Включено в книгата
Оригинално заглавие
黒い雨, (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Втора глава

Шигемацу преписа дотук дневника на племенницата си и реши да помоли жена си да продължи да преписва по-нататък. Тя имаше много по-хубав почерк от неговия, а освен това преди три дена заедно с Шокичи и още един техен приятел от селото — Асаджиро — бяха започнали да отглеждат пъстърва. И сега Шигемацу просто изгаряше от нетърпение по-скоро да отиде и да види какво става с рибите. Нямаше защо да тича час по час до езерото, но не го сдържаше да седи на едно място. По-предния ден бе ходил дотам два пъти, а предишния, макар че валеше дъжд, три пъти.

Вечерта на масата Ясуко бе рекла съчувствено:

— Чичо, ти ходиш при рибите си, сякаш си длъжен да застъпваш на почетен караул. Тая работа май не е чак толкова забавна, колкото изглежда отстрани.

Но тя грешеше. Да се грижи за рибите бе за Шигемацу такова удоволствие, което никой от околните не бе в състояние да проумее. То можеше да се сравни само с удоволствието да седиш на брега и да чакаш рибата да клъвне въдичката ти.

Преди да излезе, Шигемацу викна на жена си:

— Ей, Шигеко, аз отивам да застъпя на своя „почетен караул“. А ти продължи, моля ти се, да преписваш дневника на Ясуко. Само че пиши простичко, а не с твоите там калиграфски заврънкулки. Те са много едни такива непрактични. Посредничката изобщо няма да може да ти разбере.

И той тръгна към къщата на Шокичи, която се намираше зад хълма. Там, в езерцето, до нея тримата приятели бяха пуснали малки пъстърви. Бяха решили да ги хранят цяло лято с оризови трици и бубени какавиди, а когато рибките поотраснат, да ги пуснат в голямото езеро Агияма.

След войната в селото имаше повече от десет души болни от лъчева болест. Оживели бяха обаче само трима, засегнати в по-лека форма. Един от тях бе Шигемацу. Тримата се бяха спасили от смъртта само благодарение на силната храна и добрата почивка. Те, естествено, не можеха да си позволят лукса да се търкалят по цял ден в леглото. Лекарят ги съветваше да работят някаква по-лека работа и повече да се разхождат. Но можеше ли един съвсем здрав на пръв поглед мъж да се разхожда безцелно по селските улици? Още повече глава на семейство. Да тръгне някой „на разходка“ бе тук нещо нечувано. Нещо съвършено абсурдно от гледна точка на традиционните нрави на тукашните хора.

Оставаше риболовът. И докторът от местната клиника, пък и специалистът по сърдечни болести във Фучу твърдяха, че за леките случаи на болни от лъчева болест риболовът е особено подходяща терапия от психологическа гледна точка, а и от гледна точка на това, че рибата е допълнителен източник на мазнини в храната. Да ловиш риба с лодка е малко рисковано, защото си изложен на опасността да се простудиш. Но да седиш на брега на езерото с въдица в ръка е най-идеалният начин да убиеш с един куршум два заека. Защото докато ловиш риба, мисълта ти напълно се изключва и мозъчните клетки отдъхват като при дълбок здравословен сън.

Но въпреки това при вида на някой здравеняк, който най-безметежно си лови риба, потъналите до гуша в работа селяни все пак се дразнеха, в душите им се събуждаха лоши чувства. По тоя повод веднъж дори Шигемацу и Шокичи си бяха изпатили.

Това стана кажи-речи през най-тежкото време на годината, когато хората бяха до гуша затънали в работа. Всички жънеха житото и засяваха ориза на полето. Точно тогава обаче рибата най-добре кълвеше и беше особено подходящо за риболов време. Отминал бе и сезонът на дъждовете и небето сияеше ярко и чисто. Шигемацу и Шокичи бяха приседнали с въдиците си на брега на езерото Агияма, когато им подвикна снахата на Икемото:

— Какво чудно време, нали?

Това — хайде, иди-дойди, но жената се спря и с някаква особена нотка в гласа продължи:

— Риба значи си ловите. Някои добре си живеят, гледам, докато други се претрепват от работа.

Жената бе забулила главата си с бяла памучна кърпа, а на гърба си бе преметнала празна бамбукова кошница.

