Включено в книгата
Оригинално заглавие
黒い雨, (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Петнадесета глава

12 август. Лека облачност в сутрешните часове. Наболяват ме краката. След обед е ясно.

Напуснах временния щаб на спасителната група вчера след обед около пет часа и тръгнах да се прибирам, като вървях по главната железопътна линия Саньо чак до гара Йокогава. По пътя ме задмина някаква жена на средна възраст и точно когато минаваше покрай мен, тя ме изгледа, после се закова на едно място и извика:

— Ами че това си ти бе, Шидзума! Ами да, да, ти си! Кой би помислил, че тъкмо тук ще се срещнем с теб! Твоите живи и здрави ли са?

Това бе Тейко. Трябва да си призная, че я познах по-скоро по гласа, отколкото по лицето. Тя беше стара моя приятелка от детските години. Фамилията й беше Фуджита и на времето ние двамата учехме в един клас в началното училище. След гимназия Тейко замина на работа в една предачна фабрика в град Курашики, омъжи се за някакво селско момче и се премести да живее близо до болницата „Хосокава“ в село Юда, недалеч от град Фукуяма. Тя си бе спестила малко парици и дори сама си бе купила сватбеното кимоно. Наскоро след сватбата мъжът й почина и след като остави грижите по къщата на семейството на по-малкия му брат, Тейко се върна отново в Курашики и се настани на работа като прислужница в едно хотелче. По време на инцидента в Манджурия тя си дойде за малко в Кобатаке, но после пак си замина, този път за да започне работа в хотела „Кагами“ в град Фукуяма. Когато се преместих да живея в Хирошима, аз често се отбивах при нея на път за нашия край през лятото по време на „О-бон“[1] и през коледните празници. Често прибягвах до услугите й, когато трябваше да позвъня по телефона от хотела, да изпратя писмо на приятел, или пък да оставя на съхранение някакъв багаж.

Миналата Нова година получих остро възпаление на хемороидите и останах да пренощувам в хотела на Тейко. Тя познаваше някакъв голям специалист по тези заболявания и ми даде препоръчително писмо за болницата „Хосокава“ в Юда. Тейко беше толкова внимателна към мен, че дори се обади лично на главния лекар на болницата, за да го предупреди, че пристигам. Аз от своя страна се свързах по телефона с фабриката, поисках от директора разрешение за отпуска и влязох в болницата. Наложи се да лежа там цели две седмици. Чак сега разбрах, че тя, милата, ходила лично до болницата, за да разбере как съм, но аз вече съм бил напуснал два дена преди това. На мен дори ми стана неудобно, като чух това.

— Много съжалявам. Извинявай — рекох.

— Моля ти се, какво говориш — възкликна Тейко — Аз, все едно, трябваше да отида при девера си, защото се надявах да купя малко ориз на черна борса… Но не съм и предполагала, да ти кажа, че точно днес ще се срещнем.

Като много други и Тейко бе дошла да търси сред разрушенията на Хирошима свой близък. Пролетта на същата година деверът й бил мобилизиран и работел като готвач в стола на Втора военна болница в града. Но минали няколко дена от страшната бомбардировка, а от него ни вест, ни кост. Той, нещастникът, бил изглежда убит. Жена му лежала на село с изкълчен крак — изкълчила го била в гората, където заедно с другите жени събирали борови корени за нуждите на армията. Т.е. тя не била в състояние да направи каквото и да било освен да лежи и по цели дни да плаче. Свекървата на Тейко, пък, макар и доста отракана жена, била прекалено стара, за да тръгне за Хирошима и изобщо не излизала от къщи. Недоумявайки какво да прави, Тейко отишла за съвет при главния лекар на близката болница д-р Хосокава.

