Включено в книгата
Оригинално заглавие
黒い雨, (Пълни авторски права)
Превод от японски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Масуджи Ибусе

Заглавие: Черен дъжд

Преводач: Дора Барова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман

Националност: японска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: м. март

Редактор: Цветана Кръстева

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Рецензент: Вера Вутова

Художник: Йосиф Парикян

Коректор: Шели Хане

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2759


Първа глава

От няколко години насам на сърцето на Шигемацу Шидзума от село Кобатаке като тежко бреме лежаха грижите за племенницата му Ясуко. Но още по-лошо беше предчувствието му, че и занапред бремето ще продължава да го гнети и да става двойно, че и тройно по-голямо. Причината, на пръв поглед съвсем проста, бе, че Ясуко нямаше никакви видими шансове да се омъжи. Защото някой бе разпространил слуха, че в самия край на войната момичето работило в кухнята на трудовия отряд на Второ средно училище в Хирошима. Затова и жителите на Кобатаке, село, което се намираше на повече от сто километра на изток от града, твърдяха, че Ясуко е болна от лъчева болест, а Шигемацу и съпругата му крият, видите ли, това от хората. Ето защо Ясуко все не можеше да се омъжи. И щом някой желаещ да я вземе за своя жена дойдеше и подпиташе съседите за нея, тутакси ставаше уклончив и туряше край на приказки за евентуален брак.

В онова съдбовно утро на 6 август трудовият отряд на Второ средно училище се намирал на моста Темма или на някой друг от мостовете в западната част на града. Точно когато била хвърлена бомбата, учениците имали военна тренировка. Само за някакви части от секундата те пламнали от главата до петите, но инструкторът заповядал на всички да запеят тихо „Надълбоко във вълните морски…“ Щом свършила песента, последвала команда „Разпръсни се!“ и учениците начело с учителя скочили в придошлите от прилива води на реката. За всичко това разказал един единствено оцелял и успял да се добере до дома си ученик, но и той, разправят, много скоро след това умрял.

Измислената история за Ясуко в селото бе, изглежда, разпространена от някой от местните членове на Патриотичния трудов отряд, който бе успял да се измъкне жив от Хирошима. Но нямаше и капчица истина в това, че Ясуко е работила като готвачка в трудовия отряд на Второ средно училище. Пък дори и да имаше, мястото на една готвачка е в кухнята, а не на някакъв си мост, на който са пели „Надълбоко във вълните морски…“, нали?

Истината всъщност бе, че тогава момичето работеше в Японска текстилна компания, намираща се в извънградския район на Хирошима — Фуруичи, и в същата тази компания изпълняваше длъжността информатор и служител за специални поръчения на директора — г-н Фуджита. А между текстилната фабрика и кухнята на Второ средно училище нямаше и не можеше да съществува каквато и да било връзка.

Още щом постъпи във фабриката, Ясуко заживя при съпрузите Шидзума в квартирата им в квартала „Сенда-мачи“ и всеки ден пътуваше за работа и обратно със същия онзи влак за Кабе, с който пътуваше и Шигемацу. А към Второ средно училище или към трудовите отряди тя нямаше абсолютно никакво отношение и единственото, което до известна степен някак си я свързваше с въпросното училище, бе това, че един негов випускник — войник, прехвърлен с армията в Китай, й бе изпратил особено любезно писмо, в което мило й благодареше за подаръка, който бе получил от нея на фронта. Скоро след това младежът изпрати на Ясуко пет-шест съчинени лично от него стиха. Шигемацу още помнеше, че когато племенницата му ги показа на жена му, тя възкликна: „Ясуко, ами че това са любовни стихове!“, и при това така пламна от смущение, сякаш да беше някое съвсем младо момиче.

По време на войната бе в сила специален, контролиращ свободата на словото военен указ, който забраняваше разпространяването на „безотговорни слухове“. Бюлетини регулираха темите за разговор на жителите на всеки квартал. Така беше през войната. Затова пък след нея слухове и приказки от всевъзможен характер — за нападения на разбойнически банди, за обири, за разни афери, слухове за тайни военни складове, за хора, станали за една нощ милионери, за поведението на окупационните сили и изобщо за какво ли не, буквално заляха страната, за да потънат с течение на времето в пълна забрава. Чудесно би било, ако и слухът около Ясуко имаше също такъв нищожно кратък живот, но това все не ставаше и всеки път, щом някой кандидат за ръката й дойдеше в селото да събере сведения за момичето, приказките за това, че тя била готвачка в трудовия отряд на Второ средно училище, се подхващаха отново и отново.

