Включено в книгата
Оригинално заглавие
黒い雨, (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Четвърта глава

Шигемацу едва успя да стигне дотук, когато Шигеко викна от кухнята:

— Шигемацу, колко мислиш е часът. Стига си писал, ами идвай да вечеряш.

— Идвам, идвам — отвърна Шигемацу. Толкова се бе увлякъл в работата, че бе забравил дори за вечерята. Пък и докато пишеше, все си взимаше от солените домашни семки на Шигеко. Ясуко и жена му отдавна вече бяха вечеряли. Тази вечер племенницата му си бе легнала по-рано, защото на другата сутрин се канеше да вземе първия рейс за Шин’инимачи, за да отиде на фризьор.

Шигеко сипа в паничката пред него супа от змиорки.

— Днес доста работа свърших — рече Шигемацу. — Стигнах до мястото, където описвам как съм се добрал до източния плац и колко хора, потърсили убежище от чудовищната гъба, е имало там. А съм разказал всъщност само една хилядна от онова, което видях. Колко трудно е все пак писането, нали?

— Това е така, защото като пишеш, ти непрекъснато се впускаш в своите там теории.

— Какви ти теории! От литературна гледна точка аз описвам събитията в дух на най-жесток реализъм. Но да оставим това, ами я по-добре ми кажи дали тези змиорки са държани достатъчно дълго в чиста вода. Да не миришат на тиня?

— Котаро ми ги донесе преди известно време. Уловил ги бил във вадата под храма, а после ги оставил да престоят в течаща вода в своята петстотинлитрова делва.

През войната Котаро бе отсякъл за нуждите на държавата огромното дърво гиннан, което се издигаше в двора му. Когато взел да изравя корените, ненадейно се натъкнал на скрита дълбоко в земята огромна глинена делва в стил Бидзен[1], която вероятно в стари времена са използвали за складиране на ориз. Делвата била счупена на пет-шест места, но Котаро успя да залепи внимателно парчетата с цимент. И сега я използваше най-рационално.

Шигемацу се настани пред малката лакирана масичка и надигна една пълна с кафеникава течност чашка. Това беше отвара от сухи листа на гераний, звездица, живовляк и разни други треви, която той пиеше винаги преди ядене. На масата пред него Шигеко бе поставила чинийка с бобена паста със ситно нарязани корени от детелина в нея, пържени яйца, парченца маринована ряпа и паничка супа, в която плуваха късчета, нарязана на ситно змиорка.

— Това се вика пир! — рече Шигемацу и вдигна капачето на паничката със супата. — Котаро винаги има нещо в делвата си, нали? Помня, че веднъж той бе излял водата от нея, бе насипал на дъното й пясък, а върху него бе сложил яйца от костенурка. Мислеше си, че ще се излюпят, но от тази работа май нищо не излезе.

— А в края на миналата година той бе пуснал в нея седем-осем живи змиорки.

— Да-а, делвата на Котаро е нещо забележително. Един истински „рог на изобилието“. Няма да е лошо и ние да си направим нещо подобно.

Това, разбира се, беше невъзможно, защото тяхната къща беше на баир и да се прекара до нея вода с помощта на кухи бамбукови тръби, както бе сторил Котаро, изобщо беше невъзможно. Котаро бе направил бент на потока над своята къща и от него през бамбукови тръби пълнеше делвата си с вода. На всичкото отгоре част от водата в нея изтичаше през пукнатините, където бяха залепени парчетата, а това създаваше почти идеални условия да се държи вътре каква ли не жива риба.

Същият този Котаро бе около десет години по-стар от Шигемацу. През войната той въртеше особена търговия — обикаляше къде ли не и купуваше храни и продукти, които след това продаваше в Кобатаке. На два пъти експедициите му го бяха отвели в Хирошима и той и двата пъти бе отсядал у Шигемацу. Със себе си все носеше за подарък мариновани вишневи листа. Първия път Котаро бе пристигнал, за да купи сапунена емулсия и мазнина за ядене. Емулсията се продаваше само на черния пазар и бе извън закона за държавен контрол на средствата за миене. Това беше лепкава течност — суровина за твърд сапун. Продаваха я обикновено в големи консервни кутии.