— Какво, какво? — рече Шокичи, без да откъсва поглед от плувката на въдицата си във водата. — А-а, ти си от Икемото. Какво точно искаше да кажеш с тия думи, а?

Селянката щеше да направи много добре, ако си беше тръгнала по пътя, но тя не само че не го направи, ами дори взе, че се спусна надолу по брега към тях.

— Кажи де, какво искаш да кажеш с това, че някои хора „добре си живеят“ — продължи кроткият и обикновено толкова мил с хората Шокичи. — Ако нас имаш предвид, знай, че си сбъркала адреса. Съвсем си го сбъркала, разбра ли. Не можа ли нещо друго да измислиш да кажеш?

Краят на въдицата на Шокичи трепереше. Сякаш и на нея се бе предало негодуванието му.

— Я слушай ти, жено — продължи отново той. — Ние двамата сме болни от лъчева болест и ловим риба само защото лекарят ни е препоръчал да правим това… Значи искаш да кажеш, че добре си живеем, защото сме болни, така ли? Но достатъчно е хора като нас да се захванат с по-тежка работа и крайниците им започват да гният направо, както са си на тях. Проклетата болест веднага излиза наяве.

— А-а, така ли беше. Само че вие май искате да се възползвате от факта, че на времето сте попаднали под бомбата, а?

— Какво-о-о? Я си затваряй устата. Намерила с какво да се шегува, гледай я ти! Забрави ли как дойде да ме навестиш вкъщи, когато ме докараха от Хирошима. Забрави ли какви крокодилски сълзи лееше и все повтаряше, че съм бил „скъпоценна жертва“.

— Е, да, де! Но това беше още преди да е свършила войната. Тогава, в онези далечни дни, всички разправяха такива неща. За какво се препираме сега? Да не искаш непременно да се скараме? — Сега й беше времето да си тръгне, но жената не искаше да напусне бойното поле и като една упорита вдовица се мъчеше на всяка цена да наложи своята воля. — Пък и теб, Шокичи, също си те бива — продължи тя. — Как можеш да ме питаш дали съм забравила, че съм дошла да те навестя. Срамота е да говориш така! Нима е прилично да упрекваш хората заради доброто, което са ти сторили, а?

— Добро ли? Какво добро? Ти да не си мислиш, че като са ви дали да отговаряте за шлюза, та това езеро си е ваше? Бъркаш много, жено. Всеки член на иригационния комитет може да си лови тук риба, когато си пожелае, разбра ли?

— Ами нали точно това ви казах, бе. Че добре си живеете, кат си ловите риба.

— Ах, ти проклета вещице! — изрева Шокичи. Опита се да се изправи, но сакатият му крак му попречи. Краката му висяха надолу по стръмния бряг и затова не можа бързо да скочи. И за да не се подхлъзне, той трябваше да се спусне бавно надолу и едва тогава да се изправи неуверено. През това време обаче жената бе вече поела по пътечката над брега. Сега, сякаш нарочно, празната кошница висеше само на едното й рамо и подскачаше предизвикателно при всяка нейна стъпка.

— Да си чувал друг път такива глупости? — изрева Шокичи, без да изпуска от поглед отдалечаващата се фигура на жената. — Полудявам от яд!

Той действително беше толкова развълнуван, че без да си дава сметка какво прави, тресеше яростно въдицата във водата.

— Всички в това семейство Икемото са забравили напълно, че над Хирошима и Нагасаки бяха пуснати атомни бомби. Всеки вече е забравил! Забравили са в какъв ад попаднахме ние тогава! Да вървят по дяволите тия техни протестни кампании против атомното оръжие! Става ми лошо вече от техните викове и крясъци и тем подобни!

— Стига, Шокичи, не говори така. По-добре гледай въдицата си. Я виж, че рибата кълве.

И наистина плувката на въдицата, която допреди малко той ожесточено тресеше във водата, рязко потъна надолу. Шокичи вдигна пръта, дръпна рязко и извади от водата една едра каракуда. Кукичката се бе забила дълбоко в гърлото й. Този неочаквано удачен улов бързо потуши гнева му и Шокичи продължи спокойно да лови риба чак до края на деня. Привечер в кофата му имаше близо четири килограма риба. И все пак той и Шигемацу решиха да не ходят известно време на езерото.