В самото начало Шигемацу се канеше да открие и да залови злосторника, който разпространяваше подобни долни измислици. Но в същия онзи ден, в който бе хвърлена бомбата, освен него, жена му и Ясуко, в Хирошима се намираха и момчетата от трудовия отряд и от отряда за доброволна служба на родината на тяхното село Кобатаке.

Отрядите за доброволна служба на родината се организираха от млади хора, призовани от областите на префектурата. Тяхната задача бе да събарят полусрутените сгради в Хирошима, за да се избегне разпространяването на пожарите. Юношите от село Кобатаке се числяха към отряда Коджин, в който влизаха представители на околиите Кону и Джинсеки. Те трябваше да рушат къщи в най-гъсто застроените райони на града. Момчетата постъпвали така: Най-напред изпилявали стълбовете и подпорите на къщите, след това завързвали яко въжето за стряхата и хванали се на него по двадесет, че дори и по тридесет души, дърпали с все сила. Най-трудни за събаряне били едноетажните къщи. Те не падали отведнъж и се налагало да ги рушат на части. С двуетажните работата била далеч по-лесна. Те рухвали на един път с трясък, но при това се вдигала такава страшна пушилка, че за около пет-шест минути било невъзможно да се приближи човек до мястото.

За зла участ бомбата била хвърлена на следващия ден след като момчетата от трудовия отряд и тези от отряда Коджин пристигнали в града и се заели за работа. Онези, които по чудо останали живи, били ужасно обгорени. След това ги закарали във временните центрове в Мийоши, Шобара, Тоджо и други места извън Хирошима. Така че първите хора от Кобатаке, стъпили върху развалините на града, били членовете на противопожарната дружина на селото, които се придвижили до Хирошима с автобус, каран с газгенератор. А в ранното утро на последния ден на войната ги последвали и членовете на Младежката лига. Те пък трябвало да издирят останалите живи тежко ранени свои съселяни и да ги върнат по родните им домове. Преди да потеглят, в присъствието на пълномощника на президента на Лигата, младите хора били приветствани от селския кмет, който в словото си казал:

— Млади приятели! Ние сме дълбоко благодарни за вашата себеотрицателна служба в името на родината в тези изключително трудни военни години. Ранените, които сте призвани да върнете на близките им, са с дълбоки изгаряния и аз отново ви моля да напрегнете всичките си усилия и внимание, за да ги избавите при пренасянето им от допълнителни страдания. В нападението си над Хирошима врагът е използвал някакво „ново оръжие“, което само за миг е хвърлило стотици хиляди беззащитни жители на града в ада на жестоки и нечовешки мъки. Един член на отряда за доброволна служба на родината, който се спасил по чудо от бомбата и успял да се добере жив дотук, ми разказа, че в момента, в който новото оръжие помело града, той чул стотици хиляди гласове да викат: „Помощ, помощ!“, и тези безбройни гласове сякаш идели от недрата на земята. Дори и град Фукуяма, през който той минал на път за тук, бил превърнат в пепелище, напълно изгорени и изтрити от лицето на земята били дори главната кула на тамошния замък и летният му павилион. Момчето ми разказа, че като видяло тези страшни разрушения, сърцето му се свило и то си рекло: „Това е то, войната?“ Но войната си е война и това, че тя продължава, е несъмнен факт. Ето защо вие, млади хора, в качеството си на членове на Младежката лига, трябва да изпълните важната задача, като издирите бойните си другари и ги пренесете тук, където са домовете им. И нека всеки от вас грижливо да пази бамбуковата си пика — този символ на твърдата ви решимост да се борите докрай. Вие ще ми простите, че ви изпращам тъй набързо, без каквато и да било тържественост, че и по тъмно дори, но такова е сега времето и аз съм сигурен, че ме разбирате.

Когато свършил, кметът се обърнал към събралите се около осемдесет души изпращачи, вдигнал ръце нагоре и извикал:

— Три пъти ура за нашите славни момчета! Ура, ура, ура!

Групата се разделила на три: едни тръгнали за Мийоши, други за Шобара, а трети за Тоджо. Момчетата следвали мълчешката натоварените с багаж каруци.

В селцето Юки — на половината път между Кобатаке и Тоджо, отрядът, който вървял натам, спрял, за да отдъхне и да обядва. Младежите приседнали на верандата на една къща край пътя и развързали бохчичките си с храната. И точно тогава по радиото вътре в къщата започнали да предават речта на императора, в която той обявил капитулацията на страната. Всички момчета потънали в мълчание. После едно от тях, онова, което карало каруцата, се обадило:

— Кметът тая сутрин на изпроводяк доста се поразприказва, а?

Тези думи дали повод на всички да се замислят какво да правят с бамбуковите си пики. В края на краищата всички единодушно решили да вземат и да ги оставят като подарък на селянина, който великодушно им бил отстъпил верандата си.