Въпросната мазнина пък бяха обрезките от месото, преди да бъде запечатано то в кутии. Тя бе подправена и готова за непосредствена консумация. На черния пазар една кутийка десет на седем сантиметра от нея струваше десет сена[2].

Котаро донасяше покупките си у Шигемацу, а там ги увиваше в огромни бохчи, които после носеше на гръб до гарата. „От времето на дядо ми, та чак до ден-днешен пътешествията с цел търговия са били основен поминък в нашата къща“ — бе заявил той на Шигемацу.

Когато за втори път пристигна в Хирошима, Котаро успя да купи само мазнина в една огромна стара кутия. Но той се радваше и на това и за благодарност помогна на Шигемацу да постави на празното място до къщата си капан за птици. На същото празно място имаше преди това къщи, които трудовите отряди бяха съборили, за да се спре разпространяването на евентуални пожари.

Дълго време след това Шигемацу все проверяваше капана, но така и нито една птица не се хвана в него. А на празното място Шигеко събираше в ония гладни години какви ли не треви. Ядяха ги задушени в соев сос.

— Помниш ли капана на Котаро в Хирошима? — обърна се към жена си Шигемацу. — Интересно какво ли е станало с него? На онова, празното място ти береше лете какво ли не, помниш ли?

— Да, наистина — отвърна Шигеко. — А в капана не се хвана нито една птичка. Сигурно не беше правилно поставен, как мислиш?

Шигемацу и досега помнеше какво си мърмореше Котаро, докато дялкаше бамбуковите пръчици за капана: „Тази вечна липса на храна е нещо ужасно. В кухнята на Щаба по снабдяване хората се мотаят без работа. До последния момент не е ясно дали ще се готви супа от бобена паста или просто чорба от солена вода. Изглежда, че и да искат, не могат да направят предварително меню.“ В онези дни наистина всеки гладуваше.

— Ей, Шигеко, знаеш ли, имам една идея. Я вземи да напишеш какво ядяхме през войната. Например менюто за една седмица. Сигурно не помниш съвсем подробно, но можеш да нахвърлиш поне това, което си спомняш. И го направи, да кажем, до утре, а?

— Менюто, казваш. Колко е то — задушени в соя листа от звездица, див праз с бобена паста и оцет и толкоз. Като че ли това е всичко.

— Ами нали тъкмо това ми трябва. Да стане ясно с какви боклуци се хранехме. Можеш да го наречеш „Невероятната оскъдица, в която живееше семейство Шидзума през войната“. Аз пък от своя страна ще го вмъкна в своя „Дневник на атомната бомба“. Как досега това не ми е дошло наум?

— Щом толкова държиш да не забравиш, аз също имам идея — рече Шигеко. — Всяка година в деня, в който бе пусната бомбата, ще приготвям същата закуска като на съдбовния 6 август, искаш ли? Много добре си спомням каква беше тя.

— Така ли? Какво ядохме тогава?

— Водниста супа от миди, а вместо ориз, обезмаслени соеви зърна. И това беше всичко. Шест малки мидички за трима ни, не забравяй. Предния ден двете с Ясуко ги бяхме изровили от пясъка под моста Миюки.

Най-сетне Шигемацу си спомни. Това бяха почти празни миди със слабо, съвсем прозрачно месо. Той дори бе измърморил на Шигеко, че изглежда и мидите през тия военни години страдат от недояждане.

— Слушай, Шигеко, ти си тук домакинята, затова изхранването на семейството е твоя грижа. Тъй че вземи и напиши това, за което те моля. До утре, ако е възможно. Не е важно как ще го напишеш, като писмо или във формата на дневник… — за миг Шигемацу се замисли. — Както и да е, аз днес доста поработих и сега лягам.

Следващият ден бе селски празник и по традиция, в качеството си на стопанин на дома, Шигемацу трябваше да почисти и оправи всички сечива по двора. Той изми мотиките, лопатите и лостовете, постави им нови дръжки, наточи брадвите и сърповете, подреди трионите. Той даже наточи сърповете за ориз и ги намаза с рапично масло. После оплеви тревите около домашното параклисче в дъното на двора и отиде до езерцето край къщата на Шокичи, за да провери какво става с рибките. Докато се огледа и дойде време за обяд.