Третият приятел, Асаджиро, бе попаднал в Хирошима в качеството си на член на отряд за доброволна служба на родината. Симптомите на болестта му бяха същите като на Шигемацу. Щом се заемеше да вози малко по-тежка количка или се хвърляше да работи усилено на полето, на главата му в корените на косата веднага избиваха ситни като обрив мехурчета. Мехурчетата обаче засъхваха, когато Асаджиро започнеше да приема силна и калорична храна, да ходи по-често за риба и да почива. Асаджиро не спазваше съветите за хранене, които му даваше участъковият лекар, а ядеше само храна, препоръчана му от негов познат — лечител. Онзи, чиято практика бе да лекува болните с изгаряне, го бе научил да се храни редовно по три пъти на ден, като на всяко хранене непременно изяжда по две панички супа от бобена паста с парченца изсушена ряпа и изпива по едно сурово яйце. Освен това, поне един път дневно, Асаджиро ядеше чесън и всяка седмица ходеше на сеанси при своя лечител. По стените в хамбара на Асаджиро имаше накачени връзки изсушена ряпа.

Асаджиро обичаше да лови риба още от дете. Той дори си бе направил едно специално приспособление от бамбукови тръбички за ловене на змиорки. Вечерта, преди да хвърлят атомната бомба над Хирошима, той се измъкнал от мястото, където лагерувал отрядът му (като член на доброволния трудов отряд имал право да се движи спокойно из града), спуснал се до реката и в западната част на моста Сумийоши заложил бамбуковото си приспособление. Когато на другата сутрин неговият отряд започнал работа, далечни експлозии разтърсили околността. Асаджиро и приятелят му Шокичи потърсили убежище под моста и се мушнали в една завързана там лодка с навес. Точно имало прилив и реката била около два метра дълбока. Почти веднага сирените известили отбой. Асаджиро се измъкнал бързо от лодката, извадил бамбуковото си приспособление от водата и се мушнал отново под навеса, за да изсипе, незабелязван от никого, уловените змиорки. Шокичи също го последвал.

Навесът на лодката бил от парче старо корабно платнище, цялото в петна. Платнището било боядисано в отровно жълт цвят. Приспособлението за ловене на змиорки представлявало бамбукова тръба, дълга около два метра. То работело на специален принцип, измислен от самия Асаджиро.

И така, бамбуковата тръба била, разбира се, мокра и Асаджиро започнал да я бърше внимателно със суха памучна кърпа. В този миг внезапно блеснала ослепителна синкавобяла мълния и само секунди след това се раздал ужасен трясък. Лодката се завъртяла в кръг, като на ос, и носът й се забил в привързаната близо до нея лодка. Двамата приятели паднали с главата надолу и Шокичи ударил лошо глезена си в борда й.

Когато дошли по-късно на себе си, Асаджиро и Шокичи видели, че цялата оная част от бамбуковата тръба, която стърчала извън борда, била обгорена до черно от мълнията, а останалата й част била запазила естествения зелен цвят на бамбука. Те обърнали тръбата надолу и от нея потекла гореща вода. Почернели били носът, кърмата и бордът на лодката и само желязната корабна верига останала непокътната. Жълтият навес също не изгорял. Изглежда, неговият цвят отблъсквал светлината. Тъкмо той спасил и живота им. Те избягнали обгарянията, но не могли да се спасят от последствията на бомбата. При падането Шокичи счупил глезена на единия си крак и останал завинаги куц. За всичко това те подробно разказаха на Шигемацу, когато той се върна в Кобатаке.

И така, Шигемацу и неговите приятели бяха принудени да се откажат от идеята да ловят риба в голямото езеро. Именно тогава Шокичи предложи да започнат да развъждат пъстърва.

— Просто място не мога да си намеря, докато не натрия носа на оная жена от семейство Икемото — рече той. — И ще видите какво измислих.