В Тоджо ранените били настанени в една голяма стара къща. Там имало само двама санитари, които обаче не знаели какво да правят с пострадалите. Ранените лежали направо на пода върху рогозките и било абсолютно невъзможно да разпознае човек лицата им, защото те били съвсем обгорени. Главата на едного, точно на мястото, където се полагало да има коса, била напълно олисяла и единствено здрава се запазила кожата на челото, където вероятно в момента на взрива била превързана кърпа. Бузите му висели и се друсали досущ като гърдите на старица. За щастие, повечето от ранените били запазили слуха си и хората ходели между тях, питали ги за имената и фамилиите, които след това записвали или на случайно останало от дрехите им парче плат, или пък направо на запазилите се що-годе по-здрави места по телата им. Само така можели впоследствие да ги разпознаят, защото ранените се мятали насам-натам и пропълзявали от едно място на друго, подгонени от нечовешките болки.

— Защо не ги лекувате? Какво правят тук лекарите? — обърнал се към санитаря един от членовете на трудовия отряд.

Санитарят обаче отвърнал хладнокръвно, че лекарят изобщо не знае как и с какво да лекува тази незнайна болест и затова не се решава да рискува, тъй като причините й са му напълно неизвестни. На шест от болните той бил поставил инжекции с лекарство, наречено пантопон. Това за много кратко време пооблекчило страданията им. Но лекарството било съвсем малко и за всички не стигнало. Затова и лекарят не можел нищо повече да направи.

За всичко това разказаха на Шигемацу много по-късно, когато и той се евакуира от Хирошима. Разказа му го един от членовете на трудовия отряд. Точно по това време и у самия Шигемацу се проявиха първите признаци на лъчевата болест. Достатъчно бе само той малко повечко да прекали с работа на полето и веднага започваше да усеща странна слабост, а на главата му избиваха ситни мехурчета. При най-малкото подръпване косата му падаше на цели кичури, без при това той да изпитва каквато и да било болка. Но щом почувствуваше, че слабостта започва да обзема тялото му, Шигемацу прекратяваше работа и се стараеше повече да се храни и добре да почива.

Подобни бяха страданията на всички заболели от лъчева болест. И на всички тях им бе необходим добър отдих и пълноценна храна. В противен случай тялото на болния натежаваше странно, след няколко дена косата окапваше съвсем безболезнено, един по един зъбите започваха да се клатят и впоследствие напълно изпадваха. В края на краищата болният загубваше всичките си сили и умираше. И ако някой, макар и да се усеща вече болен, се насилваше въпреки това да работи, силите му бавно го напускаха и той започваше да линее като присадено от нескопосан градинар борче, докато най-накрая не угаснеше тихо.

В съседното на Кобатаке село, пък и в съседното на съседното, имаше случаи на завърнали се от Хирошима в цветущо здраве хора, които се поздравяваха със спасението. Същите тези хора работеха усилено месец-два, докато оставаха съвсем без сили, лягаха на легло и само за около седмица или най-много десет дни умираха. Болката свиваше гнездо в някоя определена част на тялото, най-често в раменете и кръста, тя беше съвсем специфична и не можеше да се сравни с никаква друга.

Участъковият лекар бе категоричен — Шигемацу беше болен от лъчева болест. Същата диагноза потвърди и д-р Фуджита от диспансера във Фукуяма. Но работата с Ясуко беше друга. Момичето беше абсолютно здраво. Тя бе преглеждана от авторитетен лекар, много пъти я бяха подробно изследвали в диспансера, в който се водеха на отчет всички жертви на тази болест. У Ясуко всичко беше наред — и левкоцити, и урина, и кръв, и хемоглобин, и утайка. А четири години и десет месеца след края на войната пред девойката отново се появи възможността за брак, и то с човек, който, ако се вярваше на приказките, бе много, дори прекалено добра партия за нея. Младежът, който искаше да се ожени за Ясуко, бе младият наследник на един древен род от село Ямано. Някъде, кой знае всъщност точно къде, той бе видял момичето и скоро след това изпрати у Шигемацу посредник или по-скоро посредничка, която да уреди годежа. Попитаха Ясуко и тя отвърна, че няма нищо против. А Шигемацу, който се плашеше, че и този път слуховете за болестта на племенницата му могат да провалят всичко, помоли лекаря да издаде специално медицинско свидетелство за здравословното състояние на Ясуко и по-късно го изпрати по пощата на посредницата.

— Този път всичко ще бъде наред — заяви доста самодоволно той на жена си. — По-добре е двойно да си подсигури човек нещата. В днешно време, преди да встъпят в законен брак, хората си разменят медицински свидетелства. Тъй че няма да им се види странно, че изпращам това, а? Свахата е съпруга на бивш офицер от японската армия и сигурно е в крак с модерните обичаи на времето. Този път всичко ще бъде наред, ще видиш.