Към пет часа от града пристигна и Ясуко. Беше с накъдрена коса и цялата излъчваше някакъв необичаен блясък. По това време и Шигеко свърши със своите записки, които бе озаглавила: „Какво ядяхме през войната в Хирошима.“ Написала ги бе на оризова хартия с четка и туш.

* * *

Какво ядяхме през войната в Хирошима

Тук всъщност описвам какво беше положението с храната в Хирошима, преди да падне бомбата. Но преди това искам да кажа нещо и за нашето тогавашно ежедневие, пък и за това, какво бе поведението на хората.

По онова време специален закон контролираше разпределението на дажбите храна — ориз, заместители на ориза, риба, зеленчуци и всичко останало. Кога ще се раздава храна, разбирахме от специалните местни бюлетини или от бюлетини, които във всеки квартал се предаваха от семейство на семейство. Въпросните бюлетини бяха много важни, защото чрез тях директивите на официалната власт стигаха до знанието на всеки човек. Властите наистина държаха много на тях и за да върви гладко системата, те използваха дори киното и грамофонни плочи и популяризираха една песничка, която би трябвало да повдига духа на хората от кварталните асоциации. Спомням си само началото на песничката, в което се казваше:

„Чук, чук!“ — някой хлопа по вратата.

Кой ме търси в този час? —

Виждам аз лице познато

на съседа, що живей до нас.

„Това важно съобщение

бързо вие прочетете!

След това без закъснение

по-натам да го дадете!“

Всички, всички в нашата страна

трябва да научат за това!

В дните, в които раздаваха дажбите храна, хората още от зори се тълпяха пред разпределителния център. Не се учудвайте, защото в ония години липсата на храна бе наистина неописуема. Много често опашки ставаха и пред някои от обикновените магазини, въпреки че обявите, налепени по витрините, гласяха: „Отворено, но не за продажба.“ Нерядко наредилите се най-отзад питаха онези, дето бяха по-близо до вратата: „Какво продават?“ Отговорът на този въпрос бе: „И аз не съм съвсем сигурен, но нещо като че ли продават.“ Толкова нищо нямаше, че хората бяха доволни да се докопат до каквото и да е, стига то да се яде. Не можехме да си позволим лукса да хвърлим на вятъра дори и парченце хартия.

Парите нямаха абсолютно никаква стойност. Понякога, когато купувах зеленчуци в някоя селска къща извън града, вместо пари искаха да им плащам с дрехи или друга някоя полезна вещ. Предприемачите и посредниците започнаха естествено да се занимават с тайна търговия и хората взеха да ги наричат с презрение „черноборсаджии“. Ако може да се говори за някаква типична рожба на войната, то това, според мене, е думата „черноборсаджия“ — отвратителна дума, която не мога да слушам и днес без веднага да си спомня за жестоките военни години.

Много добре помня, че дажбите на основните храни, ориз и ечемик, бяха най-напред по около 3,1 го.[3] Но съвсем скоро след това по-голямата част от ориза и ечемика бяха заменени със соя, после започнахме да ядем внесения по силата на някаква незнайна милост чуждестранен ориз, за да се стигне до най-лошото — отвратителната и съвсем негодна за ядене пресована соя. Дажбите постепенно намаляваха и в края на краищата на човек се падаше само по 2,8 го дневно от същата тая противна соя.

Първоначално ни раздаваха черен неолющен ориз, който бе толкова неприятен за ядене, че се налагаше да го насипваме в бутилки и да го лющим с пръчки, докато получим бял ориз. Това най-често правехме през нощта, т.е. работехме допълнително и всеки се оплакваше от страшна умора. Изчистен от люспите, оризът беше много по-малко от официалната дажба, защото от 3,1 го на човек, оставаше само 2,5 го.