Идеята му всъщност не беше кой знае колко сложна. Щом настъпеше сезонът за засаждане на ориза, трябваше да купят от развъдника в село Цунеканемару малки пъстърви, да ги пуснат в езерцето край къщата на Шокичи, да ги отглеждат цяло лято там, докато те поотраснат, а започнеха ли тайфуните, да ги пренесат в голямото езеро Агияма. Всеки от тримата трябваше да даде определена сума, за да вземат като начало около три хиляди рибки.

— В тая работа ние влагаме един вид капитал — рече Шокичи. — Никой няма да може да ни обвини, че си ловим риба за свое удоволствие. Ами че нали сме я купили тая риба със собствените си пари. Можем значи да си я ловим, когато и както пожелаем, не е ли така? Аз мисля, че няма да е лошо да пуснем даже слух, че сме купили двадесет, или дори двадесет и пет хиляди малки, а?

Шигемацу и Асаджиро възприеха много положително плана на Шокичи и Асаджиро още на часа отиде в селсъвета, за да получи разрешение за отглеждане на риба в езерото Агияма. Там му дадоха разрешение, но с уговорката, че всеки член на иригационния комитет на селото може да лови риба. Както и да е, най-важното бе, че Шигемацу и неговите приятели можеха да ходят на езерото за риба, без да обръщат внимание на хорските приказки. Пък и както твърдеше Шокичи, да ловиш риба, в която си вложил личен капитал, е не само удоволствие, ами и един вид работа, бизнес. Докторът естествено настояваше тримата да се разхождат непременно всеки ден, но тъй като за нещастие човек не можеше да вложи пари в разходките, те се смятаха за съвсем несериозно занимание. Друга работа бе да бърбориш например посред бял ден с някого край пътя, и то с часове, или пък да полегнеш под някоя сянка и да му удариш един сладък следобеден сън. Тия занимания също не изискваха капитал, но бяха установена традиция в село Кобатаке от стотици, а може би и хиляди години.

Когато тримата приятели направиха поръчка за риба в развъдника в Цунеканемару, при тях пристигна на мотоциклета си самият собственик, един много симпатичен млад човек и лично провери условията в езерцето край къщата на Шокичи. Той измери температурата на водата, дебита, дълбочината, площта на езерото и пр. Провери и какво количество изкуствени торове се просмукваха от съседните ниви в него и какъв вид естествена храна съдържаше то. После младият собственик на развъдника написа на една картичка рецепта (в нея имаше и доста впечатляващи английски думи) за количеството и вида на изкуствената храна, която се полага за три хиляди малки рибки, и рече:

— Температурата на водата тук варира от петнадесет градуса през зимата до не повече от двадесет и пет градуса през лятото, а това са идеални условия за отглеждане на малки пъстърви. Аз съм просто възхитен.

Преди да си замине за своето село, собственикът на развъдника провери и условията в голямото езеро Агияма. След няколко дни той докара с камион цистерна с жива риба и няколко балона с кислород. В цистерната имаше десет хиляди малки пъстърви, всички за пускане по разни езера из съседните на Кобатаке села. Както беше обещал от по-рано, Шокичи донесе от къщи бамбукова пръчка с накачени по нея раковини и я забучи до езерото. Тя, според него, трябваше да плаши хищните невестулки.

— Я гледай ти, раковини! — възкликна собственикът на развъдника. — Те ни връщат чак в миналото. Старците по тоя край сигурно не могат да ги гледат без умиление.

Много внимателно, без да изтърве нито рибка, той пусна в езерцето три хиляди малки пъстърви.

Това стана преди три дена, когато духаше влажен и топъл вятър и бе трудно да се диша.

Всичко в езерото на Шокичи беше наред. Е, една съвсем малка част от рибките бяха измрели, но това изобщо не се забелязваше на фона на общия им брой. Шигемацу можеше да бъде напълно спокоен. Като се убеди в това, той си тръгна за вкъщи.

Там завари Ясуко да чисти със синджир саждите от тръбите на банята. Шигеко пък се бе заела да пренася от градината в килера някакви рогозки. Щом го зърна, тя рече:

— Слушай, Шигемацу, не е ли по-добре да пропуснем онази част от дневника на Ясуко, в която става дума за черния дъжд? Когато го е писала, хората още не знаеха, че той е отровен, и за него разказваха спокойно. Но сега вече всички знаят. Много се боя, че ако оставим тази част от дневника в този й вид, посредничката може да си въобрази дявол знае какво.