Последвалите събития обаче показаха, че Шигемацу се бе попрестарал. Посредницата бе идвала, изглежда, в Кобатаке да разпитва за подробности около Ясуко, защото един ден от нея дойде писмо, в което тя молеше да й разкажат подробно за всичко, случило се с Ясуко от момента, в който момичето бе напуснало Хирошима, до момента, в който се бе върнало на село. Посредничката подчертаваше, че действува по свое желание, за което, разбира се, женихът нищо не знае.

Шигемацу изведнъж проумя, че е стоварил върху себе си ново, още по-тежко бреме. Жена му прочете писмото и без да пророни нито дума, го подаде на Ясуко, а самата тя замръзна неподвижна, забила поглед в една точка на пода. После стана и отиде в килера. Ясуко я последва и когато след малко Шигемацу надзърна вътре, видя, че жена му е облегнала глава на рамото на Ясуко и двете тихо плачат.

— Добре де, този път сбърках — рече Шигемацу. — Но нима може един човек да бъде обявен за болен само защото хорската мълва твърди така. Нека разпространяват слухове! Ще им дам аз да разберат! Ще открия тая проклета уста и ще я затворя завинаги, ще видите! — Той викаше и се горещеше, но си даваше сметка, че казва всичко това само за свое успокоение.

Ясуко се надигна бавно от мястото си, извади от чекмеджето на шкафа една тетрадка — дневник и без да каже дума, я подаде на Шигемацу. Това бе дневникът й от 1945 година. На обложката на тетрадката бяха нарисувани две скръстени знамена — националното знаме на Япония и флагът на Имперския флот. Още когато живееха в района „Сенда-мачи“ в Хирошима, винаги след вечеря момичето сядаше на малката кръгла масичка, на която тримата се хранеха, и вписваше в своя дневник преживяното през изтеклия ден. Колкото и да беше уморено, то никога не пропускаше да стори това.

Обикновено правеше така: всяка вечер, няколко дни наред, описваше събитията простичко, с по пет-шест реда. А след време въз основа на тези свои записки описваше съвсем подробно преживяното през изтеклото време. На това я бе научил Шигемацу, който от своя страна също от дълги години си водеше дневник. Сам си бе измислил този метод и го бе нарекъл „светкавични записки“. Вечер той се прибираше вкъщи много късно и съвсем съсипан от умора. Със сетни сили едва успяваше да напише няколко реда, колкото да отрази събитията от изтеклия ден. Но затова пък по-късно, когато разполагаше с повечко време, Шигемацу сядаше и подробно и точно описваше всички свои преживявания.

Ей така, съвсем спонтанно у Шигемацу се роди идеята да препише дневника на Ясуко и да го изпрати на посредничката. По-долу следват извадки от дневника на момичето:

* * *

5 август

Предупредих нашия директор г-н Фуджита, че на следващия ден няма да дойда на работа, и веднага щом се върнах вкъщи, се заех да стягам багажа, който трябваше да изпратим в провинцията. В него сложих: две официални кимона на леля Шигеко — зимно и лятно, със семейни гербове, три оби[1], три кимона — зимни (едното от тях бе особено ценно. Бяха ми разправяли, че него носела прабаба ми, когато като млада булка за пръв път прекрачила прага на своя нов дом), отделно четири други кимона — летни. Дрехи на чичо Шигемацу — зимен официален костюм, летни и зимни официални кимона и хаори[2], два зимни костюма, бяла риза, вратовръзка, неговата диплома. Мои дрехи — летни и зимни официални кимона, две оби, дипломата.

Дрехите завързах в тънка рогозка, а в чантата, която се канех да нося преметната на гръб, сложих три го[3] ориз, дневника, печата си, писалка, шишенце йод и една триъгълна кърпа. (Вещите получихме, както си бяха увити в рогозката на втората година от края на войната — зап. Шигемацу.)

Посред нощ обявиха въздушна тревога и един отряд бомбардировачи прелетя, без обаче да хвърли бомби. Чичо се върна от нощно дежурство и разказа, че предишния ден над района на нашето село Кобатаке бомбардировачи пуснали листовки със следното съдържание: „Не си мислете, че сме забравили да бомбардираме град Фучу. Очаквайте ни в скоро време и там.“ Макар и игрива, във фразата се криеше страшна заплаха. Нима наистина се канеха да бомбардират и Фучу? Някой си, който пристигнал в града от префектура Яманаши, разказвал, че преди да разрушат с бомбите си град Кофу, самолети пуснали отпечатани на прекрасна гланцова хартия памфлети. В тях пишело, че японското население в окупирания от американците остров Сайпан или не знам си още къде, имало достатъчно храна и живеело много добре. А ние в Хирошима бяхме вече съвсем забравили какво е това гланцова хартия. Легнах в 3:30 часа.