Точно по онова време, струва ми се, нашата съседка г-жа Мияджи бе извикана от местните власти на разпит. Тя тръгнала един ден да купува някъде извън града провизии и като се настанила до един човек във влака за Кабе, взела, че рекла: „Дажбата ориз е вече три го, а в учебника по история на сина ми се разправя за тежките години, когато селяните ядели само по четири го ориз. Какво противоречие, нали?“ Тя имала предвид някакъв стих от учебника по история, в който се казвало: „Всекиму по четири го неолющен ориз дневно.“ По-късно Мияджи сама ми каза, че стихът бил от поема на Кенджи Миядзава[4] — много известно произведение, описващо безмилостно тежките условия на живот на японските селяни. „Хората вече казват: «Три го неолющен ориз дневно», вместо «четири го неолющен ориз дневно», а това е обида за образованието“ — била рекла г-жа Мияджи. „Какво ще стане, ако и детето ми чуе това? Няма да се учудя, ако то започне да се съмнява в правдивостта на изучавания материал. Друго би било, ако Кенджи Миядзава стане от гроба и преработи своята поема…“

Но все пак учебникът по история бе съставен в абсолютно съответствие с официалната политика на правителството, затова когато я извикали на разпит, властите предупредили нашата съседка „да си затваря устата и да не разпространява зловредни слухове“. „Ние имаме сведения — рекли те, — че купувате стока на черния пазар, а хора като вас нямат право да си позволяват да правят долни забележки по отношение на учебниците и образованието в нашата страна. Безотговорните приказки, както знаете, са наказуеми по силата и на гражданските, и на военните закони.“ Ставало дума за нарушение на Закона за всеобща мобилизация. По онова време хората се стараеха да държат езика зад зъбите си и внимаваха какво говорят.

Ясуко и моят съпруг се хранеха на обед в завода. Купуваха си там нещо за ядене, без да трябва да си носят храна от къщи, което означаваше, че дневно ние спестявахме две яденета. Аз пък минавах как да е, с няколко картофа, и така общо се спестяваха три яденета, което до голяма степен облекчаваше изхранването на нашето семейство. Понякога успявахме да се снабдим с малко елда на черно, тъй че дневната ни дажба се равняваше на три го и 3–4 шаку ориз или ечемик.

По онова време на всяко семейство се полагаше и много малко, около тридесет-четиридесет грама, черен и съвсем изсъхнал хляб. Понякога раздаваха и макарони, но това ставаше само три-четири пъти месечно, а междувременно дажбите от ориз и ечемик прогресивно намаляваха.

Много често в ориза имаше соеви зърна. Проблемът бе, че ако го готвиш по обикновения начин заедно със соята, вкусът му ставаше отвратителен. Затова ние обикновено отделяхме зърната соя — те бяха около 1 го — и ги оставяхме накиснати за около една нощ във вода. На следващата сутрин прецеждахме течността през марля и я използвахме за разреждане на соева паста или за приготвяне на соева супа. Понякога прибавяхме в нея заместители на захарта и я пиехме. Набъбналите след накисването зърна пък сварявахме в соев сос, а после ги ядяхме с ориз или негови заместители.

Хлябът заместваше ориза и ние особено го ценяхме. Обикновено го препичахме, след това си мажехме на него бобена паста. Аз правех и друго нещо — намазвах хляба с бобената паста и леко го запичах. Сдобиехме ли се с хляб, липсваше ни пък вкуса на маслото и на консервите с желирано месо. Но поне успяхме да се убедим, че що се отнася до източните подправки, бобената паста бе къде-къде по-съществена от солта или соевия сос. По-долу прилагам списък на дневната дажба храна, без да включвам в нея ориза и неговите заместители. Това всъщност е дажбата на всичките единадесет семейства от нашата съседска асоциация, или общо тридесет и двама души, но понеже беше почти невъзможно някои от храните да се разделят на толкова много части, деляхме си ги обикновено между две-три семейства:

една бучка извара от бобена паста,

една сардина или малка скумрия,

две китайски зелки,

пет-шест моркова, големи репи, праз лук, корени от репей, връзки спанак или тиквички,

пет-шест патладжана,

половин тиква.

Щом започнаха бомбардировките, снабдяването още повече се влоши. Всеки ден ходех на разчистеното от къщите празно място да бера сладка трева, детелина и други бурени. Събирах и миди под моста Миюки. Изчаквах отлива и с една четка за писане ги изравях от пясъка. В началото намирах доста миди, че дори и скариди, но към края на войната едва успявах да изровя по десетина дребни и празни миди. А за скариди и да не говорим, те съвсем изчезнаха.

