от д-р Фентън клинична диагноза: „Тежки травми на мозъка и увреждане на вътрешни черепни структури, причинени от ловджийска пушка.“ След това на свидетелското място застана Ричард Дж. Роледър. Роледър е главен следовател в полицията на Гардън Сити. Неговото любимо занимание е фотографията и той е добър фотограф. Именно Роледър направи снимките, които разкриха прашните стъпки на Хикок в мазето на Клътърови, отпечатъци, които фотокамерата забеляза, а човешкото око не можа. Пак Роледър беше фотографирал труповете, онези сцени на смъртта, които Алвин Дюи така продължително бе изучавал, докато убийците бяха още неизвестни. Целта на Роледъровите показания беше да се установи фактът, че действително той е направил снимките, предложени от обвинението да бъдат приети като доказателство. Но защитникът на Хикок се противопостави: „Единствената причина, поради която снимките са представени, е да се повлияе на съдебните заседатели и да им се въздейства.“

Съдията Тейт отхвърли възражението и позволи снимките да бъдат представени като доказателство, тоест да се покажат на съдебните заседатели.

Докато това ставаше, бащата на Хикок се обърна към един седнал до него журналист и каза:

— Този съдия! Никога не съм виждал по-предубеден човек! Просто няма смисъл да се гледа делото, ако той ще председателства. Та този човек носеше ковчега на погребението!

(Фактически Тейт слабо познаваше убитите и в никакъв случай не беше присъствал на погребението им.) Но гласът на мистър Хикок беше единственият по-висок глас в една много тиха зала. Снимките бяха седемнадесет и докато минаваха от ръка на ръка, лицата на съдебните заседатели издаваха въздействието им; бузите на един почервеняха, сякаш някой му с ударил плесница, а няколко други след първия ужасен поглед явно нямаха желание да продължават; сякаш снимките бяха разтворили насила съзнанието им и ги бяха принудили най-после да видят истинската трагедия, която бе постигнала техен съсед, жена му и децата му. Тя ги порази, разгневи ги и няколко от тях — аптекарят и управителят на „Рей Боулинг Алей“ — загледаха подсъдимите с дълбоко презрение.

Старият мистър Хикок заклати пак уморено глава и отново промърмори:

— Няма смисъл. Просто няма смисъл да се гледа делото!

Като последен свидетел за деня прокурорът беше обещал да доведе „тайнствен“ човек. Човекът, чиито сведения доведоха до арестуването на обвиняемите, Флойд Уелс, бившият другар по килия на Хикок. Понеже още излежаваше наказанието си в щатския канзаски затвор и следователно беше заплашен от отмъщението на другите затворници, досега не бяха съобщавали официално името му. Сега, за да може спокойно да свидетелства на процеса, той беше преместен от затвора и настанен в някакво малко арестантско помещение на един съседен окръг. Въпреки това Уелс мина през съдебната зала към свидетелското място някак крадешком — сякаш очакваше да срещне убиец по пътя си — и когато мина край Хикок, устните на Хикок се изкривиха и прошепнаха няколко отвратителни думи. Уелс се престори, че не забелязва, но като кон, чул съскането на гърмяща змия, той се дръпна внезапно настрани от отмъстителната близост на предадения. Щом застана на свидетелското място, Уелс се загледа право напред. Дребен, приличен на фермерски работник, почти без брадичка, той беше облечен в много спретнат тъмносин костюм, който щатът Канзас му купи за случая — щатът държеше неговият най-важен свидетел да изглежда почтен и следователно да вдъхва доверие. Показанията на Уелс, усъвършенствани чрез предварителни репетиции, бяха спретнати като външността му. Насърчаван от съчувственото подсказване на Логън Грийн, свидетелят призна, че някога, приблизително една година, е работил като наемен работник във фермата „Ривър Вали“. После каза, че около десетина години по-късно, когато бил осъден за кражба чрез взлом, се сприятелил с друг затворник крадец, Ричард Хикок, и му описал семейство Клътър и фермата им.

— По време на вашите разговори с мистър Хикок какво каза всеки един от вас за мистър Клътър? — попита Грийн.

— Ами… ние доста говорихме за мистър Клътър. Хикок каза, че ще бъде освободен предсрочно и ще тръгне на запад да си търси работа; може и да отиде да види мистър Клътър за работа. Аз му разправих колко е богат мистър Клътър.

— Мистър Хикок изглеждаше ли заинтересован?

— Той искаше да знае дали мистър Клътър има каса в дома си.

— Мистър Уелс, вие смятахте ли тогава, че Клътъровата къща има каса?

— Ами… беше толкова отдавна, когато работех там. Мислех, че има каса. Знаех, че има някакъв шкаф… и докато се усетя, той (Хикок) приказваше вече за ограбването на мистър Клътър.

— Той обясни ли ми как смята да извърши обира?

— Каза ми, че ако направи такова нещо, няма да остави никакви свидетели.

— Каза ли ви точно как ще постъпи със свидетелите?

— Да. Каза ми, че вероятно ще ги върже, после ще ги ограби и накрая ще ги убие.

След като констатира по такъв начин един безспорен предумисъл, Грийн отстъпи свидетеля на защитата. Старият мистър Флеминг — класически провинциален адвокат — по-щастлив и по-свободен с граждански дела за полски имоти, отколкото със злодеяния — започна разпита. Целта на неговите въпроси, както скоро стана ясно, беше да наблегне на един аспект от показанията на свидетеля, подчертано заобикалян от прокурора — именно ролята на самия Уелс в замисляното убийство и моралната му стойност като човек.

— Вие — попита Флеминг, бързайки към същината на въпроса — не разубедихте ли мистър Хикок да не идва тук, да не ограбва и убива семейство Клътър?

— Не. Каквото и да ти каже някой там (в затвора), не обръщаш никакво внимание, защото смяташ, че те само си приказват.

— Искате да кажете, че говорехте такива неща и то беше само приказки? Нямахте ли намерение да му внушите (на Хикок) идеята, че мистър Клътър има каса? Вие искахте мистър Хикок да повярва в това, нали?

По своя кротък начин Флеминг здраво притискаше свидетеля. Уелс подръпна връзката си, сякаш възелът внезапно почна да го стяга.

— И искахте мистър Хикок да повярва, че мистър Клътър има много пари, нали?

— Да, казах му, че мистър Клътър има много пари.

Флеминг още веднъж напомни как Хикок подробно е информирал Уелс за бруталните си планове спрямо семейство Клътър. После, сякаш обхванат от лична скръб, адвокатът каза тъжно:

— И след всичко това вие пак не го обезкуражихте?

— Не вярвах, че ще го направи.

— Не му повярвахте? Тогава защо, щом чухте за случилото се тук, сте помислили, че той е виновният?

Уелс наперено отговори:

— Защото беше извършено точно тъй, както той беше казал, че ще го направи.

Харисън Смит, по-младият от защитата, пое разпита. Възприемайки едно агресивно, презрително държане, което изглеждаше принудено, защото всъщност той беше кротък и снизходителен човек, Харисън Смит попита свидетеля има ли прякор.

— Не. Наричат ме само Флойд.

Адвокатът презрително сви устни.

— Сега не ви ли наричат „портаджия“. Или може би само „доносчик“?

— Само Флойд — малко гузно повтори Уелс.

— Колко пъти сте лежали в затвора?

— Около три пъти.

— Някои от тези наказания бяха и за лъжа, нали?

Отричайки, свидетелят поясни, че веднъж е бил затворен за шофиране без книжка, че кражба чрез взлом била причината за втората му присъда, а третата — деветдесетдневна засечка във военен карцер, резултат от инцидент, когато бил войник.

— Охранявахме един влак, малко се понапихме във влака и изкарахме една допълнителна стрелба по прозорците и по електрическите крушки.

Всички се засмяха. Всички освен подсъдимите (Хикок плю на пода) и Харисън Смит. Сега той запита Уелс защо, след като е научил за холкъмската трагедия, е протакал няколко седмици, докато каже на властите какво знае.

— Не чакахте ли — попита той — нещо да се появи? Нещо като възнаграждение?

— Не.

— Не сте ли чували нищо за възнаграждение?

Адвокатът намекваше за хилядата долара, предложени от вестник „Нюз“ за информация, която би довела до арестуването и осъждането на Клътъровите убийци.

— Видях го във вестника.

— Това стана, преди да се обадите на властите, нали? — И когато свидетелят призна, че е така, адвокатът ликуващ попита: — Какъв вид гаранция ви предложи окръжният прокурор, за да дойдете днес тук и да свидетелствате?

Но Логън Грийн протестира:

— Възразявам срещу формата на въпроса, ваше превъзходителство. В този си вид той няма нищо общо с настоящия процес.

Възражението беше прието и свидетелят освободен. Когато напускаше свидетелското място, Хикок каза на всички наоколо:

— Копеле! Ако трябва някой да увисне на въжето, това е той! Погледнете го! Ще си излезе оттук, ще вземе ония пари и ще си отиде невредим.

Предсказанието се сбъдна, защото скоро след това Уелс получи и възнаграждението, и предсрочно освобождаване. Но щастието му беше краткотрайно. Той пак изпадна в беда и през следващите години преживя много превратности. Понастоящем се намира в щатския затвор в Пархмън, Мисисипи, където излежава тридесетгодишна присъда за грабеж.

До петък, когато съдът се оттегли за седмичната си почивка, обвинението бе изложило вече своята теза. Тук се включваше и появата на четирима специални агенти от Федералното бюро за разследване на Вашингтон. Тези хора, лабораторни техници, опитни в научното изследване на престъпления от различни категории, бяха проучили доказателствата, свързващи обвиняемите с убийството (кръвни проби, отпечатъци от стъпки, гилзи, въже и лейкопласт), и всеки един от тях удостовери валидността на веществените доказателства. Накрая четиримата детективи от КБР представиха отчети за разговорите си с подсъдимите и техните признания. При кръстосания разпит на хората от КБР адвокатите от защитата, явно притиснати към стената, се опитваха да представят нещата тъй, сякаш признанията са били получени чрез непозволени средства — брутален разпит в много горещи, силно осветени килии. Това тяхно твърдение раздразни детективите и ги принуди много убедително да го отрекат. По-късно на въпроса на един репортер защо е тръгнал по такава лъжлива линия адвокатът на Хикок сопнато отговори: „Какво друго да правя? По дяволите, аз играя без никакви карти. Но не мога да стоя там като чучело. Нали все трябва да се обаждам от време на време?“

Най-опасният прокурорски свидетел се оказа Алвин Дюи; неговите показания (той за пръв път правеше публични изявления за събитията), които имаха за база самопризнанията на Пери Смит, бяха цитирани с големи заглавия във вестниците (БЕЗГЛАСНИЯТ УЖАС НА ЕДНО УБИЙСТВО РАЗБУЛЕН — неопровержими, смразяващи факти), потресоха служителите в залата и най-вече самия Ричард Хикок, който сепнато и разочаровано прикова вниманието си върху свидетеля, когато той каза:

— Има един момент, за който ми разказа Смит и който не съм споменавал досега. Той е следният: когато Клътърови били вече вързани, Хикок му казал, че според него Нанси Клътър е много добре сложена и че той ще я изнасили. Смит отговорил, че нищо подобно няма да стане. Смит ми каза, че не изпитва никакво уважение към човек, който не може да контролира сексуалните си желания, и че е бил готов да се бие с Хикок, но да не му позволи да изнасили Клътъровото момиче.

До този момент Хикок не знаеше, че неговият съучастник е съобщил на полицията за замисляното изнасилване; нито подозираше, че Пери е променил първоначалните си показания, претендирайки, че сам е застрелял и четирите жертви — факт, за който Дюи говори в края на показанията си:

— Пери Смит ми каза, че иска да промени две неща в показанията си. Обясни ми, че всичко друго е вярно и точно, с изключение на тези две неща: че не Хикок, а той е убил и мисис Клътър, и Нанси. Каза ми, че… че не иска Хикок да умре и майка му да остане с убеждението, че синът й е убиец. Добави, че Хикокови са добри хора. Затова иска да промени показанията си.

Като чу това, мисис Хикок се разплака. През целия процес тя седеше тихо до съпруга си, ръцете й не оставяха на мира една смачкана кърпичка. Всеки път, когато улавяше погледа на сина си, кимваше му, симулираше усмивка, макар и много несполучливо, показваше му лоялността си. Но личеше, че сега самообладанието й се бе изчерпало и тя се разрида. Няколко зрители я погледнаха смутени и бързо отвърнаха поглед; останалите пропуснаха да забележат безнадеждната нотка в риданията й. Дори съпругът й, може би защото се мъчеше да покаже самообладанието си, не обърна внимание. Най-после една журналистка, единствената жена между колегите си на процеса, изведе мисис Хикок от съдебната зала и я придружи до дамската тоалетна.

След като мъката й се поуталожи, мисис Хикок почувства нужда да се довери.

— С никого не мога да говоря — каза тя на журналистката. — Не искам да кажа, че хората не са внимателни, съседите и другите. Също и непознати — непознати, които писаха писма да ми кажат, че разбират колко ми е тежко и колко ми съчувстват. Никой не е казал обидна дума ни на мен, ни на Уолтър. Дори и тук, където това би могло да се очаква. Всички се стараят да бъдат любезни. Келнерката в ресторанта, където се храним, слага сладолед върху пая и не ни таксува. Казвам й: недейте, не мога да ям. А по-рано можех да ям всичко. Но тя пак слага, за да бъде любезна. Шийла, тъй й е името, казва, че ние не сме виновни за станалото. Но на мен ми се струва, че хората ме гледат и си мислят: е, сигурно и тя има вина. Защото не съм възпитала Дик както трябва. Може наистина да съм сгрешила с нещо. Само че не знам какво е то; главата ме заболява, когато се мъча да открия какво може да е. Ние сме обикновени, прости хора, живеем като всички други. Научих Дик да танцува фокстрот. Винаги съм била луда за танци, те бяха целият ми живот, когато бях млада; имаше едно момче, ей, то танцуваше чудесно — спечелихме с него сребърна купа на състезание по валс. Дълго замисляхме да избягаме заедно и да постъпим в театър. Водевил. Беше само мечта. Детински мечти… Той напусна града и един ден аз се омъжих за Уолтър, а Уолтър Хикок не умееше да изтанцува и една стъпка. Каза, че ако съм искала мъж, който да може да рита, трябвало да се омъжа за кон. След това никой вече не танцуваше с мен, докато не научих Дик, но и той не беше много запален. Все пак беше мил с мен. Дик беше най-добродушното дете.

Мисис Хикок си махна очилата, избърса замъглените им стъкла и пак ги сложи на пълничкото си приятно лице.

— У Дик има много повече от онова, което чувате там в съдебната зала. Адвокатите брътвят колко е ужасен, колко е лош. Не мога да го извиня за това, което е сторил… за участието му. Не забравям онова семейство; всяка нощ се моля за тях. Но се моля и за Дик, и за това момче Пери. Грешно съм постъпвала, като съм го мразила. Сега само го съжалявам. И знаете ли — вярвам, че и мисис Клътър би чувствала съжаление. Щом е била такава жена, каквато казват.

Съдебното заседание беше свършило, стъпките на отдалечаващата се публика тракаха по коридора, зад вратата на тоалетната. Мисис Хикок каза, че трябва да отиде при съпруга си.

— Той умира. Мисля, че нищо вече не го засяга.

 

 

Много от присъстващите бяха озадачени от появата на пристигналия от Бостън Доналд Къливън. Не можеха съвсем да проумеят защо този сериозен млад католик, успяващ инженер, завършил Харвардския университет, женен, баща на три деца, е решил да помага на един необразован убиец — метис, когото познава бегло и не го е виждал от девет години. Самият Къливън каза:

— И жена ми не можа да разбере. Не можех да си позволя да дойда тук. То значеше да използвам една седмица от отпуската си и да харча пари, които са ни необходими за други неща. Но не можех и да не дойда. Адвокатът на Пери ми писа и ме пита дали бих се явил като свидетел за характеристиката на Пери. В момента, в който прочетох писмото, знаех, че трябва да го направя. Защото бях обещал приятелството си на този човек. И защото… вярвам във вечния живот. Всички души могат да бъдат спасени за бога.

Спасението на една душа, и то именно душата на Пери Смит, беше начинание, за осъществяването на което дълбоко религиозните католици — заместник-шерифът и жена му, също имаха силно желание да помагат, въпреки че Пери беше отблъснал предложението на мисис Мейър да се види с отец Губо, местния свещеник. (Пери каза: „Свещениците и калугерките имаха възможност да се виждат с мен. Още нося белезите, с които мога да го докажа.“)

Затова през седмичната почивка Мейърови поканиха Къливън да обядва със затворника в килията му.