 

 

6 август

В 5:30 часа дойде с камион г-н Ноджима. Натоварихме багажа. Вече бяхме пристигнали в град Фуруе, когато високо в небето лумна ярка светлина и се разнесе силен грохот. Над Хирошима се издигна черен дим. Бе изригнал сякаш вулкан. На връщане минахме през Миядзу. Там се прекачихме на една рибарска лодка и се отправихме по реката към моста Миюки. Леля Шигеко е жива и здрава. Чичо Шигемацу е ранен на бузата. Безумни разрушения, но да се опише всичко подробно е невъзможно. Къщата ни се е наклонила на една страна. Дневника си пиша, приседнала до входа на скривалището.

 

 

7 август

Вчера мислехме да се евакуираме в общежитието на завода в Уджина, но се оказа, че това е невъзможно, и затова по предложение на чичо Шигемацу тръгваме за Фуруичи. И леля е с нас. В заводската канцелария чичо не се сдържа и заплака. Хирошима е напълно изгорена, град — пепелище, град на смъртта. Планините от трупове са ням протест против войната.

Днес правят проверка на нанесените на завода щети.

 

 

8 август

Ужасно сме заети. Цяла сутрин варихме ориз за работниците. През деня обявиха основните пунктове за работа на завода. Те бяха предложени и гласувани на общото заседание на управителния съвет.

 

 

9 август

Днес пристигна още една голяма група пострадали. Някои от ранените нямат никакво отношение към нашия завод. Почти всички са много зле. Сред пострадалите е невъзможно да се намери нито един човек, който да е с що-годе дреха на гърба си. Мъж притиска до гърдите си урна с праха на свой близък и непрекъснато мърмори под носа си молитва. После в общежитието същият този завърза урната си за едно въженце и я пусна да виси през прозореца навън. Имаше и един мъж на средна възраст с огромно и грубо лице. Гърлото на тоя човек бе кой знае защо омотано с кърпа. Той предлагаше всекиму по три илюстровани картички и с доста мрачен хумор повтаряше: „Взимайте, моля, не се стеснявайте. Изпратете вест на близките си, които се безпокоят за вас. Тия картички аз съм ги печатал. Взимайте, колкото си щете. Само че тая работа да си остане между нас, ясно ли е?“ Предполагам, че бе отмъкнал картичките от някоя разрушена от взрива поща.

Сега е един часът следобед. Повечето от ранените са потънали в дрямка. Имам чувството, че днес съм що-годе в състояние да мисля, затова ще се опитам да си припомня всичко онова, което се случи с нас от 6 т.м. насам.

На 6 август в 4:30 часа сутринта пристигна г-н Ноджима и ние натоварихме в камиона му приготвения за изпращане в провинцията багаж. Групата ни се състоеше от хора все от нашия и от съседния квартал — г-жа Ноджима, г-жа Мияджи, г-жа Йошимура и съпругата на г-н Дой. Всеки се настани до багажа си и в 5:30 най-сетне потеглихме.

Точно на шосето между Кои и Фуруе сред една нивичка с просо видяхме да стърчи високо човешки ръст тъмнокафяво плашило или във всеки случай нещо, което приличаше на плашило. На него ни обърна внимание г-н Ноджима, който намали скоростта и потропа по гърба на кабината:

— Гледайте, гледайте ей там! Колко странно нещо!

Това бе просто една фигура, но лицето, ръцете и краката й бяха изваяни с такова съвършенство, сякаш моделирани от глина, а около пояса на фигурата бе обвита рогозка. Сигурно все пак бе от папиемаше, но г-жа Ноджима промълви:

— Прилича ми на плашило, направено от туземци от южните острови. Да не би някой да го е донесъл оттам?

— А на мен пък ми се струва, че това е манекен от някой магазин за готово облекло, да речем. Само че е почернял от дима на запалителна бомба или нещо от този род — обади се и г-жа Мияджи. Но г-жа Дой рече:

— А на мен сърцето ми подскочи, като го видях. Кой знае защо си помислих, че това е овъглено човешко тяло?

Във Фуруе пристигнахме около 6:30 часа. Беше още много рано и капаците на къщите бяха затворени. Само родителите на г-жа Ноджима стояха пред отворените врати на своята плевня и ни очакваха. Свалихме багажа и го внесохме вътре. За всеки случай, както самата тя заяви, г-жа Ноджима написа на всекиго разписка срещу предадените вещи, а след това всички ние се отправихме към гостната да пием чай. Понеже нямаше сладкиши за чай, поднесоха ни краставички, потопени в соева паста. Домакините бяха толкова любезни и мили с нас! Бащата на г-жа Ноджима, изглежда, предпочиташе да остави нещата в ръцете на своя зет, когото явно считаше за опора на дома.