Той, Хосокава, имал зет, който се казвал Иватаке. Същият този Иватаке бил само преди десетина дена мобилизиран от Токио във Втора военна болница в Хирошима, и то не, разбира се, като готвач (какъвто бил деверът й), а като запасняк, защото всъщност Иватаке бил лекар. Хората в селото обаче разправяли, че той служел в наказателна рота. Така или иначе, Тейко решила, че е напълно вероятно Иватаке и нейният девер да са се намирали по време на взрива в едни и същи бараки и да се познават. В Хирошима по същото време се намирал и племенникът на Иватаке — ученик от Първо средно училище — и не ще и дума, че хората от болницата „Хосокава“ се тревожели за съдбата му. Тейко доста дълго недоумявала какво ли се канят да предприемат те, докато най-сетне решила да иде и лично да поговори с главния лекар. Хем да го попита какво става с близките му, хем пък да се посъветва с него как да постъпи самата тя.

— Ох, и аз не знам — рекъл й д-р Хосокава. — Всичко това е ужасно. Вече съм склонен да мисля, че и зет ми, и неговият племенник са превърнати на въглени. Звучи страшно наистина, но не ни остава нищо друго, освен да се примирим с тази мисъл. Съветвах и сестра си да гледа фактите в очи, но нали е жена! Пък и ставаше дума за собствения й мъж и за толкова близък човек като племенника им! Момчето си й беше голяма грижа. Та замина тя, потънала в сълзи, за Хирошима. Изпратих я чак до Гара Фукуяма. Това беше на девети сутринта. Вече минаха два дена, но от нея няма ни писмо, ни телеграма… То като че ли ние, цивилните, можем в наши дни да ползваме телефона и телеграфа! Същото е и положението с вестниците. Предполага се, че излизат ежедневно, но идеш ли за вестници, те все „не са дошли“. Не идват понякога по пет-шест дена, а на седмия пристигат накуп. Един болен, гледам, се притеснява, че за повече от двадесет дена от своите получил само една картичка. И нито ред повече. Тоя същият, болният де, ми разправя, че стопанинът на къщата, в която живеел, ходел тайно за риба, та викал, че дори и червейчетата за стръв били вече съвсем изнемощели от глад. Прав е тоя човек, като казва, че мъките следват една подир друга… А пък тази новата бомба, дето я пуснаха над Хирошима, била, разправят, няколко хиляди пъти по-мощна от обикновените петдесеткилограмови, макар и малка като кибритена кутия. Измислен е изглежда някакъв убийствен химикал. Ако решат да изтребват с него хората, не мога да си представя какво ще стане. Ще настъпи пълен крах. А колкото до моя зет, аз вече съм се примирил, че от него са останали само купчина кости.

По лицето на доктора потекли сълзи. Нито посъветвал Тейко да тръгне за Хирошима, нито пък започнал да я разубеждава да не прави това. Но когато разбрал, че тя все пак е решила непременно да потърси девера си, д-р Хосокава й дал на сбогуване малко шишенце с креозот.

Веднъж пристигнала в Хирошима, Тейко започнала да разпитва хората, които разчиствали развалините, къде точно се намира Втора военна болница и така криво-ляво успяла да се добере до нея. Болницата, разбира се, била разрушена, а на нейно място се издигала само една палатка. Тейко хванала един войник вътре и започнала да го разпитва за всички интересуващи я подробности.

— Съжалявам много — рекъл войникът, след като преровил три дебели тетрадки, — но тук не е записано името на човека, когото търсите. Наистина съжалявам. Но оцелелите от тази бойна част са изпратени в приемните пунктове в Хесака и Шобара на железопътната линия Гейби, а някои дори и в Кабе. Хесака е на около дванадесет километра оттук. Но да знаете, че ако тръгнете за Кабе, между Йокогава и Ямамото влаковете не вървят. До Ямамото можете да стигнете и пеша, като тръгнете по линията зад Управлението на пощите и вървите все наляво. Чакайте да ви покажа. Гарата се пада горе-долу в тая посока…

Какво наистина можело да означава това, че името го нямало в списъците? Че не е намерен трупът? Или че той, деверът на Тейко, жив и здрав е успял навреме да избяга? Или може би това, че списъците са непълни? Тейко стояла напълно объркана, без да може да реши какво да прави, когато един младеж, който седял до войника, се обърнал към нея и рекъл:

— Трябва да ви предупредя, че всички пострадали от тази бойна част са с толкова подпухнали лица от обгарянията, че дори на близките им е трудно да ги разпознаят. Някои от тях дори не са в състояние да се обадят, когато ги викат по име. Всички те имат закачена на коланите си табелка с името и адреса. Трябва сама да се ровите сред ранените и обезателно да гледате табелките.