Възможността да покани приятеля си, да играе един вид роля на домакин, очарова Пари. А планирането на менюто — дива гъска, пълнена и печена, със сос и пюре от картофи, зелен фасул, желе с месо от дивеч и варени яйца, топли бисквити, студено мляко, прясно печена черешова торта, сирене и кафе, — изглежда, го тревожеше повече, отколкото резултата от процеса. (Това за него положително не беше тревожен въпрос: „Онези кравари ще гласуват обесване тъй бързо, както свинете ядат помия. Погледнете очите им. Проклет да бъда, ако аз съм единственият убиец в съдебната зала.“) Цялата сутрин в неделя той се приготвяше да посрещне госта си. Денят беше топъл, но малко ветровит и гъвкавите сенки от листата на клоните, които докосваха решетъчния прозорец на килията, дразнеха опитомената катеричка на Пери. Големият Червенушко преследваше люлеещите се отражения по пода, докато господарят му метеше и чистеше. Пери изми пода, изтърка клозета и изчисти писалището от натрупаните изписани листа. То щеше да бъде обедната маса и когато Пери я подреди, тя изглеждаше много приветлива, защото мисис Мейър беше дала ленена покривка, колосани кърпи за ядене и най-хубавите си сервизи и прибори.

Къливън беше изненадан — той подсвирна, когато ястията бяха донесени на подноси и наредени върху масата, но преди да седне, попита домакина дали може да благослови трапезата. Домакинът, с изправена глава, пукаше кокалчетата на пръстите си, докато Къливън, с приведена глава и сбрани за молитва ръце, произнесе напевно:

— Благослови ни, о, боже, и тези твои дарове, които получаваме от твоята щедрост чрез милостта на Христа, нашия бог. Амин.

Пери тихо забеляза, че според него всичката заслуга е на мисис Мейър.

— Тя приготви всичко. Е — каза той, като пълнеше чинията на госта си, — драго ми е, че се виждаме, Дон. Ти никак не си се променил, изглеждаш същият.

Къливън, с външност на предпазлив банков чиновник, с оредяла коса и невзрачно лице, се съгласи, че външно не се е променил много. Но вътрешно, невидимият човек, там работата беше друга.

— Носех се по течението. Не знаех, че единствената реалност е бог. Веднъж съзнаеш ли това, всичко си идва на мястото. Животът добива смисъл, също и смъртта. Ей, ти винаги ли така ядеш?

Пери се засмя.

— Мисис Мейър наистина е страхотна готвачка. Трябва да опиташ нейния ориз по испански. Напълнял съм осем килограма, откак съм тук. Бях доста слаб. Отслабнах много, когато Дик и аз скитахме по пътищата с коли, когато бяхме на път за ада. Не ядяхме редовно, бяхме гладни като вълци повечето време. Живеехме почти като животни. Дик редовно крадеше консерви от бакалниците, фасул с месо и консервирани спагети. Отваряхме ги в колата и ги изгълтвахме студени. Същински животни. Дик обича да краде. Това за него е страст — болест. И аз съм крадец, но само когато нямам достатъчно пари да си купя. А Дик може да има сто долара в джоба си и пак ще открадне пакетче дъвка.

По-късно, с цигарите и кафето, Пери се върна на същата тема.

— Моят приятел Уили Джей говореше за това. Казваше, че всички престъпления са „видоизменена кражба“. Включително и убийството. Когато убиеш човек, ти открадваш живота му. Струва ми се, че това ме прави доста голям крадец. Виж, Дон, аз наистина ги убих. Долу, в съдебната зала, старият Дюи го изкара, че извъртам заради Диковата майка. Не го извъртам. Дик ми помогна, държеше джобното фенерче и събираше гилзите. И идеята беше негова. Но Дик не ги застреля, никога не би могъл — макар че ако трябва да прегази с кола някое куче, той е дяволски бърз. Чудя се защо го направих. — Пери се намръщи, сякаш проблемът беше нов за него, новооткрит камък с изненадващ, непознат цвят. — Не знам защо — продължи той, сякаш го държеше срещу светлината и го разглеждаше ту от едната, ту от другата страна. — Яд ме беше на Дик. Нахаканото момче! Но не беше и Дик причината. Нито страхът, че могат после да ме познаят. Готов бях да поема този риск. И не беше, че Клътърови са ми направили нещо. Те нито веднъж не ме наскърбиха. Като другите хора. Както са ме наскърбявали през целия ми живот. Може би точно Клътърови трябваше да платят за това.

Къливън се опита да измери дълбочината на онова, което смяташе, че е разкаяние у Пери. „Той сигурно изпитва угризение на съвестта, мислеше си Къливън, достатъчно дълбоко, за да събуди у него желание за божията милост и прошка.“ Пери продължи:

— Дали съжалявам? Ако това искаш да кажеш — не, не съжалявам! Нищо не чувствам! Бих искал, но не чувствам нищо! Половин час след станалото Дик пущаше шеги и аз се смеех. Може би не сме човешки същества. Все пак у мен има нещо човешко, защото съжалявам себе си. Жал ми е, че не мога да изляза с теб оттук. Но това е всичко.

Къливън не можеше да повярва. Нима е възможно такова коравосърдечие? Пери е смутен, объркан, не е допустимо човек да бъде толкова лишен от съвест или състрадание. Пери каза:

— Защо? Войниците не страдат от безсъние. Те убиват и получават ордени за това. Добрите хора от Канзас искат да ме убият — някой палач ще бъде доволен да вземе пари за тая работа. Да убиваш, е лесно, много по-лесно, отколкото да пробуташ фалшив чек. Не забравяй едно: прекарах с Клътърови може би час. Ако наистина ги познавах, предполагам, че щях да се чувствам другояче. Мисля, че не бих могъл да живея със себе си. Но тъй както беше, все едно че стрелях по мишени на стрелбище.

Къливън мълчеше и мълчанието му разтревожи Пери. Той го изтълкува като неодобрение.

— По дяволите, Дон! Не ме карай да се правя на лицемер пред тебе. Да дрънкам глупости — колко съжалявам, че единственото нещо, което сега искам да правя, е да пълзя на колене и да се моля. Тези дивотии не ми прилягат. Не мога да приема за една нощ нещо, което винаги съм отричал. Истината е, че ти направи много повече за мен, отколкото оня, когото наричаш бог, е направил за мен някога или тепърва ще направи. А ти се подписа „твой приятел“. Когато нямах никакви приятели. Освен Джо Джеймс. Джо Джеймс, обясни той на Къливън, е млад индианец, дървар, при когото живях веднъж в гората близо до Белингъм, Вашингтон. То е далеч от Гардън Сити. Приблизително две хиляди мили. Писах на Джо за бедата, в която съм изпаднал. Джо е беден, има да храни седем деца, но обеща да дойде, дори ако трябва да върви пеш дотук. Още не е дошъл и може би няма да дойде, но аз си мисля, че ще дойде. Джо винаги е имал добри чувства към мен. А ти, Дон?

— И аз също.

Тихият подчертан отговор на Къливън зарадва Пери, дори го смути. Той се усмихна и каза:

— Тогава трябва да си малко нещо побъркан.

Внезапно стана, прекоси килията и вдигна една метла.

— Не знам защо е необходимо да умирам между непознати. Да оставя тълпа кравари да стоят край мен и да гледат как се душа. Би трябвало да се самоубия. — Вдигна метлата и притисна краищата й около крушката, която светеше на тавана. — Просто да развия крушката, да я строша и да си прережа китките. Ето това би трябвало да направя. Докато ти си тук. Някой, който малко държи на мен.

 

 

В понеделник сутринта в 10 ч. процесът започна отново. Деветдесет минути по-късно съдът се оттегли. През това кратко време защитата бе приключила своята работа. Обвиняемите отказаха да дадат допълнителни показания и следователно въпросът, дали Хикок или Смит е бил фактическият убиец на семейство Клътър, не се повдигна.

От петте явили се свидетели първият беше мистър Хикок — с уморени, хлътнали очи. Говореше ясно, с достойнство и тъга, но изтъкна само един факт, който би могъл да даде някаква тежест на тезата за временна невменяемост. Синът му, каза той, бил ударен в главата при автомобилна катастрофа през юли 1950 г. Преди тази злополука Дик бил „безгрижно момче“, добър ученик, популярен между съучениците си и внимателен към родителите си. Не създавал грижи на никого.

Харисън Смит, внимателно напътствайки свидетеля, каза:

— Ще ви попитам дали след юли 1950 сте забелязали някаква промяна в личността, навиците и действията на вашия син Ричард?

— Той просто не беше същото момче.

— Какви промени забелязахте?

Замислено и колебливо мистър Хикок изреди няколко. Дик бил мрачен и неспокоен; събирал се с по-възрастни мъже, пиел и играел комар. „Просто не беше същото момче.“

Последното твърдение веднага беше оспорено от Логън Грийн, който поде разпита:

— Мистър Хикок, вие казвате, че никога не сте имали неприятности със сина си преди 1950 г.?

— … Мисля, че беше арестуван в 1949 г.

Кисела усмивка сви тесните устни на Грийн.

— Помните ли за какво беше арестуван?

— Беше обвинен, че се е вмъкнал в една бакалница.

— Обвинен? Той не призна ли, че се е вмъкнал в бакалницата?

— Вярно е, призна.

— И това беше през 1949. Въпреки това вие ни казвате, че синът ви си е променил отношението и държането след 1950 г.?

— Да, така бих казал…

— Искате да кажете, че след 1950 г. той стана добро момче?

Остра кашлица раздра гърдите на стария човек; той се изплю в кърпичката си.

— Не — каза той, разглеждайки изплютото. — Не бих казал това.

— Тогава каква беше промяната, която настъпи?

— Ами… доста трудно е да се обясни. Той просто не постъпваше като същото момче.

— Искате да кажете, че изгуби престъпните си наклонности.

Ироничната забележка на заместник-прокурора предизвика смях в съдебната зала — избухване, което строгият поглед на съдията Тейт бързо угаси. Мистър Хикок беше освободен и на негово място застана д-р Мичел Джонс.

Д-р Джонс се представи на съда като „лекар, специализирал в областта на психиатрията“, и за да подкрепи квалификацията си, добави, че от 1956 г. — годината, когато постъпил в психиатричното отделение на щатската болница в Топика, Канзас, е лекувал приблизително хиляда и петстотин пациенти. През последните две години е работил в щатската болница в Ларнъд, завеждащ „Клиника Дилън“ — специализирано заведение за психиатрични изследвания на криминални престъпници.

Харисън Смит попита свидетеля:

— С колко убийци сте се занимавали приблизително?

— С около двадесет и пет.

— Доктор Джонс, бих искал да ви попитам познавате ли моя клиент Ричард Юджин Хикок?

— Познавам го.

— Имахте ли възможност да го прегледате като лекар?

— Да, сър… Направих психиатричен анализ на мистър Хикок.

— Въз основа на вашия преглед имате ли мнение дали Ричард Юджин Хикок е разпознавал редното от нередното по време на извършването на престъплението?

Свидетелят, пълен двадесет и осем годишен човек, с кръгло, но интелигентно и изразително лице, пое дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за продължителен отговор. Но в този момент съдията го предупреди:

— Можете да отговорите на въпроса само с „да“ или „не“, д-р Джонс. Ограничете отговора си до „да“ или „не“.

— Да.

— И какво е вашето мнение?

— Мисля, че в границите на обикновените дефиниции мистър Хикок е различавал редно от нередно.

Ограничен от закона Мънотън („обикновените дефиниции“) — формула, съвсем далтонична към всякакви нюанси от черно към бяло, д-р Джонс беше безсилен да отговори другояче. Но, разбира се, отговорът му разочарова адвоката на Хикок, който запита отчаяно:

— Можете ли да поясните този отговор?

Д-р Джонс беше готов да обясни, но не му бе дадена възможност, защото прокурорът се възползва от правото си и протестира, позовавайки се на факта, че канзаският закон не разрешава в подобни случаи нищо повече от „да“ или „не“. Възражението беше уважено и свидетелят освободен.

Обаче ако на д-р Джонс му бяха разрешили да говори обширно, ето какво би свидетелствал:

— Ричард Хикок е над средно ниво по интелигентност, лесно схваща нови идеи и има сравнително широки познания. Бързо реагира на събитията край него, няма признаци на психична обърканост и дезориентация. Мисълта му е добре организирана и логична; изглежда, поддържа добър контакт с действителността. Макар че не открих обикновените признаци на органическа мозъчна увреда — загуба на паметта, конкретни изопачения във възприятията, интелектуален упадък, — това не може да се изключи напълно. Той е имал сериозна черепно-мозъчна травма със сътресение и няколкочасова загуба на съзнанието в 1950 година — това беше установено от мен след обстоен преглед. Той твърди, че понякога му е притъмнявало пред очите, имал е периоди на амнезия и главоболие. Много от неговите антисоциални прояви са от периода след 1950 година. Никога не се е подлагал на медицински прегледи, за да се определи имал ли е, или нямал остатъчни мозъчни увреждания. Преди да се даде цялостна преценка на случая, налага се да се направят задълбочени медицински изследвания… Хикок действително проявява признаци на емоционална анормалност. Това, че той е знаел какво върши и въпреки това е продължил, е вероятно най-ярката демонстрация на този факт. Хикок е поривен в действията си, склонен да върши неща без мисъл за последиците или за бъдещи неприятности както за себе си, така и за околните. Изглежда неспособен да се поучава от грешките си и показва необичайни за другите периоди на продуктивна дейност, редуващи се с периоди на явна безотговорност. Той не може да понася чувството на недоволство и раздразнение от дадена ситуация — както всеки нормален индивид, и превъзмогва това чувство само чрез антисоциални прояви. Неговото самочувствие е много лошо и той тайно счита себе си за малоценен спрямо другите, както и сексуално анормален. Тези чувства вероятно се свръхкомпенсират с мечти за богатство и власт, склонност да се хвали със своите подвизи, да харчи нашироко, когато има пари, и да е недоволен от обикновения бавен напредък, какъвто би могъл да очаква в работата си… Той е затруднен във взаимоотношенията си с другите хора и е патологично неспособен да създава и да поддържа тайни емоционални връзки. Макар да изповядва общоприетите нравствени норми, той явно не се влияе в действията си от тях. В заключение, Хикок показва сравнително типични прояви на — както психиатрите биха се изразили — тежко характерово разстройство. Важно е да се направи необходимото, за да се установи със сигурност липсата на органично мозъчно увреждане, тъй като, ако такова има, възможно е то сериозно да е повлияло на поведението му през последните няколко години и евентуално в периода, когато е било извършено престъплението.

С изключение на предвидените за следния ден пледоарии на адвокатите пред съдебните заседатели защитата на Хикок приключи с показанията на психиатъра. Беше ред на Артър Флеминг, по-възрастния адвокат на Смит. Той представи четирима свидетели: протестантския пастор от Канзаския щатски затвор — Джеймс Е. Пост; приятеля на Пери — индианеца Джо Джеймс, който въпреки всичко беше пристигнал сутринта с автобус от своя горски дом в Далечния Северозапад, пътувал един ден и две нощи; Доналд Къливън и пак д-р Джонс. Първите двама бяха представени като „свидетели за характеристика“ — хора, от които се очаква да изтъкнат някои човешки добродетели у обвиняемите. Те не успяха особено, макар че всеки един от тях направи по няколко повърхностни забележки в полза на обвиняемия. Прокурорът протестира, твърдейки, че „лични коментари от този род са «некомпетентни, маловажни и незначителни».“

Джо Джеймс — тъмнокос, гъвкав и дори по-мургав от Пери, с избеляла ловджийска риза и обут в мокасини, сякаш идваше направо от тайнствените горски сенки. На съда каза, че обвиняемият е живял при него с прекъсвания в продължение на повече от две години.

— Пери беше мило момче. Беше симпатичен на всички съседи. Доколкото знам, никога не е извършил нищо лошо.

Тук прокурорът се намеси. Намеси се и когато Къливън каза:

— По времето, когато го познавах в казармата, Пери беше много симпатичен младеж.

Пасторът Пост се задържа малко по-дълго, защото не направи пряк опит да хвали затворника, а описа съчувствено една своя среща с него в Лансинг:

— За пръв път срещнах Пери Смит, когато дойде в канцеларията на параклиса в затвора с картина, която беше нарисувал с пастел, портрет — глава на Исус Христос. Искаше да ми го даде за параклиса. Оттогава картината виси на стената в канцеларията ми.

Флеминг попита:

— Имате ли снимки на тази картина?

Пасторът имаше пълен плик, но когато ги извади с намерение да ги раздаде на съдебните заседатели, вбесеният Логън Грийн скочи на крака:

— Ако ваше превъзходителство позволи, това отива твърде далеч!

Негово превъзходителство се погрижи да не се отива по-далеч. Сега беше призован отново д-р Джонс и следвайки предварителните указания, които му бяха дадени и при първото му появяване, той трябваше пак да отговори на важния въпрос, зададен му от Флеминг:

— От вашите разговори с Пери Смит и от изследванията ви имате ли мнение дали той е различавал редно от нередно по време на престъплението?

Съдът пак предупреди свидетеля:

— Отговорете с „да“ или „не“, имате ли мнение?

— Не.