— Трябва непременно да опитате от нашите праскови — рече нашият домакин. — Не са още съвсем узрели, но се надявам да ви харесат. Те са още хладни от утринната роса.

И докато ние, гостите, разберем какво става, старецът изскочи навън и почти веднага се върна с малка кошничка, в която носеше десет праскови. Обясни ни, че прасковите са от сорт „Окубо“. Те наистина бяха все още доста зелени, но г-жа Ноджима ги обели и ние с удоволствие ги изядохме.

Изобщо и г-н Ноджима, и неговата съпруга са били винаги много мили, внимателни и всеотдайни към всички живущи в нашия квартал. Носеше се слух, че г-н Ноджима от дълги години е близък приятел на професор Мацумото, за когото пък се говореше, че е „ляв“. Затова колкото по-жестока ставаше войната, толкова повече се стараеше Ноджима да бъде вежлив и внимателен с хората, за да не събуди подозренията на властите. А професор Мацумото бе завършил университет в Америка и до започването на войната си бе кореспондирал активно със свои приятели американци. По тази причина на няколко пъти го бяха викали на разпит във военната полиция. Ето защо той с цената на всичко се мъчеше да поддържа най-добри отношения и с градските власти, и със служителите на префектуралното управление, и с членовете на трудовите отряди. При въздушна тревога професорът пръв изхвръкваше от къщи, хукваше по улиците и викаше с пълен глас: „Тревога, тревога!“ Хората разправяха, че той и вкъщи никога не събувал ботушите си и че дори бил предложил услугите си да взема участие в обучението на жените от квартала на бой с бамбукови пики. Много трогателно е наистина, когато един такъв голям и уважаван учен е толкова мил и великодушен с хората! Веднъж по негов адрес чичо бе казал:

— Светът май съвсем се е объркал, щом дори човек като професор Мацумото любезничи с властите. Но нали има поговорка, че „и най-елегантната яхта се оказва понякога натоварена догоре с ряпа“, макар, разбира се, тази мисъл да не е съвсем подходяща за случая. Има и друг случай, историята на пълководеца Ямамото Кансуке[4], който в един определен период от живота си е бил принуден например да отглежда цветя. Не, това също е нещо друго. Не е и ренегат. Той просто е обладан от мания за преследване, от непрекъснат страх да не бъде обвинен, че е шпионин. В едно обаче съм абсолютно убеден — в живота на всеки човек идва момент, когато той трябва да постъпи по мъжки и щом това време наистина дойде, всеки е длъжен да го посрещне с открито чело.

Г-н Мацумото можеше да се евакуира веднага, щом пожелаеше да стори това, но пак заради този свой страх, че ще го изкарат шпионин, той се задържаше в града и с всички сили се мъчеше да угоди на целия свят. Макар и да допусках, че такива са мотивите на поведението и на г-н Ноджима, струваше ми се все пак не особено почтено от наша страна да се възползваме от това и да го принуждаваме да ни разкарва насам-натам с камион, а на всичкото отгоре и да го ангажираме да пази вещите ни. Още повече че преди войната моите дрехи и дипломата ми едва ли биха били за г-н Ноджима нещо повече от ненужен боклук.

Родителите на г-жа Ноджима бяха очевидно заможни хора. Щом къщата им бе толкова голяма и богата, колко ли акра или може би десетки акра земя имаха тия хора, чудех се аз, докато съзерцавах групата камъни до оградата. Точно тогава се разнесе вой на сирена, известяваща отбой. Погледнах часовника си. Беше точно осем часът. Всеки ден по това време над Хирошима прелиташе американски самолет за метеорологически изследвания, без, разбира се, да пуска бомби. Затова никой не обърна особено внимание на рева в ранното утринно небе. Четири-пет съседски дечица бяха влезли в двора и се въртяха около камиона, катереха се по каросерията, люлееха се на капаците. Бащата на г-жа Ноджима пожела да ни устрои чайна церемония и донесе в гостната необходимите за това принадлежности. Аз не владеех добре етикета на церемонията, пък и нали бях най-младата сред присъствуващите, та затова седнах най-отзад. В стаята беше приятно прохладно. Бащата на г-жа Ноджима вдигна бавно капачето на чайника, в който водата вече кипеше. И точно в този миг вън изведнъж блесна ослепителна синкавобяла светлина, едно огнено кълбо, което като мълния прелетя от изток на запад, т.е. от Хирошима към планинските хълмове зад Фуруе. И почти едновременно със светлината се разнесе чудовищен тътен. „Я, премина нещо като огън“ — тихо възкликна старецът. Ние скочихме на крака, излетяхме ужасени навън и мигом се изпокрихме кой зад камък, кой зад дърво. Децата бяха наскачали от камиона и така стремглаво тичаха към портата, сякаш някой ги бе подгонил. Едно от тях бе паднало на земята, но успя как да е да стъпи на крака и се затича, куцукайки след останалите. Дойде ми наум, че вероятно от камиона на земята го бе свалила мощната въздушна вълна.