Изобщо много странни думи за един военен!

Тейко се колебаела дали да тръгне за Кабе или за Хесака, но време за губене нямало и тя в края на краищата решила да отиде в Кабе. Излязла от палатката, като съвсем забравила да попита и за зетя на д-р Хосокава. После, обясни ми Тейко, тя тръгнала натам, накъдето я бил упътил войникът, докато съвсем неочаквано не се натъкнала на мен.

Двамата закрачихме заедно и Тейко започна да ми разказва за живота в околностите на Фукуяма в тия тежки военни години. Тя най-безгрижно избъбри и някои секретни сведения, които бе чула от посетители на хотела. Един от тях й казал, че по заповед на военните власти двадесетте пещи за порцеланови съдове в стил бидзен в Имбе започнали да се използват за производство на ръчни гранати и съдове за вода, нещо като манерки. Неотдавна група подофицери се отбили в Имбе, за да изпитат гранатите с порцеланов корпус. Те се оказали мощни като обикновените. Една от тях била достатъчна да разбие на трески дебела борова дъска и да умори всичката риба в близкото езеро…

Друг посетител й разказал за танковете американско производство, с които се сражавали англичаните на фронта в Бирма. Един изстрелян от такъв танк снаряд можел да пробие по дължина бронята на японски танк, а нашите снаряди само сваляли леко боята на противниковите танкове. „Ами че това е ужасно — рекъл човекът на Тейко, — само два такива танка са достатъчни, за да смачкат англичаните нашата армия в Малайзия!“ Дори тия приказки да бяха самата истина, все пак не можеше да се отрече, че си бяха чиста проба пораженчество.

На Гара Ямамото ни се наложи доста да почакаме и когато се качихме на влака, вече се бе стъмнило. Аз предложих на Тейко да се отбие да пренощува у нас, но тя отказа и ние се разделихме на гара Фуруичи.

(На гърба й висеше раница, а тя самата бе облечена в широки шалвари и бяла блузка с лента на Червения кръст на ръкава. Лентата тя си бе закачила вероятно по съвет на съпругата на д-р Хосокава. Войникът в палатката безспорно е бил респектиран от това и затуй е бил толкова любезен с Тейко — записано по-късно.)

Преди да се прибера вкъщи, аз се отбих във фабриката и докладвах на директора, когото намерих в стола, каква е ситуацията с въглищата. Каквото и да се опита да направи човек, обясних му аз, все едно удря на камък. Просто нямахме никакъв изход.

— Да, така значи — рече директорът, който се бе вторачил объркан в тавана. — Значи няма изход. Все пак ти благодаря за усилията.

После му разказах за отряда „Коджин“ и получих разрешение на следващия ден да отида да издиря ранените си съселяни в медпункта в Оноура.

Шигеко и Ясуко бяха вече вечеряли и седнали на верандата, се наслаждаваха на вечерната прохлада. Приготвената за мен вечеря бе поставена на малката масичка под мрежата против комари. Двете жени се бяха изглежда погрижили всичко да бъде прохладно и приятно на душата, но на мен, кой знае защо, ми се струваше, че се задушавам.

Гостите ни от провинцията си бяха заминали, както разбрах, някъде преди обед.

 

 

Тази сутрин се събудих от болка в пръстите на двата крака. Болката бе нетърпима, при все че външни наранявания нямах. Имах усещането, че изстискват пръстите ми като изпрана дреха.

— Чух да разправят, че изгарянето с мокса[2]особено помага на засегнати от бомбата хора — рече Шигеко. — Защо и ти не опиташ? Ще отида да потърся малко мокса.