На празното място до нас отглеждахме разни зеленчуци, а в градината бяхме посадили тикви. Това бе в пълно съответствие с издигнатия от властта призив: „Все ще се намери място колкото за една тиква.“ Пораснеха ли стъблата, ние веднага ги отрязвахме, обелвахме ги и ги ядяхме варени. Лятно време филизите на тиквите оплитаха цялата градина. Нямаше просто къде да стъпи човек. Годишно обаче получавахме едва по десет-дванадесет тикви, а това не бе повод да се радваме.

С ориза или със заместителите му понякога ядяхме изсушена и накълцана на ситно ряпа, суха папрат, или папратови филизи. Тях ни ги изпращаха от село моите близки.

На 8 декември 1941 г., когато бе обявена войната, аз купих големи запаси от сол и кибрит, така че нито веднъж през всичките тези тежки и пълни с лишения години ние вкъщи не останахме без сол или без кибрит. От баба си знаех какво е било по време на руско-японската война. Тогава просто не се намирала сол. Научих се да правя и заместител на соевия сос. Добавях сол в месния бульон, който консервните фабрики изхвърляха. Все още с умиление си спомням колко вкусно ставаше яденето или супата, когато му добавях мъничко от този свой соев сос. Единствено лошото бе, че ако го ядеш непрекъснато в течение на седмица-две, стомахът ти започва да не го приема.

Обикновено цялата дневна дажба ориз или заместители варяхме сутрин рано. После го правехме на топки, увивахме топките в парчета грубо платно и ги закачвахме вън на проветриво място. Правехме това, за да са ни под ръка в случай на въздушна тревога. С такава цел аз винаги държах и попрепържен ориз като храна за краен случай (пак нашите ми го изпращаха от село) и един документ с нашите имена и тези на нашите близки.

Можехме да пържим само рибата, която ни се полагаше по дажба. А тази, която купувахме на черния пазар, все варяхме, защото ако я пържехме, миризмата можеше да предизвика любопитството на съседите и те после да ни наклеветят.

Със сладкото бяхме горе-долу добре. Един колега на Ясуко й заделяше малко от онова, което редовно купуваше на черната борса. Това бяха особен вид сладки. Правеше ги някакъв селянин от Фуруичи. Сладките опитвахме, разбира се, само от време на време. Понякога ги смучехме, за да си залъжем глада, макар и да съзнавахме, че това е истинско прахосване на скъпоценна храна. Колкото до алкохола, дневната ни дажба включваше и саке, което се разпределяше между семействата в квартала. Станало веднъж част от полагаемата се всекиму дажба, към сакето се пристрастиха дори и хора, които до преди това не бяха близвали алкохол. Странни неща се случваха по онова време.

Цигари също ни се полагаха. Освен това един познат от завода ни изпращаше листа тютюн, купени, разбира се, на черна борса. Листата нареждахме внимателно под дъските на пода и ги оставяхме малко да се поовлажнят. След това ги нарязвахме с ножица и ги свивахме на цигари, като използвахме за случая тънките листове от един английски речник. Тогава научих, че този вид хартия се нарича „индийска“. В последните години на войната и малко след това вкъщи изпушихме цял речник джобен формат.

През последните години на войната всяко семейство от нашата квартална асоциация допълваше храната си с всевъзможни растения и треви. Особено онези, които имаха малки деца. Те едва изчакваха да се подадат филизите на различните видове храсти, обираха ги, белеха тънката им кора и ги даваха на дечицата вместо обедна закуска. Хората събираха и билки, които растяха по бреговете на река Отагава извън града, и някои семейства, в които всички членове работеха, молеха съседите си да наберат и за тях. По онова време на децата се даваха главно препечени соеви семена и дивите растения внасяха един вид разнообразие в храната им.

Някои донасяха от покрайнините на града и киселец. Обикновено го оставяхме да кисне една нощ в солена вода, а после го ядяхме вместо туршия.