— Скривалището е зад къщата — рече г-н Ноджима, но никой от нас, дори и той самият, не помръдна от мястото си. В далечината над Хирошима се издигаше огромен стълб черен дим. Виждаше се съвсем ясно над бялата глинена стена, която опасваше двора на къщата. Приличаше на дим от изригнал вулкан или на страхотен градоносен облак с ясно очертани краища. Във всеки случай едно бе ясно — това в никакъв случай не бе обикновен дим. Коленете ми трепереха толкова силно, че трябваше да ги притисна до един камък. Изпод него бе подало главица малко бяло цвете.

— Пуснаха някаква необикновена бомба — раздаде се гласът на г-н Наджима, който се бе прислонил зад една голяма скала.

— Може би вече няма опасност? — обади се тихо и г-жа Ноджима. Лека-полека ние боязливо се измъкнахме от прикритията си. Приличахме на речни раци. Най-сетне се събрахме на едно място, после хукнахме към портата и отправихме очи към Хирошима. Стълбът черен дим се издигаше бързо нагоре, а там, високо в небето, се разстилаше на всички страни. Спомних си една снимка на горящи нефтени танкери в Сингапур. Тя бе направена веднага след окупацията на града от японската армия. Запечатаното на нея зрелище бе толкова ужасяващо, че ме бе накарало да си задам въпроса, оправдани ли са всъщност действията на нашите военни сили.

Димът се издигаше все по-високо и по-високо, стелеше се нашироко в небето и придобиваше формата на огромен страшен чадър. Бомбардировачите „Б-29“ вероятно са пуснали някаква много мощна запалителна бомба, помислих си аз. Останалите жени обаче се присъединиха единодушно към предположението на г-н Ноджима за някакво „ново оръжие“. Една къща със сламен покрив, точно там, в подножието на хълма, бе рухнала. Керемидите от покривите на много други наоколо бяха почти напълно изпопадали.

Г-н Ноджима и неговият тъст започнаха тихичко да си шепнат. После двамата се уединиха до кладенеца и продължиха известно време да си шушукат. След малко г-н Ноджима се върна при нас и решително заяви:

— Сигурно се тревожите за близките си. Ако искате, мога веднага да ви върна обратно в града. Жена ми е толкова изплашена, че иска незабавно да тръгва.

Аз погледнах чудовищния облак в далечината над града и съмнение, примесено с ужас, изпълни душата ми. Можехме ли да се върнем там под тази дяволска сянка? Нямаше ли това да е прекалено рисковано? Всички останали жени обаче завикаха в един глас: „Ах, много ви молим!“, „Колко сме ви благодарни!“, „Разчитаме на вас, г-н Ноджима!“ Така решихме да потеглим на часа. Сбогувахме се с нашите любезни домакини и точно тогава съзрях капачето на чайника. То се бе търкулнало чак до камъните под верандата.

Майката на г-жа Ноджима раздаде на всеки от нас оризови топки, увити в кора от бамбук, усмихна се и рече:

— Това, разбира се, не са просените питки на Момотаро, които той носел на път за Дяволския остров.[5]

После тя нареди на стария слуга да хвърли в каросерията на камиона няколко мокри рогозки. Можеха да ни потрябват в случай на пожар.

Потеглихме в девет часа. Когато излязохме на централното шосе, отново видяхме черните облаци над Хирошима. Откъм града се разнасяше мощен гръмотевичен тътен. Срещу нас по пътя летеше бясно един човек на колело. Г-н Ноджима спря, слезе и двамата с мъжа започнаха нещо да си шушукат. Нашият сигурно разпитваше какъв е пътят нататък, но понеже не искаше излишно да ни тревожи, нищо не ни каза.

На едно място, където шосето се пресичаше с още две, г-н Ноджима обърна назад и ние потеглихме натам, откъдето току-що бяхме дошли. На морския бряг, близо до градчето Миядзу, Ноджима нае у един рибар, вероятно стар негов познат, голяма платноходка и му остави в замяна камиона си. Изглежда, че рибарят бе черноборсаджия. Платноходката му, за която той рече, че е два тона и половина, беше малко по-голяма от обикновена рибарска лодка, но лицето и мощната фигура на тоя човек внушаваха някакво особено доверие. Пък и нашият г-н Ноджима си го биваше. Ами че нали той дори лодка успя да ни намери! Той наистина бе човек, на когото можеш напълно да разчиташ.