Тя излезе от къщи, без дори да обуе шалвари и да нахлупи на главата си ватираната качулка. Върна се чак след два часа. Питала тук-там за мокса, докато най-сетне не взела малко в замяна на една хавлиена кърпа в някаква къща извън града. Моксата бе в книжен пакет, върху който бе нарисуван богът на земеделието със зелен лист между зъбите.

За да се спре болката в пръстите на краката, трябваше да се прави изгаряне с мокса на някакво определено място под капачките на коленете, наричано „санри“. Но нито аз, да не говорим пък за Шигеко и Ясуко, знаехме къде точно е това проклето място. Наложи се Шигеко да отиде и да попита стария хазяин.

— Въпросното „санри“ — обяви тя, като се върна — е ей тук, под капачката на коляното — и жена ми, която бе без шалвари, вдигна нагоре полата си, за да ми покаже. Вдигна я, според мен, прекалено високо. Поведението й ми се видя малко непочтено. В същото време тази нейна реакция ми припомни нещо, което предния ден бях чул в щаба на спасителната група от нашето село. Тамоцу и Рикуо разправяха, че ранените от бомбата, дори и раната да е съвсем мъничка, загубват всякакъв интерес към секса. Моята собствена рана не бе нищо повече от леко изгаряне на бузата. Въпреки това, след като си зададох въпроса, дали в този миг изпитвам някакви сексуални влечения, реших с известна тревога, че и аз съм вероятно сериозно засегнат от бомбата.

Поставих пелина на определеното място на краката и си наложих да стискам зъби и да търпя въпреки болката. Издавах от време на време дълбоки стонове и това, да си призная, облекчаваше до известна степен страданията. Да се добера до клозета ми костваше невероятни усилия. Най-после бях готов за път и приседнах на стъпалото на входа, за да изям закуската си, макар че вече бе станало доста късно. От къщи излязох едва след десет часа.

За щастие, когато се добрах до Оноура, болката в пръстите на краката ми бе малко позатихнала. За да не я усещам изобщо, трябваше май да лежа изпънат или да стоя изправен на крака.

Народното основно училище в Оноура бе превърнато във временен приемен пункт за оказване първа помощ на пострадалите от бомбата. В него приемаха и военни, и цивилни граждани. По пътя от гарата за училището аз настигнах една красива жена на около тридесет години. И в същия момент усетих някаква ужасна миризма. Да, това бе вонята, която предишния ден бях надушил в щаба на нашата спасителна група, вонята, разнасяща се от телата на ранените от бомбата.

— Извинявайте — спрях аз жената. — Вие може би сте лекар или медицинска сестра от пункта за ранени?

— Не. Аз съм член на Лигата на жените от Оноура — отвърна спокойно и с достойнство жената. — В пункта съм на доброволни начала. Грижа се за ранените. Вчера един случаен човек, с когото се разминах по пътя, ми зададе същия въпрос. От мен сигурно се разнася неприятна миризма, така ли е?

— Да. Извинете ме, разбира се, но миришете ужасно.

— А вие идвате може би при някой от ранените? Аз ще ви заведа до пункта. Ако миризмата ви дразни, вървете по-настрани от мен.

„Има все още добри хора на тоя свят“ — помислих си аз и последвах жената. Реших да се абстрахирам от ужасната воня и докато вървим, да я поразпитам за временния приемен пункт.

(Жената се казваше Тамийо Ошима и като член на женската лига бе проявила изключителни грижи за ранените. Нейният съпруг, изпратен с нашата армия в Манджурия, бил, както научих по-късно, военнопленник в Сибир, но малко след края на войната се върнал в Япония. Не ще и дума, че мислите за любимия съпруг, сражаващ се доблестно някъде по бойните полета, бяха накарали Тамийо да се грижи всеотдайно за нещастните ранени. Войниците и младите хора сред цивилните в болницата й викали „мамо“. Онези, които раните от изгарянията ги сърбели нетърпимо, я молели дори да ги чеше по гърба и тя вършела това предано и нежно. А онези, които в сетния си час се чувствували изоставени и самотни, я викали при себе си и дори, казват, няколко души издъхнали с глава в скута й. Малко след края на войната тази самоотвержена жена бе изминала целия път до Такафута и Шоге в околията Джинсеки, за да донесе по молба на техни близки телата на двама души от бившия отряд „Коджин“. По онова време не вървяха никакви рейсове, тъй че жената наела един човек на име Томонари Торао, който да я преведе по планинската пътека до село Такафута. До гърдите си г-жа Ошима притискала урните с праха на някой си Фукушима от Такафута и на Маебара от Шоге. И до ден-днешен, стане ли дума за нея, Торао я нарича „славеят“.