Сред изненаданите шушукания Флеминг, сам изненадан, каза:

— Обяснете, моля ви, на съда, защо нямате мнение.

Грийн протестира:

— Човекът няма мнение и това е!

Законно погледнато, така беше.

Но ако на д-р Джонс му бяха разрешили да говори за причината на неговото колебание, той би свидетелствал:

— Пери Смит показва определени признаци на тежко душевно заболяване. Неговото детство, което ми бе разказано и потвърдено от отделни пасажи в документите на затвора, се характеризира с бруталност и липса на елементарни грижи от страна и на двамата му родители. Той, изглежда, е израсъл без напътствия, без обич и изобщо без да е насаждано у него определено чувство за нравствени стойности… Той е ориентиран, веднага откликва на събитията около него и не показва признаци на помраченост на съзнанието. По интелигентност е над средното ниво и предвид оскъдното образование, което е получил, има добър обсег на знания… Две черти в неговата личност изпъкват като особено патологични. Първата е параноидната му насоченост спрямо околния свят. Той е подозрителен и недоверчив към околните, склонен е да смята, че го дискриминират, че са несправедливи към него и не го разбират. Болезнено е чувствителен към критиката на другите и не може да понася да му се подиграват. Бързо открива обида или оскърбление в казаното и често може погрешно да изтълкува добри намерения. Чувства, че има голяма нужда от приятелство и разбиране, но не е склонен да се доверява, и когато се довери, очаква да бъде криво разбран и дори измамен. При оценяване намеренията и чувствата на другите способността му да разграничи истинското положение на собствените си умствени представи е много ограничена. Често смята всички хора за лицемери, враждебно настроени и заслужаващи всичко лошо, което той би могъл да им стори. Подобна на тази първа черта е и втората — неизменна, слабо контролирана ярост — лесно възпламенявана от най-малко съмнение, че е изигран, обиден или сметнат за по-нискостоящ от другите. В по-голямата си част неговите пристъпи на ярост в миналото са били насочени към авторитетни личности — баща, брат, сержанта в армията, полицай от службата за предсрочно освобождаване — и са го довели до брутално, нападателно поведение в няколко случая. Както той, така и неговите познати са знаели за тези пристъпи на ярост, които той казва, че „го хващат за гърлото“, и за слабия му самоконтрол. Когато яростта му е насочена към самия него, тя стремително го тласка към мисълта за самоубийство. Неуместната сила на неговата ярост и липсата на способност да я контролира или канализира сочат първична слабост в структурата на личността… Освен тези черти пациентът оказва леки ранни признаци на разстройство в мисловния процес. Неговата способност да организира мисленето си е слаба, изглежда неспособен да огледа или да резюмира мисълта си, увлича се в подробности и понякога се изгубва в тях. Част от неговото мислене отразява едно „магично“ качество — пренебрегване на действителността.

Имал е няколко интимни емоционални отношения с други хора, но тези връзки не са могли да устоят на незначителни кризи. Вън от един малък кръг приятели той има малко чувства към другите и не придава стойност на човешкия живот. Тази емоционална откъснатост и едно угодничество в известни области е друго доказателство за психическа анормалност. Необходима е по-задълбочена преценка, за да се даде точна психиатрична диагноза, но сегашната структура на личността му е много близо до тази на един параноидно шизофренно болен.

Знаменателно е, че д-р Джоузеф Са̀тен, от клиниката „Менингер“ в Топика, Канзас, много уважаван ветеран в областта на съдебната психопатология, се консултира с д-р Джонс и потвърди заключенията му за Хикок и за Смит. Д-р Са̀тен, който по-късно внимателно се занима с техния случай, изказа следното предположение: макар че престъплението не би било извършено, ако не е имало известни търкания между авторите му, в основата си то е дело на Пери Смит, който, според д-р Сатен, представлява тип убиец, описан от него в една статия, озаглавена:

„Убийство без явна причина — изследване на дезорганизираната личност“.

Статията, публикувана в „Америкън джърнъл ъв сайкиатри“ (юли 1960 г.) и написана със сътрудничеството на трима негови колеги — Карл Менингер, Ървин Роузън и Мартин Меймън, — излага своята цел още в началото:

„Като се опитва да преценява криминалната отговорност на убийците, законът се старае да ги раздели (както прави с всички закононарушители) на две групи: «здрави» и «душевноболни». «Здравият» убиец се смята онзи, който е действал от смислени подбуди, които могат да бъдат разбрани, макар и осъдени, а душевноболният, който е тласкан от нелогични, нерационални подбуди. Когато смислените подбуди са очевидни (например когато човек убие за лични облаги), а безсмислените са придружени от налудни идеи или халюцинации (например един параноидно болен, който убива въображаемия си преследвач), ситуацията е сравнително лесен проблем за психиатъра. Но убийци, които изглеждат разумни, последователни, владеят се и въпреки това извършват странни, явно безсмислени убийства, представляват труден проблем, особено ако в съдебната зала се появят несъгласия и противоречия по отношение на тяхната вменяемост. Нашата теза е, че психопатологията на такива убийци се характеризира с един специфичен синдром, който тук ще опишем. Общо взето, тези индивиди са предразположени към тежки пропуски в контрола на «аз»-а, което води до открити прояви на примитивно насилие — резултат от минали, а в момента неосъзнати преживявания.“

Авторите на статията са изследвали четирима души, осъдени за немотивирани на пръв поглед убийства — по повод обжалването на присъдите им. Всички били прегледани от психиатър, преди да започнат процесите, и били обявени за „нормални“. Осъдени на смърт, трима вече изчакваха изпълнението на наказанието, а четвъртият излежаваше дългосрочна присъда. Във всеки един от тези случаи защитата изисква допълнителни психиатрични изследвания, защото някой — адвокатът, сродник или приятел — останал недоволен от дадените вече психиатрични обяснения и запитал: „Как може някой, който изглежда така нормален, както този човек, да извърши такова безсмислено деяние?“

След като описват четиримата престъпници и техните престъпления (войник негър пребил и нарязал на парчета една проститутка, работник удушил едно четиринадесетгодишно момче, защото то отблъснало сексуалните му домогвания, ефрейтор бил до смърт един момък с тояга, защото помислил, че му се подиграва, и санитар удавил едно деветгодишно момиче, като натискал главата му под вода), авторите разглеждат сходството между тях. „Самите престъпници — пишат те — недоумяват защо са убили жертвите си, които са им били почти непознати. Във всеки отделен случай убиецът очевидно е изпаднал в съноподобен дисоциативен транс, и от който се събудил, за да «открие внезапно», че е убил жертвата си. Най-типичната и може би най-значителната констатация от историята на заболяването е продължителната, понякога съпътствала целия им живот липса на постоянен контрол върху агресивните пориви. Например тримата престъпници често са се забърквали в побоища, които биха свършили с убийство, ако не са се намесвали странични хора.“

Тук са дадени няколко извадки от други наблюдения, описани в статията:

„Въпреки елемента насилие в живота им всички тези хора виждат своя «аз» като физически малоценен, слаб и непригоден. Историята на заболяването при всеки един показва тежка степен на сексуална потиснатост. За всички тях зрялата жена е заплашително създание, а при два от случаите е имало открита сексуална перверзия. Всички в детинството си са се страхували да не бъдат смятани за «женствени», физически недорасли или болнави… И при четирите случая има анамнестични данни за състояние на променено съзнание, често във връзка с изблици на насилие. Двама от тях разказват за тежки дисоциативни, транс подобни състояния, по време на които е отбелязано странно и брутално поведение, докато другите двама съобщават за не така тежки и вероятно непълни амнестични епизоди. В момента на насилственото действие те често се чувстват отделени или изолирани от себе си, сякаш наблюдават някой друг… Във всички случаи историята на заболяването показва крайна родителска бруталност през детинството… Единият от престъпниците казва: «Биеха ме с камшик всеки път, когато мръднех.» Друг е бит жестоко, за да «прекъснат заекването и припадъците» му, както и да го накарат да поправи уж «лошото» си поведение… Данните от анамнезата, отнасящи се до крайна бруталност, въображаема, наблюдавана в действителност или наистина преживяна от детето, съвпадат с психоаналитичната хипотеза, че подлагането на детето на съкрушителни въздействия, преди то да може да ги овладее, е тясно свързано с ранните дефекти в оформянето на «аз»-а и с по-късните тежки разстройства в контрола над поривите. Във всички тези случаи има факти за тежка емоционална депривация в детството. Тази депривация може да включи продължително или повтарящо се отсъствие на единия или двамата родители, хаотичен семеен живот, в който родителите са неизвестни, единият или двамата родители открито се отказват от детето и то е отгледано от други… Бяха открити доказателства за разстройства в организацията на емоционалния живот. Съвсем типично тези хора показват склонност да не преживяват гняв или ярост в асоциация с брутално агресивно действие. Нито един от тях не съобщи за чувства на ярост при убийствата, нито са показали яд по някакъв силен и изявен начин, макар че всеки един от тях е способен на огромна и брутална агресия… Отношенията им с други хора са повърхностни и студени, това дава на тези мъже белег на самотност и изолираност. Хората почти не съществуват за тях, към околните те не изпитват никакви чувства (симпатия, гняв)… Тримата осъдени на смърт имат съвсем повърхностно отношение към своята собствена участ и към участта на своите жертви. Чувство за виновност, потиснатост и разкаяние поразително липсват… Такива индивиди могат да бъдат считани за предразположени към убийство, в смисъл че или са претоварени с агресивна енергия, или имат нестабилна защитна система на «аз»-а, която периодически позволява неприкрито и архаично проявление на такава енергия. Потенциалната възможност за убийство може да се реализира, особено ако вече съществува някое неравновесие, когато бъдещата жертва несъзнавано се възприеме като ключова фигура в някоя минала травматична конфигурация. Поведението или дори само присъствието на тази фигура разстройва равновесието на силите, което завършва с внезапно свръхмерно разтоварване на бруталност, подобно на детониран от запалка експлозив.

Хипотезата за несъзнавана мотивация обяснява защо убийците се насочват към безвредни и сравнително непознати жертви като провокиращ и оттам подходящ прицел за агресия. Но защо убиват? Повечето хора за щастие не реагират със смъртоносно избухване дори и при изключителна провокация. Описаните случаи, от друга страна, са предразположени към груби пропуски при контакт с действителността и към изключителна слабост в контрола над поривите през периоди на повишено напрежение и дезорганизация. В такива моменти случаен познат или дори непознат може лесно да изгуби «истинския» си образ и да придобие определена същност в несъзнаваната травматична конфигурация. «Старият» конфликт се реактивира и агресивността бързо нараства до степен на убийство… Когато бъдат извършени, подобни безсмислени убийства се явяват като краен резултат от период на нарастващо напрежение и дезорганизация у убиеца, започнали преди контакта му с жертвата, която, намерила своето място в несъзнаваните конфликти на убиеца, неволно освобождава силите на потенциалната му склонност към убийство.“

Поради многото сходни елементи в миналото и личността на Пери Смит, от една страна, и изследваните убийци, от друга, д-р Са̀тен ги причислява към една категория. Освен това обстоятелствата на престъплението според него отговарят точно на концепцията „убийство без явна подбуда“. Очевидно три от убийствата, които Смит бе извършил, са логично мотивирани — Нанси, Кениън и майка им е трябвало да бъдат убити, защото мистър Клътър е бил вече убит. Но твърдението на д-р Са̀тен е, че само първото убийство е психологично оправдано. Когато Смит напада мистър Клътър, той е вече със замъглен разсъдък, дълбоко потънал в шизофреничен мрак, защото човекът, когото Смит „внезапно открива, че унищожава“, не е от плът и кръв, а „ключова фигура в някоя минала травматична конфигурация“: неговият баща? Калугерките от сиропиталището, които са го подигравали и измъчвали? Мразеният сержант от войската? Чиновникът от службата за предсрочно освобождаване, който му заповядал „да не стъпва повече в Канзас?“ Един от тях или всички заедно.

В своето признание Смит казва: „Не исках да причиня зло на този човек. Видя ми се много симпатичен. Възпитан. И така мислех до последния миг — докато му прерязах гърлото.“ Когато разговаря с Доналд Къливън, Смит заяви: „Те (Клътърови) нито веднъж не ме наскърбиха. Като другите хора. Както са ме наскърбявали през целия ми живот. Може би точно Клътърови трябваше да платят за всичко.“

Изглежда, че по независими пътища и специалистът, и любителят аналитик бяха стигнали до еднакви заключения.

 

 

Аристокрацията от окръга Фини се отнесе сдържано към процеса. „Не е подходящо — заяви жената на един богат фермер — да проявяваш любопитство към такова нещо.“ Въпреки това на последното съдебно заседание значителна част от местния елит беше седнала наред с по-обикновеното гражданство. Тяхното присъствие беше жест на учтивост към съдията Тейт и към Логън Грийн, уважавани представители на собствената им класа. Голям брой адвокати от други градове, много от тях пропътували дълги разстояния, заемаха няколко скамейки; присъстваха специално, за да чуят последната реч на Грийн към съдебните заседатели. Грийн — любезно безкомпромисен, дребен, седемдесетгодишен — се радва на завидна слава сред колегите си, които се възхищават от сценичната му ловкост — колекция от актьорски дарби и остро като на комедиант от нощен клуб чувство за мярка. Вещ криминален адвокат, обикновената му роля е на защитник, но в сегашния случай бе привлечен към обвинението като специален помощник на Дюън Уест, защото се смяташе, че младият окръжен прокурор е още много неопитен за подобен процес.

И както обикновено става с атракционните номера, Грийн беше предвиден за края на програмата. Преди него съдията Тейт даде своите недвусмислени инструкции на членовете на журито, а прокурорът обобщи становището си по следния начин:

— Може ли у вас да има и най-малкото съмнение за вината на тези подсъдими? Не. Няма значение кой е дръпнал спусъка на ловджийската пушка, собственост на Ричард Юджин Хикок. И двамата са еднакво виновни. Има само един сигурен начин тези хора никога вече да не скитат из селищата и градовете на страната. Ние искаме най-тежкото наказание — смърт. Това наше искане има характер на отмъщение, а е направено с пълното разбиране…

След това трябваше да се изслушат пледоариите на защитата. Речта на Флеминг, описана от един журналист като „вяла работа“, приличаше на кротка черковна проповед.

— Човек не е животно. Той има тяло, но има и душа, която живее вечно. Смятам, че хората нямат право да разрушават храма, в който обитава душата…

Харисън Смит също апелира към предполагаемата набожност на съдебните заседатели и избра за главна тема злините, които смъртното наказание поражда:

— То е останка от човека варварин. Законът постановява, че отнемането на човешкия живот е неправомерно деяние, а после сам го прави. Това е почти толкова порочно, колкото и самото престъпление. Щатската власт няма право да налага смъртно наказание. То не е резултатно. Не възпира престъпността, само поевтинява човешкия живот и тласка към повече убийства. Всичко, което ние искаме, е милост… Не искаме голяма милост, като молим за доживотен затвор…

Не всички от журито внимаваха; един съдебен заседател, сякаш отровен от многото прозевки, които тежаха във въздуха, гледаше със смаян поглед, с челюсти така зинали, че пчели биха могли с бръмчене да влизат и излизат от устата му.

Грийн ги събуди:

— Господа — каза той, говорейки без записки, — вие току-що чухте две енергични пледоарии за милост към подсъдимите. Според мен щастие е, че тези прекрасни адвокати — мистър Флеминг и мистър Смит — не са били в дома на Клътър през онази фатална нощ — голямо щастие за тях, че не са били там, за да молят убийците за милост към обреченото семейство. Защото, ако са били там… е, тогава на следната сутрин щяхме да преброим повече от четири души.

В своя роден Кентъки като момче Грийн беше наричан Пинки (розов), прякор, който той дължеше на луничавия цвят на лицето си. И сега, когато трябваше да въздейства с речта си на съдебните заседатели, напрежението сгря лицето му и го покри с розови петна.