Жените се бяха сякаш споразумели и нито една от тях не поглеждаше по посока на града. Аз също се боях да погледна натам и затова държах очите си обърнати към островите Ниношима и Етаджима. Г-н Ноджима бе хванал в ръце пръта на голяма рибарска мрежа и от време на време току се навеждаше през борда на лодката и вадеше с мрежата какви ли не боклуци от водата. Той сякаш на всяка цена държеше да разбере какво точно влачи течението от Хирошима насам. Внезапно той се обърна към кормчията и високо извика:

— Ей, Номура, не е ли отлив сега, а?

Г-н Ноджима бе измъкнал от водата една дъска и внимателно я разглеждаше. Тя бе широка около осем и дълга около петнадесет сантиметра. Ноджима я въртеше в ръцете си и лицето му ставаше все по-мрачно. Рекох и аз да видя какво е туй нещо и се приближих, но щом го зърнах, инстинктивно отвърнах очи. Това бе дъска от пода в коридора на нечия къща. Тя бе цялата обгоряла и съвсем черна и само на едно, останало по-светло местенце на нея, се мъдреше картинка на планината Фуджи с платноходка и пинии в подножието. Най-напред ми се видя чудно, че на дъска от под може да има изобщо нещо нарисувано, но изведнъж страшна мисъл ме разтърси. Не някой друг, а онова чудовищно огнено кълбо, избухнало над Хирошима, бе отпечатало върху дъската картинка, нарисувана на матовото стъкло на входната врата. А мощната взривна вълна пък я бе захвърлила чак в реката.

Г-н Ноджима замахна яростно и запрати дъската във водата.

Не след дълго нашата лодка доплува до десния бряг на река Кьобашигава, току под моста Миюки. Цялата река от другата страна на моста бе обгърната в черен пушек. Не можеше да се разбере какво става около сградата на градския съвет, макар да се виждаха пламъците на пожари от всички страни. Беше тъмно като нощ. Районът „Сенда-мачи“ бе явно все още незасегнат, но щом се изкатерихме на брега, там ни посрещна кордон от военни полицаи, които не пускаха никого да мине. Г-жа Дой се хвърли върху един от полицаите и закрещя силно:

— Ние сме оттук, от „Сенда-мачи“. Трябва да ни пуснете! Вкъщи са децата ни, чувате ли. Аз ще мина! На всяка цена ще мина! — Но всичко бе напразно. Полицаите само клатеха глава и строго отвръщаха:

— Забранено е! Не може! Тук е забранена зона!

Сякаш уплашен от това предупреждение, г-н Ноджима се отдръпна настрани от кордона. После тръгна бавно и тихо пророни:

— Вървете всички след мен. Дайте да опитаме с мъдростта или хитростта, ако щете, на древните. И да постъпим така, както е постъпил Ошио Хейхачиро[6]. Тръгвайте подире ми!

Той бързо се мушна в една от съседните къщи, мина по покрития с пръстен под коридор и излезе откъм черния вход. Оттам той влезе в къщата насреща, мина и през нея и излезе на широка безлюдна улица. Ние мълчаливо го следвахме. Всички къщи се бяха наклонили на една страна, на места мазилката бе изпопадала от стените. Но в нито една от къщите нямаше жива душа.

— Какъв ужас! — възкликна разтреперана г-жа Мияджи.

И аз бях примряла от страх. Какво ли щеше да стане, ако в някоя от къщите, през които минахме, имаше хора? За какви ли щяха да ни вземат? Но за щастие навред бе безлюдно. Хората, изглежда, се бяха уплашили, че всеки момент районът може да потъне в пламъци, и затова всички бяха побягнали. Но трябва да си призная, че по-страшно ми беше, когато излизахме от всяка поредна къща, отколкото, когато влизахме в следващата.

Бележки

[1] Широк и дълъг пояс за кимоно (яп.). — Бел.прев.

[2] Японска горна дреха (яп.). — Бел.прев.

[3] Мярка за вместимост = 0,18 л (яп.). — Бел.прев.

[4] Японски пълководец — стратег от XV в. Изпаднал в немилост, той отглеждал цветя. — Бел.прев.

[5] Родилият се от праскова Момотаро е герой от японска народна приказка, в която се разказва как той смело победил дяволите от Дяволския остров. — Бел.прев.

[6] Ошио Хейхачиро (1794–1837) — известен японски учен, обявил се в защита на простия народ. Той оглавява похода на въстаналите войници в Осака. Проявява се като отличен стратег. — Бел.прев.