От своята красива, но миризлива спътница научих, че Оноура е на около петнадесет километра от епицентъра на експлозията в Хирошима. На шести август Тамийо Ошима заедно със сестра си плевяла на полето и двете изобщо не разбрали какво се случило. Дочули трясък и класовете на ориза се разлюлели от някаква въздушна вълна. Жените помислили, че има земетресение. Те останали на полето и поработили още няколко часа, но по пътя за къщи забелязали, че повечето от тухлите на стената на клозета, собственост на магазинчето за платове, са изпопадали. Направило им впечатление, че най-силно е разрушена източната стена на клозета, а като вдигнали очи към небето, двете жени видели да го застила черен купест облак.

— Какъв ли е този облак — обадила се сестрата на г-жа Ошима. — Може би провеждат учения. Ако не е така, значи има нещо много страшно наистина.

Малко подир обяд един камион се отбил от централното шосе и се насочил към основното училище. Но минали още два-три часа, докато разберат какво всъщност се е случило.

В четири часа след обед една от ръководителките на женската лига в Оноура минала по къщите и оповестила: „Всички членки на лигата се умоляват да се явят в местното основно училище. Приканваме ви да дойдете и да помогнете да се справим с ранените. Явете се в училището час по-скоро!“

Г-жа Ошима и нейната сестра се приготвили бързо и излезли от къщи. По пътя към училището ги задминали няколко камиона, натоварени с ранени. В каросериите лежали хора с почернели лица, със сивкави кожи, хора, чиито рани зеели, ранени със залепени на лицата кърпи или парчета хартия, на които били изрязани само дупки за очите, носа, устата. В камионите имало и хора, прострени по гръб или настрани, които приличали на мъртви. Двете жени усетили, че краката им се подкосяват и известно време те просто не можели да се помръднат от местата си.

Когато влязохме в училището, Тамийо Ошима рече:

— Елате сега да ви представя на онзи там военен лекар. Той е много любезен и изключително ентусиазиран в работата си човек.

Ние се приближихме до лейтенант Като — военният лекар, който точно в този момент стоеше изправен до вратата на учителската стая. Със симпатичната си физиономия той ми направи впечатление на човек, необичащ да се суети за празни работи. Стори ми се дори много широка по натура личност, но преди още да съм успял да се изкажа, лекарят започна да ми говори:

— Вижте какво, този приемен пункт не е обикновено основно училище, а филиал на военна болница. Ситуацията налага да приемаме сега не само войници, а и ранени граждани, но аз настоявам, що се отнася до транспортирането на болните, в решаването на този въпрос да не се намесват външни лица. Цялата тая история за някакви си документи, изпратени от нашия пункт в приемния пункт в Нагао-чо — не подозирам лично вас, разбира се, — е изфабрикувана от начало до край до местните власти. Аз наистина съм убеден, че това е точно така, затова ви моля да не го забравяте. Още веднъж искам да подчертая, че приемният пункт е подвластен единствено само на армията.