— А ти колко преписа, докато ме нямаше?

— Ами там е работата, че стигнах до мястото, дето тя разказва за черния дъжд, и спрях. Не можех да продължа, преди да съм се посъветвала с теб, разбираш ли?

— Ах, да, дъждът… Излиза, че ти не си преписала нито ред, така ли?

Шигеко кимна мълчаливо. Съвсем ненадейно спомените от деня, в който падна бомбата, нахлуха с такава сила в съзнанието на Шигемацу, че той едва не започна да стене под тяхната тежест.

На масата в стаята лежаха дневникът на Ясуко и една дебела тетрадка, тази, в която той го преписваше. Шигемацу я прелисти и се убеди, че той самият не бе преписал и една пета от онова, което си бе поставил за цел.

— Да вървят по дяволите и черният дъжд — измърмори той, — и тези, които могат да си въобразят бог знае какво, и изобщо целият тоя страх, какво ще си помислят хората!

Шигемацу поръмжа така още малко, после отново се зачете в дневника на племенницата си.

* * *

… Отначало имах чувството, че се бе вече свечерило и едва когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изглеждаше толкова тъмно, защото по цялото небе се стелеха гъсти облаци черен дим. Леля и чичо тъкмо се канеха да тръгват да ме търсят. Бомбардировката беше заварила чичо на гара Йокогава. Той имаше рана на лявата буза. Къщата ни се бе наклонила на една страна, но леля бе останала невредима. Аз дори и не знаех, че кожата ми е цялата в петна, сякаш бях опръскана с кал. Чичо ми обърна внимание на това. Бялата ми блузка бе изцапана по същия начин и на местата, където бяха капнали петънцата, платът се бе пробил. Погледнах се в огледалото. Изцапано бе и цялото ми лице. Без оная част само, която е била прикрита от ватирания капишон. Внезапно аз си спомних, че точно когато се бяхме вече настанили в наетата от г-н Ноджима лодка, над нас се изсипа проливен черен дъжд. Може би беше около десет часът. Черни буреносни облаци лазеха откъм града към нас и най-неочаквано от тях рукна дъжд на дебели като моливи струи. Както ненадейно започна, така ненадейно и спря. Стана толкова студено, че почувствувах, че започвам да треперя, макар и да беше посред лято. Трябва да бях изпаднала в някакво особено шоково състояние. Струваше ми се даже, че дъждът бе сякаш валял още докато пътувахме с камиона. И защо така внезапно престана? Този проклет черен порой! А порой ли бе всъщност това? Може би просто някакво привидение?…

Измих ръцете си на кладенеца, но колкото и да търках със сапун петната, те не се измиваха. Бяха станали просто част от кожата ми. Много странно наистина. Показах ги на чичо Шигемацу и той рече:

— Това пък да не са капчици нефт от нефтената бомба? Дали бомбата не е била нефтена, а? — После той разгледа внимателно и лицето ми и добави: — Или пък капчици отровен газ, нещо от рода на калта, само че по-лепкаво. Не, това не е отровен газ, а частички барут от взривен от враговете секретен склад. Някаква шпионска машинация например. По време на взрива бях на гара Йокогава, после дълго вървях по линията на влака, но което си е истина, черен дъжд не видях. Предполагам все пак, че това по теб са капчици нефт.

Ами ако е отровен газ, помислих си с ужас аз, тогава с мен е свършено. И изведнъж от тази мисъл ми стана много мъчно. На няколко пъти ходех до кладенеца да се мия, но петната от дяволския черен дъжд все не излизаха. Ако от полепналото по кожата ми вещество направеха боя, тя може би нямаше да има равна на себе си.