— Нямам намерение да се впускам в теологични спорове. Но аз очаквах, че защитата ще се позове на светата Библия като на аргумент срещу смъртното наказание. Чухте да се цитира Библията. Но и аз мога да чета. — Той извади и енергично отвори Стария завет. — И тук има няколко неща, които добрата книга казва по въпроса. В „Изход“, глава 20, стих 13, имаме една от десетте заповеди: „Не убивай.“ Това се отнася за незаконното убийство. Разбира се, така е, защото в следващата глава, стих 12, наказанието за неподчинение на тази заповед гласи: „Който удари човека, та умре, непременно да се умъртви.“ Тук мистър Флеминг иска да ви накара да повярвате, че всичко това се е променило с идването на Христа. Но не е тъй. Защото Христос казва: „Да не мислите, че аз идвам да унищожа закона или пророците. Не съм дошъл да унищожа, а да изпълня.“ И накрая… — Грийн запрелиства Библията и уж без да иска, я затвори. Присъстващите юристи се усмихнаха и се сбутаха, защото това беше стар съдебен трик — адвокатът чете от Библията и изведнъж се прави, че е сбъркал страниците, и казва, както сега Грийн: — Няма значение. Мисля, че мога да цитирам по памет. „Битие“, глава 9, стих 6: „Който пролее човешка кръв, неговата кръв от човек ще се пролее.“ Но — продължи Грийн — не виждам нещо да печелим от спора за Библията. В нашия щат наказанието за предумишлено убийство е доживотен затвор или смърт чрез обесване. Такъв е законът. Вие, господа, сте тук, за да наложите спазването на закона. И ако някога е имало съдебен случай, когато приложението на най-тежкото наказание да е било оправдано, това е случаят. Това са странни, жестоки убийства. Четирима ваши съграждани бяха заклани като свини в свинарник. И за какво? Не за отмъщение, нито от омраза. А за пари. Пари! Хладнокръвно и добре изчислено: толкова и толкова унции сребро срещу толкова и толкова унции кръв. И колко евтино купиха те живота на жертвите. За някакви си четиридесет долара. По десет долара на живот. — Той се завъртя и насочи пръст ту към Хикок, ту към Смит. — Те отидоха въоръжени с ловджийска пушка и с кинжал. Отидоха, за да ограбят и убият. — Гласът му затрепери, пресекна, изгуби се, сякаш задушен в дълбочината на собственото му отвращение към безгрижните, дъвчещи дъвка обвиняеми. Като се обърна пак към съдебните заседатели, той прегракнало запита: — Какво ще направите? Как ще постъпите с тези хора, които връзват краката и ръцете на един човек, прерязват му гърлото и му пръсват черепа? Ще им наложите минималното наказание ли? Добре, но този човек е само една от четири бройки. Ами Кениън — юноша, с целия му живот пред него? Вързан, безпомощно гледа смъртната борба на своя баща. Или младата Нанси Клътър, която чува изстрелите и знае, че идва и нейният ред? Нанси, умоляваща за живота си: „Недейте! О, моля ви! Недейте! Моля ви! Моля ви!“ Каква агония! Какъв неизразим ужас! Остава майката, вързана, със запушена уста, принудена да слуша как съпругът й, нейните обични деца умират един по един. Да слуша, докато най-после убийците, тези подсъдими тук пред нас, влизат в стаята й, приковават светлината на джобното фенерче в очите й и с последния гърмеж на ловджийската пушка слагат край на съществуването на едно цяло семейство.

Спирайки за миг, Грийн предпазливо докосна с пръст един зрял цирей на врата си, който подобно на ядосания си притежател изглеждаше готов са се пръсне.

— И тъй, господа, как ще постъпите? Ще им дадете минимума? Ще ги изпратите обратно в затвора и ще поемете риска за тяхното бягство или за предсрочното им освобождаване? Следващия път, когато тръгнат да колят и избиват, може да бъде вашето семейство. Казвам ви — тържествено заяви той, загледан в съдебните заседатели, с поглед, обхванал всички, пълен с предизвикателство, — някои от нашите големи престъпления стават само защото при други случаи група съдебни заседатели със заешки сърца са отказали да изпълнят дълга си. Сега, господа, оставям на вас и на вашата съвест.

Той седна. Уест му прошепна:

— Това беше майсторско, сър.

Но някои от слушателите на Грийн не бяха толкова възхитени; и след като журито се оттегли на съвещание, един млад репортер от Оклахома размени остри думи с журналиста Ричард Пар от канзаския вестник „Стар“. Речта на Грийн беше прозвучала за оклахомеца като „брутално предизвикателство“.

— Той просто разправи истината — каза Пар. — А истината може да бъде брутална.

— Но не трябваше да удря така жестоко. Не е справедливо.

— Кое не е справедливо?

— Целият процес. Тези хора нямат просто никакъв шанс да се спасят.

— А те пък дадоха голям шанс на Нанси Клътър!

— Пери Смит. Господи, какъв отвратителен живот е живял.

Пар отвърна:

— Има много хора, които не са живели по-добре от това дребно копеле. В това число съм и аз. Може би пия повече, отколкото трябва, но, дявол да го вземе, никога не съм убивал хладнокръвно четирима души.

— Ъхъ, ами да се обеси копелето? Това не е ли хладнокръвно убийство?

Пасторът чу разговора и се присъедини.

— Но — каза той, подавайки снимка на Исусовия портрет от Пери Смит — човек, който може да нарисува такава картина, не може да бъде стопроцентово лош. Все пак трудно е да се реши какво да се прави. Смъртното наказание не е отговор; то не дава достатъчно време на грешника да се покае. Понякога се отчайвам.

Един веселяк със златни коронки в устата и сребрист перчем усмихнат повтори:

— Понякога се отчайвам. Мисля, че старият Док Савъдж е имал правилна идея. — Док Савъдж, за когото той споменаваше, измислен герой, популярен сред младите читатели на някакво списание отпреди едно поколение. — Ако си спомняте, момчета, Док Савъдж беше нещо като свръхчовек. Той бе опитен във всички области: медицина, наука, философия, изкуство. Няма почти нищо, което старият Док да не знае или да не може да прави. Един от неговите проекти беше да отърве света от престъпниците. Първо купи един голям остров сред океана. После заедно с помощниците си — той имаше армия от тренирани помощници — отвлякоха престъпниците от целия свят и ги закараха на острова. Там Док Савъдж им оперира мозъците. Премахна частицата, която държи престъпни мисли. И когато оздравяха, те всички станаха почтени граждани. Не можеха да вършат престъпления, защото тази част от мозъка им беше махната. Сега ми се струва, че именно операция от такъв вид може да е разрешението на…

Звънецът — сигнал, че съдебните заседатели се връщат — го прекъсна.

Съвещанието на журито трая само четиридесет минути. Много от присъстващите, очаквайки бързо решение, не бяха се помръднали от местата си. Съдията Тейт обаче трябваше да бъде повикан от фермата си, където бе отишъл да нахрани конете. Набързо облечената черна тога се развяваше, когато той най-после пристигна, но въпросът му към журито беше зададен с внушително спокойствие и достойнство:

— Господа съдебни заседатели, стигнахте ли до някакво решение?

Старшият съдебен заседател отговори:

— Да, ваше превъзходителство.

Съдебният пристав връчи на съдията запечатаните в плик решения. Влакови свирки — фанфарите на приближаващия експрес за Санта Фе — нахлуха в съдебната зала. Басовият глас на Тейт се смеси с писъците на локомотива:

— По точка първа: ние, съдебните заседатели, намираме подсъдимия Ричард Юджин Хикок за виновен в предумишлено убийство и наказанието е смърт.

После, сякаш любопитен как затворниците ще реагират, той ги погледна. Застанали пред него с белезници, прикрепени към пазачите им, те безизразно отвърнаха на погледа му и той продължи да чете следващите седем точки; още три присъди за Хикок и четири за Смит.

— … и наказанието е смърт. — Всеки път, когато идваше до това изречение, Тейт го произнасяше с безизразен, мрачен тон, в който сякаш отекваше тъжният заглъхващ вик на експреса. След това съдията освободи съдебните заседатели („Вие изпълнихте достойно дълга си.“) и осъдените бяха изведени. На вратата Смит каза на Хикок:

— Тия съдебни заседатели не са със заешки сърца, а, какво ще кажеш?

И двамата високо се изсмяха, а един репортер ги фотографира. Снимката се появи в един канзаски вестник под следния текст:

Последният смях?

Една седмица по-късно мисис Мейър седеше във всекидневната си и разговаряше със свой близък:

— Да, тук стана тихо — каза тя. — Трябва да сме благодарни, че всичко се свърши… но аз още не съм се успокоила. Не съм имала много вземане-даване с Дик, но ние с Пери много се сближихме. Оня следобед, когато си чу присъдата, а после го доведоха тук, аз се затворих в кухнята, за да не го видя. Седнах до прозореца и гледах как тълпата излиза от съда. Мистър Къливън погледна нагоре, видя ме и ми махна с ръка. Родителите на Хикок… всички си отиваха. Точно тази сутрин получих мило писмо от мисис Хикок; тя ми гостува на няколко пъти по време на процеса и много ми се искаше да й помогна, само че какво можеш да кажеш на някого в такова положение?… И след като всички си отидоха, почнах да мия чиниите и го чух да плаче. Пуснах радиото, но пак го чувах. Плачеше като дете. Никога не беше се отпущал преди, нито бе давал някакви признаци на отчаяние. Ех, отидох до него. До вратата на килията му. Той протегна ръка. Искаше да му държа ръката и аз я държах. Каза ми само: „Ужасно се срамувам.“ Исках да изпратя за отец Губо, казах, че утре най-напред ще му направя ориз по испански, но той само стисна по-силно ръката ми.

И точно същата вечер от всички вечери трябваше да го оставим сам. Уендъл и аз почти никога не излизаме, но тогава имахме един много стар ангажимент и Уендъл смяташе, че трябва да го спазим. Винаги ще съжалявам, че го оставихме сам. На другия ден сготвих ориза. Но той не го докосна. Почти не ми говореше. Мразеше целия свят. Но сутринта, когато дойдоха да го вземат и да го заведат в затвора, той ми благодари и ми даде една своя малка снимка, правена, когато е бил на шестнадесет години. Каза, че така иска да го помня — като момчето от снимката.

Сбогуването беше тягостно… като знаеш къде отива и какво го чака… Онази негова катеричка, той положително й липсва. Тя постоянно идва да го търси в килията, опитах се да я примамя с храна, но не иска да има нищо общо с мен. Обича само Пери.

 

 

Затворите са важни за икономиката на окръга Левънуърт, щата Канзас. Двата щатски затвора — мъжки и женски — се намират в този окръг; също и Левънуърт, най-големият федерален затвор, а във Форт Левънуърт е главният военен затвор — мрачните дисциплинарни казарми на военновъздушните и сухопътните сили на Съединените щати. Ако всички обитатели на тези институти се пуснат на свобода, те биха могли да населят един малък град.

Най-старият затвор е щатският канзаски затвор за мъже, черно-бял замък с оръдейни кули, който е забележителна особеност на обикновения провинциален градец Лансинг. Затворът е построен през гражданската война и приел първия си обитател в 1864 година. Сега затворническото население е около две хиляди души; сегашният директор, Шермън Х. Кроуз, държи диаграма, в която вписва дневния общ сбор според раси. (Например: бели 1405, чернокожи 360, мексиканци 12, индианци 6.) Каквато и да е расата му, всеки затворник е жител на едно каменно село, изградено вътре, зад високите охранявани стени на затвора — дванадесет сиви акра от циментови улици, килии и работилници.

В южната част на затворническите постройки се намира малко, странно здание; мрачна двуетажна сграда, във формата на ковчег. Тази сграда, наречена официално „здание за сегрегация и изолация“, е затвор в затвор. Между затворниците долният етаж е известен с наименованието „Ямата“ — място, където недисциплинирани затворници, „закоравелите“ смутители на реда, биват затваряни от време на време. На горния етаж се отива по една вита желязна стълба; там е „Галерията на Смъртта“.

Убийците на Клътърови изкачиха стълбите за пръв път през една дъждовна априлска вечер. Когато пристигнаха от Гардън Сити в Лансинг след осемчасово пътуване, изминавайки с кола четиристотин мили, новодошлите бяха съблечени, окъпаха ги, подстригаха ги ниско и им дадоха груби дочени затворнически дрехи и меки пантофи (в повечето американски затвори подобни пантофи са обикновените обувки за осъдения); после въоръжен конвой ги преведе през влажен тунел към ковчегоподобна постройка, заблъска ги нагоре по спираловидната стълба и ги вкара в две от дванадесетте наредени една до друга килии, от които се състои лансингската „Галерия на Смъртта“.

Всички килии са еднакви. Размерът им е 2,10 на 3 м и в тях има само походно легло, клозет, леген и електрическа крушка, която свети от тавана ден и нощ. Прозорците на килията са много тесни и имат не само решетки, но и са покрити с гъста телена мрежа — черна като траурен воал; лицата на осъдените на смърт едва могат да се съзрат от минувачите. Самите обречени могат да виждат вън достатъчно добре; но виждат само едно празно мръсно парче земя, което през лятото служи за бейзболно игрище, зад него част от стената на затвора, а над нея — късче небе.

Стената е направена от груб камък, гълъбите си свиват гнезда в процепите. Ръждива желязна врата в стената откъм видимата от обитателите на Галерията страна подплашва гълъбите всеки път, когато я отварят. Те подхвръкват, защото тя така скърца, сякаш крещи. Вратата води в приличен на пещера склад, където и в най-топлия ден въздухът е влажен и студен. Тук се съхраняват разни вещи: натрупани метални парчета, от които затворниците правят табелки за автомобилни номера, дървен материал, стара машинария, уреди за бейзбол и една небоядисана дървена бесилка, която слабо ухае на бор. Това е щатската камера на смъртта; когато доведат някого тук, за да бъде обесен, затворниците казват, че е „отишъл в Ъгъла“ или „отиде да посети склада“.

Според съдебната присъда Хикок и Смит трябваше да отидат в склада шест седмици след пристигането си в затвора — час: една минута след полунощ, петък, 13 май 1960 година.

 

 

Щатът Канзас отмени смъртното наказание в 1907 г. В 1935 г. поради внезапното увеличение в Средния Запад на броя на вилнеещите професионални престъпници („Стария пълзач“, Алвин Карпис, „Хубавеца“ Чарлз Флойд, Клайд Бароу и престъпната му приятелка Бони Паркър) щатските законодатели гласуваха за възстановяването му. Обаче едва през 1944 г. палачът има случай да приложи знанията си. В продължение на шест години, т.е. от 1954 г., щатът не бе плащал хонорар на палач (освен в дисциплинарните казарми на авиацията и армията, които също имат бесилки).

Покойният Джордж Докинг, губернатор на Канзас от 1957 г. до 1960 г., беше виновникът за този голям интервал, защото беше безрезервно против смъртното наказание. („Просто не ми се нрави да убивам хора.“)

Сега, през април 1960 г., в затворите на Съединените щати сто и деветдесет души очакваха изпълнението на смъртните си присъди; пет, в това число и убийците на Клътърови, бяха от обитателите на Лансинг. От време на време важни посетители на затвора биват поканвани, както се изрази едно високопоставено служебно лице, „да надникна за малко“ в „Галерията на Смъртта“. Ако са съгласни, дава им се пазач, който ги води до желязната пътека пред килиите на затворниците и често представя осъдените с формалност, която той сигурно намира за духовита:

— А това — каза той на един посетител през 1960, — това е мистър Пери Едуард Смит. Тук, в съседство, е приятелят на мистър Смит, мистър Ричард Юджин Хикок. А там е мистър Ърл Уилсън. След мистър Уилсън запознайте се с мистър Боби Джо Спенсър. А колкото до последния джентълмен тук, сигурен съм, че разпознавате прочутия мистър Лоуъл Лии Андрюс.

Ърл Уинсън, един негър, певец на химни, е бил осъден на смърт за отвличане, изнасилване и измъчване на млада бяла жена; жертвата оживя, но беше жестоко осакатена. Боби Джо Спенсър, бял, женствен момък, беше признал, че е убил възрастна жена от Канзас Сити, собственица на пансион, където той живял. Преди да напусне службата си, през януари 1961 г., губернаторът Докинг, който загуби изборите (до голяма степен поради отношението си към смъртното наказание), замени присъдата и на двамата с доживотен затвор. То, общо взето, значеше, че след седем години могат да подадат молба за предсрочно освобождаване. Но Боби Джо Спенсър скоро пак извърши убийство; промуши с джобно ножче друг млад затворник, съперника си за нежните чувства към по-стар затворник. (Както каза един чиновник от затвора: „Просто двама негодници се сбили за един педераст.“) Това деяние докара на Спенсър втора присъда „доживотен затвор“. Но обществеността не знаеше много нито за Уилсън, нито за Спенсър; в сравнение с Хикок и Смит или с петия човек в Галерията, Лоуъл Лии Андрюс, пресата ги беше почти пренебрегнала.

Преди две години Лоуъл Лии Андрюс, грамаден късоглед момък на осемнадесет години, беше второкурсник в Канзаския университет. Той носеше очила с рогови рамки, тежеше почти 120 килограма. Отличен студент във факултета по биология, Андрюс беше саможив, затворен и мълчалив, но както в университета, така и в родното градче Уолкот, Канзас, го смятаха за изключително кротък и „добродушен“. (По-късно един канзаски вестник публикува статия за него, озаглавена: „Най-милото момче в Уолкот“.) Но вътре в този тих млад учен живееше второ, неподозирано същество, с недоразвити човешки чувства и извратен ум, от който смразяващи мисли се отправяха в жестоки направления. Неговото семейство — родителите му и една по-голяма сестра, Джени Мари — би било потресено, ако знаеше мечтите на Лоуъл Лии през лятото и есента на 1958 г., блестящият син, обожаваният брат възнамеряваше да ги отрови.