Не можех да се отърся от чувството, че това неговото беше някаква игра на думи, но без да споря излишно, се опитах да получа разрешение поне да видя намиращите се тук ранени от отряда „Коджин“. Но военният лекар ме прекъсна на средата на думата, като ме предупреди колко опасно е да се приближава човек до тежко ранените, от които заедно с топлината на тялото се излъчвали и някакви отровни елементи. Тук в центъра били зачестили случаите, когато съвсем здрави хора, дошли да се грижат за ранените си близки, бивали засегнати от същата тази отрова и умирали дори преди пострадалите от бомбата. Още повече че подобна участ постигала преди всичко най-енергичните. Имало и случаи, когато хора, дошли да приберат своите близки, се заразявали от болестта и по обратния път за родните места се налагало на самите тях да бъде оказвана помощ. (По-късно научих, че умрял и самият д-р Като, когато след края на войната се върнал в родната си префектура Тоттори. Причината за неговата кончина можеше, разбира се, да бъде само една — неговите контакти с толкова много заболели от бомбата пациенти.)

Лейтенантът бе може би в изключително лошо настроение. От друга страна, той вероятно не искаше да допусне някакъв случаен цивилен да види и разбере какъв хаос цари в този така наречен филиал на военна болница.

След като разбрах, че е безполезно да се опитвам да обяснявам каквото и да било, аз отидох в Хирошима и докладвах за своя неуспех на хората от спасителната група. Моето беше един класически пример за хвърлени на вятъра невероятни усилия, но можех поне да бъда щастлив, че като малка награда за всичко болките в краката ми бяха съвсем изчезнали.

Прибрах се вкъщи и веднага приложих лечението с горене с мокса. Това, че пръстите ми вече не ме боляха, може и да беше чиста случайност, но Рикуо и Масару ми казаха, че и те вече втори ден прилагат този метод и им се ще да вярват, че чудотворната му сила ще ги предпази от болестта. В качеството си на подофицер от санитарните части Тамоцу гледаше на тези им деяния като на елементарно безразсъдство. Според него някой трябваше да отиде за съвет при специалист, а после да научи и другите как да се лекуват правилно с изгаряне.

(Записано по-късно. — Броят на приетите на лечение в Народното основно училище в Оноура болни от лъчева болест за периода от шести август до двадесет и първи септември, т.е. за четиридесет и седем дена, е бил хиляда двеста и четиридесет и шест души. Всички те са били настанени в шестнадесет класни стаи (във всяка стая имало по 20 легла, или общо — 320 легла). За тях са се грижили четири цивилни и седем военни лекари. Обслужващият персонал се е състоял от двадесет и пет квалифицирани медицински сестри и седемнадесет доброволни санитари, работещи денонощно на четири смени. Общо са били кремирани около двеста и петдесет трупа. Прахът на неподирените от близките им мъртъвци е бил изпратен в Хирошима. Тези данни взех от регистрите на местната управа в Оноура. По онова време ранени е имало настанени във всички основни училища на селищата около Хирошима, но не ми е известно дали подобни данни има записани и в регистрите на другите села и градчета. Бях чувал обаче, че няколко хиляди жертви на бомбата били изпратени за настаняване в училището в Хесака, но тъй като сградата се оказала тясна да побере всички, ранените лежали на двора, че дори и из дворовете на повечето селски къщи.)

 

 

(Долунаписаното е допълнение към моя дневник, което съм принуден да направя, защото в началото погрешно описвам подробностите относно спасителния отряд от Кобатаке. За това има и още една причина, която ще обясня по-късно.

Спасителният отряд е бил съставен от две групи. Първата, в която са влизали шестнадесет пожарникаря, е била мобилизирана със заповед на полицията. Втората група е била от работници от здравната служба (дванадесет медицински сестри), свикани по заповед на префектуралното управление. За това научих съвсем наскоро.

Около десет часа вечерта на шести август, деня, в който над Хирошима бе пусната бомбата, всички членове на пожарната команда в Кобатаке се събрали в кметството. Те били повикани там лично от кмета, който се обърнал към тях горе-долу със следните думи:

— Съжалявам, че съм принуден да ви събирам тук посред нощ, но това го изисква получената днес от полицията заповед. Днес около осем часа сутринта Хирошима е била бомбардирана и са били нанесени огромни щети. Подробностите са все още недоизяснени, но всички вие, заедно с пожарникарите от другите селища на околията, трябва незабавно да заминете за там. С една дума, съгласно заповедта, за която ви споменах, там вие вероятно ще извършвате работа по събаряне на къщи. Затова ви призовавам да бъдете внимателни и да се пазите да не ви сполети някакво нещастие. Освен това да мобилизирате всичките си сили за спасяване на всеки оцелял от катастрофата наш съселянин, изпратен в Хирошима като член на отряда „Коджин“. Желая ви успех. Ще се моля да се върнете живи и здрави.