Корени на тръстика, сладка трева, звездица, лапад и други (това може и да не са научните им названия) се задушаваха съвсем леко и понякога се поднасяха полети със соев сос, или след запържване като отделно ястие. Морковите и стъблата на репея се считаха за голям лукс. На недохранените деца и на онези, които нощем се напикаваха, даваха корени от смокини, или плодове от един вид храст, предварително сварени в соя. Помня, че още като дете ядях такива неща, за да не хващам глисти. Мама ги купуваше от един дървар.

Една жена от нашия квартал пък пиеше настойка от мраволъв в саке. Тя страдаше от силно главоболие и все разправяше, че това е единственото средство, което й помага.

Имах всъщност намерение да опиша само нашето примерно семейно меню, но тъй като всеки ден в кухнята правех все едно и също, спомените ми така са се объркали, че май нищо не излезе. Съмнявам се даже дали готвачите на най-големите токийски хотели, като хотел „Империал“ например са в състояние да си спомнят до най-малки подробности какво точно са готвили в деня, в който беше обявена капитулацията на Япония. Чувала съм да разправят, че точно тогава в „Империал“ са били отседнали представителите на всички страни — участнички в Сферата за взаимно процъфтяване на Югоизточна Азия, както и на други организации, свързани с външно министерство. Какво ли са яли всички те в онзи ден? Но както и да е, онова, което най-вече ядяхме през последните военни години, беше смесен със соеви зърна ориз и сварена в соев сос обезмаслена соя, без да добавяме захар.

Съвсем невъзможно беше да се намери друго, освен риба. А вместо чай, обикновено си запарвахме осолени вишневи пъпки. Да се намерят въглища или брикети бе също така невъзможно, затова вкъщи се топлехме по следния начин: винаги, когато готвех, държах във фурната на печката камъни или тухли. След като достатъчно се стоплеха, ние ги увивахме във вестници, а най-отгоре и в парче плат, и ги държахме долепени до гърбовете си. Когато седяхме на земята, стискахме камъните между краката си, а когато бяхме на столове, слагахме краката си върху тях. Камъните естествено постепенно изстиваха, но ние махахме един по един вестниците и използвахме докрай нищожната топлинка.

Сапунът ни пък беше една особена маса, странна смесица от оризови трици и сода каустик. Успявахме понякога да се сдобием, главно на черна борса, и с емулсия.

В нашата къща никога не се изхвърляха полуизгорелите въглища. Събирахме ги, стривахме ги на прах, смесвахме ги след това с малко глина и от полученото оформяхме подобни на брикети топки. Изсъхнеха ли добре, те горяха чудесно.

Когато на пазара изчезна и пастата за зъби, започнахме да се мием със сол.

Ах, да, забравих лука, който, макар и много рядко, ни раздаваха, ние никога не изяждахме, а засявахме в градината. От покаралите листа аз правех супа.

С това завършвам своите записки. Оценката ви, що се отнася до изхранването на нашето семейство през онези тежки години, ще е, предполагам, под „добър“. Още от стари времена Хирошима се славеше с изобилие от морски и от селскостопански продукти и преди войната тук нямаше дори просяци. Но животът ми в този град ме научи, че по време на война, колкото по-голямо е едно селище или град, толкова по ужасна е липсата на храна за неговите жители. Тогава разбрах и още нещо, че войната е озверял от садизъм убиец на хора — на млади и стари, на мъже и жени.

Написала: Шигеко Шидзума

Шигемацу приложи записките на жена си към своя „Дневник на атомната бомба“. След това се отправи към къщата на Котаро. Трябваше да му върне съда, в който Котаро бе донесъл у тях змиорките. В знак на благодарност за рибите Шигеко изпращаше и лакирана кутия с оризови кнедли. Пък и този ден се правеше помен за душите на загиналите насекоми и обичаят изискваше всеки да отнесе на съседа си оризови кнедли, като с това изкупи греха си пред невинните насекоми, които без да ще, е стъпкал или убил на полето. Според обичая всеки в този ден трябваше да върне взетото назаем.

Бележки

[1] Един от стиловете в японската керамика, създаден в гр. Бидзен. — Бел.прев.

[2] Японска парична единица. 100 сена = 1 йена. — Бел.прев.

[3] Японска мярка за обем. 1 го = 0,18 л.

[4] Кенджи Миядзава (1896–1933) — поет, автор на детски приказки, виден ръководител на селското движение в Япония. — Бел.прев.