 

 

На това място дневникът на Ясуко от 9 август свършваше. Шигемацу си даваше сметка, че жена му бе съвсем права, по-добре щеше да бъде, ако пропуснеха тази част от дневника на момичето. Но ако изпратеха копието в този му вид, посредничката можеше да пожелае да види оригинала. И тогава какво? Но както и да е, в този точно момент Шигемацу нямаше желание да мисли за тези неща. Все пак той отново си даде сметка, че в осем и нещо часа на 6 август, когато бомбата падна над града, Ясуко е трябвало да се намира на около повече от десет километра от епицентъра на взрива. Той самият се намираше тогава на гара Йокогава, или само на два километра от епицентъра. Е, бузата му бе изгорена, но въпреки всичко все пак бе останал жив, нали? Той дори бе чувал, че хора, които са били в същия район, но са успели да се измъкнат без изгаряния по тялото, сега водеха най-нормален семеен живот. Дали пък нямаше да е по-добре, ако вземеше и изпратеше на посредничката и своите собствени записки от съдбовния ден. Може би така тя най-добре би проумяла разликата. Каквото и да се случеше, този път Ясуко на всяка цена трябваше да се сгоди. Шигемацу не биваше да разреши работата отново да пропадне. Още повече че напоследък Ясуко се бе много разхубавила. В очите й имаше някакъв нов, почти неестествен блясък. Изглеждаше особено свежа и млада. Макар и да се стараеше да не го показва, тя полагаше старателни грижи за външността си и това го караше да се изпълва с отчаяна решимост да не допусне в никакъв случай племенницата му да остане разочарована. Момичето явно гледаше с ентусиазъм на това предложение за брак.

В края на краищата, обзет от тревога и възбуда, Шигемацу викна на жена си:

— Ей, Шигеко, донеси ми, моля ти се, моя дневник. Нали го бе прибрала в сандъка. Решил съм да го покажа на посредницата. Хайде, давай го по-бързо! Шигеко бе в съседната стая и Шигемацу нямаше защо да й крещи чак толкова високо. Само след миг тя влезе при него с дневника.

— Аз, все едно, трябваше да го препиша рано или късно. Искат ми го за училищната библиотека, та се каня да им го подаря. Но преди това ще го покажа на оная жена — посредницата.

— Няма ли да й е достатъчен само дневникът на Ясуко? — неуверено попита Шигеко.

— Да, но моят ще бъде като един вид допълнение. Пък и нали ти казвам, че трябва да го препиша и копието да дам на училищната библиотека.

— Само си измисляш допълнителна работа.

— Нищо, свикнал съм. Не мога да седя със скръстени ръце. Пък и този дневник за бомбата е моето късче от историята, което се каня да оставя на поколенията.

Шигеко не рече нито дума повече, а Шигемацу с много доволен вид извади една нова тетрадка и се зае за работа.

* * *

„Дневник на атомната бомбардировка“, написан от Шигемацу Шидзума в една от стаите на квартирата му под наем в град Фуруичи, околия Аса, префектура Хирошима, през месец септември 1945 г.

 

 

6 август. Ясно е.

До вчерашния ден всяка божа сутрин един глас по радиото, станал ми вече до болка познат, обявяваше: „Внимание! Внимание! Ескадрон от осем бомбардировача «Б-29» прелита над морето в северна посока на сто и двадесет километра на юг от канала Кии.“ Тъй че, когато и тази сутрин съобщиха „Един самолет на противника лети на север“, никой не обърна внимание на това, защото от толкова дълго време насам го слушахме всеки ден, денем и нощем, сутрин и вечер. Сигналът за въздушна тревога не правеше впечатление вече на никого и ние бяхме започнали да го възприемаме като нещо от рода на сирените, които в миналото са оповестявали, че е дванадесет часът на обед.

Тръгнах на работа. На гара Йокогава трябваше да взема влака за Кабе. Оставаха само няколко минути до тръгването на влака. На контролата за билети стоеше един служител от гарата, когото познавах по физиономия. На перона не беше останала жива душа. Аз скочих в един от вагоните и точно тогава някой ми извика: „Добро утро, г-н Шидзума“. До мен на платформата стоеше собственичката на предачната фабрика г-жа Такахаши.

— Г-н Шидзума, извинете, че ви занимавам с делови въпроси именно сега и на това място — рече тя като в същото време оправяше един измъкнал се изпод шапката й непокорен кичур, — но вие трябва да поставите печата си на документите, които вчера ми изпратихте.