Редно било след кмета да вземе думата командирът на пожарникарската бригада. Него обаче не били успели да извикат, защото къщата му била далеч от кметството, а наредбата за пълно затъмнение забранявала ходенето по улиците с фенер. Вместо командира станал да се изкаже Канешиге — негов заместник и едновременно с това изпълняващ длъжността ковчежник на бригадата.

— Съвсем ясно е — рекъл той, — че там, в Хирошима, вашата задача ще бъде освен да събаряте къщи, да спасявате и членове от състава на отряда „Коджин“. Тъй че аз се надявам, че вие, момчета, ще спасите колкото се може повече хора, особено наши съселяни, и ще помогнете да бъдат те върнати тук, сред нас, за да сме готови, когато настъпи часът, да защитим доблестно от врага нашето село. Макар и сега да не знаем подробности за нанесените щети, аз искам от вас да бъдете самоотвержени докрай и на място да се справите с всички трудности.

Хората от бригадата облекли пожарникарските си униформи и всеки обул обувки със специални гумирани подметки. Момчетата, които заминали за Хирошима с камион с газгенератор, носели със себе си триони, въжета, брадвички, ватирани качулки и спални принадлежности. Докато ги стегне за път и изпрати, селото било изпаднало в трескава суматоха. Фаровете на камиона били покрити така, че да хвърлят светлина само на няколко метра напред, и в тъмнината хората, които заминавали, и онези, които ги изпращали, не можели да виждат дори лицата си. Мъже и жени се познавали един друг само по гласовете, от камиона се протягали надолу ръце, от земята към каросерията също се протягали ръце…

Най-напред камионът спрял в Такафута. Тук той бил натоварен с брашно, захар и други, донесени от селяните, продукти. Пред кметството пожарникарите били приветствувани от председателя на местната Асоциация на ветераните, който се обърнал към тях с няколко напътствени и доброжелателни думи. После, заедно с хората от пожарната команда на Такафута, момчетата се отправили за попълнения към Тойомацу, Юки, Фукунага и четири други села и градчета. Призори пристигнали в Шоге. Оттам продължили с влака и към десет часа сутринта на другия ден пристигнали в Яга-мачи, в околностите на Хирошима. До самия град се добрали пеша и веднага се заели със задачата да оказват помощ на оцелелите и да горят труповете на мъртвите.

Тъй като целият град бил сринат до основи, въжетата и трионите, които пожарникарите донесли със себе си, за да рушат къщи, се оказали съвсем безполезни. Момчетата събирали сред развалините смачкани чайници и празни бутилки, пълнели ги с вода и поели ранените, които се измъчвали от изгарящата ги жажда. Натъкнели ли се на тежко ранени край пътя, те ги карали да си отварят устата и им наливали вода. Правели това много внимателно, за да не излеят нито капчица на вятъра. Всички били до гуша заети с тази работа и със задачата да изгарят труповете.

Спасяването на оцелелите при експлозията се оказало обаче не дотам лесна работа. Пожарникарите успели да открият двадесет и един члена от отряда „Коджин“, родом от Кобатаке, но деветнадесет от тях, в това число влизали и умрелите веднага и онези, които впоследствие умрели от лъчева болест, никога не се върнали в родните си къщи.