Бащата на Андрюс беше преуспяващ фермер; нямаше много пари в банката, но притежаваше земя на стойност приблизително 200 000 долара. Очевидно желанието да наследи този имот е подтикнало Лоуъл Лии да унищожи своето семейство. Защото непознатият Лоуъл Лии, скрит в свенливия набожен студент по биология, си въобразяваше, че е хладнокръвен майстор в престъпленията; искаше да носи гангстерски копринени ризи и да кара червени спортни коли; да бъде известен не като книжен червей, като дебел девствен студент; и макар че не изпитваше неприязън към семейството си — поне съзнателно, не — да ги убие, му се виждаше най-бързият, най-разумният начин за осъществяване на помислите, които го владееха. Избра арсеника. Имаше намерение, след като отрови жертвите си, да ги нагласи в леглата им и да запали къщата с надежда, че следователят ще приеме смъртта като злополука. Но една подробност го смущаваше: ами ако при аутопсията открият присъствието на арсеник? И ако покупката на отровата доведе следите до него? В края на лятото той си изработи друг план. Три месеца го усъвършенства. Най-после настъпи една ноемврийска вечер с температура под нулата и той беше готов да действа.

Беше седмицата на благодарността и Лоуъл Лии си беше вкъщи за празниците. Вкъщи беше и Джени Мари, интелигентно, но не хубаво момиче, което учеше в един колеж в Оклахома. Вечерта на 28 ноември, около седем часа, Джени Мари седеше с родителите си във всекидневната и гледаше телевизия. Лоуъл Лии се беше заключил в спалнята си и дочиташе последната глава на „братя Карамазови“. Като свърши тази работа, той се избръсна, преоблече се в най-хубавия си костюм и зареди полуавтоматична малокалибрени пушка и револвер калибър 56 „Ругер“. Нагласи револвера в кобура над бедрото си, сложи пушката през рамо, премина хола и влезе във всекидневната, която бе осветена само от трепкащия телевизионен екран. Запали електричеството, прицели се с пушката в сестра си, дръпна спусъка и я застреля между очите, убивайки я моментално. Стреля в майка си три пъти, в баща си два пъти. Майката, с разширени от ужас очи, разперила ръце, се повлече към него, помъчи се да каже нещо, устата й се отвориха и затвориха, но Лоуъл Лии каза: „Млъкни!“ И за да е сигурен, че ще се подчини, стреля в нея още три пъти. Но мистър Андрюс беше още жив. С плач и стенания той се повлече по пода към кухнята, но докато стигне кухненския праг, синът извади револвера и изстреля в него всички куршуми, после го напълни и пак го изпразни; баща му беше надупчен със седемнадесет куршума.

Андрюс, според изявления, приписани на него, „нищо не е чувствал. Времето настъпи и аз правех това, което трябваше да направя. Това е всичко.“ След стрелбата той отвори прозореца в спалнята си, махна мрежата, после тръгна из къщи. Разби гардеробите и разпиля съдържанието им по пода; намерението му беше да обвини крадци в престъплението. По-късно с колата на баща си той премина четиридесет мили по заснежени и хлъзгави пътища до Лорънс — градчето, където се намира Канзаският университет. По пътя паркира на един мост, разглоби смъртоносната си артилерия и хвърли частите й в канзаската река. Но, разбира се, истинската причина за пътуването му беше да си уреди алиби. Най-напред спря пред зданието, където живееше; говори с хазяйката, каза й, че е дошъл да вземе пишещата си машина и поради лошото време пътят от Уолкот до Лорънс му взел два часа. На тръгване отиде в едно кино, където, съвсем необичайно за него, разговаря с една разпоредителна и с продавачката на бонбони. В единадесет, когато киното свърши, той се върна в Уолкот. Домашното овчарско куче чакаше на верандата; то скимтеше от глад и Лоуъл Лии влезе вкъщи, прескочи трупа на баща си и приготви купа топло мляко и дробен хляб; после, докато кучето лочеше, телефонира в канцеларията на шерифа и каза:

— Името ми е Лоуъл Лии Андрюс. Живея на шосе Уолкот №6040 и искам да съобщя за един грабеж.

Четирима полицаи от шерифството на окръга Уандот пристигнаха веднага. Един от тях, патрул Мейърс, описва сцената по следния начин:

— Беше един през нощта, когато отидохме там. Лампите светеха в цялата къща. И това едро, тъмнокосо момче Лоуъл Лии седеше на верандата и милваше кучето си. Потупваше го по главата. Лейтенант Ати го попита какво се е случило, а той посочи вратата и съвсем нехайно каза: „Погледнете вътре.“ След като погледнаха, слисаните полицаи извикаха окръжния следовател. На него също му направи впечатление коравосърдечното безгрижие на Андрюс. Когато следователят го запита какви нареждания би желал да даде във връзка с погребението, Андрюс сви рамене и отговори:

— Не ме интересува какво ще правите с тях.

Скоро пристигнаха двама опитни детективи и започнаха да разпитват единствения оцелял член от семейството. Макар и убедени, че той лъже, детективите почтително изслушаха разказа му как е отишъл с кола до Лорънс да си вземе пишещата машина, влязъл в едно кино и като се върнал, намерил спалните претършувани и семейството си избито. Той поддържаше упорито тези свои твърдения и може би никога не би ги променил, ако след арестуването и настаняването му в затвора властите не бяха потърсили помощта на пастор Вирто С. Дамерон.

Пастор Дамерон, нещо като Дикенсов герой, екзалтиран, весел оратор, с хаплив и остър език, беше проповедник в баптистката черква в Канзас Сити, Канзас — черквата, която семейство Андрюс посещаваше редовно. Събуден от настойчивия звън на телефона, Дамерон беше помолен от окръжния следовател да се яви в затвора. Той пристигна там около три часа през нощта. Детективите, които до този момент бяха разпитвали заподозрения настойчиво, но безрезултатно, се оттеглиха в друга стая, оставяйки пастора насаме с неговия енориаш. Това интервю се оказа фатално за последния, който много месеци по-късно разправи на свой приятел следното:

— Мистър Дамерон каза: „Слушай, Лии, познавам те от рождението ти. Още когато беше мъничка попова лъжичка. Познавам и твоя баща от дете. Ние израснахме заедно, бяхме приятели от детинство. И затова съм тук, не защото съм ти пастор, а защото те чувствам като член от моето семейство. И защото имаш нужда от приятел, на когото можеш да говориш и да се довериш. Потресен съм от това страшно събитие и толкова много искам да видя виновниците хванати и наказани, колкото и ти.“

Искаше да знае дали съм жаден, казах му, че съм, той ми донесе една кока-кола и след това почна да приказва за ваканцията за Деня на благодарността и как ми се харесва в университета. И изведнъж каза: „Виж, Лии, хората тук, изглежда, се съмняват в невинността ти. Сигурен съм, че ще се съгласиш да те разпитат с детектор за лъжа, за да ги убедиш в своята невинност, за да търсят виновниците.“ После добави: „Лии, ти не си извършил това ужасно нещо, нали? Ако си го направил, сега е време да пречистиш душата си.“ И аз веднага си помислих какво значение има и му казах истината. Разправих му почти всичко. Той неспирно клатеше глава, въртеше очи и потриваше ръцете си. Каза, че това е ужасно нещо, че ще трябва да отговарям пред всевишния и да пречистя душата си, като кажа на детективите, каквото казах и на него.

Когато арестуваният кимна утвърдително, духовният му съветник влезе в съседната стая, пълна с очакващи полицаи, и въодушевено ги покани:

— Елате. Момчето е готово да даде показания.

Случаят Андрюс стана база за правна и медицинска кампания. Преди процеса, на който Андрюс заяви, че е душевноболен, психиатричният състав на Менингеровата клиника извърши изчерпателно освидетелстване на обвиняемия и даде следната диагноза „шизофрения, проста форма“. Под „проста форма“ диагностиците разбираха, че Андрюс не страда от сетивни измами и налудни идеи, а от обикновено разделяне на мисъл от чувства. Той разбира естеството на деянието си, разбира, че то е наказуемо и следователно подлежи на наказание. „Но — да цитираме д-р Са̀тен, един от участниците в експертизата — Лоуъл Лии Андрюс не е почувствал абсолютно нищо. Той счита себе си за единствено важна, единствената значителна личност в света. И в своя собствен уединен мир той смята, че е толкова правилно да убие майка си, колкото да убие животно или муха.“

Според мнението на д-р Са̀тен и неговите колеги престъплението на Андрюс е такъв неоспорим и типичен пример за намалена вменяемост, че случаят открива идеална възможност да се атакува законът Мънотън в съдилищата на Канзас. Законът Мънотън, както беше обяснено по-рано, не признава невменяемост, щом подсъдимият е способен да прави разлика между редно и нередно — от гледна точка на закона, а не от морална гледна точка. За голямо отчаяние на психиатри и на свободомислещи юристи този закон господства в юриспруденцията на Британската общност и на почти всички щати в Америка с изключение на десетина и на областта Колумбия. Последните се придържат към по-снизходителния, макар, според някои, непрактичен закон Дърам, който гласи просто, че обвиняемият не носи криминална отговорност, ако противозаконното му деяние е резултат от душевна болест или душевен дефект.

Накратко, защитниците на Андрюс — група, съставена от психиатрите на Менингеровата клиника и двама опитни адвокати — се надяваха да постигнат прецедент в съдебната практика. От голямо значение беше да се убеди съдът да приеме закона Дърам вместо Мънотън. Ако това можеше да се осъществи, тогава Андрюс поради многобройните доказателства за шизофренното му състояние положително щеше да бъде осъден не на смърт чрез обесване, нито дори на затвор, а щеше да бъде уединен в щатската болница за психично болни правонарушители.

Но защитата не сложи в сметката си религиозния съветник на подсъдимия, неуморимия пастор Дамерон, който се яви на процеса като главен свидетел на обвинението. С много цветисти фрази той заяви пред съда, че често е предупреждавал бившия си ученик в неделното училище за надвисналото отмъщение на бога:

— Казвах: нищо на света не струва повече от душата ти и много пъти при нашите разговори си ми признавал, че вярата ти е слаба, че не вярваш в бога. Ти знаеш, че всеки грях е против бога и бог е твоят последен съдия. Ти трябва да отговаряш пред него. Така му казах, за да го накарам да почувства ужаса на това, което е извършил, и че трябва да отговаря пред бога за престъплението си.

Очевидно пастор Дамерон беше решен младият Андрюс да отговаря не само пред всевишния, но и пред земни сили, защото неговите показания, прибавени към самопризнанията на обвиняемия, решиха въпроса. Председателят на съда прие закона Мънотън и съдебните заседатели подариха на прокурора смъртното наказание, което той изискваше.

 

 

Петък, 13 май — датата, определена за екзекуцията на Смит и Хикок, мина спокойно. Върховният съд на щата Канзас им разреши отсрочка до резултатите от молбите, подадени от техните адвокати за ревизия на процеса. По това време присъдата на Андрюс се преразглеждаше от същия съд.

Килията на Пери беше до тази на Дик; макар да не се виждаха, те лесно можеха да разговарят. Но Пери рядко говореше на Дик, и то не поради някаква изявена враждебност между тях. (След като размениха няколко вяли укори, между тях се установиха отношения на взаимна търпимост — примиреността на несродни, но безпомощни сиамски близнаци.) Причината беше, че Пери, предпазлив както винаги, потаен и подозрителен, изпитваше неприязън, че „личните му работи“ ще станат достояние на пазачите и на другите затворници — особено на Андрюс или Анди, както го наричаха в Галерията. Образованият акцент на Андрюс, външната изява на неговата развита в колежа интелигентност бяха трън в очите на Пери, който, макар че не беше отишъл по-горе от трети клас, си въобразяваше, че е по-начетен от почти всички свои познати. Да оправя грешките им, особено граматически и в произношението, му доставяше удоволствие. Но тук неочаквано се намери „някакъв хлапак“, който постоянно поправяше него. Чудно ли беше, че не си отваряше устата? По-добре да я държи затворена, вместо да рискува някоя надута забележка от колежанското хлапе като: „Не казвайте дезинтересирам се, когато всъщност искате да кажете: не се интересувам.“ Намеренията на Андрюс бяха добри, той не таеше злоба, но на Пери му се искаше да го свари в масло, обаче скриваше чувствата си и не даде възможност на никого да предположи защо след един от тези унизителни инциденти той седя и се муси, не се докосна до храната, която му се сервираше три пъти на ден. В началото на юни спря да яде съвсем и каза на Дик:

— Ти можеш да почакаш за въжето. Но аз не!

И от този момент отказа да се докосне до храна и вода и не проговори дума.

Постенето продължи пет дни, преди директорът да погледне сериозно на това. На шестия ден той даде нареждане Смит да бъде преместен в затворническата болница, но преместването не отслаби решението на Пери. Когато направиха опит да го хранят насила, той се противопостави, отметна глава назад, стисна челюсти, докато се втвърдиха като подкови. Накрая трябваше да бъде вързан и хранен интравенозно или чрез тръбичка, поставена в едната ноздра. Но дори и така, през следващите две седмици той отслабна двадесет и пет килограма и директорът на затвора беше предупреден, че само с насилствено хранене не може да се поддържа животът на пациента неопределено време.

Дик, на когото волята на Пери направи впечатление, все пак не можеше да приеме, че целта му е самоубийство; дори когато съобщиха, че Пери е изпаднал в кома, той каза на Андрюс, с когото се беше сприятелил, че бившият му съучастник се преструва:

— Той просто иска да го мислят за луд.

Андрюс, отчаян лакомник (беше изпълнил един бележник с рисунки на всякакви неща за ядене — от ягодова торта до печено прасе), каза:

— Може и да е луд. Да се уморява от глад по този начин!

— Той просто иска да се махне оттук. Разиграва сцени. За да кажат, че е луд, и да го сложат в лудница.

Отговорът на Анди така се хареса на Дик, че той често го цитираше; струваше му се чудесен пример за „чудноватото мислене“ на момчето, неговото „плуващо в облаците“ самодоволство:

— Наистина ми се струва труден начин да го постигнеш — извинително каза Андрюс. — Да се умориш от глад. Защото рано или късно всички ще излезем оттук. Или ще вървим, или ще ни изнесат с краката напред. Колкото до мен, не ща да зная дали ще вървя, или ще ме изнесат. Все едно е в края на краищата.

Дик отвърна:

— Лошото при теб, Анди, е, че нямаш никакъв респект към човешкия живот. Включително и към твоя.

Андрюс се съгласи.

— И — каза той — ще ти кажа още нещо. Ако някога изляза жив оттук, искам да кажа през стените, и офейкам… ами… може би никой няма да узнае къде е отишъл Анди, но дяволски сигурно ще знае откъде е минал Анди.

Цялото лято Пери изпадаше в неспокоен унес или спеше нездрав сън. Гласове бучаха в главата му; един глас настойчиво го питаше: „Къде е Исус? Къде?“ А веднъж той се събуди с вик: „Птицата е Исус! Птицата е Исус!“ Неговата любима театрална мечта, тази, в която си представяше, че е Пери О’Парсънс — „Симфония от един човек“, се връщаше постоянно насън. Географският център на съня му беше нощен клуб в Лас Вегас, където в бял фрак и бял цилиндър той се перчи по осветената сцена, свири подред на хармоника, на китара, на банджо, на барабан и пее: „Ти си моят слънчев лъч“, танцува степ по няколко боядисани в златно стъпала; после, застанал на площадката, той се кланя. Никакви ръкопляскания и все пак хиляди любители на изкуството пълнят огромната и ярко осветена зала — странна публика, предимно мъже, и то негри. Загледан втренчено в тях, изпотеният изпълнител най-после разбира мълчанието им. Досеща се внезапно, че това са призраци, духовете на законно екзекутираните — обесени, задушени с газ, убити на електрическия стол… и в същия миг съзнава, че той е тук, за да се присъедини към тях, че боядисаните в златно стъпала са го отвели към бесилката, че площадката, на която е стъпил, се отваря под него. Цилиндърът му се търкулва; потънал в урина и изпражнения, Пери О’Парсънс се преселва във вечността.

Един следобед той се отскубна от някакъв сън, събуди се и видя директора на затвора, застанал до леглото му. Директорът каза:

— Май имаш малък кошмар, а?

Но Пери не желаеше да му отговаря и директорът, който няколко пъти беше посещавал болницата и се бе мъчил да убеди затворника да спре гладуването си, каза:

— Имам нещо за теб. От баща ти. Помислих, че може би искаш да го видиш.

Пери, с огромни блестящи очи на почти фосфоресциращо бледо лице, се загледа в тавана, а отблъснатият посетител постави илюстрована картичка на нощното шкафче и си отиде.