В този миг само на около три метра от готвещия се вече да потегли влак видях ослепително огнено кълбо и секунда след това потънах в черна непрогледна тъмнина. Наметалото, което сякаш бяха метнали на главата ми, се раздра от писъци на болка, от вопли на ужас. Отвред крещяха: „Отмести се! Дай път! По-полека! Пусни ме да сляза! Ох, ох!“ От вси страни се носеха вопли, стонове, проклятия. Тълпата ме избута през противоположната на перона врата на вагона и аз се строполих върху нещо меко, вероятно женско тяло. Други хора се стовариха върху мен. От двете ми страни грамадите от тела ставаха все по-високи. От гърдите ми се изтръгна болезнен вик. Той се сля с воплите на мъжа до мен, главата на който бе притисната плътно до моята. По някакво чудо успях все пак да се измъкна изпод затрупалите ме тела и с неимоверни усилия се изправих на крака. После започнах отчаяно да разбутвам хората около себе си и да си пробивам път. Накъде точно, нямах представа. Изведнъж гърбът ми се опря до нещо твърдо. Беше ръбът на перона. Почнах да се блъскам ожесточено с лакти и най-сетне се изкатерих горе.

Тук виковете на болка заглушаваха крясъците на ужас и ярост. Затворих очи и се оставих на тълпата да ме носи. Направих едва, две, три крачки напред и ето че отново нещо твърдо прегради пътя ми. Пред мен стърчеше стълб. Без изобщо да съзнавам какво правя, аз го сграбчих с две ръце. Човешкият поток ме блъскаше яростно, лашкаше ме ту надясно, ту наляво, мъчеше се да ме откъсне от стълба, но аз отчаяно се притисках до него. И всеки път, когато правех това, ръцете ми се оказваха почти премазани от тежестта на побеснялата тълпа. В старанията си да не бъда откъснат от стълба, аз притисках брадичката си толкова силно до него, че много скоро започнах да усещам болка, която разкъсваше раменете ми. Можех да се избавя от нея, ако отпуснех ръце от стълба и се оставех на човешката вълна, но всеки път, когато тя връхлиташе върху ми и се опитваше да ме помете след себе си, аз отново отчаяно се впивах в него със сетни сили. През цялото това време в главата ми се въртеше предположението, че върху нас са хвърлили отровна, заслепяваща очите бомба, която бе паднала върху самия влак.

Най-сетне наоколо се възцари тишина. Бавно и със страх аз се осмелих да отворя очи. Всичко, докъдето ми стигаше погледът, бе потънало в ръждив пушек, а от небето се сипеше бял и ситен като пудра прах. На перона нямаше жива душа. Само допреди миг тук цареше такава неописуема врява, а сега не се мяркаше нито един служител на гарата дори. Може би все пак доста дълго време съм стоял притиснат до стълба със затворени очи, помислих си аз.

Над главата ми висяха разкъсани електрически жици. Дигнах от земята една дъска, свързах краищата на две жици, но искра не изскочи. Това обаче съвсем не ме успокои, затова взех да си проправям път, като внимателно избутвах с дъската препречилите се пред мен жици. Стигнах до оградата от стари траверси, прескочих я как да е и се измъкнах на улицата пред гарата. Пред очите ми се разкри нещо ужасно — всички къщи наоколо бяха напълно сринати и докъдето ми стигаше погледът, се виждаха само планини от керемиди. Изведнъж съвсем наблизо видях едно момиче. Долната половина на тялото му бе погребана сред страшните развалини, но момичето, по-скоро девойката, грабеше попадналите под ръцете й керемиди и яростно ги хвърляше настрани, като не преставаше да издава висок пронизителен писък. Може би се опитваше да извика за помощ, но от устата й излизаше само някакъв непонятен животински вой. Един старец, с лице като на европеец, направи опит да се приближи до побеснялото същество и му извика:

— Ей, момиче, защо не се измъкнеш оттам? И да иска човек, не може да дойде да ти помогне. Хайде, престани да хвърляш.

Старецът направи няколко крачки към девойката, но тя започна да го замеря с керемиди и той бе принуден да побегне бързо. Долната половина на момичето бе вероятно притисната от греда или от нещо подобно. Но много странно ми се стори това, че то така свободно движеше тялото си от кръста нагоре. Керемидите във всеки случай летяха доста надалече. И за да му е по-удобно да ги хвърля, момичето разбиваше по-големите парчета на по-малки и ги мяташе ли, мяташе на всички страни…