Междувременно през нощта на шести август в здравната служба на Кобатаке пристигнала телеграма. Тя била адресирана до началника на службата и текстът й гласял: „Тежки загуби! Тръгнете веднага!“ Началникът на здравната служба д-р Сатаке заминал незабавно (в Хирошима той бил само два-три дена, след което се върнал обратно в селото. Докторът умря малко след края на войната), като преди това успял обаче да се обади по телефона на Като — завеждащия медицинската секция на службата, и да му нареди да вземе със себе си медицински сестри от околията Джинсеки и да тръгне с тях за Хирошима. На десети август Като и дванадесет сестри тръгнали пеш за Шоге. Имало наводнение и влаковете от Шоге не вървели, затова групата отишла в Мийоши и прекарала там нощта. На другата сутрин Като и сестрите стигнали с влак до Яга-мачи, а оттам пеша се отправили към временното седалище на спасителната група.

Спасителната група се била преместила в тухлената сграда на един от складовете на Интендантството. Основната задача на медицинските сестри била да се грижат за ранените. Началникът на временния щаб на спасителната група Китаджима (той бил и началник на отдела по здравеопазване в префектурното управление) бил ранен от експлозията в лицето и се наложило да го превържат с триъгълна кърпа, Главната сестра се казвала Маруяма.

На Като било наредено да се заеме с канцеларската работа. Потокът от ранени не секвал, но нито главният лекар, нито другите доктори имали представа как да лекуват болестта, чиито симптоми били висока температура и диария. Единственото, което можели да направят (предположили, че подхранващите организма препарати даже и да не бъдат от полза, то поне няма да навредят), било да дават на пострадалите витамини и да им правят инжекции с гликоза. Витамините и гликозата били донесли със себе си сестрите. След няколко дена, когато и това се свършило, дошла заповед сестрите да бъдат освободени, а на тяхно място да се назначат сестри от друга околия, които също носели витамини и гликоза със себе си. Освободен бил и Като. Той веднага се върнал на село.

Още щом се върнали по домовете си, някои от сестрите също като пострадалите получили диария и косата им започнала да капе. Те обаче не знаели нито как, нито с какво да се лекуват. Обзети от паника, сестрите започнали да се съветват една друга какво да правят, докато в края на краищата всяка една започнала да се лекува, както смятала за добре. Някои от тях за собствено успокоение приложили като лечение горенето с мокса, други, за да запазят равновесието на червените си кръвни телца, престанали да излизат на слънце, трети пък се тъпчели с домати. Някои от сестрите дори започнали да ядат листа от алое. Лично аз добре разбирам стремежа им да се хванат за нещо, пък било то и сламка.

Членовете на спасителния отряд, които бяха бродили из развалините на Хирошима, заплатиха за това още по-скъпо. От двадесет и един човека от Такафута един умря още в града, а единадесет свършиха от лъчева болест, след като се върнаха на село. От шестнадесет пожарникари от Куруми умряха петнадесет. А от групата от Сеньо не оживя нито един.

Вече не е необходимо да премълчавам ужаса, причинен от атомната бомба, и затова описах всичко чак до най-малките подробности, дори и това, че медицинските сестри са прибягвали до лечение чрез изгаряне. Приведох и статистически данни за смъртните случаи сред тези, които само бяха се скитали из бомбардирания град.

Причината да сторя това е, че точно когато договорките около сватбата на моята племенница Ясуко вървяха към щастлив край, семейството на момчето изпрати писмо с отказ. А у Ясуко се появиха симптомите на лъчевата болест. Всичко изведнъж пропадна. Ясуко, предполагам, бе изпратила на годеника си писмо, в което му съобщаваше за появилите се у нея признаци на болестта. Защо ли бе направила това? От любов към своя годеник? Или може би в момент на пълно отчаяние?

Зрението на момичето започна бързо да отслабва, то се оплакваше от непрестанно пищене в ушите. Когато Ясуко за пръв път ми каза за това — двамата бяхме тогава в дневната — пред очите ми в миг притъмня и съзнанието ми бавно изплува огромен облак с формата на гъба. Видях го съвсем ясно. — Записано по-късно.)

Бележки

[1] „О-бон“ — празник на поменуване на умрелия (яп.). — Бел.прев.

[2] Мокса — вещество, което се получава от листата на някои видове японски и китайски пелин и се използва в медицината при метода на изгаряне. — Бел.прев.