Вечерта Пери погледна картичката. Беше адресирана до директора и изпратена от Блу Лейк, Калифорния. На нея с познатия неравен почерк беше написано:

„Уважаеми господине, разбирам, че пак сте задържали моето момче Пери. Пишете ми, моля, какво лошо е сторил и ако дойда там, ще мога ли да го видя. При мен всичко е наред, надявам се и при вас също. Текс Дж. Смит.“

Пери унищожи картичката, но паметта му я съхрани, защото няколкото недодялани думи го възкресиха емоционално, събудиха любов и ненавист и му напомниха, че е още това, което се мъчеше да престане да бъде — жив. „И просто реших — по-късно обясни той на един приятел, — че трябва да остана жив. Няма повече да помагам на онези, които искат живота ми. Те ще трябва да се борят за него!“

На сутринта той поиска чаша мляко — първата храна, която пожела доброволно да приеме от четиринадесет седмици. Постепенно, с диета от яйца, разбити в топло мляко, и портокалов сок, той увеличи теглото си. През октомври лекарят на затвора, д-р Роберт Мор, го намери достатъчно заякнал, за да бъде върнат в Галерията.

Когато Пери пристигна там. Дик се засмя и каза:

— Добре си ми дошъл, сладур!

 

 

Изминаха две години. Уилсън и Спенсър си отидоха и оставиха Смит, Хикок и Андрюс сами с вечно горящите лампи и със забулените прозорци на Галерията. Привилегиите, които имат обикновените затворници, не им се разрешаваха; нямаха радио, не можеха да имат карти за игра, нито дори час за физически упражнения. Всъщност никога не излизаха от килията си освен в съботни дни, когато ги водеха на баня и им даваха чисто бельо за цялата седмица. Единствените други случаи, когато напускаха за кратко килиите, бяха редките посещения на адвокати или роднини. Мисис Хикок идваше веднъж в месеца. Съпругът й беше умрял, тя бе ликвидирала фермата и както каза на Дик, живееше ту при едни роднини, ту при други.

На Пери му се струваше, че живее „дълбоко под вода“… може би защото Галерията обикновено бива сива и тиха като океански дълбочини. Единственият шум беше хъркания, кашлици, тътренето на обути в пантофи нозе, мекото пърхане на гълъби, свили гнезда в стените на затвора. Така беше обикновено, но невинаги. „Понякога — писа Дик на майка си — не можеш да чуеш и мисълта си. Хвърлят затворници в килиите под нас, мястото, което наричат «Ямата», и много от тях се бият като побъркани, ритат като луди. Крещят и псуват през цялото време. Става непоносимо и всички почват да им крещят да млъкнат. Много ми се ще да ми изпратиш запушалки за ушите. Само че няма да ми разрешат да ги използвам. Както се казва, за грешниците няма покой.“

Малкото здание беше построено преди повече от век и промените в годишните времена предизвикваха различни прояви на старостта му: зимният студ се просмукваше през каменно желязната структура, а лете, когато температурата често надминаваше 38 градуса, старите килии бяха вонящи казани. „Такава жега, че кожата ми изгоря — писа Дик в писмото с дата 5 юли 1961 г. — Опитвам се да не се движа много. Повечето време седя на пода. Леглото ми е пропито с пот, не мога да легна на него, а вонята ме поболява. Къпем се и си сменяме бельото само веднъж седмично. Няма абсолютно никаква вентилация, а от горящите крушки става още по-горещо. Разни буболечки се блъскат о стените.“

Осъдените на смърт не работят като другите затворници; могат да използуват времето си, както желаят — да спят по цял ден, както Пери често правеше („Представям си, че съм мъничко бебе, което не може още да държи очите си отворени.“), или да четат цяла нощ, както Андрюс. Андрюс изчиташе средно по петнадесет-двадесет книги седмично; вкусът му обхващаше и глупости, и белетристика, но той обичаше и поезия, особено му се нравеше Роберт Фрост, възхищаваше се от Уитмън, Емили Дикинсън и от хумористичните стихове на Огдън Наш. Макар че неговата неутолима литературна жажда в кратко време беше пресушила затворническата библиотека, свещеникът на затвора и други, които съчувстваха на Андрюс, го снабдяваха с пакети от градската библиотека в Канзас Сити. Дик също стана книжен червей; но неговият интерес се ограничаваше върху две теми — секс, както е представен в романите на Харолд Робинс и Ървинг Уолъс (Пери, след като прочете една, която му даде Дик, я върна с възмутена забележка: „Дегенерирана мръсотия за мръсни дегенерирани умове.“), и правна литература. Всеки ден той се ровеше с часове в юридически книги, търсеше и събираше данни и факти, които (надяваше се той) ще помогнат да се ревизира присъдата му. Със същата цел отрупа с писма организации като Американски съюз за граждански права и Асоциация на правистите в Канзас. В тези писма той нападаше наложената му присъда като „пародия на съдебната процедура“, увещаваше получателите им да му помогнат да издейства преразглеждане на делото. Убеди и Пери да напише подобни молби, но когато предложи и на Анди да последва примера им, Андрюс отговори:

— Аз ще се грижа за моя врат, а вие се грижете за вашите.

(Всъщност вратът на Дик не беше частта от тялото му, която в момента му създаваше най-много грижи. „Косата ми пада на кичури — сподели той с майка си в друго писмо. — Ще обезумея. Доколкото си спомням, в нашия род няма плешиви и мисълта, че ще бъда грозен плешив дъртак, ме подлудява.“)

Една есенна вечер в 1961 г., когато дойдоха на работа в Галерията, двамата нощни пазачи донесоха новини.

— Е — каза единият от тях, — май скоро ще имате компания, момчета.

Намекът беше ясен на слушателите му; той означаваше, че двамата млади войници, които бяха съдени за убийството на един канзаски железничар, са осъдени на смърт. „Ъгъ — потвърди пазачът, — получиха смъртна присъда.“

Дик каза:

— Ясно. Това е много популярно в Канзас. Съдебните заседатели го раздават, сякаш черпят деца с бонбони.

Единият от войниците, Джордж Роналд Йорк, беше на осемнадесет години; съучастникът му, Джеймс Дъглас Латъм — година по-възрастен. И двамата бяха необикновено привлекателни на вид, което обяснява може би защо цели пълчища момичета присъстваха на процеса. Макар осъдени за едно убийство, двамата се хвалеха, че по време на своето кратко скитане из страната са отпратили на оня свят седем души.

Рони Йорк, рус, синеок, беше роден и отрасъл във Флорида. Баща му е добре известен, добре платен водолаз. Семейство Йорк живееха спокойно и сговорно. Рони, прекалено обичан и глезен от родителите си и от една обожаваща го по-малка сестра, беше винаги център на внимание. Миналото на Латъм е другата крайност, мрачно и нерадостно, точно като това на Пери Смит. Роден в Тексас, той беше най-малкото дете на многодетни, бедни родители, които вечно се караха, докато накрая се разделиха и оставиха потомството си на произвола на съдбата, да се грижи само за себе си, неконтролирано и нежелано, като прекършени от вятъра бурени. На седемнадесет години, нуждаейки се от подслон, Латъм постъпи в армията; две години по-късно го осъдиха за самоотлъчване и го затвориха в кариера във Форт Худ, Тексас. Там той се срещна с Рони Йорк, който бе осъден по същата причина. Макар че дори и външно никак не си приличаха — Йорк беше висок и флегматичен, а тексасецът нисък, с лисичи кафяви очи, които оживяваха едно хитро, набито лице, — те откриха, че по един въпрос мненията им абсолютно съвпадат: светът е отвратителен и всички в тоя свят биха били по-добре, ако бяха мъртви.

— Това е прогнил свят — каза Латъм. — На него може да се въздейства само с низост. Той и нищо друго не разбира. Изгори хамбара на някого — ще го разбере. Отрови кучето му. Убий него.

Рони каза, че Латъм е „стопроцентово прав“ и добави: „Във всеки случай, когато убиеш някого, правиш му услуга.“

Първите, на които те решиха да направят тази услуга, бяха две жени от Джорджия, почтени домакини, които имаха нещастието да срещнат Йорк и Латъм скоро след като двамата избягаха от Форт Худ, откраднаха една камионетка и поеха към Джаксънвил, Флорида — родния град на Йорк. Срещнаха жените пред една бензиностанция в тъмните покрайнини на Джаксънвил през нощта на 29 май 1961 г. Първоначално избягалите войници се бяха упътили към Джаксънвил с намерение да посетят родителите на Йорк. Но когато пристигнаха там, Йорк реши, че може би ще е неразумно да се обажда на родителите си: баща му понякога изпадаше в ярост. Той и Латъм поразмислиха и избраха Ню Орлеан. Спряха да купят бензин. До тях друга кола черпеше гориво; в нея седяха две жени — бъдещите жертви, които след един приятно прекаран ден из магазините на Джаксънвил се връщаха у дома си — едно градче близо до границата Джорджия — Флорида. За съжаление те се бяха заблудили. Йорк, когото помолиха да ги упъти, беше много любезен.

— Просто карайте след нас. Ние ще ви отведем на верния път.

Но ги отведоха по съвсем погрешен — тесен, страничен, който свършваше в едно блато. Въпреки това жените доверчиво ги следваха, докато камионетката спря и при светлината на своите фарове те видяха, че услужливите младежи слизат от камионетката и идват към тях. Видяха също, но много късно, че и двамата държаха в ръце черни камшици, използвани за говеда. Камшиците бяха собственост на притежателя на откраднатата камионетка — скотовъдец. Идеята да удушат с тях жените беше на Латъм, което и направиха, след като ги ограбиха. В Ню Орлеан младежите си купиха пистолет и издълбаха две резки на дръжката. През следващите десет дни прибавиха нови резки в Тилахома, Тенеси. Там се снабдиха със спортна червена кола „Додж“, след като застреляха собственика й — търговски пътник. В предградието на Сент Луис, Илиной, убиха още двама мъже. Канзаската жертва, която последва предидущите пет, беше старец на име Ото Зиглер, шестдесет и две годишен, здрав, приятен човек — от онези хора, които няма да заминат изпаднали в беда мотористи, без да им предложат помощ. Една прекрасна юнска утрин, както минаваше с колата си по някакво канзаско шосе, мистър Зиглер забеляза червена спортна кола, спряла на пътя, капакът й беше вдигнат. Двама симпатични младежи човъркаха мотора. Как можеше добродушният мистър Зиглер да знае, че моторът е в пълна изправност — че това е хитрост, измислена, за да се ограбват и убиват услужливи хора? Последните му думи бяха: „Мога ли да ви помогна?“ Йорк изпрати куршум от шест метра разстояние и пръсна черепа на стареца. После се обърна към Латъм и каза:

— Каква точност, хъ?

Тяхната последна жертва беше най-трагичният случай. Осемнадесетгодишно момиче, което работеше като прислужница в един колорадски мотел. Там развилнелите се убийци прекараха нощта заедно с момичето. После й казаха, че отиват в Калифорния и я поканиха да ги придружи.

— Ела — настояваше Латъм, — може би ще станем кинозвезди.

Обляна в кръв, девойката заедно с набързо приготвения си куфар завърши своя път в едно дефиле близо до Крег, Колорадо. Но няколко часа след като беше застреляна и захвърлена там, нейните убийци действително застанаха пред кинокамера.

Намериха се хора, които ги бяха забелязали да се шляят около мястото, където беше убит Ото Зиглер. Описанието на пътниците в червената кола беше разпратено в Западните и Среднозападните щати. Блокираха пътищата и хеликоптери патрулираха шосетата. Хванаха Йорк и Латъм на един блокиран път в Юга. По-късно полицията в Солт Лейк Сити разреши на телевизионната компания да заснеме интервю с тях. Ако филмът се гледаше обеззвучен, щеше да остави впечатление, че се отнася до двама весели, хранени с мляко атлети, които разговарят за хокей, за бейзбол… за всичко друго, но не и за убийство или за ролите, които са играли, както те с хвалба признаваха, в смъртта на седем души.

— Защо — пита коментаторът, — защо го направихте?

И Йорк със самодоволна усмивка отговаря:

— Защото мразим света.

Законодателството и на петте щата, които си оспорваха правото да съдят Йорк и Латъм, утвърждава смъртното наказание: Флорида (екзекуция чрез електрически стол), Тенеси (електрически стол), Илиной (електрически стол), Канзас (бесилка) и Колорадо (газова камера). Канзас излезе победител, защото разполагаше с най-убедителните доказателства.

Обитателите на Галерията се запознаха с новите си съседи на 2 ноември 1961 г. Пазачът, който придружаваше пристигналите до килиите им, ги представи:

— Мистър Йорк, мистър Латъм, приятно ми е да ви запозная с мистър Смит. И с мистър Хикок, и с мистър Андрюс — „най-милото момче в Уилкот“!

Когато парадът отмина, Хикок чу Андрюс да се смее и попита:

— Какво толкова смешно каза онова копеле?

— Нищо — отговори Андрюс. — Но си помислих: когато преброиш моите три и вашите четири и техните седем, това прави четиринадесет убити, а ние сме само петима. Ако разделиш четиринадесет на пет, ще получиш средно…

— Четиринадесет на четири — сопнато го поправи Хикок. — Тук има четирима убийци и един несправедливо осъден. Аз не съм гаден убиец! Косъм не съм свалял от главата на никого!

 

 

Хикок не се отказа да пише писма и да протестира срещу присъдата си. Накрая едно от писмата даде резултат. Получателят Еверет Стирмън, председател на Комитета за юридическа помощ на Канзаската асоциация на правистите, се обезпокои от настоятелното твърдение на Хикок, че той и съучастникът му не са били съдени безпристрастно. Според него „враждебната атмосфера“ в Гардън Сити е попречила да се образува жури от безпристрастни съдебни заседатели и следователно би трябвало да се разреши ново разглеждане на делото в друг град. Колкото до съдебните заседатели, които бяха избрани, поне двама от тях се изказали на клетвения разпит така, че явно личало предубеждението им. („Запитан да каже мнението си за смъртното наказание, един кандидат отговори, че, общо взето, е против него, но в този случай не е.“) За нещастие клетвеният разпит не беше протоколиран, защото, според канзаското съдопроизводство, това може да стане само ако бъде изрично поискано от обвинението или защитата. Освен това много от съдебните заседатели „били добри познати“ на покойниците. „Също и съдията Тейт. Той бил интимен приятел на мистър Клътър.“

Но най-много кал Хикок хвърли върху двамата адвокати Артър Флеминг и Харисън Смит, чиято „некомпетентност и неспособност“ били главната причина за сегашната му участ. Защитата им не била подготвена, липсвала й задълбоченост и както се загатваше в писмата, тази липса на каквито и да са усилия не била случайна, а „била тайно споразумение между обвинение и защита“.

Това бяха тежки обвинения. Те накърняваха професионалната репутация на двама уважавани адвокати и на един изтъкнат окръжен съдия. Ако твърденията бяха дори отчасти верни, значи, гражданските права на осъдените са били накърнени. Подтиквана от мистър Стирмън, адвокатската асоциация предприе действия без прецедент в историята на канзаската юриспруденция. Назначи един млад адвокат от Уичита, Ръсел Шулц, да проучи обвиненията и ако доказателствата ги потвърдят, да оспори валидността на присъдата, като изиска ревизия на делото и разглеждането му по същество от Канзаския върховен съд, който неотдавна беше потвърдил присъдата.

Анкетата на Шулц изглеждаше доста едностранчива, защото почти не се разпростря по-нашироко от едно интервю с Хикок и Смит, след което адвокатът направи агресивни изказвания пред журналисти: „Въпросът е следният: имат ли право на пълноценна защита бедни, очевидно виновни подсъдими? Смятам, че щатът няма да бъде сериозно ощетен от смъртта на тези тъжители. Но сигурен съм, че никога няма да се съвземе от смъртта на наказателнопроцесуалния кодекс.“

Шулц подаде своята молба за ревизия и Канзаският върховен съд упълномощи един от своите пенсионирани съдии, уважавания Уолтър Дж. Тийл, да извърши щателно проучване, като разпита всички длъжностни и други лица, участвали в процеса. И така две години след гледането на делото целият състав се събра отново в съдебната зала на Гардън Сити. Единствените важни участници, които не присъстваха, бяха тогавашните подсъдими; на тяхно място, както изглеждаше, бяха съдията Тейт, старият мистър Флеминг и Харисън Смит, чиито кариери бяха застрашени — не толкова поради естеството на твърденията на тъжителя, колкото поради явното недоверие, което адвокатската асоциация му бе гласувала.

Проучванията на съдията Тийл бяха прехвърлени за кратко време в Лансинг. Там той изслуша показанията на Смит и Хикок. Необходими му бяха шест дни, за да разпита всички, не пренебрегна нито една подробност. Осем съдебни заседатели се заклеха, че не са познавали никого от убитото семейство; четирима признаха бегло познанство с мистър Клътър, но всички, включително и Н. Л. Дънан, чиновникът от летището, който бе дал спорния отговор през време на клетвения разпит, заявиха, че са заели заседателските си места без предубеждение. Шулц запита Дънан:

— Смятате ли, сър, че ако бяхте на мястото на подсъдимите, бихте се съгласили да ви съдят съдебни заседатели с убеждения като вашите?

Дънан отговори, да, би се съгласил. Тогава Шулц попита:

— Спомнете си, питаха ли ви дали сте „за“ или „против“ смъртното наказание?

Свидетелят кимна:

— Отговорих, че при нормални условия щях вероятно да бъда против. Но поради величината на това престъпление вероятно ще гласувам „за“.

Схватката с Тейт беше по-трудна. Шулц скоро разбра, че е хванал тигъра за опашката. Отговаряйки на въпроси, свързани с интимното му приятелство с мистър Клътър, съдията каза:

— Той (Клътър) беше веднъж тъжител в този съд, дело, което аз председателствах, за щети, нанесени от катастрофирал самолет над, доколкото си спомням, овощната му градина. Вън от това не съм имал никакъв случай да общувам с него. Абсолютно никакъв. Вероятно съм го виждал веднъж или два пъти в годината.

Объркан, Шулц промени темата.

— Знаете ли — попита той — какво беше отношението на хората тук към арестуваните?

— Мисля, че зная — с язвителна увереност отговори съдията. — Моето мнение е, че отношението към тях беше като към всеки обвинен в углавно престъпление — че те трябва да бъдат съдени според закона. Ако са виновни, ще бъдат съдени. Срещу тях нямаше никакво предубеждение.

— Искате да кажете — лукаво запита Шулц, — че, според вас, не е имало никаква причина, поради която съдът по своя инициатива да разреши процесът да се гледа в друг град?

Устните на Тейт се свиха презрително, очите му засвяткаха.

— Мистър Шулц — каза той, сякаш името беше едно дълго съскане, — съдът не може по своя инициатива да разреши процесът да се гледа в друг град. Това би било в разрез с канзаските закони. Не можех да разреша подобно нещо, щом като то не бе поискано по законен път.

Но защо адвокатите на обвиняемите не бяха направили подобно искане?

Сега Шулц постави този въпрос на бившите защитници, защото, според прависта от Уичита, главната цел на анкетата беше да ги дискредитира и да докаже, че не са защищавали както подобава интересите на своите доверители. Флеминг и Харисън Смит издържаха яростната атака достойно — особено Флеминг, който със смела червена вратовръзка и постоянна усмивка изтърпя Шулц с благородно примирение. Обяснявайки защо не е подал молба за разглеждане на процеса в друг град, той каза:

— Тъй като пастор Коуън от методистката църква, човек солиден и изтъкнат, както и много други проповедници тук, бяха се вече изказали против смъртното наказание, помислих, че има предпоставки хората в този град да бъдат по-снизходителни по отношение на наказанието, отколкото в други градове из щата. Ако не се лъжа, и братът на мистър Клътър направи изявления пред печата, от които беше ясно, че и той е против това подсъдимите да бъдат осъдени на смърт.

Обвиненията на Шулц бяха много, но в основата на всички лежеше твърдението, че поради обществен натиск Флеминг и Харисън Смит съзнателно са пренебрегнали задълженията си. И двамата адвокати, твърдеше Шулц, са измамили клиентите си, като не са се консултирали достатъчно с тях (мистър Флеминг отговори: „Работих над делото най-старателно, отделих му повече време, отколкото на много други дела“); като са се отказали от предварителен разпит (Смит отговори: „Но, сър, нито мистър Флеминг, нито аз бяхме назначени за защитници по време на отказа“); като са правили изказвания пред журналистите и с това са напакостили на подсъдимите (Шулц на Х. Смит: „Известно ли ви е как ви цитира репортьорът Рой Къл от канзаския вестник «Дейли капитал»? Че на втория ден от процеса сте казали, че няма съмнение за вината на мистър Хикок, но ще се мъчите само да издействате доживотен затвор вместо смъртна присъда?“ Х. Смит на Шулц: „Не, сър. Ако съм цитиран да казвам това, то е било невярно.“); като не са подготвили подходяща защита.

Шулц наблегна най-много на последното и затова е важно да се цитира мнението на трима федерални съдии, написано по повод подадената по-късно жалба до Апелативния съд на Съединените щати, десети състав: „Все пак смятаме, че онези, които са разглеждали положението в ретроспект, не са имали представа за трудностите, срещнати от адвокатите Харисън Смит и Флеминг, когато последните са поели защитата на тъжителите. По времето, когато адвокатите са поели тези ангажименти, и двамата тъжители са били вече направили самопризнания и нито тогава, нито по-късно не са оспорили в щатските съдилища доброволността на тези признания. Радиото, откраднато от дома на Клътърови и продадено от тъжителите в Мексико Сити, е било намерено и адвокатите са знаели, че в ръцете на обвинението има и други неопровержими доказателства за вината на подсъдимите. Поканени да заявят дали се признават за виновни, подсъдимите са отговорили с мълчание и съдът се е видял принуден да впише в протокола отрицателен отговор. Не са били представени доказателства нито по време на съдебното дирене, нито по-късно, които биха оправдали насочването на защитата по линията на «Невиновност поради невменяемост». Опитът да се пледира тезата, че поради сериозни контузии при злополука, станала година по-рано, Хикок получавал главоболия и редки припадъци и следователно бил психически анормален, когато е извършил престъплението, напомня улавянето за пословичната сламка. Адвокатите са били изправени пред положение, при което жестоко престъпление, извършено над невинни хора, е вече признато. При тези обстоятелства с пълно основание биха могли да посъветват доверителите си да се признаят за виновни и да се оставят на милостта на съда. Единствената им надежда е била, че само някакъв обрат на съдбата може да спаси живота на тези объркани хора.“

В доклада, който представи на Канзаския върховен съд, съдията Тийл изказа мнение, че тъжителите са получили справедлив, според конституцията, процес; следователно съдът отхвърля молбата да се отмени присъдата и определя нова дата за екзекуцията — 25 октомври 1962 година. По едно съвпадение Лоуъл Лий Андрюс, чието дело беше пътувало два пъти до Върховния съд на Съединените щати, трябваше да бъде обесен един месец по-късно.

Убийците на Клътърови получиха отсрочка от федералния съд и се измъкнаха от срещата си с бесилката. Но Андрюс се яви точно навреме.

 

 

В Съединените щати времето, което изтича от влизането в сила на една смъртна присъда до привеждането й в изпълнение, е средно седемнадесет месеца. Неотдавна в Тексас едно лице, осъдено на смърт за грабеж, беше екзекутирано на електрически стол един месец след присъдата. Но в този момент в Луизиана (при писането на книгата) двама души, осъдени за изнасилвания, чакат екзекуция вече дванадесет години. Несъответствието зависи донякъде от случайността и в по-голяма степен от умелото използуване на възможностите за обжалване, които американското съдопроизводство предлага. По-голямата част от адвокатите, които се занимават с такива дела, са назначени от съда и работят безплатно. Но много често съдът, за да избегне неоснователни жалби, че се назначават неспособни адвокати, посочва изтъкнати юристи, които защищават със завидна енергия. Обаче дори и един посредствен адвокат може да отлага изпълнението на смъртната присъда година след година, защото системата на обжалванията в юриспруденцията на Съединените щати прилича на рулетка, наистина малко нагласена в полза на престъпника, но все пак хазартна игра, която участниците играят безконечно — най-напред в щатските съдилища, после през федералните, докато стигнат последната инстанция — Върховния съд на Съединените щати. Но дори и загуба на делото там не означава изпълнение на присъдата, стига адвокатът на тъжителя да може да открие или да измисли нови основания за обжалване; обикновено той може и така колелото започва пак да се върти, докато затворникът, вероятно няколко години по-късно, се озовава обратно във Върховния съд само за да тръгне отново да се върти по познатата жестока спирала. Но понякога колелото на рулетката спира и посочва победителя или, макар все по-рядко, победения. Адвокатите на Андрюс се бориха до последния момент, но техният клиент отиде на бесилката на 30 ноември, петък, 1962 година.

 

 

— Нощта беше студена — каза Хикок на един журналист, с когото си кореспондираше и на когото разрешаваха да го посещава от време на време. — Студена и влажна. Валеше като из ведро и на бейзболното игрище имаше кал до колене. Когато поведоха Анди към склада, трябваше да го преведат по пътеката. Всички ние застанахме до прозорците си да гледаме — Пери, аз, Рони Йорк, Джими Латъм. Беше точно след полунощ и складът светеше като призрачна зала. Вратите бяха отворени. Можехме да виждаме свидетелите, пазачите, лекаря, директора — всяко проклето нещо освен бесилката. Тя е встрани, виждахме само сянката й на стената като сянка от боксов ринг.

Свещеникът и четирима пазачи водеха Анди и когато стигнаха до вратата, спряха за миг. Анди гледаше към бесилката — това се чувстваше. Ръцете му бяха вързани отпред. Внезапно свещеникът протегна ръка и му махна очилата, което му придаде жалък вид. Анди без очила… Въведоха го вътре и аз се запитах: ще види ли да изкачи стълбите. Беше много тихо, нищо не се чуваше, само някакво куче лаеше надалеч. Някъде в градчето. После чухме този звук и Джими Латъм попита:

— Какво беше това?

И аз му казах какво беше — подът се бе разтворил под краката на Анди. После пак стана много тихо. Само лаят на кучето не спираше. Нашият Анди танцува дълго. Сигурно много са чистили след него. Лекарят идваше до вратата през няколко минути, излизаше вън, стоеше там със стетоскопа в ръце. Не бих казал, че работата му доставяше удоволствие… дишаше тежко и дълбоко, сякаш се бореше за въздух… и плачеше. Джими каза: „Тоя ревльо се разтоварва.“ Мисля, че излизаше вън, за да не го видят другите, че плаче. После се връщаше в склада да чуе дали сърцето на Анди е спряло. А то сякаш нямаше такова намерение. В действителност сърцето на Анди продължи да бие деветнадесет минути. — Хикок се усмихна накриво, бутна цигара между устните си и продължи: — Анди беше особняк. Както му казах, той не уважаваше човешкия живот, нито дори своя. Точно преди да го обесят, седна и изяде две пържени пилета. А последния следобед пушеше пури, пиеше кока-кола и пишеше поезия. Когато дойдоха да го отведат и си вземахме сбогом, му казах: „Ще те видя скоро, Анди. Щото съм сигурен, че ние отиваме на същото място. Тъй че поразгледай наоколо и виж дали няма да намериш някое хладно, сенчесто място там долу“. Той се засмя и каза, че не вярва ни в рая, ни в ада. Вярва само, че „пръстта става пръст“. Каза, че леля му и чичо му дошли да го видят и му съобщили, че имат готов ковчег за него и ще го отнесат в някакво малко гробище в Северен Мисури. На същото място, където са погребани тримата, които той убил. Смятаха да положат Анди до тях. Той ми каза, че едва се сдържал да не се изсмее, когато му разправили това. Аз му отговорих: „Е, ти поне си щастлив, че имаш гроб. А нас с Пери ще ни дадат навярно за вивисекции“. Така се шегувахме, докато стана време за тръгване. Тогава той ми подаде един лист с написани стихове. Не знам дали ги е съчинил, или ги е преписал. Струва ми се, че ги е съчинил. Ако се интересувате, ще ви ги изпратя.

По-късно той ги прати и прощалната бележка на Андрюс се оказа деветият стих от „Елегия, написана в селски черковен двор“ от Грей.

Мощта и силата, и гербът знатен,

богатствата и всички красоти

еднакво свършват с края неотвратен

на път към слава в гроба стигаш ти.[1]

— Анди наистина ми беше симпатичен. Беше побъркан — не наистина луд, като ония, дето крещят, но, нали разбирате, просто шантав. Постоянно говореше как ще избяга оттук и ще си изкарва хляба като наемен убиец. Обичаше да си представя как скита из Чикаго или Лос Анжелос с картечница в калъф за цигулка. Ще пречуква хора. Казваше, че ще взема хиляда долара на труп. — Хикок се изсмя, вероятно на абсурдните амбиции на своя приятел, въздъхна и поклати глава. — Но за човек на неговите години той беше най-умният, когото съм срещал. Жива библиотека. Когато това момче прочетеше книга, тя наистина биваше прочетена. Разбира се, за живота не знаеше нищичко. Аз съм невежа, освен когато стане дума за познанията ми за живота. Вървял съм по много подли улици. Видял съм бял човек, бит с камшици. Наблюдавал съм как се раждат деца. Веднъж паднах от параход пет мили далеч от брега. Плувах пет мили и с всеки замах животът ми минаваше пред очите им като на филмова лента. Друг път се ръкувах с президента Труман във фоайето на хотел „Миелбах“. С Хари С. Труман! Когато работех в болницата като шофьор на линейка, видях живота от всички страни, видях неща, които биха накарали куче да повърне. Но Анди. Той не знаеше нищичко, само това, което бе прочел в книгите.

Беше невинен като дете с кутия бисквити. Никога не е бил с жена или с мъж. Сам ми каза. Може би това най-много ми харесваше у него — че не извърташе нещата. Ние, останалите от Галерията, сме сбирщина ментърджии. Аз съм най-лошият. Дрънкай, трябва да говориш нещо! Хвали се! Иначе нищо не представляваш — един картоф, вегетиращ в килията. Но Анди никога не вземаше участие. Казваше: каква полза има да се разправят неща, които никога не са се случвали.

Но нашият Пери не съжаляваше, че няма да види вече Анди. Анди беше единственото нещо, което Пери би искал да бъде — образован. И Пери не можеше да му прости това. Нали знаете как Пери употребява стодоларови думи, на които не знае значението? Ей, задникът му пламваше, когато Анди го прекъсваше и го слагаше на място. Разбира се, Анди само се опитваше да му даде, каквото той искаше — образование. Но истината е, че никой не може да се погажда с Пери. Той няма нито един приятел тук. Искам да кажа, за какъв, по дяволите, се мисли той? Да се подиграва на всички! Да нарича хората извратени и дегенерати. Да дрънка колко малко точки са получили при „Ай Кю“. Много жалко, че всички не можем да бъдем такива чувствителни създания като малкия Пери. Светци! Ама аз познавам някои здравеняци, типове, които с удоволствие биха отишли в Ъгъла, само да могат да останат насаме с него в банята за няколко минути. Начинът, по който гледа отвисоко на Йорк и Латъм! Рони казва, че много му се иска да знае къде може да се сдобие с бич за говеда. Казва, че му се ще да стисне с бича шията на Пери. И не го осъждам. В края на краищата пържим се в едно масло, а те са добри момчета.

Хикок сви рамене, мрачно се усмихна и каза:

— Разбирате какво искам да кажа. Добри… като се има предвид… Майката на Рони Йорк идва да го види няколко пъти. Един ден тя се срещна с мойта майка в чакалнята и сега са станали интимни приятелки. Мисис Йорк иска майка ми да й иде на гости във Флорида, дори може би да живее там. Господи, как искам да отиде! Тогава няма да минава през това мъчение — веднъж в месеца да пътува с автобус дотук, за да ме види. Да се усмихва, да се мъчи да намери тема за разговор, да ме накара да се чувствам добре! Горката жена! Не знам как го издържа. Чудя се как още не е полудяла.

Неравните очи на Хикок се обръщат към прозореца на чакалнята; лицето му, бледо като парникова лилия и подпухнало, светлее на слабата зимна слънчева светлина, която се промъква през забуления решетъчен прозорец.

— Горката жена… Тя писа на директора и го пита дали може да поговори с Пери следващия път, когато дойде. Иска да чуе от самия Пери как е убил онези хора, как аз не съм стрелял ни веднъж. Мога да се надявам само на едно — че някой ден ще ни се разреши нов процес и Пери ще даде показания и ще каже истината. Само че, съмнявам се. Той явно е решен, ако си отиде, да отида и аз с него. Гръб до гръб. Не е справедливо. Мнозина са убивали и никога не са видели смъртна килия. А аз никого не съм убивал. Ако имате петдесет хиляди да пръснете, можете да пречукате безнаказано половината от Канзас Сити и само да се смеете… ха… ха… — внезапна усмивка заличи мрачното му настроение. — Ох, ох, пак почвам да хленча. Бихте помислили, че съм се поучил. Но честна дума, направил съм всичко възможно да се погаждам с Пери. Само че той все критикува. Двуличен е. Толкова завистлив за най-малкото нещо: за всяко писмо, което поучава, за всяко посещение. Никой не идва да го види освен вас — каза Дик и кимна към журналиста, който познаваше еднакво добре и Хикок, и Смит, и адвоката му. Помните ли, когато беше в болницата? С онова престорено гладуване? И дето баща му беше изпратил картичка? Директорът му отговорил, че може да дойде да види Пери, когато поиска. Но той не се вести. Не знам… понякога ми е жал за Пери. Той сигурно е един от най-самотните хора в света. Но… О, да върви по дяволите. Почти във всичко е виновен той.

Хикок измъкна друга цигара от пакета „Пел-мел“, сбръчка нос и каза:

— Помъчих се да спра да пуша. После си помислих, какво значение има при тези обстоятелства? С мъничко късмет може би ще се разболея от рак и ще победя щата в собствената му игра. По едно време пушех пури. Пурите на Анди. Сутринта, след като го обесиха, аз се събудих и викнах както обикновено: „Анди?“ После се сетих, че той е вече на път за Мисури. С лелята и чичото. Погледнах през коридора. Килията му беше почистена и целият му багаж струпан отпред. Дюшекът от леглото, пантофите и бележникът с всичките рисунки на разни храни — той го наричаше „хладилникът ми“, и кутия с пури „Макбет“. Казах на пазача, че Анди искаше да ми ги даде, че ми ги е завещал. Всъщност изобщо не ги пуших. Може би ми напомняха за него, не знам, но получих болки в стомаха.

— Какво бих казал за смъртното наказание ли? Не съм против него. То всъщност е отмъщение, но какво лошо има в отмъщението? То е нещо много важно. Ако бях сродник на Клътърови или на някои от ония, които Йорк и Латъм са убили, нямаше да имам покой, докато не видя виновниците да се качват на голямата люлка. Вземете тези хора, които пишат писма до вестниците. Завчера имаше две в един топикски вестник — едното от някакъв проповедник. Пише: какъв е този съдебен фарс, защо тези мерзавци Смит и Хикок още не са увиснали на въжето, как тия мръсници още ядат парите на данъкоплатците? Е, разбирам ги. Те са бесни, защото не получават онова, което искат — отмъщение. И няма да го получат, ако мога да им попреча. Аз съм за смъртното наказание. Само да не съм аз този, когото ще бесят.

 

 

Но го обесиха. Изминаха още три години и през това време двама изключително опитни канзаски адвокати Джоузеф П. Дженкинс и Робърт Бингъм заместиха Шулц, който се отказа от делото. Те бяха посочени от един федерален съдия и работеха безплатно (но бяха подтиквани от дълбокото си убеждение, че подсъдимите са станали жертва на „кошмарно несправедлив съдебен процес“), Дженкинс и Бингъм изпратиха многобройни обжалвания в рамките на федералната съдебна система и по този начин избегнаха три насрочени екзекуции: 25 октомври 1962 г., 8 август 1963 г., 18 февруари 1965 г. Адвокатите твърдяха, че клиентите им са били несправедливо осъдени, защото защитата им е била назначена, след като вече са били направили самопризнания; защото са се отказали от предварителен разпит; защото не са били компетентно защищавани по време на процеса, били са осъдени с представени веществени доказателства, иззети без заповед за обиск (пушката и ножа от дома на Хикок); защото искането им по въпроса за подсъдността — да бъде прехвърлено гледането на делото в друг град — е било отхвърлено, макар „атмосферата около процеса да е била наситена с публикации, враждебни към подсъдимите“.

С тези аргументи Дженкинс и Бингъм успяха да отнесат делото три пъти до Върховния съд на Съединените щати — Големия шеф, както го наричат много затворници. Но всеки път съдът, който в такива случаи никога не дава обяснение за решението си, отхвърляше молбата и отказваше да разгледа делото по същество. През март 1965 г., след като Смит и Хикок бяха прекарали почти две хиляди дни в „Галерията на Смъртта“, Канзаският върховен съд постанови, че животът им трябва да свърши между полунощ на 14 април, сряда, 1965 година. Тогава до новоизбрания губернатор на Канзас Уилям Ейвъри беше изпратена молба за помилване. Но Ейвъри, богат фермер, чувствителен към общественото мнение, отказа да се намеси. Това решение според него отговаряше „на най-добрите интереси на хората в Канзас“. (Два месеца по-късно Ейвъри остави без последствие молбата за помилване на Йорк и Латъм, които бяха обесени на 22 юни 1965 г.)

Стана тъй, че рано сутринта в сряда Алвин Дюи, закусвайки в кафенето на един топикски хотел, прочете на първата страница на канзаския вестник „Стар“ заглавие, което дълго беше очаквал: „На въжето за кърваво престъпление“. Дописката от репортер на „Асошиейтед прес“ започваше: „Ричард Юджин Хикок и Пери Едуард Смит умряха днес на бесилката в щатския затвор за едно от най-кървавите убийства в криминалните анали на Канзас. Хикок, тридесет и три годишен, умря пръв — в 00:41 часа след полунощ; Смит, тридесет и шест годишен, умря в 01:19 часа…“

 

 

Дюи присъствува на церемонията, защото беше един от двадесетината поканени свидетели. Никога до този момент не беше присъствал на екзекуция и когато в полунощ влезе в студения склад, обстановката го изненада; беше очаквал подходяща тържественост, а не тази слабо осветена пещера с разхвърляни из нея разни вещи и дървен материал. Но самата бесилка със своите бледи примки, закачени на напречната греда, беше достатъчно внушителна. Неочаквано внушителен и странен на вид се оказа и палачът. Застанал върху платформата, към която водеха тринадесет стъпала, той хвърляше дълга сянка. Безименен, жилав мъж, той беше доведен от Мисури за събитието, за което щяха да му платят шестстотин долара. Беше облечен с износен двуреден костюм на райета, прекалено широк за тънката му фигура — сакото стигаше почти до коленете му. На главата си имаше каубойска шапка, която при купуването вероятно е била яркозелена, но сега — избеляла и цялата покрита с петна от пот — имаше чудноват вид.

Принуденият, небрежен разговор между останалите свидетели, които чакаха, както се изрази един от тях, „празненството“ да започне, подейства неприятно на Дюи.

— Чух, че ще им разрешат да теглят сламки, за да видят кой пръв да увисне. Или ще подхвърлят монета. Но Смит казва: защо да не го направят по азбучен ред. Сигурно защото С идва след Х (в английската азбука, б.пр.). Ха!

— Четохте ли в следобедния вестник, какво са си поръчали за последна вечеря? Поръчали си еднакво меню. Скариди. Пържени картофи. Чеснов хляб. Сладолед, ягоди с бит каймак. Но разбрах, че Смит почти не се докоснал до храната си.

— Тоя Хикок има чувство за хумор. Разправиха ми, че преди около час един от палачите му казал: „Това е сигурно най-дългата нощ в живота ти.“ А Хикок се засмял и отговорил: „Не. Най-късата.“

— Чухте ли за очите на Хикок? Завещал ги на един очен лекар. Щом му отрежат въжето, този лекар ще му извади очите и ще ги забучи в главата на някой друг. Никак не бих искал да съм този някой. Ще се чувствам особено с тия очи в моята глава.

— Исусе! Това дъжд ли е? Новият ми шевролет! Всички прозорци са отворени! Господи!

Внезапен дъжд затропа по високия покрив на склада. Звукът, напомнящ тържествени барабанни удари, възвести пристигането на Хикок. Придружен от шестима пазачи и мърморещия молитви свещеник, той влезе в мястото на смъртта с белезници на китките, с ръце, здраво пристегнати към тялото с кожени ремъци. В подножието на бесилката директорът на затвора му прочете официалната заповед за екзекуцията — документ от две страници. Докато директорът четеше, очите на Хикок, отслабнали от петгодишни килийни сенки, пробягнаха по лицата на присъстващите. Като не видя човека, когото търсеше, той шепнешком попита пазача до себе си дали някой член от Клътъровото семейство не присъства. Когато му казаха „не“, затворникът изглеждаше разочарован, сякаш бе помислил, че протоколът около този ритуал на отмъщение не е спазен както трябва.

След като прочете заповедта, директорът, както бе прието, попита осъдения иска ли да направи някакво последно изявление. Хикок кимна:

— Искам само да кажа, че на никого не се сърдя. Вие ме пращате в свят, който е много по-добър от този.

После, сякаш да подчертае мисълта си, той се ръкува с четиримата главни виновници за арестуването и осъждането му. Те всички бяха поискали разрешение да присъстват на екзекуцията: детективите от КБР — Рой Чърч, Кларънс Дунц, Харолд Наи и Дюи.

— Драго ми е да ви видя — каза Хикок с най-обаятелната си усмивка, като че поздравяваше гости, дошли на собственото му погребение.

Палачът се изкашля, нетърпеливо повдигна каубойската си шапка и пак я намести на главата си. Жестът наподоби настръхнала граблива птица, която приглажда перата по шията си. И Хикок, подбутван от един пазач, изкачи стъпалата към ешафода.

— Бог дава, бог взема. Да бъде благословено името господне — напевно говореше свещеникът, докато дъждът се усилваше, докато наместваха примката около шията на затворника и превързваха очите му с тънка черна кърпа. — Нека бог се смили над душата ти! — Подът под краката му се отвори и в продължение на двадесет минути Хикок вися на въжето пред очите на всички. Най-после лекарят на затвора каза:

— Обявявам този човек за мъртъв.

Погребална кола, блестящите и фарове, посипани с дъждовни капки, влезе в склада и тялото, поставено на носилка и обвито с одеяло, беше настанено в колата, която изчезна в нощта.

Загледан след колата, Рой Чърч поклати глава:

— Никога не бих повярвал, че той има кураж. Че ще го приеме по този начин. Смятах го за страхливец.

Човекът, към когото Рой се обърна — друг детектив, — каза:

— О, Рой. Той беше мерзавец. Подъл мръсник! Заслужаваше си го!

Чърч замислено продължаваше да поклаща глава.

Докато чакаха втората екзекуция, един репортер и един пазач разговаряха. Репортерът каза:

— Това първото ви обесване ли е?

— Не, видях Лии Андрюс.

— А това е моето първо.

— Ъхъ. Как ви се харесва?

Репортерът сви устни.

— Никой от редакцията не искаше да поеме това задължение. И аз не исках. Но не беше толкова лошо, колкото си мислех. Също като скок от трамплин. Само че с въже на шията.

— Те не усещат нищо. Увисват, озъбват се и край. Нищо не усещат.

— Сигурен ли сте? Бях съвсем близо. Чувах го как се бори за въздух.

— Ъхъ, но не усеща нищо. Нямаше да е човечно, ако усещаше.

— Предполагам, че им дават да се нагълтат с хапчета. С успокоителни хапчета.

— А, не. Това е против правилата. Ето го и Смит.

— О, не знаех, че с такова човече.

— Да, дребничък е. Но и тарантулата[2] е малка.

Щом го доведоха в склада, Смит позна стария си враг Дюи; спря да дъвче дъвката, усмихна се и му смигна — оживен и доволен. Но когато директорът го запита има ли да каже нещо, изражението му стана сериозно. Чувствителните му очи бавно се плъзнаха по лицата на присъстващите, отклониха се към потъналия в сянка палач, после се сведоха към окованите му ръце. Той погледна зацапаните си с мастило и боя пръсти, защото последните три години в Галерията беше прекарал в рисуване на автопортрети и портрети на децата на затворници, които му даваха снимки на рядко вижданото си потомство.

— Според мен — каза той — да се отнема животът на човека по този начин, е отвратително. Аз съм против смъртното наказание — и морално, и юридически. Може би бих могъл нещо да допринеса… нещо… — Той се запъна, стеснение сви гласа му, превърна го в шепот: — Няма смисъл да се извинявам за това, което извърших. Дори е неуместно. Но аз моля за извинение.

Стъпки, примка, превръзка на очите, но преди да му вържат кърпата, затворникът изплю дъвката си в протегнатата ръка на свещеника. Дюи затвори очи; държа ги затворени, докато чу глухия пукот, което означава пречупен от въжето врат. Като по-голямата част американски блюстители на закона Дюи е уверен, че смъртното наказание е мярка, която възпира тежките престъпления. Той считаше, че Пери и Дик напълно заслужават това наказание. Първата екзекуция го остави равнодушен — той нямаше никакво отношение към Хикок, който му се струваше „мошеник на дребно, празен и незначителен“.

Но Смит, макар че беше истинският убиец, събуди у него други чувства, защото притежаваше едно нещо — атмосфера на прокудено животно, самотно, ранено създание, — което детективът не можеше да пренебрегне. Спомни си първата си среща с Пери при разпита в полицията в Лас Вегас — недоразвитото момче мъж, седнало на металическия стол, неговите малки, обути в ботинки крака едва докосват пода. И когато сега отвори очи, Дюи пак ги видя — същите детски крака, провиснали, леко да се полюляват.

Дюи си беше представял, че със смъртта на Хикок и Смит ще изпита чувство на удовлетворение, на достойно изпълнен дълг, на облекчение… Вместо тези чувства развълнува го споменът за една случайна среща почти преди година на гробището „Вали Вю“. Връщайки се мислено към тази случка, Дюи помисли, че за него тя още тогава някак логично е приключила делото Клътър.

Основателите на Гардън Сити бяха по необходимост със спартански дух, но когато дойде време да си уредят гробище, те решиха да създадат пълен контраст на прашните улици, на неприветливите равнини въпреки сухата почва и трудностите при пренасянето на водата. Гробищата, които нарекоха „Вали Вю“, са разположени над града върху средно високо плато. Днес те приличат на тъмен остров, обгърнат от вълнообразните полюшвания на житните класове, ограден от житни ниви — добро убежище в горещ ден, защото в него има много хладни алеи, засенчени от отдавна посадени дървета.

Миналата година, един следобед през май — месец, когато нивите пламтят със златнозеления огън на полуизрасла пшеница — Дюи прекара няколко часа на гробищата да плеви бащиния си гроб — задължение, което дълго време бе пренебрегнал. Дюи беше на петдесет и една, четири години по-стар от времето, когато бе ръководил следствието по убийството на Клътърови. Но беше все още жилав и пъргав и все още главен детектив на КБР в Западен Канзас; само преди една седмица беше заловил двама крадци на добитък. Мечтата му да живее в своя ферма не се сбъдна, защото страхът на жена му от уединени жилища не беше намалял. Те си построиха нова къща в града; гордееха се с нея. Гордееха се и с двамата си сина, които бяха изгубили детските си гласове и бяха високи колкото баща си. По-големият наесен щеше да постъпи в колеж.

Когато свърши плевенето, Дюи тръгна по тихите алеи. Спря пред един нов надгробен камък — на него беше издълбано името Тейт. Съдията Тейт беше починал от пневмония през ноември; венци, изсъхнали рози и избелели от дъжда копринени ленти с надписи лежаха на голата земя.

Наблизо по-свежи цветя бяха разпръснати върху един нов гроб — гроба на Бони Джийн Ашида, по-голямата дъщеря на семейство Ашида, загинала при автомобилна катастрофа, когато дойде на гости в Гардън Сити. Смърт, раждане, женитба — ами точно завчера Дюи научи, че приятелят на Нанси Клътър, Боби Руп, се е оженил.

Гробовете на семейство Клътър, четири гроба под една сива надгробна плоча, бяха в края на гробищата — отвъд дърветата, на слънце, почти до светлите житни поля. Когато Дюи приближи към гробовете, видя, че там има някой; стройно момиче с бели ръкавици, гладка тъмноруса коса и дълги елегантни крака. Тя му се усмихна, но той не можа да си спомни коя е.

— Забравихте ли ме, мистър Дюи? Сюзън Кидуел.

— Сю Кидуел! Гледай ти! — Той се засмя, тя също. Не беше я виждал от процеса; тогава тя беше още дете. — Как си? Как е майка ти?

— Много добре, благодаря. Още преподава музика в холкъмското училище.

— Отдавна не съм ходил там. Има ли някакви промени?

— О, разправят, че ще павират улиците. Но нали познавате Холкъм… Всъщност и аз рядко ходя там. Вече трета година съм в Канзаския университет. Сега си дойдох за няколко дни.

— Това е чудесно, Сю. Какво изучаваш?

— Всичко. Но поначало история на изкуствата. Много ми харесва. Наистина съм щастлива. — Тя хвърли поглед към прерията. — Нанси и аз смятахме да постъпим заедно в университета. Щяхме да живеем в една стая. Мисля си понякога за това. Когато съм много щастлива, неочаквано почвам да си спомням за всичките ни общи планове.

Дюи погледна сивата плоча, написаните на нея четири имена с датата на смъртта — 15 ноември 1959.

— Идваш ли често тук?

— Понякога… Господи, колко е силно слънцето. — Тя скри очите си под тъмни очила. — Помните ли Боби Руп? Той се ожени за едно красиво момиче.

— Да, чух за това.

— Колин Уайтхърст. Много е красива. И много мила.

— Браво на Боби. — И за да я подразни, Дюи добави: — Ами ти? Сигурно имаш много обожатели.

— О, не, нищо сериозно. Но това ми напомня… имате ли часовник? — И когато той й каза, че минава четири, тя извика: — О, трябва да бягам. Много ми беше приятно да се видя с вас, мистър Дюи.

— И на мен също, Сю. Всичко хубаво — викна той след нея, докато тя се отдалечаваше по алеята. Едно хубаво забързано момиче, с блестяща гладка коса. Такава би могла да бъде и Нанси сега.

На път за дома той мина под дърветата и остави зад себе си огромното небе и шепота на вятъра в приведените от ветрове жита.

Бележки

[1] Превод на Пенчо Симов.

[2] Отровен паяк — Б.пр.

Край